BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Кой предаде Априлското въстание?

Паметник

Заради един предател старателно подготвяното въстание срещу турците през 1876 година започва преждевременно и е най-изявено в 4-ти революционен окръг между Панагюрище и Копривщица. Още преди десетилетия името на предателя е заличено от паметника в местността Оборище, което се смята за първото българско Народно събрание. Някои или много хора са дълбали целенасочено и упорито, за да заличат името на оборищенския Юда и днес може да се види една дълбока дупка върху каменния монумент.

Събранието в Оборище се провежда от 14 до 16 април 1876 г. Свикано е по решение на Революционния комитет в Гюргево, за да се обсъди и уточни подготовката на въстанието. Няма единно мнение за това колко са били участниците в него, но всичко след него се случва заради предателя Ненко Терзийски-Балдьовеца от днешното село Росен. Той предава съзаклятниците не за 30, а за 200 сребърника. Докладва всичко на Али бей от Пазарджик – толкова подробно, че самите турци не са очаквали да получат повече информация за готвеното въстание.

Някои изследователи смятат, че той не е присъствал на събранието от 14 до 16 април 1876 г., но е сигурно, че именно той е предателят. Грозната му слава се разнася из цяло Българско. Ненко Терзийски е разпознат от български войници при вратите на Цариград и убит при опита му да избяга в Османската империя. Заради неговото предателство Тодор Каблешков пише писмо, белязано с алена кръв.

„Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище. Копривщица, 20 априлий 1876 г.” Такъв е текстът според Захари Стоянов.

А историята на пощальона до Панагюрище е подобна на маратонеца от Гърция, който трябвало да съобщи на атиняните, че персите са отстъпили. Писмото е изпратено на 20 април (стар стил) до Георги Бенковски в Панагюрище. To е пренесено от 19-годишния Георги Салчев, който изминал 5-часовия път от Копривщица до Панагюрище само за 2 часа. Точно преди Панагюрище конят на преносителя на Кървавото писмо издъхва от натоварването.

Има един интересен факт, за който обичат да разказват наследниците на героите от Априлската епопея в селищата между Панагюрище и Копривщица. А той е, че в тези селища тогава, през 1876 г., не са живели турци. Турци са били само трима-четирима управници и султански наместници, които конкретно назовава и Тодор Каблешков в Кървавото писмо. Това са били процъфтяващи в икономическо отношение селища, където подготовката за въстанието се е извършвала доста спокойно и необезпокоявано от турците. Факт, за който свидетелства и литературното описание на Иван Вазов в „Под игото”.

Пак днешните наследници на априлци разказват за това, че малкото турци в този район допълнително били тормозени от българите по следния начин – нашите хора слагали сланина в кладенците, за да не могат османците да пият вода от тях. Защото известно е, че мюсюлманите не ядат свинско месо.

Хората в село Петрич (с ударение върху втората сричка – б.р.), което е на пътя на Хвърковатата чета на Георги Бенковски от Панагюрище до Копривщица, ревниво пазят историята за смелите си предци. Това е единственото село, от което всички жители са се качили в планината и са напуснали къщите си, за да се отбраняват. Почти не са били подготвени за това, а и лют студ сковал земята по онова време. Даже казват, че априлски сняг изненадал смелите петричани. Силите били неравни.

Пристигналите турски орди опожарили цялото село, избили почти цялото село, което според Захари Стоянов никак не било малко за ония времена – 1600 души живеели в него. Затова и авторът на „Записки по българските въстания” възкликва: „Петричани! Бедните, с пепелищата на своето село те сложиха основите на българската свобода”.

Конния отряд на Хвърковатата чета войводата Георги Бенковски сформира набързо след Кървавото писмо. Тя наброява около 200 въстаници. Още на 20 април 1876 година кавалерията разбунтува село Мечка (сега село Оборище). На 21 април вдига на бунт селата Поибрене, Баня, Мухово и други. От селата хората масово се присъединяват към четата на Бенковски. На 22 април четата се връща в Панагюрище. На 23 април се насочват към въстаническия лагер при село Петрич. Там четата води единствената си успешна битка с турския башибозук. После се отправя към въстаническия лагер при връх Еледжик. Там Хвърковатата чета помага на местните въстаници да отблъснат башибозука.

В следващите дни четата настъпва още на юг и влиза в Белово. Когато се връща на връх Еледжик, бързо тръгва на помощ на Панагюрище. Достигайки връх Лисец, до село Мечка, войводата вижда горящия град и кавалерията се насочва на запад. Навсякъде попадат на горящи села. Бенковски разпуска четата и с 3 души поема на север – към Първи революционен окръг. На 12 (24) май войводата е убит в Тетевенския балкан.

Жени и мъже копаят окопи в с. Петрич

Захари Стоянов разказва за село Петрич: „Още няколко минути пътувание, и ето напреде ни пъстро множество мъже и жени, излезли из селото да ни посрещнат, не можали да се стърпят да дочакат своите избавители (!) в домовете си. Ние се наредихме двама по двама по чин и достойнство и певците запяха „Не щеме ний богатство“ и пр. Като наближихме до онова място, гдето беше се спряло множеството, всичките си отложиха калпаците и почнаха да се кръстят, а някои от тях коленичиха по земята и плачеха като малки деца, че ги сподобил най-сетне господ да видят с очите си българска войска и български байряк.

Когато един от нашите другари забележи на петричени, че не е време сега да се плаче и тъжи, но да се потрудят за приготовлението на нужните си неща, тия отговориха, че без сълзи е невъзможно. „Как да не плачем, господине? Забравя ли се така лесно всичко онова, което сме ние претеглили! – говореха тия. – Не е година, не са две, но цели стотини…“ Жени и момичета, с песни и гайди, с мотики и лопати на рамо, излязаха от селото навън да копаят насипи.“

7 турци изнасилили Райна Княгиня

Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева, по-известна като Райна Княгиня, е българска учителка, ушила главното въстаническо знаме на Панагюрски революционен окръг за Априлското въстание. В деня на обявяването на въстанието тя го развява редом с Бенковски. След Априлското въстание е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, изнасилена от 7 турци едновременно, малтретирана многократно и оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор.

След намесата на европейските дипломати Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. Там учи три години медицина и става акушерка – първата дипломирана акушерка в България. Написва своята „Автобиография“, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934 г. е преведена на български, като това е първата книга върху Априлското въстание.

http://www.vsekiden.com/116373/