BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Пазя наградите си в тефтер

Теди Москов рядко дава интервюта. Все пак решаваме да опитаме късмета си в навечерието на празниците. Търсим пролука в натоварената му програма, защото знаем, че всеки ден репетира „Ричард ІІІ”, чиято премиера се очаква в края на февруари в Народния театър. В ролята на Ричард ІІІ е Георги Мамалев.

Москов е прочут с уникалния си метод на работа – всеки ден на репетиции той измисля текста и режисурата на сцените. И кара актьорите да импровизират. Като винаги може да промени онова, което е направено преди това. Доста трудоемък процес, който не е за всеки актьор. Малцина режисьори работят по този начин. Известно е, че един от тях е великият Федерико Фелини, за когото знаем, че е кумир на режисьора. Искаме да узнаем повече – как Теди Москов измисля спектаклите си, какво мисли за Фелини.

МАРИАНА ПЪРВАНОВА

– Защо избрахте да поставите „Ричард III”?

– Защото е много „природна” пиеса. Разказва за едно скрито в гората поточе. Поточе от кръв, край което се разхождат разполагащите с власт. Лъжат, че са за риба, а поддържат дебита на поточето. Около тях чуруликат печени пилета.

– След „Макбет” и „Ричард III” ще направите ли цяла шекспириада?

– Стига ми толкова! Започнах в драматичния театър с „Ромео и Жулиета” през 1990 г. Които трябва, го помнят. Имам го на видео за тези, които са го забравили…Съставът беше блестящ: Мая Новоселска – Жулиета, Мариус Куркински – Ромео, Кръстьо Лафазанов – Дойката и няколко слуги. В Пловдив преди 3 години направих версия на „Бурята” – нещо като римейк на „Bad Weather Makes a Good Story” – мое заглавие пак на тази пиеса, с която дипломирах два класа студенти от театралното училище в Хамбург. „Макбет” никога не съм поставял! Това беше Mc Beth по произведения на заведения за бърза закуска. Шекспир е нещо като „задължителен полигон” за режисьора, на който могат „да го скъсат”, ако не покрие изискванията. Бих поставил колаж от шекспирови пиеси, но у нас този тип представления са обречени на неуспех. Не съм мисионер, или просветител, за да разказвам пиесите така, както са написани. С „неграмотността” на публиката да се занимават други хора!

– Къде е допирната точка между Шекспир и Радичков?

– Когато допреш недопираемото, често се получава искра.

– Разкажете за вашия процес на създаване на спектакли. Фелини на снимачната площадка е измислял сценария и режисурата, а при вас как е? На самите репетиции ли измисляте всичко или вкъщи пишете текста и обмисляте сцените?

– Процеса си не издавам! А и не съм го изяснил дори за себе си. А и всеки път е различен. А и Фелини не работи така. Само създава впечатление, че работи така. Той се изказва против импровизацията, говори за някаква своя „disponibilita”- отвореност, готовност за поемане на непредвиденото. А и пази Боже да ме сравнявате с Фелини!

– Доколко допускате актьорите да се месят във вашата лаборатория по създаване на спектакъл?

– Доколкото ги допусна. Зависи от актьорите, винаги приемам това, което ми върши работа. В пиеса за двама един немски актьор ми предложи 6 допълнителни персонажа, които веднага приех. За мен по-важно е артистите да приемат моите предложения. Защото ако това, което искаш, не хареса на артиста, ако той го прави по принуда, винаги личи и спектакъл няма!

– Кой е най-добрият актьор, с когото сте работили и най-добре е пасвал на вашия начин на работа?

– Вие искате да ме скарате с някого ли!?

– Има ли някои актьори, с които сте се разделяли и сте взимали друг на негово място?

– Мариус Куркински смених със Самуел Финци в Ромео. После Финци – с Христо Гърбов. Всичко се случи „по взаимно съгласие”. Когато трябваше да сменя бременна актриса от „Пинокио” в Бохум, Германия, ме блъсна кола и освен пътни и дневни, получих „доживотни” под формата на инвалидност. Оттогава смените ме тревожат. Във вече дълго играни представления като „Мармалад”, „Комедия на Слугите” и „Сирано” артистите сами въвеждат новопристигналите.

Теди Москов е известен с чувството си за хумор, което често прелива в ирония. Към критиците, към властта, но най-вече към самия себе си. Това е нещо велико – да можещ да се самоиронизираш, а Москов го владее до съвършенство. Още неговата телевизионна поредица „Улицата” разби представата ни за шоу. Героите от улицата, като този на интелектуалката (Мая Новоселска), станаха нарицателни. Неговият „Мармалад” е сред най-дълго играните спектакли. Нестандартният поглед на Теди за приноса на българския етнос можем да видим в „Недоразбраната цивилизация” в Малък градски театър „Зад канала”. А в „Mc Beth” в Младежкия той преобръща с главата надолу Шекспир.

– За втори път работите с Владо Карамазов – какво ще кажете за него като актьор?

– Блестящ актьор, но не работя с него в Ричард. Понеже Ричард е трети, трябваше да работя с Карамазов за трети път. Но тъй като не съм работил с него втори път, това не можа да се случи. Затова ще направя и Ричард втори, за да продължа работата си с него. А когато той разбра, че не съм чел „Братя Карамазови”, реши никога да не работи с мен.

– А за Георги Мамалев?

– Избягвам да говоря за артистите по време на работа. Но Мамалев е като шрапнел от енергия, хрумвания и артистичност. Сега остава да видя накъде се е насочил шрапнелът, коя цел ще порази и да се опитам да му я доближа или отдалеча.

– На чие мнение най-много вярвате дали се получава спектакълът или не?

– На майка ми, жена ми и учителката ми Юлия Огнянова. Също и на хората – непреки участници в екипа. От преките ми сътрудници композиторът Антони Дончев е израснал в театъра и има най-точна представа какво се случва на сцената. Често ми е подсказвал и драматургични ходове. Вярвам и на някои приятели и колеги. Вярвам и на врагове – ако се дразнят, значи съм в правилна посока. Ценя мнението на лекарите, които познавам. То е по-скоро някаква „диагноза”.

– Каните ли го/я да види спектакъла по време на подготовката, за да си каже мнението?

– Това е много рисковано. Малко хора предвиждат резултата в неготовото представление.

– Когато мине премиерата, четете ли критика, искате ли да чуете отзиви от хората?

– Ако някой, когото уважавам, напише нещо, чета. Изненадвали са ме погледите на Митко Новков и Любен Дилов-син към мен. Скоро открих, че в „негативите” на отрицателните критики се крият „позитиви”. Трябва само да ги проявиш фотографски. Сега се мъча над обратния процес – от позитива да достигна до негатива. Доста по-трудно е, затова положителните оценки не ми вършат истинска работа. У нас много от критиките са плод на лично отношение, написани още преди появата на представлението. Други са плод на вътрешно разбирателство между критиците: „Аз този ще го защитавам, ти ще го нападаш.”

– Вашата майка Рада Москова е известна сценаристка, сега издава книгата „Ние, не героите”. В чернова четете ли нейните текстове и обсъждате ли ги в семейството?

– Ние сме „пишещо семейство”. Аз пиша сценарии и есета. Синът ми също. Майка ми е писател. Баща ми има смешни стихове. Разбира се, че си коментираме работата, но никога няма да седнем да напишем нещо заедно…

– Голям почитател сте на италианското кино. Не сте ли пробвали да поставяте и в Италия, като в Германия?

– Италия не е за работа, а за разходки. Работил съм с италиански артисти, но в Германия. Наблюдавал съм репетиции на Джорджо Стрелер в „Пиколо Театро” в Милано. Там също най-много работеха австрийците. Колкото до киното – почитател съм на старото италианско кино.

– По какво се отличава немският хумор от българския? На какво се смеят германците?

– Смеят се на много повече неща от нас българите. Четат повече, гледат повече световни комици. При нас абсурдът дойде в театъра през 80-те години на миналия век с постановката на Леон Даниел на „В очакване на Годо” от Самюел Бекет. В Германия това се случило няколко десетилетия преди това. „Монти Пайтън” – невероятната комедийна група, доскоро непозната у нас, там всеки ги знае. Нека не забравяме, че най-големи световни комици като Братя Маркс, Ернст Любич, Били Уайлдър и Дабълю.Си.Филдс са с немски произход. Да не забравяме и че Хитлер е вдъхновил Чаплин за „Великия диктатор”…

– Разкажете нещо за новия ви кинопроект – игрален филм за преводачката на италиански филми Нели Червенушева. Ще участва ли Мая Новоселска? Кой ще бъде режисьорът – вие или синът ви Иван?

– Това е сценарий, който пишем с Христо Димитров- Хиндо. По негова идея направих документалния филм. С него и като оператор ще продължа занапред. Още е рано да се говори.

– Как се отнасяте към наградите?

– Те се отнасят добре с мен. Имам много – за куклен и драматичен театър, за телевизия, за документално и игрално кино. Пазя ги в тефтер и в мазе. Ценя тази за „Улицата” от фестивала в Монтрьо, Швейцария. И наградата от Ким Ки Дук за филма „Рапсодия в бяло” от фестивала в Киев.

Въпреки многобройните си постановки в България и Германия едва миналата година Теди Москов получи първия си „Икар” за спектаклите „Сирано дьо Бержерак” и „Възгледите на един пън”. Тогава на церемонията от сцената на Народния театър режисьорът отбеляза с характерното си чувство за хумор: „Икар е знак за неуспех. Интересно защо се раздава като награда, защото нали на него са му се разтопили крилата и се убил човекът. Иначе са успешни автобуси, унгарски. „Икарус” се наричат. Та като автобус е добро.”

Като истинско послание към публиката и колегите прозвуча цитатът от полския поет Збигнев Херберт, който той прочете: „Скъпи непознати. Представляваме доста особена, малка, съкратена групичка, без която многоуважаемото човечество преспокойно може да мине. Представляваме винаги безнадеждно малцинство и което е по-лошо – узурпираме си правото да подгряваме тревогата… Нека ви придружава вярата в непостижимото съвършенство и да не ви напуска безпокойството и вечното терзание, които ни казват, че това, което сме постигнали днес, е все пак решително твърде малко. Пожелавам ви труден живот. Само той е достоен за артиста”.