Днес Любомир Левчев става на 77 години. Ще затвори зад себе си 77-ата «омагьосана врата». Такава е участта на големите поети — да бъдат омагьосани още от раждането, да бъдат белязани свише. Да изричат думи, сред които дирим себе си. «Стандарт» пожелава здраве и вдъхновение на Поета и Бог да го пази!

СЕЗОНЪТ
НА САМОТНИЯ
ЩУРЕЦ

На Елка Няголова

Самота…
Само ти…
Само аз…
Като градски щурец
моят вътрешен глас
разпитва себе си:

Защо се пропиляват хоризонтите?
Това отлитане ли е
или завръщане?
Заглъхване на изстрели
или пробуждане на мълнии?
Или скриптене на озъбени врати?

Или историята се храни
с отровни измислици.
И затова тъй често полудява.
И ние с нея.

Метафори!
Каква е тази слабост да сравняваш
разчувстваните мисли
със
замислените чувства?…
Ний си въобразяваме, че ги измисляме,
а те мечтаят да ги разберем…

77 омагьосани врати!
Отварям.
Влизам в изоставени пространства.
Дом
или крепост,
или храм —
вече е все едно,
щом даже вярното ми куче
не успя да ме познае.

В Итака вече никого не чакат.

Само
забравено радио свири
сезоните на Антонио Вивалди.
— Все още ли са четири? —
пита самотният градски щурец,
правейки се, че говори с Бог. —
Това, което свиря аз,
не е ли петият сезон?
Нашта Земя не е ли
и тя едно такова радио,
забравено да свири всред Всемира?
Самотно…
Безподобно…
Пропиляно…
Но все пак някой го е пуснал
и напуснал.
Дали не съм аз, Господи? —
пита моят градски.
А после рязко се обръща
към някаква скрита сила,
към някаква си тайнствена причина
и предвещаваща звезда:
— Която и да си,
престани да се криеш.
Дойдох за теб.
Де те прегърна за последен път.
И в тебе да се пропилея.

Омразите не успяха да ме убият.
Любовта може и да успее.

Петер Кюрман

Стихотворение,
посветено на
Любомир Левчев

Има приятели и «приятели».
Фейсбук е голяма гора от приятели и «приятели».
Ала приятелят е винаги дърво самотно
дори и да расте в гора.
Навярно много от това не ни интересува?
Навярно твърде много сме забравили от нашите приятели
не знаейки кои, защо?
Но всяко разделение
е всъщност разделение от теб самия.
И затова написвам аз това стихотворение
за мой приятел, който не предава никога
ни в политиката, ни в личния живот:
Българския поет Любомир Левчев.
Стихотворението
за Помпей
завинаги остава,
каквото и да стане в нашата заобикаляща среда
или във нашия непредвидим живот!

«Аз, който не избягах от Помпей»
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-04-27&article=408096