BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
юни 2019
П В С Ч П С Н
« май    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

Проф. Баликси: Фолкпевицата Камелия е идол на помаците

< img src=http://www.24chasa.bg/Images/Cache/Image_709101_5.jpg.jpg class="FRight">Етнографът проф. Асен Баликси е от н.нар. цариградски българи. Родът му се заселва край Цариград, бягайки от Чирпанско по кърджалийско време. Фамилното име е Николови, но когато след Първата световна война младотурците налагат като задължителни турските фамилни имена, се променя в Балъкчъ заради занятието на баща му, който търгува наедно с риба. Асен е роден през 1930 г. в Истанбул, кръстен е в българската цирква „Св. Стефан“, в семейството се говори само български, а турчин никога не е прекрачвал прага на къщата. Когато идва време децата да тръгнат на училище, фамилията запазва турстите си паспорти, но се премества в София. До 14-ата си година Асен Баликси живее на ул. „Московска“.

На 6 септември 1944 г. баща му, разбирайки, че нещо се мъти в държавата, извежда семейството си от България обратно в Турция. Асен завършва френски колеж и заминава да следва география и икономика в Швейцария. Там променя фамилията си. След завършването си преценява, че няма големи шансове да намери добра работа в Швейцария с турското си гражданство и емигрира в Канада. Работи в етнографския музей в Отава, започва да изучава и българските емигранти в града. Негов колега и приятел, който изучава ескимосите, загива по време на експедиция и на Асен Баликси е предложено да продължи работата му. Така се оказва при племето нетсилик, които проучва повече от десетилетие. Прави докторат в Колумбийския университе в САЩ.

До 1993 г. преподава в университета в Монреал, но и продължава теренната си работа сред най-различни общности – пущуните в Североизточен Афганистан, пустинното африканско племе данакил, ескимосите сиреники в Източен Сибир, народа лепча – коренното население на бившото кралство Сиким в Хималаите.(Там работи заедно с дъщеря си Анна, също антрополог.) След 1995 г., откакто проф. Баликси се връща да живее в България, прави няколко филма за помаците в Гоцеделчевско.

Проф. Асен Баликси е човекът, който донесе в България визуалната антропология. На фестивала на антропологичния и етнографския филм в края на ноември бяха показани няколко негови филма. Резултат от изследователските му експедиции са поредицата „Netsilik Eskimo Series“ (1967), „The Sons of Haji Omar“ (1978), „Chronicle of Sereniki in Siberia“ (1989), „Помашки портрети“ (1997), „Мюсюлмански лабиринти“ (2003), „A Month In The Life of Ephtim D.“ (2003).

– На какъв език се разбирахте с ескимосите нетсилик, професор Баликси?

– Бях живял сред техни окултурени съседи 1 година, докато ги проучвах на терен, за да напиша дисертацията си. Тогава понаучих езика им колкото за всекидневния живот – ядене, пътуване, лов. Но за по-сложните неща като шаманизма ми трябваше преводач. Шаманите използват архаичен ескимоски език, различен от този на сегашните нетсилик и самите те не го разбират.

– Виждал ли сте истинска шаманска магия?

– При ескимосите не. Видях шамански проявления от втори род, ако мога така да се изразя – без транс. Това бяха шамани по-втора ръка, по-слабички. За да предсказват бъдещето, вдигаха тежки предмети. Ако камъкът се вдигне лесно, отговорът на духа е положителен; ако не се вдига лесно, отговорът е негативен. Шаманът може да намира дребни вещи – ако някоя баба си е загубила иглата в тундрата, той ще отиде и ще я донесе.

– На какво се гради авторитетът на шамана?

– На това, че е полезен на обществото. Най-важното е, че цери болести. Понякога успява, понякога не. Ако не успее, обяснението е, че злият дух е бил подсилен от друг шаман, който се е съюзил с него и са атакували заедно.
Полезен е и с това, че открива къде е дивечът. Ако го няма, хората гладуват. Тогава шаманът в транс вика своя добър дух – див елен с 1000 крака, и му поръчва: иди да намериш събратята си диви елени в тундрата, за да пратя нашите ловци там да ловуват. Духът намира стадото елени и казва на шамана: еди къде си са. Ловците отиват и ловуват. Когато има някаква злополука, шаманът обяснява кое табу е било нарушено, за да се случи така. Тяхната религия е основана на табутата, на забраните. Шаманът прави интелектуален синтез на ситуацията и най-вече на опасностите, които наистина са много.

– Защо ескимосите нетсилик са останали без старите си шамани, които могат да изпадат в транс?

– При тях имаше един католически мисионер, пристигнал там 20-ина години преди аз да отида. Той живя с тях от 25-ата си година до смъртта си. Построява си малка колиба от камъни и малка църквичка. Той беше много силен, много волеви човек. Та този католически мисионер много ги плашеше, беше обявил война на шаманите и даже им беше отнел шаманския барабан. И те млъкнали. Когато аз бях там, вече не смееха да шаманстват.

– Ескимосите как примирявдт науката и магията в днешно време, след като вече се ползват от придобивките на цивилизацията?

– Зависи от конкретния човек – доколко е станал модерен. Но като цяло не са стигнали до науката. Аз бях при тях в последната година от традиционния им начин на живот. Скоро след това избухна епидемия от грип, при която от 100 души нетсилик починаха 15. Тогава властта направи въздушен мост, със самолети достави строителни материали и за няколко месеца им построи къщи. Направиха им и училище и модерен здравен пункт. Сега ако някой е болен, не отива при шамана, а при медицинската сестра.

– Как ви понасяше студът?

– Наистина беше студеничко. Всичко беше трудно – пътуването, спането, храненето. В моето иглу нямаше лампа с тюленова мас, която да гори постоянно и да пречупва въздуха. Лампата принадлежи на жената, а аз нямах жена, живеех сам.

– Как ескимосите се пазят от болести?

– Не се пазят от болести. Не поддържат хигиена. Забелязах обаче, че не могат да понасят кръв по ръцете си. Като са чистили животно, бързат веднага много добре да се избършат в снега.

– Как регулират раждаемостта?

– Няма контрацепция. Но броят на децата се регулира чрез детеубийство. Системно са убивали новородени момиченца, като ги оставяли навън да измръзнат. Най-възрастният мъж в семейството решава дали да оставят живо новороденото в зависимост от това дали могат да го изхранват. Има изключително редки случаи да бъдат пожертвани и момченца.

– А като живеят изолирано и на малки групи как си намират съпрузи?

– Това е тежък въпрос. Заради убийството на новородени момиченца, много момчета не могат да намерят съпруги. Решават проблема, като търсят жена в близки племена, които не практикуват до такава степен умъртвяване на момичета. Или ако в общността наскоро се е родило момченце, веднага след раждането и на момиченце ги сгодяват. Особено ако са близки роднини, братовчеди. Веднъж сгодено, момиченцето повече не е застрашено, защото вече си има място в общността.

– Какво представлява сватбата? Има ли развод?

– Сватба няма, това е сгодяването на момичето и момчето още при раждането, когато родителите им ги обещават един на друг. Няма развод, но съществува раздяла. Има и случаи, когато сам мъж убива друг, за да му вземе жената. Записани са 9 такива случая. И това се прави, за да се сдобие мъж със съпруга.

– Ако деца останат сирачета кой ги отглежда?

– Най-близките роднини. Много обичат децата и много добре се грижат за тях. Не им се карат, никога не ги бият. Децата научават всичко, което им е необходимо, като наблюдават възрастните и им подражават.

– А как се грижат за възрастните?

– Много добре, но когато старият човек прецени, че вече е в тежест на общността, пожелава да го оставят сам в тундрата. Може да му направят малко иглу и да му дадат няколко залъка. Той измръзва и умира сам. Затрупват го с камъни. Няма ритуал по погребване. За тях смъртта е нещо съвсем естествено, не е трагедия.

– Освен с табута по какъв друг начин се регулират отношенията помежду им и с околната среда?

– Има две сфери, в които хората живеят, и те не трябва да се преплитат, а да останат изолирани една от друга. Разделени са животът и животните на земята от живота и животните на морето. Например ако днес ядат еленово месо, не ядат месо от морето – риба или тюлен. И хората се разделят на 2 категории – тези, които са родени лятно време на суша, и тези, които са родени зимно време върху морето.

– Това социално разделени ли е? Има ли йерархия, класи?

– Няма класи, ескимосите са крайно егалитарно общество. Никой ескимос не може да разпореди на друг какво да прави или да не прави. Има обаче известна вътрешна йерархия, на първо място е възрастовата – възрастният човек е повече уважаван, защото знае повече и има повече опит. Хората се разграничават и според личните качества и заслугите. Знае се кой е най-добрият ловец – този, който осигурява храната, защото винаги се връща с плячка. Той има най-голям престиж. Но се знаят и т.нар. мързеливи ловци – те са известни на всички с това, че много-много не ги бива.
По-умният, с повече чувство за отговорност и с по-голям опит някакси се представя като първи заради качествата му, но той е пръв сред равни. Например като дойде време да се смени мястото на лагера, защото дивечът в района е свършил, всички се събират на обсъждане и всеки си дава мнението. Възрастните приказват повече от младите. Най-накрая „този, който мисли“ (това е названието за умен човек), трябва да вземе решение. Той синтезира мненията и изразява колективното решение. Няма политика в нашето разбиране. Ескимосите са организирани в разширени семейства, които са автономни.

– Има ли конфликти и по какви причини?

– Няма войни, но конфликти има. Най-тежките са заради грабването на вече омъжена жена от мъжа й. Много рядко се случва някой да си присвои ловно място от друг, това е абсолютно забранено, понеже ресурсите – дивечът и земята, принадлежат на всички.

– Как си разпределят ловните територии?

– Те са огромни и всяко семейство отива там, където си иска. Има ред, но той следва природното разпределение на ресурсите и най-вече цикличността в използването им. През септември завършва ловът на диви елени във вътрещността на тундрата, кожите се одират, от тях се приготвят нови зимни дрехи. После племето се мести на място, наречено Реката, в южната част на територията им. Там рибата е в изобилие. Разполагат се по протежение на реката за риболов и често успяват да се запасят със стотици килограми риба. Като дойде зимата, отиват по фиордите на океана и там ловят тюлени. За да дишат, тюлените си правят дупки в триметровия лед. При тези дупки ловците ги дебнат с харпуните си. Малко като се затопли, тюленът излиза върху леда на слънце. Ловците го хващам там вече със съвсем различна ловна тактика. Този лов също може да е доста сполучлив и да се съберат значителни запаси тюленова мас, месо и пр. После пак идва ред на рибата – с баражи в реките ловят сьомгата, която плува срещу течението. После пак дивите елени, Реката. Цикълът се повтаря. От ескимосите можем да се учим на уважително отношение към ресурсите и природата.

– Как се ориентират в еднообразния пейзаж?

– На нас всичко ни изглежда еднакво в безкрайната равната тундра. Но те си имат начини. Веднъж се поколебаха за пътя, ловецът ми поиска запалката, за да разтопи леда и като видя камъните отдолу, уверено каза: Вървим натам! И стигнахме, където трябва. По вида на камъните и следите, които глетчерите са оставили по тях, позна къде се намираме и се ориентира.

– Какви са празникците им? Пеят ли, танцуват ли?

– Празниците им са в края на зимата. Пеят и много танцуват. Събира се цялата общност. Тогава са и големите шамански изпълнения. Те са решаващи за престижа на шамана, за да продължават да му вярват. Затова е нужно да прави големи и сложни неща. Например да се качи на Луната, за да спре буря. Според вярванията тя се предизвикана от лошо дете, което се е разгневило. То е царят на времето. Шаманът се качва на Луната, връзва го с въже, за да го укроти и бурята спира. Зрелищни са и битките между шаманите, при които се състезават. Който е по-изкусен в магиите, побеждава и престижът му скача.
На този зимен празник върху таваните на 3 съседни иглута ескимосите построяват общ покрив, под който танцуват и правят пантомима. Това обикновено е театрализиране на естествено явление – например кит, който плува, или елени, които препускат.

– Проучвали сте и ескимосите сиреники в Източен Сибир. Миналата година е починала Въййе – последната жена, която е говорила езика им, и с нея той е изчезнал. Какво става, когато един език изчезне или един етнос залезе със смъртта на последния си представител?

– Примитивните общности не осъзнават изчезването си. Но за нас, културните хора, които знаем, че загубата на език е загуба на основния елемент в човешката история, това е трагично. Езиците и етносите са продукт на хилядолетия културна еволюция и история, която се преплита с историите на други групи и на цялото човечество. Затова изчезването им е огромна загуба.
Според социалния дарвинизъм оцеляват обществата, които са по-добре приспособени към дадени условия – географски, екологични. Има много данни за племена, които не са оцелели. Ескимосите нетсилик в американските учебници се изучават като пример за екологично приспособяване. Но през 1922 г. Расмусен пише за тях, че заради високия процент на убитите момиченца това племе е на път да изчезне. С пристигането на католическия мисионер тази практика е прекратена, раждаемостта скача и сега нетсилик са вече 400 души, а бяха 100.

– Говорим за физическия край на един етнос, който изчезва със смъртта на последния му представител. Българите не сме непосредствено заплашени от физическо изчезване, макар да има и такива прокоби за близките 100-ина години, но пък има постоянно вайкане, че сме заплашени от загуба на идентичност в Европейския съюз.

– (Смее се с глас.) Българите лесно няма да загубят своята идентичност и със сигурност това няма да стане заради Европейския съюз. В продължение на 5 века под турска власт не са си загубили идентичността, та сега ли – за няколко години и заради ЕС?! Това е много невероятно, смешно е даже да се каже. Българите са много интровертни, гледат към себе си, не гледат към чуждото и са силно интегрирани, вътрешно сплотени. Не са индивидуалисти като американците.

– Има ли българската идентичност своя „запазена марка“, с която да се заявим пред света и да се рекламираме?

– Това е много интересен и важен въпрос, но не мога да му отговоря, защото се изисква много проучване и много мислене. Но имайте пред вид, че от културална гледна точка балканските страни са много близки. Едно българско село например е много близко до едно сръбско или гръцко. Затова за чужденеца е много трудно да ни открои сред другите балканци.

– Българите живеем със съзнание за своята културна древност и за неповторимост на нашите културни паметници. С основание, или това е мит?

– Културната древност на българите не подлежи на съмнение, дума да не става. Но паметниците са малки и бедни. А са такива заради 5 века турска власт, заради ниската производствена мощ на население от много, много бедни селяни! С какво тази бедност да отличи България? Да, имаме Копривщица, Боженци, няколко манастира, сред които Рилският е изключение, защото е голям…

– А българският фолклор? В списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство е представен от групата за автентичен фолклор „Бистришките баби“.

– Да, фолклорът ни наистина е красив, впечатляващ и много се харесва на Запад. Много от моите студентки в Монреал пееха и танцуваха в български ансамбъл. Българското посолство им даде костюми и вино. Прекрасни празници се организираха! Цяла мода се създаде в Северна Америка с българския фолклор.

– Изучавал сте българските емигранти в Канада.

– Те са различни категории. Някои успяват, но повечето не успяват. Необразованите и работниците без високи интелектуални амбиции дружат с други българи. Образованите, особено тези с френски език, веднага се интегрират. Компютърни инженери, архитекти вадят много пари, имат къщи, коли, добре са. Те стоят по-високо от първите и се дърпат от тях, предпочитат да дружат помежду си.
Българинът, като отиде в Торонто, започва да работи, за да се устрои. Това значи да си купи къща и кола, да има семейство. Думата е много точна, идва от построявам – живота си, кариерата си. Тези, които са го постигнали, няма да се върнат в България, защото тук не могат да го имат. Но и не могат да донесат къщата тук и да я покажат и тя в известна степен става излишна…
Емигрантите са в двойна скала – хем са „преуспели“, защото са се устроили, хем носталгията ги измъчва. Тъгуват за България, където са израснали, там са приятелите им, роднините, имат спомени. В носталгични моменти човек се пита: Какво ли правят моите роднини там? Аз до края на живота си ли ще остана тук? Няма ли друго?

– Това предизвиква ли криза в идентичността им?

– Предизвиква. Много въпроси се задават. Аз например се питах какво ли е направил комунизмът от България. Но на кого да задавам въпросите си? Жена ми беше тамошна, тя нищо не знае за България, тя й е далечна като Луната. На децата ми – също. Те са родени там, канадци са. Бяха много учудени, като пораснаха и разбраха, че говоря и друг език. Дъщеря ми ме гледа, че чета и пиша на кирилица, и ме пита: „Ти наистина ли знаеш тези букви?“.

– На едно място казвате, че сте професионален чужденец. Защо, какво дава това на човека и какво му отнема?

– На многото места, където съм живял, винаги съм бил в периферията – и в Истанбул, и в Женева, и в Канада. Винаги съм оставал чужденец, колкото и добре да съм се интегрирал. Няма значение колко много знаеш за една култура – ти не принадлежиш към нея. Това създава интелектуално разстояние между човека с неговото съзнание и неговото обкръжение. Винаги оставаш на разстояние като страничен наблюдател. Рядко си вътре в нещата, а творческият потенциал се изразява само ако си вътре. Но наблюдението отстрани е добро за етнографията. Може би затова и станах етнограф – понеже навсякъде бях чужденец. Обществата, които ме привличат, са екзотичните т.е. най-различните от нас. Затова нямам голям интерес да работя в България – не е екзотична за мен.

– Но работихте сред помаците в Брезница. Имахте ли усещането, че живеят във вътрешно напрежение, със съзнание за драматично раздвоение?

– Те са нещастни хора, които искат да бъдат дефинирани от някого. Но той да дойде отвън, за да им каже, че е така, както си мислят, да потвърди тяхната идентичност.
Западните помаци – в Гоцеделчевско, където е и Брезница, са най-твърдите от идеологическа гл.т. Турският елемент е в центъра на тяхната идентичност. Смятат се за чисти турци османлии, преселени от гр. Коня в Централен Анадол. Това вярване е много разпространено и в Азербайджан и в Босна. Но има и много по-екзотични вярвания. Например, че са потомци на военопленници, доведени от Иран от генералите на Александър Македонски и заселени в Родопите. И тези военопленници били… мюсюлмани. Това вярване пък е много разпространено в целия Близък Изток. Като работех при пущуните те също твърдяха, че са наследници на войниците на Александър. Тези 2 вярвания се разпространяват с пътуването на хората в рамките на Османската империя.

– А имат ли легенда за приемането на исляма?

– Не, помаците сравнително отскоро казват ние сме мюсюлмани. Иначе казват ние сме от турската вяра. При тях се е получила страшна идеологическа каша. Има стари вярвания, има български, навлезли чрез училището, има влияние на скорошна пропаганда. В Брезница преди 10 г. всички учиха турски по учебници, осигурени от турското посолство, назначиха и две учителки. Но сега – 10 г. по-късно, нищо от турския не е научено, всички учебници са събрани в мазето на училището и стоят там. Хората не гледат турска телевизия, защото не разбират езика.

– Но това е в противоречие със собствената им легенда за турския им произход.

– В пълно противоречие е, но те не обичат да им се посочват противоречията. Искат някой отвън да им каже хубави неща за тяхното минало. Тяхната позиция е: „Ние не сме българи, но сега живеем тук, в България. Българето са други, ние не сме като тях.“ Това е много ясно и категорично заявено всяка минута.

– Има ли при помаците криза на идентичността заради сблъсъка на традиционното и модерното, светското и религиозното?

– Преживяват натиска на модерното особено във връзка с момичетата, които вече са много по-свободни, не могат да ги държат. Модернизмът им се отразява зле, не могат да му устоят. Телевизията ги удря жестоко. Те са много добри клиенти на масовата култура. Фолкпевицата Кемелия беше в Брезница, всички платиха да я видят и слушат. Тя им е новият идол. Телевизията безпощадно ги атакува. Заради това ще има големи промени в културата и всекидневното им битие. Засега държат много на религията и все още са затворени. Не са така силно инкапсулирани, както при комунизма, по малко започват да се отварят, но при всяка заплаха отвън тяхната стратегия винаги е затваряне и самоотбрана.

– Тази затвореност не може да продължава вечно…

– Зависи от младите. На тях може да им писне и да кажат: Ние ще си отидем. Но и да избягат, къде ще идат? Няма работа за тях, не могат да емигрират. Едно по-модерно момиче от Брезница избяга в София, но само защото е избрало живот, различен от традиционния в селото, там за нея казват, че е проститутка. Момче, което учи английски към Американския университет и после завърши за счетоводител, остана да работи в София, има хубава заплата. Но се ожени в Брезница. И макар в София да живее на квартира, даде много пари да си купи къща в селото. А не вярвам да се върне.

– Има ли война между поколенията?

– Засега още не, но се чувства, че може да започне. Скоро ще има и такъв момент.

– Живял сте сред различни култури. Достигнахте ли до собствено определение що е цивилизованост?

– В антропологията цивилизацията е много ясно дефинирана чрез писмеността. Едно общество е цивилизовано, ако има писменост. Тя е голямо предимство, понеже позволява акумулация на човешкия опит и предаването му от едно поколение на друго.
Но като говорим за култури, не може да определим която и да е като по-висша или по-нисша спрямо друга. Има по-комплексни култури и по-малко комплексни. Културата на нюйоркчанина примерно е много по-различна от тази на ескимоса, но не можем да я определим като по-висша. Просто е много по-комплексна. Американската статистика преброява около 26 хиляди професии и занаяти. При ескимосите има само един занаят – ловец. Там е голямата разлика.

– Защо антропологичните филми за ескимосите от образователния проект „Маn: A course of study“ (MACOS) бяха посрещнати на нож в САЩ?

– Като част от този проект поредицата трябваше да илюстрира различни етапи от социалната еволюция. Филмите бяха предназначени за 10-годишни деца. Заради политическата коректност не можеше да се покаже черен африканец като пример за примитивност. Зятова не снимахме африкански племена. А ескимосите са бели и американските деца можеха да видят, че има и примитивни бели деца. С филма за пущуните трябваше да се илюстрира преходът от номадството към усядането. В Афганистан търсихме номади, които имат контакт с уседнали. Открихме лагерът им на 3500 м надморска височина. Съпругата на Тимоти Аш, колегата с когото снимахме филма за Хаджи Омар, Патси общуваше с жените и тя успя за първи път в историята да заснеме афгански жени.
Но докато работихме в Афганистан разбрахме, че финансирането е спряно и целият проект е прекратен. Заради ескимоските филми стана страшен скандал. Обвинението беше, че първобитните ескимоси се приравняват към американското общество и че се тровят душите на американските деца, като с ескимоския пример се унищожават американските семейни ценности. Проектът имаше официални неприятели сред сенаторите консерватори, дебатите стигнаха до Конгреса и свършиха зле. След зловеща борба всички учебни материали изчезнаха от училищата. Никога не сме мислили да поставяме една култура над друга. Следвахме принципа на културния релативизъм – няма висша и нисша култури, има комплексни и по-малко комплексни. Но телевизиите следяха скандала, показаха ескимоските филми. По света те вече са излъчени над 300 пъти – повече от всички останали етнографски филми, взети заедно.