BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

Религията, философията и науката в началото на третото хилядолетие

Религията, философията и науката са три основни движещи сили на човешката цивилизация, стремяща се към една цел – постигането на съвършеното благо за човека. За резултатите от този стремеж в днешния ден не е необходимо да се говори много – светът е пред обща криза, заплашваща да унищожи не само достиженията на научно-техническия прогрес, но и самия живот. Кой е виновен за това? Очевидно е, че е самият човек, неговата активност, ръководена от… науката, философията и религията. Трудно е да си представим по-тежка ситуация – онова висше, което е в човечеството и което по самата си природа е предназначено да бъде светлина по пътя му, се оказва тъмнина и води към всеобщ и страшен край.

Осипов

Къде са източниците на тази толкова неочаквана развръзка? Да се отговори на този голям и сложен въпрос не е лесно. Но няма съмнение, че една от най-сериозните грешки, допуснати особено през последните две-три столетия в нашия цивилизован свят, е противопоставянето между научното, философското и религиозното знание, засяването[1] – според израза на Ломоносов – на вражда помежду им и оттук пълната загуба на взаимно разбиране и съгласие между трите най-важни сфери от духовния и интелектуалния живот на човека при осмислянето на основополагащите принципи на дейността му. Затова възстановяването на изначалната хармония между религиозното, философското и научното разбиране за света е не просто важен проблем, но по ред причини днес и най-актуалният.

По-важните от тях:

1. Светогледна. В историята на Новото време, особено след така наречената епоха на Просвещението, научно-техническите постижения и философската мисъл са били възприемани и продължават да бъдат разглеждани и досега от всички властимащи не само като най-необходимите, но и като единствените средства, способни да разкрият пред човека истинския смисъл на живота му и да го изпълнят с реално съдържание – въпреки религията, която в най-добрия случай се приема само като красива традиция, донякъде поддържаща определена морална атмосфера в част от обществото, но по същество представляваща антинаучен светоглед, откъснат от същинските проблеми и тласкащ човека в илюзорния свят на мечтите. Това пренебрежително и отрицателно отношение към религията обаче, както и противопоставянето ѝ на науката и на философията водят до дълбоки психологически, нравствени и практически следствия с негативни резултати. Защото докато това схващане е водещо, няма как да съществуват нито духовно единно и устойчиво общество, нито истински хуманни постижения, нито пълноценен мироглед, способен да отговори на най-важния проблем пред човешкото съзнание: Защо живея и творя?

2. Духовна. Изключителният научно-технически прогрес и високият стандарт на живот в развитите страни едновременно с резкия, според статистически данни, спад на християнската религиозност там водят голяма част от хората не към обещаното райско блаженство на земята, а към разочарование от живота и загуба на неговия смисъл, към нравствени извращения и тежки нервно-психически разстройства, към самоубийства. Наистина парадоксално явление! Тук неволно си спомняме библейските думи: „Докато чаках добро, дойде зло; докато ожидах за светлина, дойде тъма” (Иов 30:26). Накъде води човека съвременната цивилизация, „освобождавайки” се от религията и нейния морал? Не го ли умъртвява, разкъсвайки и превръщайки го в бездушен робот?

3. Екологична. Житейският комфорт, отчасти постигнат на места и от някои, но за повечето хора все още само обещаван от научно-техническата революция, дотолкова е оплел човечеството, че то е забравило не просто за духовните, нравствени и религиозни ценности, но и за собствения си живот, да не говорим за този на потомците. Насладата, изгодата и властта – елементи и спътници на комфорта – са довели човека буквално до обезумяване и окончателно са го поробили, принуждавайки го в името на достигането им да унищожава природата, част от която е сам той, изправяйки света пред крайно тежка екологична криза. Това не ни ли задължава бързо да преразгледаме ценностите и приоритетите в живота си?

Ето само някои от проблемите, пряко показващи, че днес, както никога преди, науката и техниката, философията и религията са достигнали до такава степен на сближаване, която с необходимост изисква ново, хармонично и цялостно отношение от човека и, на първо място, от учения и от философа към вярата, изпълвала живота на нашите деди през вековете и ръководила ги в тяхната дейност. Ала кои са началата, въз основа на които би било възможно това, и какво следва да бъде положено в корените на такъв нов възглед? Несъмнено е, че отговорът на тези въпроси може да бъде даден само при наличието на съответно осмисляне на крайната цел на живота. И макар че на пръв поглед този въпрос не изглежда сложен, доколкото е ясно, че тази цел е благото за всички и за всеки, то проблемът идва от това, че самото разбиране за благото и за средствата, с които да бъде то постигано, далеч не са еднозначни в науката, във философията и в религията. Как го разглеждат те?

Науката (естествознанието) в крайна сметка разбира благото като максимално познание за света във всичките му измерения с цел постигане на пълна власт, така че човекът да се превърне фактически във всемогъщо божество в този свят.

Тази цел е твърде съблазнителна, но предизвиква редица сериозни недоумения:

1. Има ли каквито и да било доказуеми основания тази перспектива на бъдещото човекобожие (особено като отчетем съвременното състояние на обитаемия свят) и не е ли тя плод на най-неразумните фантазии на човешкото самомнение?

2. Съществуват ли достатъчно убедителни аргументи, че бъдещото „щастие” на човечеството, първо, няма да бъде издигнато върху кръвта и страданията на множество погубени животи и няма да е „щастие” само за т. нар. златен милиард; второ, няма ли да се окаже и самият този остатък роб на нищожна група „свръхчовеци”, с хитрост и насилия взели властта над света в ръцете си? Основания за това предположение днес има повече от достатъчно.

В такъв случай пък подвигът на учените, извършван в името на проблематичното идеално човечество, няма ли да се обърне против реалните хора, ставайки инструмент за тяхното поробване и за смъртта им?

Научният отговор на тези въпроси, колкото и парадоксално да звучи, може да бъде само един: Нищо не мога да гарантирам, но вярвам и вие ВЯРВАЙТЕ, че всичко ще е о’кей! Друг – освен призива към вяра – научен отговор науката не е в състояние да даде по много причини.

Ето някои от тях:

1. Зданието на науката се гради върху постулати (реалността на света, неговите закономерности, познаваемостта му и т. н.), без които тя не може да съществува и да се развива, но които не могат да бъдат доказани.

2. В крайна сметка научните доказателства са условни, а не абсолютни. Дори и математическите доказателства са единствено изводи от положения, които се приемат (!) за истинни. В по-голямата част от случаите научните доказателства представляват вероятни изводи от вероятни предположения. При това вероятността е толкова по-малка, колкото е по-сложен предметът на обсъждането. След теоремата на Гьодел[2] това стана и математически очевидно.

3. В науката не съществуват критерии, които напълно да гарантират истинността на една или на друга теория (Ф. Франк остроумно отбелязва: „Науката прилича на детективски разказ. Всички факти потвърждават дадена хипотеза, но в края на краищата истинната се оказва съвършено друга”).

4. Без познаването на фундаменталните закони на битието в тяхната цялост не съществува никаква възможност да се убедим в истинността (оттук и в полезността) на локалните научни закономерности (не случайно Файнман[3] е казвал на студентите си: „Ако сте си мислили, че науката е достоверна – грешили сте…”). А това сваля науката, особено що се отнася до светогледните въпроси, на равнището на високообразована… гадателка.

Науката обаче не е в състояние да обоснове не само своите финални очаквания, тя по принцип стои извън областта на възможните обосновки.

На първо място, проблемът за благото – това преди всичко е светогледен въпрос. Научните знания, дори и целостта си, не са светоглед и не могат да играят неговата роля, доколкото науката изучава само естествените явления и закономерности в света, а не битието изобщо. Тя не се занимава със специфично мирогледни въпроси – това е областта на религията и на философията (ето защо винаги е имало учени с различни светогледи: вярващи в Божието битие, вярващи в Неговото небитие, агностици и т. н.). От което е ясно, че и терминът научен светоглед е твърде условен – най-малко очевидно е, че науката и т. нар. научен светоглед съвсем не са тъждествени понятия.

Второ, и това е главното, при решаване на въпроса за смисъла и целта на живота, или за благото на човека, безусловно основният проблем е битието на Бога. Какви са възможностите за науката тук? Безкрайността на познаваемия свят еднозначно свидетелства, че по принцип науката никога не ще е в състояние да обяви небитието на Бога (дори и Той да не съществуваше). Пред нея има само една перспектива: някога да Го срещне по своя път. И както е известно, за много учени признаването Му се е превърнало в несъмнена убеденост. Разбира се, тази убеденост, независимо от много сериозните данни в естествознанието особено в последните години, все пак не е строго обосновано знание, а по-скоро най-вероятният извод. Следователно и самата научна идея за благото е повече религиозно-философска, нежели действително научна. А това означава, че надеждите за „златния век” на бъдещите поколения, който обещаваше (обещава?) научно-техническият прогрес, не са нищо повече от розово мечтание.

Философията винаги е разглеждала благото като познаване на Истината (нейната история е много по-дълга, отколкото тази на науката, и затова и в най-силните, и в най-слабите си моменти е можела да свидетелства за онова, което е в състояние да даде на човека). И все пак, вървейки по пътя на дискурсивното мислене и без възможност да докаже способността на човешкото ratio за адекватното постигане на реалността, тя е принудена да постулира изходните си положения. Оттук: колкото философи, толкова и системи. При разрешаването на основния въпрос на живота – за неговия смисъл и цел – тя често или се е сливала с теологията, превръщайки се в нейна слугиня, или се е обособявала, изработвайки нови системи, чиято истинност не може да бъде доказана. Ето защо философските школи и направления никога не успяват да достигнат по-горе от простото изискване за вяра в техните твърдения, т. е. в тяхната истина, в разбирането им за битието. При това дистанцията между разбирането за благото в една система и същото разбиране в друга често се оказва безкрайна – от апатията до наркотиците, от духовното до плътското, от вечното до ежеминутното. И е нямало, нито пък има начин да се провери истинността на което и да било от тези разбирания, още повече че и самата идея за истината, а с нея и за благото, след дълги дирения и доказателства вече много често се обявява за псевдопроблем.

Накрая идва религията (в случая православието), която не е нито наука, доколкото неин обект е съвършено различен свят – духовният, нито философия, тъй като нейната същност е в особеното духовно (а не рационално) постигане на Бога.

Православието, като всяка религия, в своето свидетелство за благото се позовава непосредствено на Откровението (друг въпрос е неговата достоверност) и на църковно-историческия (съборен) опит на Богопознанието. Тук в истинността на познаваемото човек се убеждава не чрез петте си сетива, били те и „усилени” от апаратурата, нито опосредствано чрез логиката (ratio), а в непосредствения факт на вътрешното съзерцание (теорѝя) на Бога, защото Истината, а в нея и благото, не се доказва, а се показва. При това истинността на индивидуалния опит в православието се проверява от съборния (колективен) опит на Църквата (светците) – на свой ред, основан върху свидетелствата (истините) на Откровението, дадени в Св. Писание.

Решението на въпроса за благото в православието изхожда от изповядването на битието на Бога и на безсмъртието на човешката личност. Принципно важно е да се отбележи при това, че вярата в едното и в другото не е постулат на чистия разум, нито пък негов извод, а факт на общочовешкия религиозен опит.

Съгласно с християнското Откровение, Бог е Битие (Съществуващ) и Съзнание (Премъдрост), Триипостасна Любов, Истина. Определения, които са достатъчни, за да стане ясно, че Бог е и онова Благо, чрез Което всичко живее и се движи, и съществува (Деян. 17:28), и че следователно целта и смисълът на човешкия живот се състоят в цялостното Му (с ума, със сърцето и с тялото) познание, в приобщаването към Него. В православното богословие това приобщаване се нарича обὸжение.

Предлаганият от православието идеал за благото, изразяващ се в познаването на Бога, т. е. в уподобяването Му и чрез това – в единението с Него, отговаря на основните цели на човешките търсения, доколкото е очевидно, че достоверното познаване на Истината (целта на философията) и на сътворения свят (целта на науката) е възможно единствено посредством познаването на Съществуващия, т. е. на Бога. Това благо е не просто главната, а според православното учение единствената цел на човешкия живот.

Какво прави приемлив православния възглед? Основните положения могат да се представят конспективно така:

1. За него няма „противопоказания”. Православието не предлага нищо, което да противоречи на точно установените научни изводи по отношение познанието за този свят или пък което да повлияе отрицателно върху нравственото състояние на личността и обществото, върху развитието на мисълта, на науката, на културата като цяло. Това се потвърждава и от факта на огромния брой вярващи философи, дейци на културата и учени от всички области на научното познание.

2. Обратно, то предлага на човека такъв идеал – богоподобната любов, какъвто преди него не е познавала нито една религия и философия и който не само отговаря на най-дълбоките и чисти стремежи на човешката душа, но и показва, особено в примера на светците, как личност, тръгнала по пътя на неформалистичния православен живот, се преобразява.

3. Православието удовлетворява най-главната потребност на човека – дава му конкретен и изчерпателен отговор на въпроса за целта и смисъла на неговия живот: вечното битие на личността в единение с Бога. При това достигането на тази цел не предполага игнориране на реалните потребности на човека и действителните ценности в този живот. Знаменитите „двойки” на Паскал (в неговите Мисли) добре илюстрират това: живеейки християнски, човек нищо не губи на земята, дори Бог да не съществува; ако пък Той съществува, тогава печели в Него безкрайното благо; живеейки въпреки Евангелието, човек най-малкото нищо не печели тук, затова пък, ако Бог съществува, се лишава от всичко във вечността.

4. В чисто формален план православието удовлетворява основните изисквания на всяка научна теория. Първо, предлага факти, потвърждаващи истинността му, второ – показва и реалния път за проверка на неговите твърдения. По това то съществено се различава от всички атеистични светогледи и мисловни системи, изискващи от човека вяра и само вяра в небитието на Бога, на душата, на абсолютната истина, доколкото те не разполагат и не могат да разполагат с факти за небитието на Бога, а още по-малко могат да дадат отговор на най-важния въпрос: „Какво трябва да направи човек, за да се убеди в небитието на Бога?“.

5. В историята на Църквата има огромен брой факти на религиозния опит (най-вече в живота на пророците, на светците, на мъчениците), който и до днес не е затворен за нито един човек, т. е. по принцип е достъпен за всеки искрено търсещ. Правилният духовен подвиг, провеждан на основата на строгите, конкретни закони на аскетиката, открива пред християнина в цялата му убедителност не просто битието на Бога като висше Същество и Разум, но и Бога като любов и само любов, готов да даде на човека цялата пълнота на Своето благо.

6. Неизброимото множество християнски чудеса (достатъчно е да споменем само светци като Николай Мирликийски, блажената Ксения Петербургска, преп. Амвросий Оптински, праведния отец Йоан Кронщадски), както и ред пророчества, в сбъдването на които може да се увери всеки независимо от своите убеждения, също потвърждават истинността на християнството.

7. Историята свидетелства за истинността на православието с неподдаващия се на естествено обяснение факт на разпространението му в условията на тривековно жестоко държавно гонение и физическо унищожаване, започвайки със Самия Иисус Христос. Християнството, както никоя друга религия по света, е дало толкова много мъченици за вярата (десетки милиони), което напълно изключва възможността за обясняване на това безпрецедентно в историята явление с някакви естествени причини (фанатизъм, идейна убеденост, психични заболявания и т. н.).

8. Главните християнски истини (единство на Бога при троичност на Ипостасите, богочовечеството на Иисус Христос, спасението чрез Кръста и Възкресението и т. н.) са принципно различни от всички древни нехристиянски аналози и не могат да бъдат изведени от която и да било система на мисленето от това време. Затова и ап. Павел пише: „… а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23). Какъв може да е източникът на тези дълбоки по своето философско съдържание истини, възвестени на… полуграмотни рибари?

Както виждаме, православното схващане за благото произлиза не от сляпа вяра, а има много сериозни основания.

Какво би могло да даде православието на науката и философията? Преди всичко:

– целенасоченост и краен смисъл на научните изследвания и на философските търсения;

– осъзнаване на необходимостта и приоритета на духовно-нравствените критерии при определяне полезността (истинността) на цялата познавателна, изследователска и творческа дейност на човека;

– предпазване на учените от страстта на „познанието заради самото познание”, робуването на което все по-очевидно приближава съвременния човек към реалността на Франкенщайн и потвърждаване на мъдростта в думите на св. Калист Катафигиот, че умът трябва да спазва мярата на познанието, за да не погине;

– би помогнало за откриване на по-пълноценни и повече нравствено оправдани направления в развитието на научното, философското и хуманитарното образование и за разрешаването на един от най-сериозните проблеми – съотносителното значение на религията, философията и науката в живота и дейността на човека;

– би изиграло огромна роля за създаването на здравословен климат в обществото по отношение на най-важната сфера от живота – духовно-интелектуалната.

Изолирането на науката и философията, като високоспециализирани социални реалии, от православието неизбежно води до рушене на целостта и многоизмерността на разбиранията и за света, и за самия човек, което завършва, както показва историята ни, по най-печален начин.

Днес има достатъчно условия за развитие на плодотворния диалог между трите клонки на познаващия човешки дух и да не се възползваме от тях би било равносилно на грях.

Превод: Марио Коев

* Осипов, А. „Религия, философия, наука на пороге III тысячелетия” – В: Журнал Московской патриархии, 1, 1999, с. 75-80 (бел. прев.).
[1] Всевание (бел. прев.).
[2] Теоремата за непълнота (бел. прев.).
[3] Физик, Нобелов лауреат (бел. прев.).

http://dveri.bg/kfwxa