BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Русе и българската ръкописна традиция

Самочувствието на Русе като духовен център губеше досега от разпространеното мнение, че градът няма славата на видно книжовно средище в миналото. Причините за оскъдното наследство се търсеха в няколко насоки. На първо място се изтъква неблагоприятното за българите етническо съотношение в града преди епохата на Възраждането.

В края на XVIII в. се стига до там, че местният епископ издава документите си в Червена вода, където живее, а не в Русе. Допълнителен фактор е липсата на действуващи манастири в областта. Изключение прави Басарбовският, който през XV в. попада в османските данъчни регистри, а през XVI в. откърмя може би единствения наш „юродив” светец. Трябва да се вземат предвид и руско-турските войни през XVIII-XIX в., чийто епицентър най-често е Североизточна България. Видният руски славист Виктор Григорович при своето посещение в Русе през 1845 г. пише в дневника си, че намерил в града само няколко новобългарски ръкописа. Без да споделя подробности, той датира най-ранния от тях към средата на XVIII в.

Нямахме търпение да дочакаме появата на планираната от десетилетия „История на Русе” и събрахме всички налични сведения за ръкописи, свързани с нашия град. Картината се оказа доста по-оптимистична от очакванията. Най-древният ръкопис от Русе е т.нар. Евангелие на Кохно, създадено, ако се съди по езика, в източнобългарската област към началото на XIII в. Писано е на пергамент върху изтрит гръцки текст (палимпсест). По време на Освободителната война руският щабс-капитан А. А. Кохно взема ръкописа от Русе и го подарява на Новоросийския университет. Днес този забележителен паметник се съхранява в Одеската държавна библиотека „Горки” (№ 182).

Следващото сведение дължим на възрожденския книжовник Цани Гинчев, който учителствува в Русе между 1870 и 1873 г. Той пише в търновското списание „Труд”, че ученикът Марин Попвасилев му предал пет и половина листа от пергаментен Общ миней, западно-българска редакция (с юсове, но само с малък ер), вероятно от XIII в. Службите обхващали периода от 23 януари до 15 април и на 14 февруари бил вписан тропарът (вид песнопение) на Константин – Кирил Философ. Съдбата на този ръкопис сега не е известна.

Към XIII-XIV в. се отнася Служебният миней за април, средно-българска редакция, подарен на Църковния музей в София от студента-русенец Т. Койчев (по-късно епископ Тихон). Сега книгата носи № 316. Един Апостол от XIV в., също българска редакция, в софийската Народна библиотека „Кирил и Методий” (№ 502) е издирен от някой си Георги Димитров, учител в Русенско. В Русе се е намирал редкият ръкопис „Тълкувание на Йов” от втората половина на XV в., в който има приписки от 1710 г. (сега в Рилския манастир № 1/4). От нашия град произхожда и един Празничен миней от XVI в., сръбска редакция, ресавски правопис (НБКМ № 912). За съжаление в него липсват бележки. Димо Смядовски в непубликувания си очерк „Развитие на просветното дело в Русе преди Освобождението” съобщава, че първият учител в града ни поп Иван или Яни при бягството си във Влашко успял да запази ръкописен Служебник от 1656 г. Ние успяхме да отъждествим този паметник като Служебника, писан от поп Аврам Димитриевич в Карлово, който сега се пази в НБКМ под № 601. През 1730 г. ръкописът е подарен на църквата „Св. Никола” в Елена, откъдето попада в Русе. Единственият ръкопис от XVIII в., който има отношение към нашия край, е сборникът на Обретен Ганев от с. Щръклево с датировка 1780 г. (НБКМ № 1070). Обретен е баща на Тихо, който е съпруг на баба Тонка. Ръкописът включва и редица ценни летописни бележки за епидемии, войни, убийства и пр.

През XIX в. подходът на русенци към ръкописната книга радикално се променя. Нуждите от богослужебни пособия са задоволени от руските и украинските печатници и в Русе вече се преписват творби предимно със светско и патриотично съдържание. От нашия град е постъпил в Народната библиотека Писмовник от началото на миналото столетие (№ 1285). Писачът споменава, че работи в Русе, но от скромност премълчава името си. По същото време вероятно в нашия град е преписана книжка със Словата на Йоан Златоуст. Поп Димитър от Русе я продава на поп Алекси от Търново през 1835 г., а по-късно тя отива в Елена (Музея № 9). От Русе произхожда и Стихирарът, сега в Рилския манастир № 6/22, който в 1807 г. е купен от отец Йеротей Рилец.

А кое друго българско селище може да се похвали с пет преписа на Паисиевата „История славяноболгарская”? Хилендарският духовник в града ни йеромонах Пантелеймон осъществява първия от тях през май 1809 г., когато около него бушува поредната руско-турска война. Преписът е отнесен в Хилендарския манастир (№ 294). Вторият е дело на габровеца Влад Гладичов, който през същата 1809 г. се намира в Русе и възпроизвежда ръкописа на Пантелеймон „на ползу всем любознателем болгарским”. Гладичовият препис по-късно попада в Преображенския манастир, а днес се съхранява във Великотърновския държавен архив. Третият препис на „Историята” се ражда в Русе под перото на Никола Поплазаров през 1811 г. (НБКМ № 776). Четвърти Русенски „Царственик”, писан на пергамент преди 1831 г., се намирал в логотета (деловодителя) на Червенската митрополия според писмо на Юрий Венелин до Васил Априлов от 27 септември 1837 г. За неговото местонахождение днес не се знае нищо. Една преправка на Пасиевата „История” от 1844 г. е предадена на Църковния музей в София (№ 1523) също от Русе, но има търновски произход. Този труд е последното по време цвете в гирляндата на русенската ръкописна традиция.

Няма да се спираме на други книжовни паметници, косвено свързани с Русе, като вписванията на имена на наши прадеди в помениците и писмовниците на Зографския и Хилендарския манастир от XVI-XIX в. Един Псалтир с последование от XVI-XVII в. (НБКМ № 14) според приписка в него е създаден „у рушки пирг”, но тук сигурно се има предвид кулата на руската обител „Св. Пантелеймон” на Атон. Бележки за Русе са налице и в разградския сборник на поп Йоан от 1850 г. (НБКМ № 1322), запълнен с преписи от творби на Софроний Врачански.

Малцина знаят, че понастоящем в Русе се пазят два непубликувани средновековни ръкописа, притежание на митрополията. Единият от тях представлява Четириевангелие от 201 листа с размери 305 на 213 мм. Писан е на дебела, грапава, жълтеникава хартия. Ако се съди по водните й знаци (котви в кръг), тя е произведена в Северна Италия през 60-те години на XVI в. Тогава е създадена и книгата. Текстът обхваща предисловията на блаж. Теофилакт Охридски и четирите Евангелия, подредени не по глави и стихове за домашно четене, а по зачала за богослужебна употреба. Писмото е едър, малко неравен полуустав, с лек наклон надясно. Почти целият текст е рожба на една ръка, но на отделни редове тя е заместена от други. Използувани са два вида мастило – тъмнокафяво до черно и наситен киновар. Езикът е издържан в т. нар. влахо-българска редакция, а правописът е търновски (с два юса и два ера). Носовките нерядко се заменят от чисти гласни, което подсказва, че те не са характерни за говора на писача.

Украсата на ръкописа е постигната с помощта на заглавия в стил „вяз”, три типа начални букви и заставки (винетки) в балкански стил, които са два вида – кръг, изплетен от ластар, в квадратна рамка, и плетен правоъгълник, който загражда врана с кръст в човката между две дървета. Тази птица е заета от герба на Влашко. Издирванията установиха, че ръкописът копира винетки от прочутото старо печатно Четириевангелие от Макарий (Търговище, 1512).

Въпреки че авторът на книгата не е оставил данни за себе си, няма никакво съмнение, че той е румънец и следва среднобългарската езикова и художествена традиция. Най-ранната бележка в книгата датира вероятно от началото на XVII в. и гласи : „Сию тритуевангелие везал ерей Доброт от Урлуяни и имам и друг име презиме Булчюл. За това молим ви, свое братие, да поменуете име мое. Аз есм грешник и недостойну. Тако молим и простим да га ва научи Господ Бог и причистию Богъматеру.” Въпросното село Урлуяни се намира в окръг Арджеш на около 120 км. северозападно от Русе. Една влашка грамота от 1547 г. е съставена в княжеския двор от граматика Доброта, но той едва ли е тъждествен с подвързача поп Доброт. Днешната подвързия на ръкописа е българска от XVIII в. Друга ценна за нас бележка показва, че в 1637 г. ръкописът вече е собственост на русенската община: „Да се знае откоги направихме нова църква при преосвещеном епископом червенском кир Гаврилом и при йереа Симеона в лето ЗРМЕ (1637). Този време имаше яничар стоели ми (?). Зло бе в НА (51) лето.” В бележката се визира църквата „Св. Троица”, градена първоначално като параклис в българската махала на Русе. Тогава е засаден сегашният 350-годишен дъб до храма. Името на епископа-грък Гавриил се среща в документите през 1642, 1643, 1651, 1652 и 1653 г. По сведения на Филип Станиславов от 1659 г. българите в Русе наброяват около 1500 души в 300 къщи.

Вторият необнародван ръкопис всъщност е част от конволют, защото е подвързан с едно забележително старопечатно издание – Служебника на Макарий (Търговище, 1508). Този Служебник е първата българска печатна книга, понеже създателят й по всяка вероятност е македонски българин и езикът е среднобългарски с търновски правопис. Разглежданият екземпляр е единствен в България и осми в света. Други четири се пазят в Букурещ, а по един – в Москва, Сибиу и Будапеща. Томчето има размери 305 на 145 мм. То съдържа 128 листа в 17 коли, от които първата и последната включват по четири листи, а всички останали – по осем. Първите четири листа нямат номерация. Шрифтът – ясен, чист, изкусно отлят – е нанесен в черно и червено по 15 реда на страница. В книгата са поместени: устав, трите православни литургии (Златоустова, Василева, Преждеосвещена), някои молитви, херувимски песни и послеслов. Трите големи заставки, които се редуват в началото на статиите, са запълнени от типична плетеница в балкански стил. С такива ластарни плетеници са изградени и едрите начални букви. Към заставките са добавени корони от западен тип – хетерогенен елемент, заимствуван от изданията на Венеция, където е стажувал в края на XV в. печатарят йеромонах Макарий.

Ръкописът е вплетен в средата на Служебника и обхваща 26 листа в три колони. Първите две са с по осем листа, а третата е с десет, като последният лист не е запълнен с текст. Филигранът на хартията (корона и котва в кръг) се отнася към средата на XVII в. Писмото е молдавски калиграфски полуустав, нанесен с киновар и злато от твърде обиграна ръка. Интересно е, че езиковата редакция на текста е сръбска и правописът – ресавски, а не влахо-български, както би следвало да се очаква. В ръкописа са изложени ръкоположения на свещоносец и клисар, четец и певец, преписани от владишки Служебник. Водните знаци на форзацните листи позволяват да се установи, че русенският конволют е подвързан във Влашко през XVII в. На предната корица е щамповано голямо позлатено разпятие в двойна рамка, а на западната – осмоъгълник.

Единствената летописна бележка е следната: „Сиа литургиа на владика Герасима Хиланъдарецъ узеъ за Т (300) аспри в лето ЗР В (1654).” Писачът е ударил и личния си печат, на който е изобразен св. Георги на кон, с околовръстен надпис („Вландика Герасима Хилендарец”). Твърде интересна е езиковата форма „вландика”, отзвук от назално произношение (с носовки), което е присъщо и днес на някои родопски и македонски диалекти. За да почита св. Георги, този духовник като светско лице вероятно е бил кръстен на неговото име, а при замонашването си е възприел друго име, започващо със същата буква. Действително през първата половина на XVII в. няколко хилендарски игумени се домогват до епископски сан, но тази практика, чужда на светогорската република, е скоро прекратена от Цариградската патриаршия. Цитираната бележка е единственото запазено свидетелство за епископ Герасим.

В края на XVIII в. известният наш книжовник Спиридон Рилски съставя сборник със съчинения като Видението на Амфилохий, Тълкуванието на литургията от св. Симеон Солунски, Гръмовник (НБКМ 1322). На л. 226 под дидактичното указание „Зри зде и разумей” писачът помества 12–те зодиакални символа и ги свързва с определен град или страна. Ракът, който в символиката е надарен с отрицателни черти, тук се отъждествява с… Русе: „Рак ест Рухчук” Изнесените в статията подробности за 17 ръкописа, четени или преписвани в нашия град и район през вековете, категорично опровергават мрачното астрологично прокобяване на Спиридон, що се отнася до книжовния живот в Русе.