BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Людмила Исаева избира тавана за край на живота си

Людмила Исаева е автор на десетина стихосбирки и дългогодишен редактор в издателство „Български писател“. Съпруга е на поета Младен Исаев, герой на Народна република България и два пъти герой на социалистическия труд.

Неговата фамилия носи както предимства, така и проблеми на Людмила. Цял живот тя се бори с мълвата, че той я протежира и дори пише повечето от стихотворенията й.

За нея критикът Иван Спасов казва: „В поезията й владеят дисциплината на мисълта и порядъкът на естетическите средства. И това не позволи там да припарят нито енигмата, нито бъбривостта…“

В началото на септември 1991 г. Никола Инджов получава по пощата книгата „Чувства“ с посвещение „На Н. Инджов от Людмила Исаева“. После разбира, че още хора са получили същата стихосбирка с подобни посвещения.

На 17 септември 1991 г. поетесата се самоубива. Само четири месеца по-рано от този свят си е тръгнал съпругът й, поетът Младен Исаев. Умира на масата, докато двамата се хранят.

„Тогава почувствахме, че всъщност Людмила Исаева се е сбогувала с колеги и приятели в присъщия си стил на човешко поведение – ненатрапчиво, стеснително. Дотогава тя се бе уединила тихо и деликатно, не напомняше дълго време с нищо за себе си“, каза ми поетът Никола Инджов.

На 12 септември 1991 г. Исаева сключва договор с издателство „Еврика-Ави“ за стихосбирката си „Сбогом на слънцето“. Мислела ли тогава, че само пет дни по-късно ще каже “сбогом на живота”?

Книжката излиза в края на годината с посвещение: „Тази стихосбирка се издава посмъртно по повод 35-годишната творческа дейност на видната българска поетеса.“ Последното стихотворение, дало и името на книжката, завършва така:

Тогава какво ми остава, Господи?

Преди да кажа „сбогом“ на слънцето – като висша твоя милост – да изпия до дъно горчивата чаша, след която няма събуждане.

Сега, след като всичко разбрах, осъзнах, проумях…

Редактор на стихосбирката е поетът Иван Методиев, който след години също си тръгна загадъчно от тоя свят. През юли 2003 г. той казва, че отива в Пирин, и се качва на влака. След една седмица тялото му е намерено край Банско.

Като послеслов Методиев е написал: „Това е последната авторска книга на Людмила Исаева. Последното дело, което е бързала да завърши, преди да се приобщи към плеядата трагично напуснали ни поети. Работата на редактора в случая се свежда само до това да не се допусне промяната дори на една запетайка от текста така, както ни е оставен. Дано очите и ушите на идващите поколения бъдат повече отворени за доброто, отколкото са нашите очи и уши.“

В едно друго свое стихотворение – „Късно“, поетесата сякаш описва начина, по който ще се раздели с живота:

Не издържаха нервните клетки години, месеци, дни. Чуждите грешки и собствените вини се заплащат с хапчета и таблетки…

Людмила Исаева наистина изпива голямо количество рудотел и други успокоителни и сънотворни “хапчета и таблетки”, комбинирани с около 300 грама коняк.

Дни преди това отива в дома на дъщеря си Валентина и щедро раздава свои дрехи, книги, плочи и други вещи. Нещо, което никога преди това не е правила. Моли дъщеря си Валя и съпруга й да не я безпокоят няколко дни, за да довърши стихосбирката си.

На 15 септември, понеделник, двамата отиват в дома й. В коридора виждат куфар с дрехи, а в кабинета на Младен Исаев са разхвърляни вестници, книги, пликове от писма… На масата е оставена бележка, на която с едър почерк пише: „Потърсете ме на тавана!“

Намират я в безпомощно състояние, едва дишаща. Изпаднала е в кома. Откарват я в „Пирогов“ и там дори успяват да я стабилизират. Един от лекарите пита дъщерята: „Смятате ли, че си заслужава да се борим за живота й, защото тя е в мозъчна смърт?“ „Каквото зависи от вас, трябва да го направите“, отговаря Валентина. На 17 септември й съобщават, че майка й е починала.

Всичките причини за едно самоубийство може да разясни само самоубиецът, казва Емил Чоран, румънски философ и есеист, прекарал по-голямата част от живота си във Франция.

Поетът Никола Инджов и до днес си задава въпроси, на които никой освен Людмила Исаева не може да отговори: „Има ли връзка нейното самоубийство с издевателствата над поета, считан пожизнено и посмъртно за звезда на пролетарската книжовност? Тя носеше неговото име като отблясък на своята собствена поезия. Не е ли възможно в такъв случай помията, която се изля върху Младен Исаев, да засегне и нея?“

Може би е успяла да прочете дневниците на Борис Делчев, откъси от които излязоха през 1990 г. На едно място в тях литературният критик е записал: „…и след 20 години ще се помнят имената на поети като Константин Павлов, но няма да се помнят нито Людмила Исаева, нито Цилия Лачева, още по-малко зловещият некадърник Васил Колевски.“

През същата 1991 г. се самоубиват и поетите Веселин Андреев и Иван Бурин. „Можем ли да не стигнем и до другите – от Петя Дубарова до Христо Банковски, Людмила Исаева и Веселин Андреев, които си отидоха от този свят доброволно, защото бяха подтикнати или не можаха да понесат отново този наш мъчителен български живот с тягостните му машини за убиване…“, пише поетесата Валентина Радинска.

Людмила Антонова Ковачева е родена на 1 март 1926 г. в Провадия. Има много трудно детство. Майката Геновева се развежда заради бохемския характер на съпруга си, който проигравал всичко на комар. С много труд и лишения сама отглежда двете си дъщери Виола и Людмила.

През 1929 г. се омъжва повторно и ражда още една дъщеря. Вторият й съпруг пък бил по „тънката част“.

Той много харесвал Людмила и един ден се опитал да я изнасили Младото момиче изживява голям шок.

Людмила завършва Педагогическия институт в Шумен през 1948 година. Участва в бригадирското движение в Димитровград и на язовир „Копринка“ (1948-1949). От 1949 г. е сътрудник на радио „София“. През 1964 г. става редактор в издателство „Български писател“, където работи до пенсионирането си.

Автор е на стихосбирките: „Сърцето говори“ (1957), „Лирична биография“ (1963), „Истина“ (1967), „Не позволявайте светът да остарява“ (1970), „Сърцевина“ (1976), „Изповед“ (1979), „Писма от бялата къща“ (1984), „Чувства“ (1986) и др.

В речника на българските писатели за нея пише следното: „Поезията на Исаева се отличава със сдържаност на лирическите интонации, с мекота на линиите и с акварелност на багрите. В нея са отразени сложността и многообразието на духовния свят на съвременника, съзнанието за неумолимия ход на времето, което отнема по нещо от нас, но същевременно обогатява нашите прозрения и надежди.“

В края на 50-те години на миналия век Людмила се запознава с поета Младен Исаев. Той е с впечатляваща революционна биография и е един от утвърдените пролетарски поети. В читанките се учи стихотворението му „Високи, сини планини“. През 1947 г. композиторът Георги Спасов написва музака към него и песента масово се пее в цялата страна.

Младата поетеса се влюбва в 19 години по-възрастния от нея мъж. Може би освен любим тя вижда у него и нещо от бащата, който винаги й е липсвал. По това време Младен Исаев е в развод с първата си съпруга Мария. „Тази жена, разочарована от татко, се почувствала изиграна от него. Решава да го измъчва и тормози като не му дава развод. Актът е извършен официално, когато майка ми е бременна с мен в шестия месец“, каза ми Валентина Михайлова.

Младен Исаев и Людмила се оженват и тя приема неговата фамилия. Но мъките на двамата влюбени не спират. Появява се Елена Всеволодова Чуйкина – хубавичко младо момиче от Карлово, което заявява, че е бременно от Младен Исаев.