BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Животът и делото на отец Паисий хилендарски в изследванията на акад. Йордан Иванов

Скоро се навършиха 250 години от написването на „История славянобългарска“ от Отец Паисий Хилендарски, а тия дни се навършват 142 години от рождението на един от най-големите български учени – академик Йордан Иванов. По-долу ще имате възможност да се запознаете с кратката биографична статия на един от най-добри ученици и продължители на делото на акад. Й. Иванов академик Петър Динеков, отпечатана в Кирило-Методиевската енциклопедия.
Смятам, че акад. Динеков, макар и накратко, е отдал дължимото на бележития наш учен. Той прилага и кратка библиография на по-главните произведения на акад. Й. Иванов и посочва някои от биографичните статии за него.
Главното което се преследва с този материал е не да се занимаваме с огромното научно наследство на акад. Й. Иванов, което е познато и ценено не само от научните среди, но и от българската интелигенция, като неговото творчество отдавна преминало границите на родината и е известно и изучавано в най-големите световни научни и културни средища.

По-долу ще стане дума за някои от научните открития на акад. Й. Иванов, свързани с живота и делото на бележития възрожденец Отец Паисий Хилендарски, както и донякъде със съдбата на българското ръкописно и книжовно наследство от епохата на Българското Средновековие и Възраждане.
Въпросът за съдбата на българската средновековна книжнина вълнува повече от век и половина българската научна общественост. Преди години проф. Кую Куев издаде една великолепна книга, в която проследява както съдбата, така и пътищата по които нашата книжнина е напуснала българските територии. Той достигна до впечатляващи резултати от дългогодишното си проучване, в което статистиката е потресающа. Основното българското ръкописно наследство до ден днешен се намира преди всичко в руските библиотеки, архиви и музеи, голяма част от които е изнесена по време на завоеванието на България от турците, а останалата е оплячкосана от руски пътешественици, монаси и учени, кръстосали земите ни. Достига се до там, че отмъкнатия по време на руското нашествие в България „Симеонов сборник“ е преписван за нуждите на руския владетел Светослав и е прекръстен на неговото име – „Светославов“. Български ръкописи са отмъкнати от земите ни и от българските манастири от англичани, французи, испанци, италианци, австрийци, немци и т.н. Днес те красят експозициите на най-големите световни музеи и книгохранилища. Никой от наша страна не повдига въпроса да ни бъдат върнати тези скъпоценни за нас българите писмени паметници, като че ли това което ни е останало е толкова много, че не ни интересува съдбата на оплячкосаното.
Тази тема тук се преплита със станалата известна през последните години история около изнесената по мистериозен начин от Атон „История славянобългарска“, която един български президент я предаде на Зографския манастир, за да се пази там. Напоследък започнаха да излизат и журналистически разследвания по тази шумна афера, но едва ли някой отново се сеща да зададе въпроса, кога и как ще се върнат заграбените български ръкописни паметници. Вероятно читателите знаят, че най-важните документи за българската средновековна история и литература са заснети и копия от тях има в т.н. „Хилендарска стая“ в САЩ, докато достъпа до нашето книжовно наследство, съхранявано на Атон е силно ограничен и дори почти недостъпен. Само отделни гласове се чуват и за зазиданата килия на Отец Паисия от сърбите в Хилендарския манастир. Добре, че поне не върнаха историята в Хилендар да се зазида и тя в килията. Сърбите и гърците умеят да крият, фалшифицират и унищожават от столетия вече българското историческо наследство. Не съм сигурен дали е общоизвестна съдбата на Търновската патриаршеска библиотека, унищожена от търновския гръцки владика малко преди възстановяването на Българската екзархия? По този въпрос биха Ви били интересни разказите на акад. Юрдан Трифонов и проф. Константин Иречек.
Тъй като напоследък знаещи и не до там знаещи се занимават с личността на Паисий и на неговата история по-долу ще имате възможност да се запознаете с изследванията и откритията на акад. Йордан Иванов, които той прави и публикува в българската преса през 30-те години на миналия век. Възможно е много от Вас да ги познават, но смятам че има и такива, които знаят малко за тези проучвания на бележития учен, още повече че има сред нас хора, които искаха да си присвоят откриването на оригинала на Паисиевата история. Трябва да се подчертае, че оригинала на историята е открит именно от акад. Й. Иванов и разчетен и публикуван за пръв път от него преди един век, през 1914 г.
В тези статии акад. Й. Иванов поставя редица важни въпроси и намира техния отговор, придържайки се към откритите документи. Това са въпроси не само за историята и за нейния автор, но и за неговия род и родното му място. Убеден съм, че това което ще имате възможност да прочетете по-долу заслужава Вашето внимание, още повече като не забравяме съветите на великия Хилендарец – ние българите да знаем своята история и своя род.

Цочо В. Билярски

* * *

СТАТИИ НА АКАД. ЙОРДАН ИВАНОВ ЗА ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И НЕГОВАТА ИСТОРИЯ

№ 1

ПАИСИЕВАТА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ И НЕЙНОТО ЗНАЧЕНИЕ

В европейските предели на турското царство живееше през XVIII в. в забрава и мъртвило бодрият някога и мъжествен български народ. След няколковековно тежко робство, без своя управа и родна просвета, сломен от политическото безправие на владетелското племе, покрусен от духовния мрак на гръцкото духовенство, този народ беше изгубил току-речи съвсем своята национална свяст и надеждите му за по-светла бъднина бяха погаснали. Оредял в градовете, прибран в балканските коли­би или по селата, българинът живоруваше било като дребен занаятчия, било като собственик на малка земеделска бащина, било най-сетне като роб по бейски чифлици.
Бидейки поставен при такива несносни условия, българинът беше загрижен само за всекидневната си прехрана и поминък и нямаше сгода да прояви някои духовни или просветни интереси, толкова повече, че те се уреждаха от гръцката църковна власт, която си беше присвоила правото да бъде верска наставница на българския народ. Прибавим ли към това и мощното влияние на гръцката по-висока гражданственост и търговия, ще си уясним лесно как българското племе бе дошло не само до духовна самозабрава, но и до национално претопяваме в гръцката стихия. Ред южни области на българската земя със села и градове бяха вече погърчени, а част от градското население, дори и в северните краища, се чувствуваше като елинско. Само селската среда благодарение на своето уединение, на своя език и обичаи можа да запази племенното си обособление.
Погърчването из градовете щеше да се пренесе постепенно и по селата, ако да не бе се вестила западноевропейската свободолюбива и национална струя на XVIII в., която чрез новонастъпилите събития на Балканския полуостров не закъсня да раздви­жи и мъртвилото у българския народ. Тези събития бяха: раз­мириците в турската земя, войните на Турция с Австрия и Русия, масовите и частични български изселвания в последните две дър­жави, българските търговци в Буда, Виена и др. и техните сно­шения с българските градове и пазари, сръбското и гръцкото по­литическо движение и др.
Това обаче, което европейското националносвободолюбиво движение допринасяше постепенно и по разни пътища за българското свестяване, една малка книга го извърши направо съзнател­но и силно и така стана истински национален завет на българите. Тая бележита книга е Славянобългарската история на Паисий от 1762 г.
Паисий, надарен с бодър и проницателен дух, излиза от поуките на историческото минало, вглежда се в общото положение на своя народ, озърта се в напредъка на гърците, сравнява ду­ховния живот на австрийските сърби със застоя у техните турски събратя и долавя истинските духовни подтици, които могат да докарат пробуждането на един народ. И в своята история той со­чи явно пакостите, които докарали до българската духовна съ­сипия: липса на свобода, липса на народна йерархия и народни училища. Той признава унизеното положение на своя народ и не крие българската простота: тя именно му дава повод да подири цяр за злочестината и да поведе народа си по нов път, да го подмлади с нов дух, който да го изведе на спасителен край.
А кой е този нов дух, що вля Паисий в душите на своите сломени сънародници? Паисий, сам монах, и то от средището на монашеския свят – Света гора, остави на второ място прекия свой душеспасителен дълг; той се противопостави и на цялата дотогавашна духовно-верска книжнина и църковна практика, която раз­даваше храна само за смирение, търпение, милостиня и небесен живот; той остави спасението на душите и бъдещия живот и закрои как да отдели народа си от общото Христово стадо в тоя свят, да го избави от национална гибел и да го обособи в отдел­на българска народна целина. Окрилен от подобна мисъл, той се провикна към своите читатели с позив, който само в две думи дава съдържанието на новата проповед, на новия дух; и вместо да каже: благословени християне, Паисий извика: Българине! Знай своя род и език… Светилникът на българското национално възраждане беше вече запален. Паисий стана родоначалник на новото българско време.
А за да можеше новият дух да озари цяло Българско и неговото сияние да стопли всички български сърца, Паисий рече да си послужи не със слабата сила на своята лична проповед, която би останала глас в пустиня: той рече да си помогне с трайно сред­ство, книгата. Проникнат от силно национално съзнание и разпа­лен от желание да стане народен будител, Паисий надделява над писателското си неумение и малообразованост и написва книга, която става истински завет на новобългарската епоха.
Този завет като съчинение стои далеч от исканията на науката. Нито времето, нито средата, в която се е движил Паисий, нито личната подготовка на писателя са могли да родят един същински исторически труд за българското минало. Пък и езикът на Паисий не може да се похвали с ученост и установеност. В основата си черковнославянски, с отражения сръбски и руски, езикът на Славянобългарската история е удавен в новобългаризми и представя в своята целина изкуствен славянобългарски из­вод, макар и всичко това да не му е пречило да бъде ясен и достъпен на всички българи. Същинската цена на Славянобъл­гарската история се намира другаде: в националния дух, вложен в нея, и в агитационния начин, с който е изложена.
Паисий в своя труд изхожда от ободрително гледище, според което съдбините на народите са незнайни, защото примерите на всемирната история сочат как унизени и поробени царства могат по божия воля да се издигат и да заживеят благатки дни. За да засили вярата в това си гледище, Паисий броди с четеца из бъл­гарската история и сочи как се е подигала българската държава, как са се редили деянията на българските царе, патриарси и свет­ци. Заедно с това той користи двояко своите читатели: дава им знания за отечественото минало и едновременно буди и крепи на­ционалния дух. И не са само славните и идеализирани царе и де­яния, които подбира Паисий за своята цел; той си служи еднак­во и с отрицателните примери на българската история все за същата цел: несъгласията и неправдите се сочат като преки из­вори за народната гибел. Паисий не забравя и съвременното по­ложение на българщината; той и там намира с какво да подигне духа на своя сънародник и го кара да предпочита своята душев­на българска простота и чистосърдечие, своята земеделска и ов­чарска среда пред лукавата изтънченост на своите врагове. Па като изхожда от светлите страници на българското минало и от съвременните запазени добри качества на своите съотечественици, Паисий съветва българина да пази своето име, род и език, да се не срамува от тях и да следва примера на своите хулители гър­ци, които никога не оставят своя език, за да го заменят с тоя на някой по-славен народ.
За да преуспее в своята задача, Паисий не се задоволява само с подбора на историческата материя и нейното нареждане. Той често излиза от рамките на летописеца, напуща становището на историческата обективност и с език, винаги прост и ясен, на места с живот и картинност авторът проповедник обръща своята история на индивидуално дело, предава му своето лично настроение за будене българско национално съзнание. Нещо повече. Паисий не мери да пише своята история за манастирските биб­лиотеки; той е човек на делото, усеща силата на духа, вложен в книгата, та иска да я пръсне нашироко в българската земя. Затова той съветва своя читател да чете, преписва книгата и да гледа да я не погуби, па дава сам най-добър пример: взема свое­то свято дело и тръгва сам из българските краища да го разнася и с него да пали искрата на народното свестяване или, както каз­ва поетът за Паисий:
„И фърляше тайно през мрака тогаз
Най-първата искра в народната свяст.“
И наистина искрата пламна в мощен пламък, който, ето ве­че 150 години, свети и топли българското сърце.
Славянобългарската история на Паисий със своето съдържание и начина на изложението си тъкмо е отговаряла на ония спотаени надежди, за каквито е могла да жадува душата на ро­ба, нечувал отнигде да се приказва за българско царство и народна слава. Ето защо тази книга станала истинска свята библия на книжовните българи и на онези безкнижни слушатели, които са били честити да дочуят ободрителните думи на Паисиевия зов и да стоплят своите смътни робски копнежи за благатки времена. И книгата, преписвана и прочитана из народа, е изпълнявала длъжността на проповедник на национално събуждане. Колко пък омайно е действувала тя, личи от думите на нейните преписвачи или четци. Котленецът поп Стойко Владиславов, по-късно епископ Софроний Врачански, преписал историята през 1765 г. и я оста­вил в селската църква за общонародно ползуване.
Един от най-последните преписвачи на Паисиевата история, видният български писател и деец Петко Славейков, посочва най- ясно прелома, що сторила тази книга в неговата душа. В един спомен от неговите младини, от 1842 г. (във Фотиновия юбилеен сборник, статията на Ив. П. Славейков, стр. 86) четем: „Под влиянието на книгите, що бях чел, а най-много житието на святаго Алексия, човека божий, от Огняновича, което беше ми купил ба­ща ми и което носех все в джоб и го четех, аз помислих да бя­гам от баща си в Света гора, за която цел се скрих от него в един манастир – в Присовския, да ставам калугер. Но баща ми ме намери и повърна пак в Търново и за да не стоя празен, донесе ми ръкопис чата история на отеца Паисия да я чета и препиша. Прочитането на тая история развя калугерската мъгла, която беше ме обзела, и възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз си зададох цел как да спася народа си, т. е. как да му вдъхна патриотизъм. Прочитането и преписването на тая история даде друго направление а моите желания и на моя­та деятелност…“ Най-сетне Паисиевата история проникна и там, дето сам нейният творец не бе мислил: тя стана дори учебник на малките българчета. Още през 1836 г., преди да излезе печатният Царственик на Павлович (1844 г.), учениците на даскал Георги от Дряново учеха за българското минало по една Паисиева преправка и от нея поеха своите крехки души с българско национално чувство.
Освен това за голямото въздействие на Паисиевата история върху съвременници и потомци говорят и много познати досега нейни преписи и преправки, около 40 на брой. А няма съмнение, те са били много повече и още повече щяха да се запазят, ако не бе се явила печатната преработка на Паисиевата история, из­лязла през 1844 г. под име „Царственик“ или „История болгарская“.
И тъй Паисий поради това, че почна пръв в робските годи­ни да проповядва успешно национално свестяваме на българския народ, трябва да се постави начело на Новобългарското възраждане. С неговото име е свързано едновременно и началото на но­вобългарската книжнина, която едва след Паисий започва да се отърсва от изключително църковния си характер и да се пропива с новия дух, дух народопросветен, светски и национален. Най-сетне авторът на първия домашен исторически труд с право се смята за баща на отечествената история.
1914–1938 г.

№ 2

РОДНОТО МЯСТО HA OTEЦ ПАИСИЙ СЕ УСТАНОВЯВА. КРАЙ НА ЕДИН ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН СПОР

За живота на Паисий знаехме твърде малко. Знаехме, че се е родил нейде в Самоковската епархия около 1722 г., че в 1745 г. отишъл в Света гора, в Хилендарския ма­настир, гдето брат му Лаврентий бил игумен, че в 1761 г. като йеромонах и проигумен Хилендарски отивал в Карловци, че в 1762 г. се преместил в манастира „Зограф“ и там довършил своята „История славяноболгарская“. Знаехме още, че черновка­та на неговия труд се пази в Зограф, гдето аз бях честит да я открия в 1906 г. и после да я обнародвам в 1914 г.
При тия оскъдни данни за великия българин естествено беше да се явят предания, повече от тях продиктувани от местно родолюбиво чувство и лишени от доказателна сила. Такива предания се изнесоха особено през 1912 г., когато се чествуваше 150-годишнината от написването на Славянобългарската история. Те не преставаха да роят и след това и дори да предизвикват оживени полемики подобно на пренията, що водеха някога десет гръцки града за родината на Хомер. Едно от тия предания по­сочва селото Доспей за родно място на Паисий, друго – с. Ральово, трето – с. Белово, четвърто – с. Банско, пето – с. Кралев дол. Други предания съобщаваха за смъртта на Паисий ту в лаврата на св. Атанасий в Света гора, ту в с. Разловци, ту в Цариград, гдето Паисий бил удавен от гърците, ту в Кралев дол и др. Още през 1914 г. при обнародване на Паисиевата „история“ и при разглеждане на повечето от горните предания бях казал: „Науката може да се ползува само от предания, подкрепени от писани паметници, и при това от предания, изходящи от несъмнен източник.“ И в 1934 г., когато открих в Билинския манастир (Брезнишко) една писана вест за Паисиевия брат Лаврентий, пак предупредих в една своя статия във вестник „Мир“, брой 10232 – „да не се отъждествява прибързано това или онова село с не­известното още родно място на Паисий, защото непроучените книгохранилища и стари ръкописи все още крият своите изненади“.
И наистина издирванията из ръкописите оправдаха възлаганите надежди. Сега вече имаме доста писмени съобщения за Паисий. Едни от тях бях събрал при второто си посещение на Света гора, други получих от Цариград, трети дължа на по­койния йеромонах Герасим от Хилендар, четвърти на йером. Мартиниан от Зограф и особено най-вече на младия ни книжов­ник Михаил Ковачев, който неотколе беше в Света гора, и пр. На друго място ще имам възможност да обнародвам по-обстойно събраните материали, а тук ще изнеса само вестите за родното място на Паисий и за неговия гроб.
Преди всичко трябва да съобщя, че през XVIII в. се поменават няколко монаси Паисиевци. Един от тях, клисар Хилендар­ски, умира в 1716 г. Друг Паисий, проигумен Зографски, се вестява през 1736 и 1741 г., когато нашият Паисий още не бил отишъл в Света гора. На 1794 г. се покалугерва в Хилендар со­фиянецът Павел Граматик и приема монашеско прозвище Паисий Граматик. Към края на XVIII и началото на XIX в. един Паисий, проигумен Зографски, се вестява в Русе и във Влашко. Друг един Паисий, роден в с. Рила, работи в Ерусалим и пр.
Историкът Паисий, брат на Лаврентий, според споменатите по-горе писмени вести ясно се отлъчва от своите съименници както по време, тъй и по чин и местопребиваване.
В Кондиката на Хилендар, гдето се говори за исто­рика Паисий, последният се изтъква като йеромонах и проигумен Хилендарски до 1761 г. и като Хилендарски таксидиот, който води гости за манастира от София, от Пловдив, от Златица. През 1762 г. Паисий се премества в Зограф и там остава до 1791 г. През това време до 1777 г. той се поменава с титула си проигумен и продължава своята таксидиотска длъжност от Зограф, като посещава солунските села във Вардарията, сетне Ловеч. Между 1777–1780 г. той отива в Ерусалим и през 1780 г. вече се подписва „хаджи“ Паисий. Като проигумен хаджия той води през 1780 г. поклонници в Света гора от Пирот, в 1782, 1783 и 1785 г. пак от Пирот и пр.
На 12 декември 1791 г. Паисий се връща от Зограф в Хилендар и като подарява 500 гроша, обещава се да остане до края на живота си там или, както е казано в Хилендарската кондика:

В Хилендар Паисий продължил таксидиотската си дейност. През 1793 г. го виждаме в София, сетне в Самоков, отгдето во­ди гости в Хилендар. През 1795 г. довежда гости от Банско, през 1797 г. от Котел, а на следната 1798 г. Паисий умира на 76-год. възраст в Самоков, гдето бил отишъл да събира гости за поклонници в Света гора.
ПАИСИЙ БИЛ ЗАРОВЕН НА ПОЧЕТНО МЯСТО В ГРО­БА НА ПОП НИКОЛА. В Хилендар това било съобщено с осо­бен пратеник от Самоков, дяк Марко. Хилендарското братство пожелало трикратно „бог да го прости“. Каквото било събрано в Самоков от Паисий за манастира, пари и три катъра, било донесено в Хилендар. В Хилендарската коздика при дата 3 юли 1798 г. четем:

Що се отнася до родното място на Паисий, за това ни дава сведения същата Хилендарска кондика при дата 17 януари 1765 г. Оттам узнаваме, че Паисиевият брат Лаврентий дошъл с поклонници от Банско в Хилендар и оставили големи дарове на манастира, а сам Лаврентий обрекъл бащината си къща в Банс­ко да бъде метох на Хилендарския манастир. С други думи, бащината къща на Паисий и на Лаврентий се намирала е с. Банско, е покрайнината Разлог, която по онова време влизаше в Самоковската епархия. Ето съответната бележка в Хилендарската кондика:

Този документ потвърдява изявленията, направени някога от Неофит Рилски, че от неговото село Банско бил родом и българският историк Паисий.
В Банско още се знае мястото, гдето е бил хилендарският метох, обърнат по-късно на училище и сега изгорял при последния тамкашен голям пожар. Там е била бащината къща на Паисий, там е видял бял свят Паисий. В Банско се намира още един светогорски метох, тоя на манастира „Ватопед“, както и един женски метох.
В един от следните броеве на в. „Зора“ ще дам сведения за Паисиевия род, а сега ще пожелая, щото банскалии и само­ковци да подирят бележки в техните родови поменици, едните за Паисий и Лаврентий, а другите за поп Никола, в чийто гроб са били сложени останките на Паисий. На Просветното министерство и на родолюбивите организации се налага дълг да се по­грижат за тия свети места и да ги ознаменуват засега с възпо­менателни плочи, а по-късно и с други паметници, достойни за великия Паисий.
1938 г.

№ 3

РОДЪТ НА ОТЕЦ ПАИСИЙ

В статията си, поместена във в. „Зора“ от 15 т. м., посочих, че българският историк се бил родил в разложкото село Банско и че гробът му се намира в Самоков. Тук ще кажа няколко думи за рода на Паисий, доколкото за това се поменава в писмени документи.
Паисий изрично бележи в своята история, че игуменът на Хилендар – Лаврентий, бил негов рожден брат, който бил с 20 години по-стар от Паисий, и че към 1762 г. единият бил на 60, а другият на 40-годишна възраст. Както изглежда, тук годи­ните са дадени в закръглени числа (60, 40, 20), та трябва да се приеме, че Лаврентий е бил роден около 1702 г., а Паисий около 1722 г. Преди да се спрем на втория брат на Паисий – хаджи Вълчо, да кажем накъсо онова, каквото знаем за Лаврентий.
Лаврентий поради своя чист и непорочен живот бил посочен от хилендарското братство за „духовник“, т. е. изповедник, който да изповядва греховете на каещите се християни, монаси и светски, да ги поучава и да налага наказания. По чин той е бил йеро­монах. Игумен ще да е бил избран към 1761–1762 г„ а на след­ната 1763 г. го виждаме вече проигумен. Когато не е бил на служ­ба в самия манастир „Хилендар“, Лаврентий е бил ревностен Хи­лендарски таксидиот и духовник, който броди из българската зе­мя, поучава, изповядва, води поклонници в Света гора и сам даря­ва на „Хилендар“ пари и бащината си къща в Банско. В Хилендарската кондика за него се говори от 1750 г. та до 17 януари 1765 г. Същата тая 1765 г. през март го намираме в София, както личи от една бележка, която намерих в Билинския ма­настир (Брезнишко). Нататък следите на Лаврентий се губят.
През посоченото време Лаврентий обикаля следните села и градове и води поклонници: Видин, Ловеч, Котел, София, Ловеч (втори път), Русчук, Калофер, Банско, Пирот, Сливен, Банско (втори път), Враца, София (втори път), Златица, Котел (втори път), Дупница, Банско (трети път), София (трети път). На 8 окт. 1756 г. Лаврентий довел от Банско и брата си хаджи Вълчо и последният се обрекъл да стане ктитор на „Хилендар“

През 1759 г. Лаврентий дошъл пак с гости от Банско, между които бил и Иван, хаджи Вълчов син. На 10 ноември 1764 г. Лаврентий пристигнал от Банско с поклонници и един от хаджи Вълчовите синове (името му не е споменато). Те ще да са останали в манастира и през следния месец януари, защото на 17-ия ден на същия месец, както това изтъкнах във в. „Зора“ (15. 11. 1938), Лаврентий

Друг брат на Паисий е бил светско лице – хаджи Вълчо. Той е бил богат и щедър църковен дарител и ктитор. На 1752 г. той посещава Зографския манастир със сина си Никола и с друг виден банщенин хаджи Стоил. На 1756 г. отива с брат си Лаврентий в „Хилендар“ и става нов ктитор на манастира. Той възоб­новява там със свои средства параклиса „Св. Иван Рилски“ и го изографисва. Възобновлението се завършило на следната 1757 г., април 3-ти. Над вратата на параклиса има надпис за това. Обнародван е в моите „Български старини из Македония“, 2-ро издание, стр. 268. Там между другото четем:

Отстрани е изписан сам хаджи Вълчо като ктитор, който подна­ся параклиса на св. Иван Рилски. Хаджи Вълчо е представен в напреднала възраст, с проницателен поглед, бяла коса, обилна, дълга и закръглена брада, повечето побеляла. На главата си но­си голям кожен калпак с червено тепе. Облечен е в кюрк с кожи около яката. Вляво на главата стои надпис:
По-миналата година по моя молба художникът Цанко Лавренов, който отива в Света гора, направи цветно копие от фрес­ката. Добре е това копие да се откупи от музея или от друго културно учреждение. Тази снимка би могла да послужи на художниците, кога рекат да възстановят лика на Паисий. Наистина не винаги братя си приличат, но ще бъде за предпочитане да има­ме пред очи тоя портрет, отколкото нещо съвсем измислено.
Хаджи Вълчо не забравил и Зографския манастир, който бил обдарен още по-щедро. През 1758 г. хаджи Вълчо възобно­вил сградите на „Зограф“, а през 1764 г., когато и брат му Паисий бил в тоя манастир, той съградил църквата „Св. Бого­родица“, която се намира в манастирския двор. Над входната врата на тая църква стои мраморна плоча с надпис, който обна­родвах в моите „Български старини“ и пр. (стр. 257). Между другото там четем:

Тези данни ясно говорят не само за голямото благочестие на хаджи Вълчо, но и за него­вото богатство, което той ще да е спечелил от своята търговия. Тук няма да говоря за богатите през XVIII и началото на XIX в. търговци от Банско, които търгуваха с Германия, Австрия и Маджарско, гдето изнасяха сахтияни и особено памук от Серско и Солунско, а внасяха в българските земи индустриални предме­ти. Банско в онова време съперничеше на Котел и Копривщица. От тия три търговски средища излязоха най-големите български възродители. Искам само да изтъкна, че ако „Хилендар“ и „Зограф“ трябва да са признателни на хаджи Вълчо, туй се дължи, няма съмнение, до голяма степен на хаджи Вълчовите братя Лаврентий и Паисий, от които първият работи в Хилендар, а вторият – в Хилендар и Зограф. И друго, което е по-важно – Паисий изхожда от търговска и културна среда, гдето той ще е получил първите заложби за национално самосъзнание. Българ­ското самосъзнание у банщени личи преди всичко в техните тър­говски тефтери, които се пишат на български език, а не на гръц­ки, който беше нещо като официален език на тогавашните тър­говци на Балканите. Съвременник и може би близък сродник на хаджи Вълчо е бил хаджи Стоил. През 1779 г. той печата във Виена голяма щампа на Зографския манастир с надписи на бъл­гарски и гръцки. Част от тая щампа ми донесе художникът Лавренов. Там в гръцкия текст за Хаджи Стоил изрично се из­тъква, че бил „от български род, от Банско в Разлога“. Един сродник на хаджи Вълчо – Марко Тодорович – печата във Виена на 1792 г. църковнославянски буквар и на заглавния лист бърза да заяви, че е
Михаил Тодорович Герман, един от по-късните сродници на хаджи Вълчо, играл видна роля в Сърбия през началото на XIX в. Той бил дясна ръка на Милош Обренович, негов консул в Букурещ и пратеник в Пе­тербург; придружавал го е в пътуването му при султана в Цариград. Той е помагал да се печатат в Сърбия български кни­ги. Той, ако и сръбски висш сановник, се хвалел с българския си род и дори заявявал, че българският народ е по-голям и по-знатен от сръбския. Чрез него княз Милош е канел Неофит Рилски да стане сръбски епископ в Шабац, защото сърбите нямали уче­ни люде като него. Вук Караджич поддържал пред княз Милош да не се привлекат българите Михаил Герман и сродника му Марко Тодорович, който бил „консул“ в Белград, за да не би тези чужденци да напакостят на сръбската кауза. Лазар Тодоро­вич Герман, който играе също важна роля в политическия живот на Сърбия, е голям български търговец и родолюбец; той съг­ражда прочутата църква „Св. Троица“ в родното си място Банско. Синът на Поп Вишан (съвременник на Паисий) – Тома, става основател на Разложката зографска школа. Роден и расъл в та­кава осъзната българска родолюбива среда, Паисий благодарение на своя пламенен темперамент и на неприязнено настроените в Света гора сърби и гърци срещу българите, благодарение още на ръкописи и книги, които говорели за българското минало, на­писва своята История и повежда българите по нов, национа­лен път.
В Зографската и в Хилендарската кондика се поменават Паисиевите братанци, синове на хаджи Вълчо: Иван и Никола. От тях си води потеклото големият днешен род хаджи Вълчеви, едни от които живеят в Банско, други (мнозина) в София, трети в Браила и пр. Родовите бележки и поменици на банщени, както и стари техни търговски писма ще хвърлят светлина върху връзките между хаджи Вълчевия род и други родове от същото село, сега градец Банско.
1938 г.

№ 4

НОВО ИЗВЕСТИЕ ЗА ПАИСИЕВИЯ БРАТ ЛАВРЕНТИЙ

Единствената кратка вест за Лаврентий, брат на Паисий, се заключава в послесловието на „История славяноболгарская“ на последния. От нея узнаваме, че през 1761 г., ко­гато в Хилендар игуменствувал Лаврентий, Паисий написал в съ­щия манастир първичната редакция на своята история и че на следната 1762 г. той се преместил в манастира „Зограф“ и там през същата година допълнил и завършил своя труд. Паисий бил тогава на четиридесет години, а брат му на шестдесет. Това беше всичко, което знаехме за Лаврентий.
Тия дни при една своя научна обиколка из покрайнините на Грахово (Брезнишко) и Знеполе (Трънско) попаднах между друго и на едно ново известие за Лаврентий. То се заключава в една бележка, поместена в печатан руски църковнославянски сборник с неделни поучения, сега в Билинския манастир „Св. Архангел“. От нея се научаваме, че през 1765 г. хилендарецът Лаврентий бил духовник в София и че той бил продал речения сборник за 17 гроша на абаджията Илия, а тоя последният подарил книгата да служи в софийската църква „Мали св. Никола“, която се намирала в кожухарската чаршия при сегашния пасаж „Св. Никола“.
На пръв поглед бележката изглежда постна и маловажна. Докара ли се обаче във връзка с онова, което се знае за Хилен­дар и за Паисий по онова време, тя добива особено значение. Видният и многогодишен игумен на Хилендар през средата на XVIII в. Герасим се поминал в Сремски Карловци и бил погребан на 20 януари 1761 г., ще рече в началото на годината. Нашият историк Паисий бил изпратен от страна на хилендарското братство в Ср. Карловци да прибере наследството на Герасим, както и да отвори хилендарските кутии в Сремско и събраните в тях помощи да донесе. Паисий заминал за Ср. Карловци с писмо от братството от 14 март 1761 г., на което стоят подписите на девет души първенци хилендарци. Между тия последните не личи името на игумен, защото още не бил избран. Не личи и името на Лаврентий, който по това време ще да е бил с мисия нейде извън ма­настира. Паисий се върнал в Хилендар едва през лятото на 1761 г. Кога точно през тая година Лаврентий е бил избран за игумен, не знаем; също не знаем колко време той е игуменствувал. Но като имаме пред вид финансовите затруднения на Хилендар по туй време и факта, че Паисий поради многото смущение и несъгла­сие между хилендарското братство напуснал тоя манастир и оти­шъл в Зограф, където го намираме през 1762 г., трябва да пред­положим, че Лаврентий не ще да е стоял дълго на игуменския престол.
И наистина в 1765 г. го намираме като Хилендарски духовник в София, т. е. през същата година, когато брат му Паисий се вестява в Котел и там Стойко Владиславов, по-сетне Софроний Врачански, преписва историята му.
В София през турското робство е имало Хилендарски ме­тох. Представителят на Хилендарския манастир е пребивавал в него и е поддържал връзка между манастира и местното христи­янско население. Обикновените манастирски представители са се стараели да събират помощи за своята обител и да водят, като таксидиоти, по-големи или по-малки групи богомолци на поклонение в Света гора. За представители, наричани духовници или изповед­ници, какъвто е бил Лаврентий, се пращали по-възрастни йеромо­наси, които се отличавали с благочестив живот, с учителска и проповеднишка вещина. Те изповядвали населението, били негови верски наставници, проповедници в църква, учители на децата в килията на метоха и понякога писатели. Ролята на духовниците от Хилендар, Зограф, Рила и др. манастири е била от първостепен­но значение за поддържане на българския дух през робското вре­ме, за запазване на бащината вяра и книжнина. Между тия духовници-таксидиоти се вестяват и първите радетели на новобългар­ското Възраждане, каквито са били напр. Йосиф Брадати, Паи­сий, Даниил Старозагорецът, Онуфрий, Бозвелията и др. мнозина. Ето че между тях намираме и Паисиевия брат Лаврентий, и то в един от най-главните български центрове, какъвто е бил София.
Игуменското място, което е имал в Хилендар, и длъжността духовник, която изпълнявал в София, показват, че Лаврентий е бил видна личност на българския духовен живот към средата на XVIII в. Вземем ли, от друга страна, пред вид, че от 1745 г., когато Паи­сий отишъл в Хилендар, та до 1761 г., когато написал първата ре­дакция на своята „История славяноболгарская“, игумен Лаврентий е бил ръководител на по-малкия с 20 години свой брат, ще разбе­рем колко благотворно е било влиянието на бъдещия софийски духовник върху родолюбието на бащата на българската история. Вероятно двамата братя са били в единомислие относно пътищата, по които трябвало да се върви за пробуждането на българския народ. В такъв случай те се явяват като други Миладиновци.
В завършък искам да напомня да не се отъждествява прибързано това или онова село с неизвестното още родно място на Паисий, защото непроучените книгохранилища и стари ръкопи­си все още крият своите изненади. Други път ще имам случай да съобщя някои нови данни и от живота на самия Паисий.
1934 г.
Четирите статии препечатваме от книгата Акад. Йордан Иванов, Избрани произведения. Т. I. Литература, история, фолклор. София, 1982, с. 201-216.

ПРИЛОЖЕНИЕ:

КРАТКА БИОГРАФИЯ НА АКАД. ЙОРДАН ИВАНОВ ОТ АКАД. ПЕТЪР ДИНЕКОВ

ПРОФЕСОР ЙОРДАН ИВАНОВ (Й. ИВ. НИКОЛОВ) (25 декември 1870 / 6 януари 1871 – 29 юли 1947) – български литературен историк, археолог, историк и фолклорист, един от най-добрите познавачи на бълг. средновековна лите­ратура и култура. Роден в Кюстендил. През 1889 завършва Педагогическото училище в родния си град. През 1889–1892 следва славянска филология във Висшето училище в София (във втория му випуск). Негови учители са професорите Александър Теодоров-Балан, JIюбомир Милетич, Беню Цонев, Иван Д. Шишманов и др. През 1892–1894 специализира в Лозанския университет, където се запознава с езиците и литературите на романските народи, изучава латински език и латинска палеография, усвоява основно френски език. До 1898 е гимназиален учител в Сливен по френски език и литература. От 1899 е лектор по френ­ски език в Софийския университет; подготвя голям брой учебници по френски език за ученици и студенти. През 1906–1908 става секретар на Българското търговско агентство в Солун, което му дава възможност да пътува из Македония, да проучва нейната история, етнография, стари писмени паметници; изучава добре гръцки език, посещава Света гора, където работи в манастирските книгохранили­ща. През 1909 е избран за частен хоноруван доцент при Катедрата по българска и славянска литература в Софийския университет, от 1911 е редовен доцент, през 112 е избран за извънреден професор, през 1925 – за редовен професор. От 1909 е редовен член на Българското книжовно дружество (от 1911 БАН). В Софийския университет чете следните курсове: „Френски език“ (като лектор); „Извори и помагала за старата българска литература“; „Българската литература от IX до XVIII в.“; „Извори за делото на Кирил и Методий“; „Житие на Иван Рилски“; „Патриарх Евтимий и неговата школа“; „Историческите трудове в българската литература“; „Старобългарско разкази“; „Апокрифи“; „Богомилска литература“; „Кирил и Методий“; „Климент Охридски“; „Нача­ло на литературата у славянските народи“; „Славянска палеография“; „Сръбска литера­тура“; „Българска народна поезия“. През 1920–1923 и 1927–1930 е командирован като професор по български език в Националното училище за живи източни езици в Париж. През 1917 заедно с група български учени е изпратен в Швейцария за защита на българската национална кауза. Той изнася доклади и публикува на френски език няколко важни, богато аргументирани трудове по българския национален въпрос: „Bulgares et Grecs devant l’opinion publi­que suisse“ (1918), „La région de Cavalla“ (1918), „Les Bulgares et leurs manifestati­ons nationales. Documents historiques, ethnographiques et diplomatiques“ (1919) и др. През 1942 г. напуска Софийския университет поради пределна възраст, но продължава научната си работа в БАН. Умира в София.
Й. Иванов проявява твърде рано научните си интереси. През 1894 публикува сериозно­то изследване „Критични бележки по фонетиката на кюстендилския говор“. В ранните му публикации голямо място заемат проблемите на славянската съдба и култура: „Славянската взаимност в ми­налото и сегашното“ (1899), „Славянска­та взаимност в борбите и съборите“ (1899), „Пангерманизмът, панславизмът и югославянският съюз“ (1902). Той съставя учебници по славянска и обща литература: „История на славянските литератури“ (1896), „Всеобща история на литературата“ (заедно с Кл. Карагюлев и С. Барутчийски) (1900). Научните му интереси постепенно се насочват към старобългарската литература, история, етно­графия и фолклор. Й. Иванов се подготвя всестранно; той познава старите езици, езиците на балканските народи, основните европейски езици; изучава палеографията; обикаля богати книгохранилища от Русия до Испания, за да търси славянски и византийски паметници; занимава се с археология и епиграфика. В тези широки рамки обна­родва изследвания с голям научен при­нос. Някои от трудовете му имат ком­плексен характер – в тях се решават въпроси на историята, археологията, литературата, етнографията и фолкло­ра. Такъв е първият му значителен труд „Северна Македония. Исторически из­дирвания“ (1906). Това е цялостна моно­графия върху Кюстендилския край: зася­га древната Пауталия, средновеков­ния Велбъжд, Брегалнишката и Велбъждската епископия, съдбата на Кю­стендил през епохата на османското владичество, Кюстендил през Възраж­дането (особено развитието на учебното дело), надписите от Кюстендилско. Тази богата по съдържание книга е резултат от упорити самостойни изследвания, направени с голяма вещина и любов към родния край. Текстът е снабден с многобройни илюстрации на старини; някои от тях са от самия автор. Друг комплексен труд е книгата „Св. Иван Рилски и неговият манастир“ (1917) – обстойно изследване за живота и дей­ността на рилския светец, за историята на Рилския манастир и за значението му като книжовно и национално средище, за ръкописната сбирка на манастира, надписи и документи. И досега тази монография не е загубила научната си стойност.
В историческите си изследвания Й. Иванов разглежда царуването на Самуил (997–1014), Асеновата крепост, Бачковския манастир, Охридската архиепископия, гръцко-българските отношения преди църковната борба, историята на София, старинните църкви в Югозападна България, старобългарски и византийски пръстени и др.
Й. Иванов посвещава редица изследвания на теми из етнографията, диалектологията и фолклора: култа на Перун у южните славяни, северозападните македонски го­вори (Тетовско, Скопско, Кратовско), архаичните български говори в Солунско, кюстендилския говор, областта на гр. Кавала, българите в Солунско; съставя етнографска карта на Южна Македония и др. Важно национално значение имат трудовете му „Българите в Македония“ (1915, 1917), „Les Bulgares devant le Congrès de la paix“ (1919), „La question macédonienne au point de vue historique, ethnographique et statistique“ (1920). Й. Иванов e автор на един от най-ценните обобщителни трудове върху българския песенен фолклор – „Българските народни пес­ни“ (излязъл посмъртно, 1959). В него са разгледани обстойно общи и по-частни въпроси, направена е цялостна характе­ристика на народните песни, проследена е историята на българската фолклористика, анализирана е народнопесенната пое­тика, издирено е историческото потекло на героите на юнашкия и хайдушкия епос.
Основна насока в научната дейност на Й. Иванов е изучаването на старобългарската литера­тура и старобългарското ръкописно наследство. Това е главното съдържание на университетските му лекции – история на старата българска литература и палеография. През целия си живот той издирва, анализира и изследва литературни па­метници – в това отношение дава блестящ пример за следване от по-късните български литературни историци. Й. Иванов се насочва към изследване на цялостни епохи и направления в развитието на българската литература. Такъв е случаят напр. с проучването на богомилската книжни­на – като проява на голямо обществено и идейно движение. Трудът му „Бого­милски книги и легенди“ (1925) започва с обширна встъпителна студия върху богомилството, след което Й. Иванов преминава към основните произведения на богомилите; в отделна част са разгледани българските дуалистични народни легенди. Изданието на текстовете е съчетано с историко-литературен анализ. Същото отношение към издаваните паметници се наблюдава и в основния труд на Й. Иванов – „Български старини из Македония“ (1908, 1931). Добре подготвен палеограф, отличен познавач на старобългарския, византийския и новогръцкия език, Й. Иванов пристъпва към издаването на текстове като към научно изследване – както в областта на археологията, текстологията и палеографията, така и на цялостното литературно-историческо значе­ние на текста. Той разширява проблема­тиката, като обнародва и анализира не само ръкописи, но и надписи на камък, на стена, на фрески, икони и т.н., за да обхване цялото национално писмено наследство. Върху широка основа е поставено и изданието на „История славеноболгарская“ (1914). Изданието на текста се предхожда от обширен увод за живота на Паисий Хилендарски и за значението на неговия труд. Отделни глави са посветени на откриването и описанието на Зографския текст, на доказателствата, че се касае за първооб­раз на „История славеноболгарская“. Изданието на житията на Иван Рилски (1936) се придружава от встъпителна студия, в която те се анализират внима­телно, разкриват се връзките и отноше­нията между тях, характеризират се като литературни паметници.
Делото на Кирил и Методий заема важно място в научната дейност на Й. Иванов. В продължение на повече от 30 г. той чете лекции за двамата славянски просветители. Особено интересен е неговият курс „Извори за делото на Кирил и Мето­дий“, който е много полезно въведение в проблемите на кирилометодиевистиката – с богатството на данните, с об­стойния анализ на писмените паметници, с библиографския преглед на научната литература. Делото на солунските братя и на техните ученици И. разглежда и в лекциите си за развитието на българската литература през IX–X в.; дейността на Кирил и Методий е поставена в конте­кста на епохата, в рамките на цялостната история на българската литература и култура.
Й. Иванов насочва рано вниманието си към издирване и обнародване на книжовни паметници, свързани с дейността на Кирил и Методий и на техните ученици. В тази насока неговите заслуги са много големи. В „Български старини из Маке­дония“ (1931) той публикува: Солунска легенда, Успение Кирилово, Проложно житие на Кирил и Методий, служби на Кирил и Методий (Кириловата по Скопския и Драгановия миней, Методиевата по Драгановия миней), Похвално слово за Кирил от Климент Охридски, Проглас към евангелието. Това са произведения, които пряко засягат дей­ността на двамата братя. За основа на изданието на Солунската легенда Й. Иванов взема Тиквешкия препис от XVI в., обнародван първоначално от Н. А. Начов в „Книжици за прочит“ (Солун, 1899, кн. 1); дават се разночетения от текста на Й. Хаджиконстантинов-Джинот и от ръкописа, намерен в с. Търново (Кривопаланско). Успение Кирилово се обнародва по Лвовския препис (за пръв път), а Проложното житие на Кирил и Методий – по Станиславовия пролог от 1330 (по сверен препис от ръкописа). Текстовете на службата за Кирил и службата за Методий са от XIII в. Похвалното слово за Кирил се печата успоредно по две версии – първична от XIII в. и вторична от XIV в. Прогласът към евангелието е обнародван по Хилендарския препис от XIII в. с разночетения от Печкото пергаментно четириевангелие от XIV в. и по препис от XIV в. в Хлудовата сбирка. В изданията си Й. Иванов прави библиографски преглед, характе­ризира отделните преписи, разглежда спорните въпроси (напр. за времето на написването на Проглас към евангелие­то и за неговото авторство).
В „Български старини из Македония“ Й. Иванов обнародва и произведения, свързани с преките ученици на Кирил и Методий: двете български жития на Наум Охридски (първото (най-старо) житие на Наум, открито от него през 1906 в Зографския манастир по препис от XV в., но възникна­ло в първата половина на X в.; второто житие на Наум по препис от XVI в.), Краткото житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан в паралелен български и гръцки текст; службата на Климент (по текст от XV в.); Похвално слово за Михаил и Гавриил от Климент Охридски (по преписа в Зографския сборник № 103); Сказание за буквите от Черноризец Храбър (по Хилендарския препис от XVI в. с разночетения от други четири преписа). Публикувани са и няколко произведения за Иван Рилски, Дюканжовият списък на българските архиеписко­пи, в който са включени Методий, Горазд и Климент, грамоти и известия за Охридската архиепископия. В „Българ­ски старини из Македония“ са поместени гръцки и кирилски надписи, свързани с българската история през IX–X в.: надпис на княз Борис I от с. Балши, Южна Албания, надписи от стълбовете на цар Симеон при Солун от 904, Самуиловият надпис от 993 и др.
Й. Иванов е автор на статиите „Молитвен химн към св. Климент от неговите ученици“ (1936), „Нови вести за Кирила и Методия“ (1937) и „Сарацинска (араб­ска) мисия на Кирил Философ“ (1965, посм.). Той смята Канона за Димитър Солунски за общо дело на Кирил и Методий. Особено ценна е студията му за Сарацинската мисия, богато аргумен­тирана с данни, извлечени от гръцки и арабски извори; тя осветлява един от най-слабо проучените моменти от дей­ността на Константин-Кирил.
За големия интерес на Й. Иванов към делото на Климент Охридски свидетелствува и обиколката му през 1914 из Русия и Австро-Унгария заедно с проф. В. Н. Златарски за издирване на материали за бележития български просветител и книжов­ник по случай 1000-годишнината от неговата смърт.
Най-ранният период от историята на славянската просвета се засяга и в други трудове на Й. Иванов. В „Северна Македония“ (1906) обширно са разгледани въпросите за ранното покръстване на българските славяни през VII в. и за създаването на славянска писменост преди Кирил и Методий – въз основа на анализ на Солунската легенда, на гръцко известие в архивите на Кастамонийския манастир в Света гора, на Успение Кирилово, на Житието на тивериуполските мъченици и др. Днес не може да се приемат всички изводи на Й. Иванов, но желанието му да изясни един от най-сложните въпроси за началната история на славянската писменост е полезно в научно отношение. Ранният период на българската просвета и литература се засяга и в други съчинения на Й. Иванов („Богомилски книги и легенди“, „Св. Иван Рилски и неговият манастир“).
СЪЧИНЕНИЯ НА Й. ИВАНОВ: Критични бележки по фонетиката на Кюстендилския говор. – СбНУ, 10, 1894, с. 345–361; Славянската взаимност в миналото и сегашното. – БПр, 5, 1898–1899, 4, с. 99–122; 5, с. 54–66; Славянската взаимност в борбите и съборите. – БПр, 5, 1898–1899, 7, с. 56–72; Пангерманизмът, панславизмът и югославянският съюз. – Задружен труд, 1, 1902, 6, с. 493–517; 7, с. 591–608; Архиепископията и градът Първа Юстиниана. – Библиотека. Приложение на ЦВ, 4, 1903, 10–12, с. 110–139; Культ Перуна у южнмх славян. – ИОРЯС, 8, 1904, 4, с. 140–174; Северна Македония. Исторически издирвания. С образци и карти. С., 1906, 7+420 с.; Български старини из Македония. С., 1908, 5+311 с.; Цар Самуиловата столица в Преспа. Историко-археологически бе­лежки. – ИБАД, 1, 1910, с. 55–80; Отчет за разкопките при Кадин-мост (Кюстендилско). – ИБАД, 1, 1910, с. 163–201; Гръцко-български отношения преди църковната борба. 1. Към въпроса за погръчването на българите. 2. Гръцки заемания из българската литература. С., 1911, 30 с.; Епархии в Охридската архиепископия през началото на XI в. – СпБАН, 1, 1911, с. 93–112; Асеновата крепост над Станимака и Бачковския манастир. Историко-археологически бележки. – ИБАД, 2, 1912, с. 191–229; Старински църкви в Югозападна България. – ИБАД, 3, 1912–1913, 1, с. 53–72; Carte ethnographique de la Macédoine du Sud représentant la répartition ethnique à la veille de la guerre des Balkans. Sofia, 1913, 4 p.; Notes explicatives sur la carte ethnographique de la Macédoine du Sud. Sofia, 1913, 8 p.; История славеноболгарская собрана и нареждена Паисием Иеромонахом в лето 1762. Стъкмил за печат по първообраза и увод Й. Иванов. С., 1914, 66+91 с.; Поменици на български царе и царици. – ИИД, 4, 1915, с. 219–229; Българите в Македония. Издир­вания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика. С., 107+238 с. (2 доп. изд. С., 1917, 7+381 с.); Доклад за научната обиколка в Русия през 1914 г. [Златарски В. Н., Й. Иванов]. – ЛБАН, 3, с. 99–108; Св. Иван Рилски и неговият монастир. С., 1917, 6+164 с.; Bulgares et Grecs devant l’opinion publique suisse. (A propos du meeting de protestation en faveur des Grecs, tenu à Genève le 17 mai 1918). Berne, 1918, 24 p.; La région de Cavalla. Berne, 1918, 80 p.; Les Bulgares et leurs manifestations nationales. Documents historiques, ethnographiques et diplomatiques. Berne, 1919, 7+225 p.; Les Bulgares devant le Congrès de la paix. Documents historiques, ethnographiques et diploma­tiques. Berne, 1919, 8+304 p.; La question macédoni­enne au point de vue historique, ethnographique et statistique. Paris, 1920, 7+292 p.; Кюстендилският Хисарлък и неговите старини. – ИБАД, 7, 1920, с. 66–122; Un parler bulgare archaïque. – RES, 2, 1922, 1–2, p. 86–103; Произходът на павликяните според два български ръкописа. – СпБАН, 24, 1922, с. 22–31; Българо-албанската етнична граница. – МкП, 1, 1925, 4, с. 36–48; Богомилски книги и легенди. С., 1925, 7+388 с. (фототипно изд. С., 1970); Ликът на св. княз Бориса във Верона. – ИБАД, 4, 1926–1927, с. 1–13; Български народни песни, записани преди 200 години. – Училищен преглед, 26, 1927, 1, с. 42–50; Средновековна София. София през турско време. – В: Юбилейна книга на град София 1878–1928. С., 1928, с. 31–45; Български старини из Македония (2 доп. изд.). С., 1931, 8+672 с. (фототипно изд. С., 1970); Проблемата за злото и за свободата на волята в старобългарската книжнина. – Философски прег­лед, 4, 1932, 1, с. 9–16; Български имена в Чивидалското евангелие. – В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич 1863–1933. С., 1933, с. 626–638; Българите в Солунско. Исторически бележки. – В: Сборник Солун. С., 1934, с. 133–148; Неизвестен труд на Софрония Врачан­ски. – Мир, бр. 10288, 31 окт. 1934; Старобългар­ски разкази. Текстове, новобългарски превод и бележки. С., 1935, 6+322 с.; Жития на св. Ивана Рилски. С уводни бележки. – ГСУифф, 32, 1935–1936, с. 1–109; Нови вести за Кирила и Методия. – Зора, бр. 5404, 3 юли 1937; Где се намира главата на св. Климент Охридски. – Зора, бр. 5842, 8 дек. 1938; Неизвестен ръкопис на Софрония Врачански. – Родина, 1, 1938, 1, с. 159–162; Родното място на отца Паисия се установява. – Зора, бр. 5591, 15 февр. 1938; Родът на отца Паисия. – Зора, бр. 5596, 20 февр. 1938; Облеклото у старите българи. – Родина, 3, 1941, с. 5–12; Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан (1375–1406). – ИИБЛ, 6, 1956, с. 25–79; Български народни песни. С., 1959, 310 с.; Сарацинска (арабска) мисия на Кирил Философ. – ИИЛ, 16, 1965, с. 91–104; Livres et légendes bôgomiles. Trad. du bulgare M. Ribeyrol. Paris, 1975, 400 p. (Collection des littératures populaire de toutes les nations, 22); Избрани произведения. 1. Литература, история, фолклор. Съст. и ред. Б. Ст. Ангелов. С., 1982, 394 с.
ЛИТЕРАТУРА: Цонев, Б., Оценка за явилите се кандидати за вакантната катедра по българска и славянска литература (3. Йордан Иванов). – ГСУифф, 7, 1910–1911, с. 94–98; Beaulieux, L., En la personne de Jordan Ivanov. – RES, 24, 1948, p. 309–313; Миятев, Kp., Йордан Иванов. – ИАИ, 17, 1950, c. 191–192; Велева, Д., Йордан Иванов (1872-1947). – ИНА БАН, 1, 1957, с. 130–131; Въгленов, М., Йордан Иванов. По случай 10 години от смъртта му. – ЕЛ, 12, 1957, 6, с. 469–471; Динеков, П., Проф. Йордан Иванов историк на българската литература. – ИИБЛ, 6, 1958, с. 5–19; Бернар, Р., Проф. Йордан Иванов. – ИИБЛ, 6, 1958, с. 21–23; Русакиев, С., Йордан Иванов. 1872–1947. – В: Иванов, Й., Български народни песни. С., 1959, с. 3–6; Иванова, Кл., Двадесет години от смъртта на проф. Йордан Иванов. – СпБАН, 12, 1967, 2, с. 63–66; Ангелов, Д., Уводни думи. – В: Иванов, Й., Богомилски книги и легенди. С., 1970, с. IX–XV; Райков, Б., Акад. Йордан Иванов. По случай 100 г. от рождението му. – Библиотекар, 1971, 12, с. 14–16; Динеков, П., Проф. Йордан Иванов – един от първите. – Пламък, 16, 1972, 1, с. 43–45; Дейкова, О., Йордан Иванов1 – ЛМ, 16, 1972, 2, с. 105–108; Грашева, Л., Йордан Иванов. По случай 100 г. от рождението му (1872–1972). – Родна реч, 1972, 4, с. 62–66; Ангелов, Б., Първообразът на „История славеноболгарская“. Векове, 1, 1972, 4, с. 32–42; Ангелов, Д., Научното дело на проф. Йордан Иванов като историк и археолог. – Векове, 1, 1972, 4, с. 43–49; Гечева, Кр., Йордан Иванов. Биобиблиография. С., 1974, 110 с.; Динеков, П., Академик Йордан Иванов. – В: Гечева, Кр., Йордан Иванов. Биобиблиография. С., 1974, с. 5–24; Ангелов, Д.,, Б. Ангелов. Научното дело на акад. Йордан Иванов. – В: Иванов, Й., Избрани произведения. 1. С., 1982, с. 7–22; Сефтерски, Р., 120 години от рождението на акад. Й. Иванов. – Научен живот, 32, 1990, 5, с. 29.

http://www.sitebulgarizaedno.com