BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2018
П В С Ч П С Н
« сеп.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Венецът


Малко или повече, всеки награден е заслепен. От собствената си суета или от насрещните светлини. Емили Дикинсън казваше някъде, че победените виждат по-ясно победата. В поетична Струга аз не бях победен, бях покорен от щедра оценка, от творческо разбирателство, от човешка топлина. Благодаря!
На откриването, наречено „Поетични меридиани“, поисках да прочета своя „Утрешен хляб“. Домакините ме предупредиха деликатно, че стихотворението е доста дълго. Но аплодисментите след него бяха два пъти по-дълги. Такова беше отношението на хората – така наречената публика. Утрешният ден продължава да е по-силен от вчерашния. Мечтата е по-силна от спомена.
Кметът на Струга – албанецът Ремиз Мерко, символично ми „предаде властта си“. За 4 дни. През това виртуално време успях да посадя в Парка на поезията една истинска секвоя – подарък от Златоград.
В охридската катедрала „Света София“, която би трябвало да помни изконната наша общност от времената на свети цар Борис, академик Георги Старделов – председателят на МАНУ, направи невероятно дълбок анализ на моите „стиховидения“ като „поезия на загубата“
„Голямата истинска поезия според Пастернак е онази, която дописва Апокалипсиса. При Левчев има обаче нещо специфично, типично негово като съществен белег на поезията му: тя превръща дори и смъртта, гъсто населена в стихотворенията му, в живот, подобно на Толстой, за когото смъртта представлява раждане на човешката душа. По думите на Г. Тракъл „нещо чуждо на земята“… В неговите стихотворения мисълта пее, а песента мисли… След настъпилата раздяла на човека от Бога, както смяташе Хьолдерлин… в наше време настъпва раздялата на човека от човека, на хората от хората, във и след тази тежка и неизвестна технологична, кибернетична нощ, която е надвиснала над земята, в която
човекът става все по-самотен, безлюбовен, безчовечен… Човекът става машина за загуба на живот.“
Ето, в този храм назовах имената на живи и мъртви македонски поети с благодарност за опасното приятелство, с което сме пробивали стените. Казах, че „техните думи ще запазя в сърцето си. А венецът… не може да бъде само мой, той принадлежи на българската поезия, на България. Бих желал да го вградя, както са вграждали някога сенки, в подпорите на още един мост, по който да минават само доброта, приятелство и истина.“
Истинския „Златният венец“ получих на истинския мост над Църни Дрим, както е традицията. Аз съм 49-ият. За догодина се предвижда събиране на всички живи носители. Нещо като златна сватба за увенчаните 50, които са издържали самоубийствената рулетка, наречена поезия.
За стойността на отличието, мисля, че не ми отива аз да говоря.
Но когато моят приятел Бранко Цветкоски (член на Управителния съвет на Стружките вечери) ми подсказваше, че съм номиниран, и ми обясняваше, че „Златният венец“ е една от най-престижните световни награди (а според някои – най), аз се пошегувах:
– Не, Бранко. Има една по-висока.
– Коя е тя?
– Тръненият венец. И ако някой ден българин получи наградата, тя ще е от тази най-висока степен.
Вчера го попитах по телефона:
– Помниш ли какво ти казах тогава?
– За трънения венец ли? Помня. И още каза: Дано ме отмине тази чаша.
Е, не ме отмина.

В хотел „Дрим“ 15 минути преди моята пресконференция ми дадоха да прочета македонския вестник „Дневник“. Той питаше в курсив: „Ще му дадем ли златния венец на оня същия Левчев, който не го признава нашия език?“ Бил съм казал, че са ме превели от български на български.
Самотен изстрел.
Не ми се коментират инсинуации.
Но и в София ме посрещна подобно нежно „приветствие“. В черквата в Охрид
съм бил викал духове…
на македонски поети антибългаристи. Между тях блестяло името на един от най-големите – Гане Тодоровски. Той бил писал „най-гнусните стихотворения против България“.
Помислих си: Почеркът е един и същ. И да се смееш, и да плачеш, все излиза „смешен плач“.
И пак ме посещават думите на Старделов. Уникалният философ на поезията с високото си наднационално мислене като че ли беше предвиждал реакцията на политическата клевета и ми даваше предварително отговора, а аз сам си вземам възможността пак да го цитирам.
„В самото начало на есето ми за поезията на Любомир Левчев ме натъжава мисълта, че тук, на това място, където стоя и говоря аз, може би трябваше да стои и да говори Гане Тодоровски – големият македонски рицар на поезията, който си тръгна от земния свят само преди месеци, защото знам, че Тодоровски и Левчев ги обединява общата поетична мисия: Гане – поетът, който написа най-македонските стихотворения, беше най-добрият познавач на българската поезия у нас, превеждайки плеяда български поети на македонски език в много издания; Левчев пък – един от най-превежданите поети по света, публикува в своето издателство „Орфей“ книги на македонски писатели и поети. Така и двамата имат принос в преодоляването на трагичните несъгласия, които още тлеят между народите на Балканите, убедени, че те могат да се решат непосредствено и искрено с душа и сърце, именно чрез поезията, чрез изкуството, изобщо чрез човешкото творчество. Ето в тази тяхна мисия аз виждам големия хуманизъм, който поезията излъчва към хората.“
И други ме увериха ме, че Гане никога не е писал стихове против България
Разбира се, такива уверения на мен не са ми нужни. Това, което са писали Шекспир или Волтер, или Бърнард Шоу за българите, не ми пречи да се възхищавам на гения им.
Но да се върна към отчета.
И в Струга, и в Охрид, и в Битоля, и в Скопие говорехме само за поезия и човешко приятелство и нито веднъж за политика.
Вече 20 години заявявам, че съм се отказал от практическата политика. И няма награда, която може да ме върне към политиката.
Позицията ми не е нова. През май 1994 г. с Гане Тодоровски (по негова инициатива) си разменихме отворени писма, които бяха публикувани в тогавашния вестник „Свят в образи“: „Сплетени сме с родова близост“ – казваше той. „Превърнахме езика на ограда“ – казвах аз.
Такива са били и си остават моите възгледи.
Никой няма право да те определя какъв си по народност. Всеки човек е такъв, какъвто вярва, че е. Нещо повече – според днешното разбиране за правата на човека всеки може да променя своята национална идентичност.
Аз нямам намерение да променям своята българска народност и това е мое лично и свещено право. Но такова право имат всички останали хора.
А какъв е твоят майчин език? На този въпрос отговор може да ти даде само твоята родна майка.
Разбира се, така погледнати, нашите проблеми изглеждат много прости.
Но Балканите – старият „барутен погреб“
продължават да бъдат едно опасно минно поле. Това състояние се дължи на многогодишна мръсна политика на велики, малки и тайни сили. Техният закон изглежда вечен: „Разделяй и владей!“ Има ли сериозна надежда да го заменим с друг, да речем: „Събирай и бъди свободен!“ Такива крехки надежди ни дава Европейският съюз.
Що се отнася до гибелното поле, то може да бъде разминирано само от квалифицирани сапьори – това са пак политиците, но заедно с учените – преди всичко историците, в това число историците на езика, лингвистите… Ще ми се да кажа, че отговорност носим и ние – мечтателите, стига да не си въобразяваме, че разбираме от политическа пиротехника. Зная какви чудовища на братска омраза се спотайват и до днес в тъмните подмоли на живота ни. Само истината, историческата истина, днешната истина, освободена от шовинистичните заслепения, може да разминира Балканите. След всички железни завеси, след всички берлински стени, които рухнаха, остава Стената на плача и онази невидима ледена стена между може би най-близките хора на света.Над полетата, над старите омрази аз искам да видя протегнати ръце.
В момента, когато климатът на планетата се гърчи от природни и може би фатални катаклизми, защо една, макар и най-малка, добра промяна на духовния климат да не ни вдъхва кураж?
Останалото е поезия.