BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Радой Ралин – иконоборец и светец

Радой

За Радой Ралин се разказват митове, легенди, вицове и действителни случки. Гордо изправен, висок, с буйна коса и козя брада, той беше станал част от столичния пейзаж. Говореше на висок глас, така че да го чуят всички околни, сякаш искаше да ги окуражи. По времето на тоталитаризма той беше най-изявеният български дисидент. Властниците и дерибеите го мразеха и не пропускаха да му напакостят, но народът го обичаше.

И този смел мъж, който не трепваше от яростния поглед на партократите, цял живот се страхуваше да не настине от течение или да не го блъсне кола, когато пресича улицата.

С течение на времето има опасност неговият образ да избледнее в народното съзнание, а неговото гражданско поведение, неговото литературно и обществено дело да заглъхне.

Целта на тази книга със спомени на съвременници е това да бъде предотвратено. За този свободен дух на българската съпротива срещу всичко насилническо, пошло и подло трябва да се говори.

Около четиридесет души писатели, журналисти, артисти, университетски преподаватели, библиотекари, лекари, свещеници и юристи са написали по някой спомен, за да се изгради „паметник неръкотворен“ на достойния сатирик и гражданин (От съставителите на “Непознатият Радой” (ИК “Сиела”) Йордан Попов и Атанас Цонков). Следва откъс от книгата.

Иконоборец и светец едновременно

Марко Ганчев

Не само литературният текст е толкова по-стойностен, колкото са по-многопосочни и по-многообхватни асоциациите, които той активира в нашето въображение. Изглежда, че е така и с перипетиите на протеклия литературен живот. Не само псевдонимът на Радой Ралин ни отвежда към явния си произход от Ралин Стубел в мистификацията на Пенчо Славейков „На острова на блажените“. Между двамата има и нещо друго много общо. И двамата оказват влияние върху българския литературен, културен и обществен живот не само с текстовете си, но и с личността си, ако не и по-съдбоносно именно с второто.

Както Пенчо Славейков е бил стожерът на европеизирането на българската регионална дотогава култура, така пък Радой Ралин завардваше ветровете на своята епоха да не извеят през пролуките на хамбара скромната ни дотогавашна вършитба на зърно и плява. Ако нацията е гузна пред смъртта на първия, следва да бъде не по-малко гузна пред живота на втория. Защото, докато Пенчо Славейков е бил легенда за упование само на културния
състав на нацията, на Радой Ралин се налагаше да стане легенда и за цялото население, като едва ли не му заменяше легендата за някакъв съвременен Хитър Петър поради липсата на други възможности през тия десетилетия за изява на общественото мнение. Той самият горестно възкликва в една епиграма: „Какво ми остава, освен да се превърна в легенда?“

Такава участ води до невероятни деформации при обективното осмисляне на едно литературно дело. Гледам, че понеже в целокупното народностно съзнание се прихвана преди всичко политическият скандал около книгата му с апострофи към народни поговорки „Люти чушки“, това заглавие продължава да се подмята едва ли не като авторова класика. А тази книжка ще е най-незначителното число, когато ще се броят завършените естетически единици, които ни оставя в наследство тоя поет. И бедата не ще е за дълго време само тая, че заради сатирата му ще пренебрегват такова негово стихотворение като „Балада за семейния портрет“. По-голямата беда ще е, че заради по-щекотливи и по-естрадни навремето си епиграми като оная за доматките и за дипломатките, няма да потърсят еталона на оная,
съдбовната: „Свободата, блян непостижим, на втория ден се превръща в режим.“

Едва ли беше парадокс, че могъщата му личностна аура, превъзхождаща през десетилетията цели национални институти, нямаше абсолютно никакво прагматично покритие на място. На писателски форуми той наистина се сблъскваше остро с овластените ни колеги, но те моментално го неутрализираха не само защото бяха по-обиграни и защото позициите им бяха дълбоко ешелонирани и непревзимаеми. Оборваха го веднага, защото неговата правда биваше интуитивна, но тя нямаше достъп до информация с конкретни документи и не можеше по никакъв начин да го има. Същото ставаше и при сблъсъците му с извънписателските партийни величия.

Имах случай нагледно да му обясня каква е конкретната полза от неговата конкретна съпротива. В началото на една почивна смяна в станцията ни във Варна той надникна в нашата стая и да вземе за проклетия да забележи на стената към банята някакво отдавна засъхнало петно от някогашна влага. Че като подбра управителя веднага да го отстранял, защото там две деца и тъй нататък. Разкъртиха го и през цялата смяна прескачахме купчината от строителни материали и инструменти заедно с въпросните си две деца.

Такъв бе резултатът и от цялата ни по-мащабна съпротива, при която рухна и самата сграда на епохата, та още й прескачаме купищата от строителна смет. Види се, при тия работи е важен духът за обновление, а строежът на епохите е все от инертни материали. В съдбата на Радой Ралин имаше реална саможертва, която следващите поколения лесно ще проумяват откъм предметната є страна, когато преседяват в безработни и безприходни паузи пред гишетата по труда. Най-малко седем-осем такива години му се насъбраха на Радой, през които преживяваше от дребни хонорари и едри заеми от писателския творчески фонд.

Когато идваха падежите им за плащане, той преструктурираше стария заем в нов, каквото сега правят задлъжнелите държави. Камшикът на нуждата е лесен за проумяване при всяка епоха. При тоталитарната система освен него имаше и политически камшик и всъщност това е цялата разлика между двете системи. Изтезанията с втория камшик биваха доста по-разнообразни, та свидетелствата за тях биха представлявали по-любопитна екзотика за новата публика. Случи ми се да присъствам на публично изтезание над Радой с нагайката на самокритиката пред общо събрание на редакцията на вестник „Стършел“.

Дошъл бе самият завеждащ идеологическия отдел на ЦК на БКП Васил Иванов да принуди Радой да си направи самокритика за идейните си грешки. Тая операция бе лесна за партийните функционери, когато се отнасяше за мачкане на техни по-нискостоящи колеги, както на служебна, така и на изборна длъжност: жертвите си посипваха главите с пепел, признаваха си вината и продължаваха да бъдат войници на партията.

При газенето на някоя творческа личност се знаеше, че чак такова самоунижение не може да се очаква и се приемаше формулата, че разкритикуваният другар обещава да си помисли и да си направи изводи от разговора. Радой обаче, като свръх екстровертна личност успяваше да ги поразиграе. Никога не бях предполагал, че съпротивата от швейковски тип може да бъде толкова резултатна на практика. Оня вика:

– Самокритика, Радой, самокритика! Признай си, че ако не съзнателно, поне обективно си сбъркал!
– Да, трябва и самокритика, а не само критика, прав си, Василе. Но през 1937 година, ти помниш ли, когато в сливенския затвор… – подхваща Радой някакво мемоарно отклонение за някакъв циганин конекрадец, озовал се между политзатворниците, какви самопризнания правел за вината си. Другарят Иванов го изслушва докрай, но подскачайки на фотьойла.
– Радой, знаеш много добре за какво сме дошли – подхваща той почти умолително, като издебва случайна пауза. Обаче това помага на Радой да втъче нова червена сюжетна нишка:
– Обаче, Василе, пак в Сливен, на Карандила…

Радой чисто и просто само замества Ческе Будейовице с българска топонимия, при което името на хазайката му едва ли не е госпожа Вондрачкова.

Апаратчикът, школуван да постигне смачкването на жертвата си чрез изтощителен разговор за едно и също нещо, сам се свлича изтощен в стария редакционен кожен фотьойл, конфискуван навремето от кабинета на старорежимния журналист Йордан Бадев.

За още дълго време ще бъде много сложна работа очертаването на що-годе цялостен психографски портрет на Радой Ралин. Като поет той става известен в литературата преди творчеството си и това дава отражение по-нататък върху цялата му жизнена и творческа биография, изпълнена с много перипетии поради неизтребимия му нагон към публичност на всяка цена. Но докато жаждата му да бъде във вихъра на шоуто в повечето случаи да е вредила само на него, имало е и обратни случаи, все едно дали ги е желал, или не.

Случваше се в неинформирания си критичен патос да набеди някого неоснователно и да не го пощадява по никой начин. Тия му случаи на несправедливо огорчаване на някого не бяха редки, защото, макар и емпирично неправ, той е смятал за достатъчно, че това се оправдава от почтения му морален максимализъм, което далеч не е така.

Иконоборец в общи линии, в конкретните си анатеми срещу конкретни личности Радой Ралин съвсем не беше светец.

Роден да бъде публична личност все на гребена на вълната, тръпното му битие го докарваше чак до невероятни парадокси. Например след рухването на съветската цивилизация у нас през 1989 година той беше хем член на БКП, хем и на ръководството на СДС. Трябваше да успокоявам мнозина недоумяващи, че това е заради равновесие в природата, понеже пък мене същите две партии ме бяха изключили последователно. Радой им показваше и на двете какви членове следва да имат, а пък аз им показвах кои да изключват, което бе едно и също.

Едни ще смятат Радой за иконоборец, а други за светец, което пак е едно и също. Той ни показа, че можем и да не се кланяме пред иконата на преклонената главичка, която изпокон веков е свещена в българската народопсихология, така че наистина е иконоборец.

Но той е и светец по същата причина. Нали за да те ръкоположат за светец, е нужно да си сторил някакво чудо. Да преодолееш синдрома на преклонената главичка в България, това малко чудо ли е. Така че тая светла личност – Радой Ралин, бихме могли за по-кратко да я наричаме и светец.

http://e-vestnik.bg/14577/radoy-ralin-ikonoborets-i-svetets/print/