BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Декабрь 2017
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Ноя    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

ЗА И ПРОТИВ РОМАНА «ПОД ИГОТО»

Повод за тези размисли ми дават общонационалното допитване за лю­бим роман на българите и последвалите след това дебати, класация и из­казвания на много от уважаваните съвременни наши учени и интелектуалци. Към това ми се ще да прибавя и още един фактор, а това е изказаното мнение в публичното пространство на проф.Милена Кирова, че трябва да се напра­ви ревизия на изучаваните автори в българското училище, защото сегашните ученици трудно разбират произведенията на Любен Каравелов и Вазов, Але­ко Константинов и Захари Стоянов, а и авторите, които са по-отдалечени от нашето съвремие и от чувствителността на младия човек от началото на 21 век.

Вярно е, че сме млада нация, но и един от най-старите народи в Европа и света. В дългата ни история са много възходите и грешките ни, но да се отричаме с лека ръка от постиженията си и да зачеркваме създаденото, е краен, а и ненужен нихилизъм. Обратното, вече сме в зрял период на об­щонационално развитие, когато спокойно и мъдро можем да оценим своята класика, а модерните прочити и подходи e добре да ни заредят с вяра и на­дежда в светите икони и стойности, които не бива да разделят и раздвояват, а да обединяват нацията. В един космополитен свят на обединена Европа е добре да знаем, почитаме и обичаме националната си църква и заедно да се молим пред общите си светии. Сред тях са родолюбивото и идеалистично дело на Вазов и неговият роман „Под игото”. На другия полюс остават кокет­ното отрицание и евтиното харесване, заиграването с още неоформения и не доизграден естетически вкус на младия човек.

Вазов пише своя роман във втората половина на 19 век, когато в Европа и света творят големите романисти като Тургенев, Толстой, Достоевски, Гон­чаров, Бунин, Виктор Юго, Мопасан, Флобер, братя Гонкур, Дикенс, Текери и т.н. И в тази река закономерно нашият творец се вписва сред многообразието от мощни гласове и съзнания, които не го изхвърлят от общите процеси и тенденции. Налага се съпоставката с тези велики романисти и доколко това, което си написал, е до равнището на другите. Определено смятам, че рома­нът „Под игото” не е на нивота на „Война и мир” на Лев Толстой, на много от творбите на Достоевски и т.н., но в един национален и наднационален естетически контекст, в пространствата на родната традиция на развитие­то на жанра той е нещо стойностно, значимо. Закономерно идват първите преводи и високите оценки на европейците за романа, какъвто е случаят с Едмънд Гос, който още в 1894 година пише в предговора към английското издание:”Безспорно това е един от най-прекрасните романи, които Източна Европа поднася на Запада.” Голям е читателският интерес към новата книга сред младата ни нация, която прохожда и се учи да обича „всичко българско и родно.” Всеки чувства еуфорията, че е съвременник на нещо голямо, което се ражда пред очите в живота му. Нека да потърсим отговор на въпросите: „Защо отново искаме да ревизираме Вазов?”, „ Какво не ни харесва в романа „Под игото?”, „ Ще загубим или ще спечелим от радикалната промяна в про­грамите на училищата и университетите към класиката си?”

Авторът на „Тъгите на България” е най-отричаният наш творец от своите съвременници, след това през различни периоди от новата ни история, за да стигнем до поредните желания за „ревизия.” Причините са вероятно в само­чувствието на писателя, в увереността му, че „и моите песни все ще се четат.” Особено в последните двадесет години на „срутените кумири” изпитваме из­вратеното желание да окаляме, да снизим светилата си. Вярно е, че предход­ният период обичаше да гради пиедестали, да скулптурира и да подчинява всичко на външни и политически критерии. Все ми се струва, че е време за повече консерватизъм по отношение на националните приоритети, програми и пътищата за тяхното осъществяване, за да може да заработи бавно, но си­гурно и последователно националната ни система. Иначе ще си припомняме с горчивина думите на героя на Емилиян Станев от повестта „Крадецът на прас­кови”, че „няма нищо по-тягостно от повторение на миналото.” Струва ми се, че оставаме верни на гения на завистта, за който пише Елин Пелин, и се драз­ним от достойно изминатия естетически път на Вазов, който в продължение на половин век се къпе в чистата вода на родолюбивото:”Аз пях за България, защото я обичах: аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България.” Тези цялостни и единни, монолитни и осъществили се личности нещо ни съмняват и бързаме да ги дегероизираме, детронираме, да ги свалим от такива духовни измерения като „народен поет”, „патриарх”. За мене поредното ревизиране на делото Вазов е по-скоро резултат на модни желания, а те могат да доведат до опасни резултати и заличаване на нацио­налната памет, което е вече страшно и опасно за всяка общност.

Някога Здравко Петров пророчески писа за Вазовата естетика и фило­софия:” всичко у него е някакъв величествен анахронизъм, но без тоя анах­ронизъм няма България, българско съзнание, българска нация.” Гласовете срещу романа „Под игото” се вписват сред поредните конкурси и олимпиади, когато се получават слаби оценки и бързаме да прехвърлим вината върху ав­торите и творбите, а не върху системата на образованието, и най- вече на мо­тивацията за учене на подрастващите. Така е по-лесно, но и най-неправилно, защото класиката изисква усилия или както казва Хорхе Букай в „Приказки за размисъл” „това, което е, е”, а различните прочити и интерпрета­ции са поле на творческата свобода, с цел да се откриват нови и нови страни от богатите културни пластове на творбите. Само тогава няма да сменяме произведенията, авторите и идеите според политическата и идеологическата конюнктура, което е позната и грешна практика, а усилията на изследвачите и учените, на младите читатели и техните учители ще се насочат към текста и неговата система от текстови смисли, знаци и полета. По този начин ще останат в миналото лековатите предложения за бързи и хаотични промени и ще имаме ясен, назован предмет на изследване и изучаване. Защо англичани, немци, французи, испанци, руснаци не посягат на националната си класика, за да се харесват на учащите. Не смятам, че „Фауст” на Гьоте или „Хамлет” на Шекспир се четат от децата на тези страни с любов и се пишат с невероятно вдъхновение, т.е. изискват се усилия, труд в преодоляването на интелекту­алните препятствия, за да се навлезе в пространствата и богатствата на кла­сическите произведения. В учебния процес, на олимпиадите и конкурсите се проверяват вложен труд, методи и подходи, варианти и вариации, позиция и мнения на младия възприемател, а това предполага натрупана култура и подготовка. Сърдитите родители и оперативната журналистика във време­то на поредните кампании обичат да прехвърлят вината от болната глава на здравата и виновници се оказват класиците ни от Ботев до Талев, а забравяме да поговорим и дебатираме за мотивацията за учение и труд, за заплащането на интелектуалния и творческия труд, защото тогава вече темите стават на­истина сериозни и значими.

За мен беше емблематично, знаково, избирането на „Под игото” за роман на българите, а и следващите творби от класацията доказаха, че имаме здрав корен и способност да се обединяваме при големите предизвикателства, при определяне на приоритетите на нацията си. През годините и в следващите ве­кове българинът ще открива в националната ни „книга на книгите” историята, света и себе си. Това ще е така, понеже Вазов улавя магията, светлината на тази славна епоха:” И на няколко дена тайно и полека/ народът порасте на няколко века.” Вековният роб, за когото потисничеството е на всички нива и е абсолютно, в период на една година изживява бурята на епохата, на общо­народния родолюбив подем на „ пиянството”, „проглеждането” и „лудостта” /проф. Добрин Добрев/. Писателят пресъздава това невероятно и величестве­но духовно раздвижване, което се извършва под влиянието на „една гигант­ска идея” за свобода и самоопределяне. Вазов е убеден, че това величествено излизане на роба на улицата на морала и достойнството е със значимостта на най-светлото време, когато „историята рядко ни дава пример за такава само­надеяност, която приближава до лудост” /”Пиянството на един народ”/. В тази празнична еуфория имаш толкова енергия и самочувствие, че твориш своята история и съдба, че пишеш златните страници на идентичността си, защото „Българският национален дух никога не се е вдигал до такава степен и надали ще се вдигне друг път.” Нашият млад романист успява да обхване в цялата панорамност външния и вътрешния обем на „скритите пружини ” на тази „ге­роико-патетична, героико-романтична епопея.” /проф.Милена Цанева/. Това той го постига като разкрива живота на българина върху трите оси, топоса, за които пише проф. Боян Ничев- дома /семейството/, кръчмата /обществения живот и нивата /труда / . По този начин отвътре са видени процесите на про­мените в колективното и индивидуалното съзнание. Възрожденското худо­жествено пространство — домът, кафенето, манастирът, училището, крайград­ската местност, тлаката се превръщат в „малък парламент”, българинът вече има съзнанието и самочувствието да заговори и дебатира доколко сме „во чрево адово” и за бъдещото въстание, което митологично се възприема като „игра с огъня”, но и като „пропаст”, защото „няма да остане камък тука”. Тези страхливи и предпазливи чичовци, поборници на подготовката, а не толкова на самото въстание, вече тръгват по пътя, който ще ги отведе към необходи­мата и осъзнатата саможертва, към пролятата кръв като цената, която трябва да се плати в името на свободата./” Жертвите трябваше да станат…”/.

Успехът на романа е и в богатата образна система от хора, съдби и характери. Писателят новаторски избира разнообразието и богатството от човешки типове в рамките на групи и съсловия, така се получава визията за всеобхватност и цялостност. Няма кътче и микрообщество, което да не е уло­вено от „свидетеля” и „очевидеца” на епохата — интелигенцията, църковните служители, занаятчиите, за да стигнем до маргиналните герои като Колчо слепеца, хромия Безпортев, лудия Мунчо и бродницата Милка Тодоричина. Всеки от персонажите е вграден върху оста на отношението към близкото въстание, така едни ще си останат чичовци като вечно бягащия и криещ се в комшулучето Иванчо Йотата, други като Стефчов и Юрдан Диамандиев ще си останат мръсниците и предателите, които сочат революционерите, за да ги окачат на въжето или да им отрежат главите Богатството в различието е в успеха и на образите на водачите на бунта. Всички са белязани с идеализма и другостта. Те са „гостите”, „скитниците”, „бродниците”/ доц. Николай Черно­кожев/, задължителната хекатомба, която ще се превърне в демонстрация на жертвения агнец. Вазов изрично подчертава при Бойчо Огнянов, д-р Соколов, Кандов, че са „идещи отвън водачи”/ виж Веселин Игнатов – „Класическите български романи”, 2000, с 7-23/, които народът скоро с обич парадоксално ще нарече „наши.”, ще повярва в тяхната лудост и Дух. Тези достойни про­дължители на идеализма на Христовите апостоли чрез семето на Словото покръстват невярващите и ги въвеждат в лоното на смъртта като единствения път към безсмъртието и оттам вече се влиза от достойните в пространствата на светлината, т.е. на свободата.

Европейският романтически тип герой, който носи трагизма на бал­канската саможертва, е Бойчо Огнянов, Графа, Даскала. Надчовешката из­висена и стоическа отговорност пред историята и народа го правят рицар срещу всички неизвестности и потайности, както е в романите на Виктор Юго и Евгений Сю, големите авторови учители в жанра. Иван Кралича идва от Ди­арбекир, от далечното и отвъдното, белязаното със знака на смъртта, както писа преди години уважаваната наша академична изследвачка проф. Милена Кирова. Този нов български Христос на свободата идва с опасната и кървава мисия да покръсти довчерашните мирни стопани на Бяла черква и да ги въве­де в пламъците на борбата и подвига. Воденичарят Стоян вижда в непознатия младеж един от добрите синове на България. Бродникът променя статуквото, слага край на вековния „сън мъртвешки” /Христо Ботев/, той е вече, който наказва, убива и заклина, дава пример за следване на другите като Викентий, Кандов, д-р Соколов, Иван Овчаров, новодошлият бързо изкачва невидимата стълбица до рицаря и любимеца за такива добри същества като Колчо, Мунчо и сирачето Рада Госпожина. За новите хора на епохата от поколението на Лев­ски и Ботев, Стефан Стамболов и Георги Бенковски любовта е дълг към наро­да, родината и свободата, но и закрила на любимата девойка. Рада открива в Бойчо рицарското чрез новите и непознати бездни на любовта и двамата тръгват осъзнато към смъртта като път към безсмъртието.

В групата на чорбаджиите младият романист отново остава верен на естетическия принцип на многообразието, на различността от човешки ха­рактери и съдби. Сюжетът „Марко Иванов” е историята на хората на раз­ума, на практицизма и опита, на Тома Неверника. Стопанинът е възпитан от предците си чрез мъдростта „девет пъти мери, един път режи”, което го прави чужд на ветрогоните. Най-дълъг, труден и мъчителен е пътят на разума, на съмненията и безверието. Аргументите трябва да са прости и ясни, да са чужди на далечното и абстрактното, на асоциациите и виденията. В началото на произведението за Марко Иванов бунтът „ ще бъде пропаст!”. Тези добри българи скоро ще приемат с ума и разума „цената на златото” /Генчо Стоев/ в това „време разделно” /Антон Дончев/, ще се молят за България, ще запалят къщите си и ще станат осъзнатите жертви в името на децата и на достойното бъдеще на род и родина.

Димитър Михайлов твърди, че „Под игото” не е исторически роман, тъй като повествованието се гради на художествената фикция, на естетиче­ската условност. Историческата канава създава усещането за автентичност и достоверност. Така изграденият художествен модел изгражда у читателя удоволствието, магията, че чете своята родна история както се общува с приказката, с легендата. Реципиентът поема културната роля на съавтор и съучастник със събитията и заедно с Бойчо Огнянов той спасява Марийка от кървавото насилие, а след това е с правдоносците и наказва самозабра­вилия се Стефчов на годишния изпит и печели преклонението и любовта на „обществото.” Всеки от нас обича тази магия и очарование да е участник в приказния свят на своите сънища, но и на националната си история, да стане приятел на героите, които правят голямото, да разговаря с тях и да чува гла­совете, заръките им.

Като всеки голям роман „Под игото” създава смесени чувства. В единия културен пласт сме на вълните на всеобщото национално опиянение и съзря­ването за бунт и въстание. Другото ниво е на съзнанието за недоразвитост, за пропуснати възможности, защото Бяла черква има „историята на един не­въстанал град”, който ще обрасне с предателствата, конформизма и продаж­ността и никога няма да има славата на съседна Клисура. Следващият пласт е на емоцията и носталгията на спомена, на емигрантската отдалеченост от родния край и очарованието от връщането назад в годините на младостта и надеждите на мечтанията на нацията. С мъдрите обобщения и зрелостта на прозренията и обобщенията пред нас израства образът на романиста като морал и родолюбие, като симпатии и антипатии, а и като оригиналност и творчески инвенции в пресъздаването на процесите на израстването, но и на падението. Тези културни пластови прозрения и обобщения, новаторска­та образна система и уловеният дух на времето нареждат Вазов до Омир и Вергилий, до Шекспир и Балзак, до Мицкевич и Лев Толстой, до Виктор Юго и Евгений Сю. Грандиозната монолитност, както я нарича Константин Кон­стантинов, е в широтата на прозренията и обобщенията както върху оста на оптимистичните изригвания, така и в тревожните предупреждения с преда­телствата и страховете, които описва толкова смразяващо Захари Стоянов в летописа на въстанието „Записки по българските въстания.”

Романът „Под игото” е голяма книга с богати културни равнища, с дълбо­ки кладенци, в които има чиста жива вода като народопсихологически откри­тия и обобщения, мечтания и видения. Убеден съм, че през годините винаги ще се чуват екстравагантни и ефектни модни гласове, които ще се опитват да заглушават неговата красота и богатство. Ще го обвиняват в повърхностност, елементарност, липса на вътрешна широта и обемност и с още ред псевдоа­ргументи, но това е напразно. Трудно е да се прости от много от нас на този провинциалист от Сопот, който изправи снага и със самочувствието на вярно избрана цел и изпълнен дълг застана редом до Гьоте и Шекспир, до Серван­тес и Виктор Юго, до Пушкин и Лермонтов и вместо да се свива в ъгъла на Балканите, гордо утвърждава, че „и моите песни все ще се четат”. В новия 21 век на глобален свят в европейско семейство само с Вазовата вяра в своята идентичност ще преодолеем раболепието и фобиите си пред другите и ще застанем лице в лице, но не с наглостта на сръчните си касоразбивачи, а с дарбите и труда си, с истинските и достойните си постижения като цивилизо­ваност, духовност и душевност.

*ДРАГОМИЛ ГЕОРГИЕВ*

??Учителят. Грижи се главно за връзката с младежта.??

Роден е през 1955 г. в Добрич. Завършил е Българска филология във ВТУ «Св. Св. Кирил и Методий». Работи като учител в Езикова гимназия «Гео Милев» в Добрич. Има седем книги в областта на литературното обучение. Редактор е на много издания на добруджански творци.