BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Всмукни от папируса

Кевор

Ако има арест/отрезвител за телевизионни езикови вандали, той винаги ще бъде препълнен. Те са по-кротки от алкохолиците, не буйстват, обаче в замяна на това много по-усърдно нарушават правилата. Правят го постоянно под носа на зрителите и вече са пречупили волята им да се съпротивяват срещу езика, който им сервират.
Този език се е превърнал в официалния, меродавния и правилния – не се чудете тогава защо утре децата ви ще говорят като кретени. Няма да закъснее денят, когато всеки от вас ще казва гордо: В мен се изпитва гордост, че детето ми говори като кретен!?

Тогава ще бъде цяло чудо, ако срещнеш човек, който говори не само правилно, но и колоритно, който гледа на езика си като на живо същество, което също трябва да бъде обгрижвано, и то непрекъснато, всяка една минута. И пазено, разбира се, може би най-напред от телевизията, от нея най-вече.

Когато преди четири или пет десетилетия „модерният език“ – модерен в смисъл, че беше обременен от някои нови думи, започваше вече да властва, беше удивително изживяване, когато човек срещнеше хора от някое отдалечено село – там бяха резерватите на великия, на истинския език. Тези срещи бяха като някакво чудо, изведнъж извираха отдавна погребани думи, отсенки и нюанси, които градският човек беше забравил.

Сега това не може да се повтори, тези резервати отдавна са разрушени – и пак от телевизията, тя властва навред. Навремето, по една от най-въздействащите повести на Радичков Христо Христов направи великолепния си филм „Последно лято“, великолепен, понеже загатваше

каква вълна се е задала насреща ни

Едно село остава на дъното на язовира – в състояние ли сте вече да изживеете подобна картина: как там долу, под водите на „модерното“, остава всичко онова, което съставлява и съпровожда човешките съдби. Но аз все си представям как там е погребано и селското читалище с неговите оръфани книги – и така водата отнася между всичко останало и магията да се роди някой нов Радичков, понеже вече няма никаква възможност някое селско момче да се срещне в един обикновен, безличен ден, с книга на Гогол?

Сега всеки ден телевизията ви осигурява други срещи – все по-калпави, все по-кресливи и инфантилни.

И тъй, един ден в новинарска емисия някакъв казва на репортерката: „В мен се изпитва гордост!“

И тя кима усърдно и изобщо не поправя този дивак, в когото се изпитва гордост – надига се тази гордост, тя вече е станала висока колкото Мусала. Като споменах Мусала, та се сетих за Симеон – нали по едно време дори този връх щяха да му реституират и връчат неговите предани кочияши. Основното, с което той завладя българската публика – през февруари 1990 година при първото ми интервю с него, беше чудесният език, с който си служеше, малко архаичен и заради това много привлекателен, опазен изцяло от модерните баналности, сякаш непрекъснато го беше ръсил с някакъв специален „Райд“. И хората му повярваха, защото доверието към един човек преминава най-напред през езика му.

Тогава какво доверие може да събуди у вас някакъв езиков грешник от екрана? При това тези хора са като наркомани, колкото повече грешки правят, толкова повече претръпват и обръгват, устите им може да са пълни с езикови недоразумения, с грозни или направо нелогични фрази, а

те вече дори не го усещат този боклук

Чуват се невероятни неща. Опитна репортерка спокойно казва: „Старите папирУси – вместо папирОси – ще бъдат заменени от нови, които гаснат сами“ – сякаш представя пожар в Александрийската библиотека или в знаменитото арменско хранилище за древни ръкописи „Матенадаран“. И на човек му се приисква да си запали един папирус от I век, за да види как гори – да всмукне дълбоко и да продължава да се наслаждава на идиотите от екрана.

Друга репортерка важно казва, че намерили „ЗахвърлеН 7 килограма тротил“, изпаднало е едно клето „и“, но никой не е обърнал внимание на това.

Важен държавен чиновник, с подобаваща на поста му сериозност казва: „Нормално е действащите мобилни оператори да бламират с подставени участници предстоящият търг за нов оператор.“ Нужната му дума, разбира се, не е „нормален“ – тук тя е толкова нормална, колкото е нормална и корупцията, за която загатва шефът.

Друг път от една телевизия срамежливо скриват точната дума, ревизията показала, че там „липсват“ 338 хиляди лева. Липсват? Тия пък внезапно са забравили думите „злоупотреба“, „кражба“ и пр. В подобни случаи сакатият език просто се използва за прикритие.

В репортаж за железничарската стачка репортерката прочувствено съобщава: „На места натиските /!!/ продължават“. И човек се усеща в безизходица от този натиск на дърварския език.

За политиците трябва да има отделни

езикови изтрезвители с размера поне на зала „Армеец“

Но за техните издевателства над езика ще стане дума друг път. Сега само един пример. На пресконференция на ръководството на БСП Румен Овчаров, който иначе има репутацията на добър полемист и обикновено добре си служи с езика, казва: „Показвам ви един протокол от секционна комисия. Той /???/ няма право да бъде тук!“ Тук несръчният език придава магически качества на един прост лист хартия, който се е напънал и лично е довтасал на пресконференция на БСП – значи е бил и доста лековерен отгоре на всичко.

В новинарска емисия съобщават за осъдения в Иран българин – наркотрафикант, припомнят историята и обобщават, че той ще бъде съден „според философията на Иран“. Този пък репортер, дори без да е трафикант, също би могъл да бъде осъден за това, че се крие зад нищо незначещата в случая дума „философия“. И всъщност, ако според „философията на Иран“ бесят за наркотици, според „философията на България“ какво трябва да сторят на езиковите вандали? Страх ме е дори да си помисля.

Говорят нещо си, но всъщност не говорят. Употребяват някакъв случаен език – той дори не е от улицата, уличният е по-колоритен. Вялостта и сухотата на този език ни отпраща по-скоро към някакъв пазар: летен ден, изсъхнали от жегата зеленчуци и омърлушени продавачи, които едва отцеждат през пресъхналите си усти някакви думи – безволево, безразлично, без никаква радост от това, че си дарен от тази най-висша Божия благодат да можеш да говориш.

Водещи, чието единствено качество е, че арогантно ни се натрапват, се усукват с немощен, лишен от всякаква изразителност и красота език, разполагат с не повече от петдесетина думи и гледат да ги наредят някак. Ако бъде повторено прочутото изследване, което преди стотина години бяха направили на тогавашния вестникарски език, днес то ще ни накара да обявим постоянен национален траур за българския телевизионен език.

Тогава бяха изчислили, че

един журналист борави средно с петдесетина думи. Ами колко са днес?

Известна водеща на новинарска програма казва: „Днес пари за заплати не са изплащани.“ Думата „пари“ е напълно излишна, но е попаднала тук не случайно – понеже обедненото съзнание го изтласква на предна линия. Бедността може ли също да ограби езика, да го насили и обезчовечи – това се питам. Едва ли, как тогава той се е самоопазил през далеч по-трудни времена.

Примерите, които давам, не са от най-идиотските, тогава просто си запушвам ушите, те направо не могат да се издържат.

В късната емисия на една телевизия ни съобщават за масовото убийство в Македония. И веднага се запътват към изолатора: „Петата жертва е НА възрастен мъж“. Откъде иде това НА и защо, чуват ли се изобщо? Тези хора елементарни изречения не могат да скърпят, а ние искаме да размишляват, докато се кипрят от екрана.

Не петата, а първата и най-важна жертва на телевизионното нашествие е тъкмо езикът. Вашият, нашият, общият ни език, и тази жертва, която засега дори не забелязваме, ще доведе до нови и нови загуби, още по-драматични. Скоро ще се превърнем в нещо като онзи певец, който напоследък се мота в музикалните класации и все не мога да позная какъв е, накрая разбрах, че май е албанец, който пее на английски.

Веднъж, беше късна вечер, с група приятели се прибирахме към хотела си по нюйоркското Ленсингтън авеню – говорехме доста шумно и изведнъж един грамаден негър застана пред нас. Стреснахме се, обаче след миг той се ухили и рече: „Абе, вие на какъв език говорите?“ Целият беше зейнал от красиво любопитство!

Ето и това е езикът. Ти мислиш, че някакъв ще ти се нахвърли, а той просто е поразен от звуците, които издаваш. Опасявам се обаче, че след време по софийските улици тази сценка ще се повтаря доста често, понеже ще се питаме един друг: „Абе ти какъв език говориш?“

И това ще бъде поредната голяма победа на Прехода, когато публичното говорене се превърна в ГОВНОрене.

Кеворк КЕВОРКЯН
http://www.blitz.bg/printpreview.php?news=137955