BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Райна Кабаиванска: Фанатизмът ме обезкуражава

– Г-жо Кабаиванска, довечера е премиерата на „Вертер“ в Софийската опера с участието на ваши ученици. Удовлетворена ли сте от видяното на репетицията?
– Имахме две генерални репетиции, защото играят два състава. В единия са трима мои ученици италианци – мецосопраното Вероника Симеони, тенорът Алдо Капуто и сопраното Елиза Мафи, а в другия – солисти на Софийската опера. Много, много са добри.

– Има ли надпревара между италианските и българските певци?
– Те са равностойни, но много различни. Тези, които водя аз, са доста по-млади, а Алдо и Вероника пеят на световни сцени. В моята група трябваше да има двама българи, но в последния момент Мария Радоева и Даниел Стефанов получиха договори във Валенсия и Флоренция. Мога ли да ги спра? Не ми даде съвестта и сърцето да го направя. Така в последния момент на тяхно място влязоха Елиза и много младият Антон Марков, който наскоро получи нашата стипендия.

– Освен да пеят, на какво още искате да ги научите?
– Приятелите ми ми казват, че съм като учителка в основно училище. Винаги с пръста и поучавам някого (смее се). Какво искам от тези деца? Първо ги избирам с талант. С него се раждаш. Не можеш да го построиш. Можеш да усъвършенстваш вокалната част, но ако нямаш таланта на артиста, тоест харизмата – не се получава. Защо когато пеят 100 души хористи и солисти, ти гледаш само един? Защото той привлича вниманието, като магнит действа на публиката. Затова не търся само таланта, а търся артиста. Това значи да си певец, изпълнител и… човек. Защото сцената е нещо много опасно. Показва те такъв, какъвто си отвътре. Ако си егоист или много самовлюбен, което е много често в нашия жанр, по странен начин то се вижда и на сцената. Вижда се, че нямаш любов към това, което правиш, и към хората, пред които си.

– Има и друго – времето на огромните примадони отмина, днес певиците трябва да се грижат за външния си вид. Вие настоявате ли за това?
– Разбира се. За да направиш кариера, днес трябва да имаш хиляди качества. През последните години в някои страни, например Германия, операта стана поле за режисурата. Музиката, гласовете като че ли минаха на втори план, примадоните вече не са необходими, защото певците се изравняват – те трябва да са добри, но не да са върхове.
Едно време театърът беше на големите звезди, а сега всички трябва да са много добри, да са физически хубави и, уви, да следват законите на пазара. Светът се отвори, с глобализацията от страни като Русия, Белорусия, Грузия идват големи гласове, но не индивидуалността е най-необходимото нещо. Трябва да можеш всичко в една средна рамка. Да си хубав, защото могат да те сложат и по комбинезон, и без комбинезон. Да си акробат и коректен музикант, защото пееш от всички положения. Тоест, старите правила не важат. И аз не съм толкова глупава, за да не си дам сметка, че това е реалността. Ето защо учениците ми трябва да са готови на всичко. Затова е хуманитарната ми амбиция да вземам от България млади хора и да търся да ги продавам – в добрия смисъл на думата. Конкуренцията е на всички полета.

– Като заговорихте за оперните режисьори, си спомням цитат от „Автобиографията“ на Франко Дзефирели. Той казва, че днес „операта се е превърнала във фитнес зала, където режисьорите показват своя потиснат „Аз“. Съгласна ли сте?
– А! В някои случаи сто на сто съм съгласна. Но разбрах, че в Италия се прави симпозиум и истинските, големите световни режисьори започват да се бунтуват срещу т.нар. тенденция на режисьорския театър. Хора като Дзефирели отиват именно за да кажат стига толкова глупости и перверзии на сцената.
Разбира се, не трябва да си останем сто години преди днешното време. Но понякога се питам с какво точно ще привлекат младата публика едни невероятно неосмислени и нямащи нищо общо с музиката режисури. Ще ви дам и конкретен пример: млади мъж и жена, облечени в работни костюми, строят къща, мажат цимент, редят тухли… и това е „Лоенгрин“ от Вагнер. На младия човек в залата ще му стане ли ясно за какво става дума?
– Александрина Пендачанска твърди, че публиката в Италия е назадничава – дали проблемът не е там?
– Не, не е там. Музиката е като музей, защо да не я приемем именно така?! Защо не се борим срещу „Джокондата“ на Леонардо и… копринени чорапи например да й сложим. Или да сложим мустаци на Караваджо… Подобно изнасилване се случва най-вече в операта.

– Казахте, че днес вашата борба е борбата за учениците ви – по-трудна ли е тя от борбата, която водехте за себе си?
– Много по-трудна. Като се връщам назад, ами аз не съм се борила! Някак си всичко тръгна. Нямах зад гърба си никого, пристигам от България, за която никой нищо не знае, явявам се на конкурси – печеля, явявам се на конкурс в Миланската скала, никой не ме познава – вземат ме. Стана много по-лесно.
Днес, ако нямаш агенция, която да те представлява и да те продава, не става. Работила съм без агенция 30 г. – сама, само на подадена ръка и на казана дума. Но отидох при жената на Павароти, която направи агенция, след като направих две много лоши грешки: в Парижката опера се явих на репетиции с… година закъснение, а в Билбао – цяла година предварително (смее се). Слизам на летището, никой не ме чака, в хотела нямам стая – какво става тук, се чудя? Отивам в театъра и те припаднаха, като ме видяха. Казах си, че не може повече така и когато жената на Лучано ми каза, че отваря агенция, аз отвърнах: „Ти си толкова богата, че няма да ме крадеш – идвам с теб.“ Така още 25 г. Това е моята история.

– След вашето поколение на златни български гласове има ли сега певци на това ниво според вас?
– Няма ги феноменалните грамадни гласове, но има много надарени деца. Днес по някакъв необясним начин големите гласове идват от страни от бившия СССР. Защо – не знам? Може би защото е имало глад и мизерия, както беше нашата генерация след войната (смее се). Има може би някаква физиологична връзка в цялата работа. Ако си нахранен много добре, ако си витаминизиран, ти… мяу-мау (смее се).

– В София рядко виждаме политици в операта, единици като военния министър са редовни зрители. А в Италия?
– О, в Италия е още по-лошо – политици са директори на оперите. Назначавани са от партии. Така че по-хубаво е да ги имаш в салона като публика или да ги нямаш, отколкото като директори и дори като артистични директори.

– Идва Коледа, за какво си мечтаете?
– Лесно е да си мечтаеш по Коледа – искаш сняг и ето, завалява… Иначе, знаете ли, винаги съм малко песимистично настроена към това, което ме заобикаля. Не обичам този свят. Този свят на пазара, на договарянето, на пошлото и вулгарното. Човекът като че ли вече няма нужда от възвишени неща. А е толкова естествено да имаш стремеж към красивото. Сега имаме хубави дрехи, хубави домове и т.н., а нямаме желание за духовна храна.

– Освен в операта вие къде я намирате?
– В книгите, в музеите. Италия е страната, в която влизаш в някоя църква и можеш да останеш часове, защото има милост, намираш шедьоври, атмосфера – това са големи богатства. Ходиш по старите улици и си даваш сметка, че сега всъщност градим хубави неща, но те не могат да се сравнят с това, което е било. Това, което е градено преди векове, е толкова хубаво, че то никога няма да загине. А пък нашите небостъргачи дали ще останат вечни?

– Може би се питате за края на света?
– (Смее се.) Този въпрос не си задавам.
– Добре тогава – какво най-често присъства в молитвите ви?
– Аз не съм религиозна, защото живях в свят, когато баба ми се кръстеше тайно. В свят, когато хората не можеха да се кръстят и да се молят. Не съм възпитана в религията, но имам мечти – за едно малко по-друго човечество, с по-малко фанатизъм, с по-малко насилие.

– Мъдри хора ни обещаваха, че с ХХI век идва Ерата на Водолея, на духовността, на добрите хора, а всъщност насилието стана повече…
– Много повече. Фанатизмът непрекъснато расте. Вижте тези „пролети“ в арабските страни – това не е пролет, а чист фанатизъм и джихад. Именно тези фанатични забежки ме обезкуражават най-много. Тази омраза между хората. Една нация срещу друга. Една религия срещу друга. Един град срещу друг. Един футболен отбор срещу друг. Левият политик срещу десния. Но не с чувство за конкуренция, а с омраза.

– А кое ви дава надежда?
– Децата.
– След толкова години на успехи има ли нещо, което пропуснахте заради музиката?
– Да. Днес вече разбирам колко е било важно да седя повече до дъщеря ми, когато е била малко дете. Сега съм повече до внучето си и виждам колко хубави моменти съм пропуснала. Дъщеря ми е голяма и ме обвинява за това. Може би е родена с талант да пее, но стана археолог. Доста е умна и никога не е имала намерение да се включи в тази история, която на практика й е отнела майката…

ВИЗИТКА

Райна Кабаиванска е родена на 15 декември 1934 г. в Бургас в дома на ветеринарен лекар и учителка по физика.
От малка свири на пиано, пее в хор „Бодра смяна“, завършва оперно пеене и пиано в Държавната консерватория „Панчо Владигеров“.
През 1958 г. печели стипендия и заминава на специализация в Италия.
Пее в „Ла Скала“, Метрополитън опера, Виенската опера, Арена ди Верона, Ковънт Гардън, Карнеги хол, Болшой театър и печели световна слава.
Преподава в Италия и в НБУ в София. Основава фонд „Райна Кабаиванска“ за талантливи студенти.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1665379