Всъщност един стар свят свърши

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Август 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июл    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Всъщност един стар свят свърши

На 21 декември 2012-а краят се очакваше трепетно и като че ли с надежда от милиони хора по земята…Апокалиптичните масови истерии съвсем не са нещо ново. Както отделният човек, така и човечеството като цяло очаква смъртта си. И невинаги със страх… Но предвижданията за края на света сякаш зачестиха от последното десетилетие на миналия век досега. И като в апокалиптичен филм, например «Меланхолия» на Ларс фон Трир, ние сме зрителите, които хем се страхуват от края на света, хем изпитват някаква наслада от страха си…

Светът свършва някъде и за някого всяка година, всеки ден, всяка минута. Милиони хора умират по света всяка година, милиони други се раждат. И ние най-често не забелязваме това. Като в прочутата картина на Брьогел «Падането на Икар». Орачът оре нивата си в слънчев ден, а някъде далеч над морето Икар пада и никой не го забелязва…

Но дали светът не е свършил наистина, без да забележим това?
В някакъв смисъл един стар свят е свършил и нов се е родил през последните две десетилетия. Преди две десетилетия още нямаше интернет. А за мобилните телефони се смяташе, че подобно на ролексите са достъпни само за мутрите…

Тази година се появи новият i-phone, сравнително масово достъпен на изплащане, който включва интернет, джипиес, възможност не само да се правят снимки и да се слуша музика, но и да се гледат филми. Киното пък става все повече триизмерно…
Настъпил е краят на индустриалната епоха. Започнала е постиндустриалната, информационната епоха. Днес за минути чрез гугъл или друга търсачка можем да добием информация, за която в миналото щеше да ни е нужна дългогодишна работа по библиотеки. Информацията обикаля света по-бързо, отколкото маратонският вестоносец е стигнал от Маратон до Атина. И по-бързо от свръхзвуков самолет. В момента, в който нещо важно за отбелязване стане в Токио или в Ню Йорк, ние вече го знаем и го виждаме. Свършил е механичният свят на прожекционния апарат с лента, на вестникарската преса, която се върти върху дървена кутия с оловни букви, на пишещата машина, на библиотечните каталози в чекмеджета с картончета. Светът на железни завеси.

Но мисля, че е свършил също така и светът на вярата в свободния пазар. Последната световна икономическа криза подкопа вярата в либералния капитализъм без държавна намеса. Не само в далеч по-бюрократичната, управлявана от институции Европа, но и в САЩ — най-либералната капиталистическа страна — кризата наложи навсякъде сериозна държавна намеса в икономиката. Като че ли е свършил светът на неограничените възможности на банковия кредит — пазаруването с кредитна карта, живеенето в къща, купена със заем — живеенето в един илюзорен свят на много по-големи финансови възможности, отколкото реално имаме…

Но дали светът не е свършил и в един много по-опасен смисъл? Дали не е свършила вярата ни в бъдещето на света? Днес мнозинството хора в Европа не вярват в Бог, не вярват в безсмъртието на душата, не вярват в душата. Може би някои вярват в генното инженерство и възможността за телесно безсмъртие. В други краища на света се възроди или по-скоро се роди, новият фундаментализъм — едно истерично вкопчване в религията на хора, които се страхуват от края й.

През ХХ век новите тоталитарни идеологии — комунизмът и фашизмът — се опитаха да заменят вярата в Бог с вярата в някакъв консуматорски земен рай. За комунистите това беше безкласовото общество на равно разпределение на материалните блага. За фашистите — проспериращата единна нация. Фашистката мечта беше дискредитирана още в края на Втората световна война. Комунистическата — в края на студената война. Но сега, ако изчезва и вярата в свободния капитализъм, в либералната демокрация, какво ни остава?

Чувстваме, че сме в навечерието на нещо. Преди век светът беше в навечерието на Първата световна война, с която някои казват, че на практика е започнал ХХ век.
Но за нас, българите 1913-а е била година на национална трагедия — годината на Междусъюзническата война… Ако 2013-а е навечерието на новия век, то той изглежда, че започва доста по-оптимистично за нас от миналия. Война няма. Макар и най-бедни в Европейския съюз, ние сме част от него, част от съюза на едни от най-богатите. Това има съвсем практическо измерение: не само отворени граници към Гърция, Румъния и към цяла Европа, но и пари за нови магистрали, за метро, за земеделие. Как ще използваме това предимство, което имаме — зависи само от нас. Дано не го пропилеем, както сме го пропилели през 1913-а.

Владимир Левчев