BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
юли 2019
П В С Ч П С Н
« юни    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

В ГРАДА НЕ ОСТАНАХА ЦВЕТЯ, А ГЛАСОВЕТЕ НИ БЯХА ПРЕГРАКНАЛИ

– Г-жо Цекова, какво си спомняте от далечната 1940 година, когато Южна Добруджа се върна в пределите на България?
– Това е един епизод от моя живот, за който аз сравнително малко съм разказвала. Тогава бях на 14 години. Спомням си, например, че няколко дни след подписването на Крайовската спогодба се събрахме една група ученички, грабнахме едно българско, тръгнахме от градската градина до площада и скандирахме патриотични лозунги. Румънските полицаи ни гледаха и се усмихваха, но нищо не казаха.


– Преди това бяха ли забранени българският език, българските книги?
– О, да. Особено в последните месеци преди подписването на договора беше забранено да се говори на български език по улиците. Имаше и арести. Спомням си, че бяха арестували един мой роднина, който после избяга в България. Моята майка пък беше платила 100 леи глоба за това, че не уча в румънско училище. Тогава всички богати българи си вземаха частни учители у дома, но ние нямахме тази възможност. Със сълзи на очи майка ме накара да уча в румънско начално училище. И въпреки всичко аз го завърших с отличие. Дори мога да кажа, че учителят ни – Димитреску, бе много добър.
Впоследствие отидох да уча в частна българска гимназия, но дори и там учебниците ни бяха на румънски език. Имахме само една Христоматия на български и си спомням как я криехме, като чуем, че са дошли румънци. Слагали сме я дори под дрехите си. Това бе единствената ни българска книга. Тогава също така се криехме и на тайни места пеехме \\\“О, Добруджански край\\\“. И сега се просълзявам като я чуя.


 
– А какви картини изникват в съзнанието Ви от ликуването на хората ни, от радостната еуфория след подписването на Крайовската спогодба?
– На 15 септември дойде една комисия от България. Когато разбраха за това, наши съграждани излязоха да посрещнат влака. Хората от комисията пък се страхували, защото първоначално не знаели дали това са българи или румънци. В тази група имаше един войник. Той дойде в българската частна гимназия, в която аз учех /сегашното училище \\\“Д-р Петър Берон\\\“/. Не можете да си представите как го прегръщахме и целувахме постоянно. Надпреварвахме се да си слагаме шапката му. За нас той беше като Бог.
В продължение на три дни имаше невероятни веселия. Ние, учениците, бяхме с носии, въпреки изключително горещото време. В града не останаха цветя, а гласовете ни бяха прегракнали. При посрещането на войниците ни радостта бе неописуема. От площада до гарата имаше по тротоарите трапези, отрупани с печени кокошки, хлябове, баници… На всеки войник бе закичена бяла копринена кърпичка с изображението на Стефан Караджа. 
Спомням си също, че трябваше да имам изпит пред румънска комисия. Цяло лято четях упорито. Майка ми отишла при моята класна – Кузманова. И тя й казала: \\\“Да спре да чете, защото българите ще дойдат!\\\“. Мама нямаше търпение да се прибере и усмихната и щастлива бързаше да ми съобщи.
Бяхме свободни българи. Лошото е, че веднага след това започна войната и с нея дойде голямата оскъдица. Настъпиха тежки времена.



– Години след подписването на спогодбата сте посетила сградата в Крайова, където това се е случило. Бихте ли ни разказала за това.
– Когато бях на специализация в Букурещ, ме изпратиха в Крайова на гости на техния куклен театър. Директорът бе заведе и ми показа сградата, в която е подписана Крайовската спогодба. За мен беше изключително интересно.


Разговаря Велина ВЛАЙКОВА