Честването на българската служба

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2021
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Честването на българската служба

Анита
В българската традиция съществуват празници, които са с хилядолетна история. Празници, чиито корени са в дълбока, езическа древност, които са устояли на времето и макар и претърпели частични промени, са живи и днес. Такова е и тържеството на светеца-покровител на селището, на рода и фамилията, на отделния човек или занаятчийската еснафска общност. Българите наричат тези празници служба, светец, курбан, оброк, черква, манастирище и т.н. Старите българи вярвали, че всеки дом има своя патрон-покровител, който пази дома, челядта, стопанството и стоката. Най-често това е някой виден прадядо, основоположник на фамилията, който приживе се отличавал с храброст, мъдрост, сила: той е бил селски първенец, войвода или пък имал духовен сан. След смъртта си той продължавал да се грижи за рода, като се явявал на сън или потропвал нощем от тавана, предупреждавайки за предстоящи злини и бедствия. В негова чест се устройвали тържества в знак на благодарност и ако не почитали мъртвия предтеча-покровител, то той ставал гневен и пращал болести и злини на потомците си – глад, суша, мор. В планинските села на Пирин, Родопите и Странджа до началото на XX век се чества т. нар. ”стопан” („стопанова гозба”), ”курбан на дядото”, ”наместник”. За празника домашните се обличат в празнични одежди и се китат със здравец. Момите или младите невести носят вода в бяло котле, за да замесят с нея обредните хлябове и баницата. Основните обредни действия се извършват около огнището. Тук или на хармана се коли жертвеното животно – черна кокошка или черен овен, като в или до огнището се заравя кръвта от кокошката или вътрешностите и кожата на овена и дупката се замазва. Кокошката се пече, а месото от овена се вари. Стопанките са омесели и хлябове за празника. Трапезата се подрежда около огнището. От храната – хляба, намазан с мед и масло, баницата, виното и кокошката се носи и оставя на тавана на стопана (наместника). По време на вечерята се изричат благословии. Най-възрастната жена в дома, изливайки вино в огнището нарежда: ”Радвай се стопане, весели се кукьо!” и „Цъфти кукьо, весели се стопане! Къде одиш, да одиш, тука да доодаш, роса да исросяш, от поля да се връщаш, тука да доодаш жито да донасаш !” и т.н. След десетина дни стопанката се качва на тавана и се счита за добър знак, ако храната е начената. След приемането на християнството и утвърждаването на новата вяра честването на стопанина- покровител е изместено и то се празнува на деня на християнския светец, който се пада по черковния календар на този ден. Честването на светеца, службата, курбана е характерно за българите християни – православни и униати и за българите мюсюлмани из цялото наше етническо землище, както и при българите изселници. Светецът-покровител на някогашните големи български задруги се е предавал на синовете по низходяща линия. Случвало се е едно семейство да чества двама светци – този на рода и този, избран при преживяно премеждие или при тежко боледуване, за изцеление.Новият светец се избира, като се меси прясна пита, обръща се трикрако столче наобратно, с краката нагоре и се зъвързват с червен конец на краката три запалени свещи, наречени на трима светци. Стопанинът или болният избират произволно една от свещите и на който светец е наречена, той ще се тачи и почита. Нов светец може да бъде избран или като се гледа близкия в черковния календар ден на светията до деня на предоляното изпитание, или имения ден на стопанина. Най-често светците-покровители са онези, чиито празници са през есенно-зимния сезон. Счита се, че Света Петка (14.10.) „повежда” тези тържества. След това идват Свети Димитър (26.10), Свети Михаил, Архангеловден (8.11.), Свети Мина (11.11.), Света Варвара, Свети Сава и Свети Николай, (съответно 4,5 и 6.12.), Свети Анастасий (18.1.). Особено тачени са Свети Георги Победоносец (6.5.) и Свети Илия(20.7.). Светецът-покровител на фамилията се пази, дори и селяните да се заселят на друго място.Вярва се, че ако не се спазва денят му, то върху семейството ще се изсипят болести и смърт. Една от заръките на умиращия домовладика винаги е била да се празнува светеца, ”да не се затрие”.
Почитта на светеца-покровител – служба, светец, курбан е изключително тържествено. Празникът продължава три дни – вечерта срещу празника (вечерница), самия ден и следващия ден, наречен „патерица”, защото се вярва, че светецът си тръгва, вземайки своята тояга, с която се подпира и с която благославя или наказва. За тържеството стопанина или момите и младите невести,облечени празнично, с бъклица и пита обикалят и канят роднини и съседи: „Помага Бог, зовемо ви за светъц”, на което ще им отговорят: ”Голем ви светъц зачува!”. Подготовката за празника включва приготвянето на жертвеното животно – теле, овен или шиле. Жертвата се освещава, като на рогата й се палят свещи и свещеникът чете молитви, а сетне освещава и свареното или изпечено месо. Жертвоприношенията са познати на всички народи и култури в древността. Приемането на християнството е наложило нов прочит на отдаването на кръвна жертва. В писанията на Стария Завет принасянето на жертва се споменава често,на в Новия Завет то се отрича. В беседата на Иисус Христос със самарянката (Иоан 4:1-48) Спасителят казва: „…Бог е дух, затова и истинските негови поклонници се кланят на Отца с дух и истина…”. Светите отци на христовата църква учат, че от нас се иска духовна жертва, която да пречиства, облагородява, смирява и извисява духа. В годините на българското възраждане много църковни деятели са се опитали да проповядват спирането на курбана. Кирил Пейчинов се обръща към своите сънародници с думите: ”…Не мойте християни, не колите жертва кровна, за щто имаме бескровна…”. По този повод е интересно сведението, което ни дава А. Хр. Янов за села от Мариовския край. На опитите да се отклонят селяните от този противохристиянски обичай местните старци, плачейки, изпели песента за Аврамовата жертва :

„…Така Аврам си направи,
И тръгна ножо до заколи Исака,
Веднаш ангел за рака вати,
И му рече: не коли го сина ти Исака,
Него Господ ти го прости,
И му покаже близу овен вирогач,
Му рече: на место сина си ти,
Заколи го овена вирогач,
…………………………………….
Господ сака овечко месо за курбан,
Затова свинско месо в църква,
Не се носи и не се раздаве,
Затова козие месо,
Во църква не се носи,
Току се носи овца благослойна…”

И до днес българите дават курбан не само на честванието на светеца- покровител, но и при раждане, сватба и смърт в семейството,при нов дом, при избегнато премеждие и др. Освен жертвеното животно за трапезата се приготват и обредните хлябове. Те са два вида – наречени на Бога „боговица”, ”богова пита”, ”божи колак” и посветени на светеца – „светец”, ”литургия”, ”черковник”. Пластичната украса върху тях най – често изобразява кръст във всичките му форми – розета, свастика, дори някои хлябове са във формата на кръст и кръг, цвете и т.н. Ястията, които приготвят жените са с ориз, булгур, зеле, картофи, фасул. Задължително за празника се приготвя варено жито, коливо, с захар или мед, отгоре със счукани орехи или украса от резенчета ябълки, круши, дюли. На трапезата се поставят вино и ракия. Вечерта срещу празника се събират най-близките роднини и съседи. На следния ден рано сутринта стопанинът отива в храма, където носи от хляба и житото да се осветят. Жените подреждат трапезата. На този ден вратите на дома са отворени за всички поканени близки, както и за всеки, решил да почете празника от съселяните и дори за непознати друмници, защото според народното вярване понягога сам Господ обикалял земята като странник. Трапезата се освещава от свещеник, който чете молитва и взима част от хляба и месото. Хлябът, наречен на светеца, се издига високо и се разчупва с благословии „ …Пуни амбаре с жито! Да даде Св.Никола жито да се роди, та да прелива како вода у брег ! „По- имотните люде за празника наемат музиканти и със свирни, песни, хора и закачки минавал вторият ден и понякога хората оставали будни и празнуващи посрещали следния ден. На него се събират само най-близките, на трапезата се слага това, което е останало от предишния ден и се разчупва боговата пита.
Според народната вяра не само хората, но и селското землище – нивите, лозята, ливадите имат свой покровител, сайбия, стопанин. Това е или невидим дух или змей, смок или орел. След приемането на християнството честването на митичния покровител е заменено с почитането на Спасителя, Неговата Пресвета Майка и христовите светци. Местата, където се прави общоселското (или на отделни родове или махали) тържество, се нарича оброк, оброчище, кръст, подкръст, запис, църквище, манастирище, параклис. Най-често това е вековно дърво –дъб, бряст, бор, орех и др., каменни и дървени кръстове, параклиси, лечебни извори, големи скали, останки от езически капища и храмове, могили и т.н. За тържеството се коли жертвено животно – вол, теле, овен, агне. За закупуването се събират волни пожертвувания от селяните. Животното се освещава и се коли на оброчището, като се напръсква с кръвта му дървото, камъкът или се излива във водата, след което се вари или пече. На това свято за селяните място се събират всички. На нарочно място се нареждат камъните за общата трапеза, където се събират и сядат селските фамилии. На трапезата се поставят и бредни хлябове, жито, вино и гозби. Празникът е съпроводен с песни, хора и игри – борби, надбягвания, надхвърляния. Оброците на селището или махалата се пазят поколения наред. Има случаи, когато се налага да се избира нов светец-покровител. Така например ако в продължение на една – две години бие градушка и унищожава всичката реколта, ако се случи да се повтарят болести по хората и добитъка, се вярва, че старият светец е напуснал селището и тогава се избира нов по начина, по който се избира и гореспоменатият личен светец.
Занаятчийските организации също имат свой светец, патрон- покровител. Празниците на еснафите са особено тържествни и пищни. Сутринта на празника майсторите и калфите, заедно със семействата си, отиват в храма на тържествена света литургия. В черковния двор те раздават жито и хляб за душите на починалите членове на еснафа. След това се отправят към мястото, където сядат на обща трапеза. Светецът-покровител на дадения еснаф се определя от житието му. Т.напр. кожухарите честват на Илинден, защото се говори в житието на Свети Илия за кожуха, който той хвърлил от колесницата си на пророк Езекия, зидарите и дюлгерите празнуват Свети Тома, защото в житието му се казва, че бил дюлгерин, Свети Спиридон се почита от обущари, терзии, абаджии, тухлари, бакърджии, на Свети Никола празнува воденичарският еснаф, на Свети Иван –касапският, на Свети Трифон – ханджийският и механджийският, търговският – на Светите Константин и Елена, ковачкият – на Свети Анастасий и т.н.
Почитта на българите към светеца-покровител е толкова силна, че се е запазила не само в народната памет и в народната душа, но и в битието ни до ден днешен.

Анита Комитска

ЛИТЕРАТУРА
Маринов Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи С.1994
Христов П. Общности и празници С.2004