BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Апрель 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Мар    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

ИВАН МИХАЙЛОВ ЗА ЯВОРОВ

Преди 10 години беше публикувана моята книга „П. К. Яворов и Тодор Александров — Приятели в живота, съратници в борбата“. В нея разглеждах живота на двамата велики българи, като разказът ми беще подкрепен със запазените документи за тази дружба, съхранявани в нашите архиви. Книгата беше представена в Централния военен клуб в София. Беше поканен артистът Богдан Глишев, който да прочете стихотворението „Заточеници“, посветено малко преди смъртта на Яворов на Тодор Александров. Но вместо да рецитира, нещо което той наистина умее, той започна да спори публично с мене, кой е дал револвера на Яворов, за да се самоубие. Аз се опитах да отклоня този нелеп диалог, но той беше неудържим.

Може би още тогава трябваше да му припомня анекдота за художника и обущаря. Досега така и не му отговорих, макар че съм го срещал не един път. Тогава актьорът публично заяви, че в наскоро излязла книга на един български литератор пишело, че синът на войводата Пито Гули, Никола Гулев, също войвода на ВМРО, му бил дал револвера, с който поета се е самоубил. Когато се самоубива Яворов Никола Гулев е ученик в 5 клас в прогимназията в Битоля и е на 13 години (роден е през 1901 г.) и вероятно все още се е намирал в Битоля, когато Яворов се самоубива. Макар, че Иван Михайлов в спомените си пише, че „Никола бе свършил основното си образование в родния си град (Крушово), а гимназия в София“ (Вж. Ив. Михайлов, Спомени. Т. II, Лувен, 1965, с. 145), но от спомените на Захария Шумлянска става ясно, че децата на загиналия крушовски войвода Пито Гули след Илинденсдко-Преображенското въстание са доведени и настанени в Битолското сиропиталище. Шумлянска дословно пише: „От Крушево доведоха трите сираци на войводата Пито Гули и пет други.“ (Вж. Борбите в Македония и Одринско 1878-1912. Спомени. София, 1981, с. 655.) На Захария Шумлянска определено трябва да се вярва, тъй като тя, заедно със супруга си организират сиропиталището в Битоля за децата на загиналите български революционери през въстанието. Графоманските книги, на цитирания от Глишев автор са ми познати, но те трябва да се четат внимателно и винаги да имаш под ръка допълнителна справочна литература, тъй като в тях истината остава на заден план, в повечето случай заради ефектните клюки, с които са пълни неговите книги. С този автор се запознах, когато бях директор на Централния държавен архив и той, с една кола донесе в архива личните си дневници, натъпкани в не помня колко кашона, разположени на гъсто изписани на ръка големи листове. Още тогава останах с впечатлението че този човек е надминал само със своите дневници не само нашите Кирил Христов и Борис Делчев, но и братята Гонкур, Амиел и Лев Толстой и техните дневници на фона на неговите бяха доста скромни книжлета. Този човек явно не е имал време да живее, а само беше писал дневниците си. Явно на наша територия се беше родил един нов Марсел Прист и Монтен!


Но да се върна на револвера, с който Яворов се самоубива. Това, което прави впечатление, е че тази клюка, тази лъжа, за даването на револвера на Яворов от Никола Гулев се мъдри и в интеренет в Уикипедия, а там дори декларират, че пазят личните данни на хората?! Личните данни не се защитават с лъжи и със сведения от несериозни източници.
По-долу ще имате възможност да прочетете моя текст от горецитираната книга за последните месеци от живота на поета-революционер, както и един наистина важен текст от спомените на племенницата на Яворов за срещата и разговора й с Иван Михайлов в Загреб, за смъртта на поета. През 2003 г. аз цитирах само няколко изречения от автобиографичната книга на Ганка Найденова Стоилова, докато сега Ви го предлагам цялостно.


Ще имате възможност да прочетете и една закъсняла изповед на Григор Василев, който е сред отритнатите почитатели на Лора Каравелова, която той прави в писмен вид двадесет години по-късно пред майката на Лора, Екатерина Каравелова. Давам място и на опроверженията на д-р Кръстю Кръстев срещу Григор-Василевите твърдения. Не искам нищо да Ви внушавам с тези текстове, а просто ще имате възможност да се запознаете с още един щрих от житейската драма на големия поет и революционер П. К. Яворов.

Искам да Ви обърна вниманието и към други едни спомени, които цитирам в книгата си. Става дума за спомените на битолския войвода Милан Матов, публикувани през 2002 г. от неговия син Христо Матов. (Вж. М. Матов, Най-комитата разказва … София, 2002, с. 145.) Разказвайки за отказа си да му даде револвер, за да се самоубие по-долу мемоаристът М. Матов пише: „Брат ми ведната се обади: “Прав е Пею. Влизам му в положението. И Тодор ме пита дали да му даде револвер или не. Опасно е, че той ще намери оръжие и ще свърши със себе си. Ако беше по-добре с очите, то той щеше да е по на себе си, а и щеше да е полезен на обществото. Страх ме е да не се излъжеш и да му дадеш пищов – знам, че се обичате…” По-късно с Яворов си определихме нова среща при Лазар Христов – не се намерихме. Той знаеше къде живеем с брат ми и сам дойде да ме търси, ама наред с това бе търсил и оръжие в стаята ни, та беше го заварил Христо и е имало обяснение на висок глас.

П. К. Яворов познаваше мнозина войводи и четници – някой от тях му даде револвера, но отиде си без време един голям човек.“. И толкова, повече нищо няма отбелязано нито за револвера, нито за самоубийството. Но какво беше очудването ми, когато през 2007 г. излезе пълния вариант на спомените на Милан Матов.
Този епизод вече е разказан доста променен, а забележете, че М. Матов умира не през 2007 г., а през 1962 г. За да се убедите в думите ми ще Ви цитирам и този текст дословно: „Щом се разделихме, брат ми се обърна и ми каза: “Прав е Пею. Влизам му в положението. И Тодор ме пита дали да му даде револвер или не. Опасно е, че той ще намери оръжие и ще свърши, а ако беше по-добър с очите, щеше да бъде полезен за обществото. Но с тези съскания за него нема две мнения. Страх ме е, ти да не се излъжеш, знам, че сте приятели, да не му дадеш пищова…”
С Яворов след разделата си определихме нова среща. През това време той знаеше къде живея. Беше потърсил един от моите другари Лазар Христов и беше отишел в къщи на ул. „Ломска“ № 17, та претърсил стаята ми за револвер.

Яворов познаваше в същото време и други четници, както и мнозина войводи. Та аз научих кой му даде и как намери револвер.“ (Вж. М. Матов, За премълчаното в историята на ВМРО. Спомени. Съст. М. Бошнакова. София, 2007, с. 96). Оставам на Вас, читателите да си направите съответните изводи, доколко може да се вярва и на спомените на Милан Матов, тъй като от двете им издания е видно, че някой грубо е ровил из текста и е преработвал и вероятно ги е дописвал?! Може и да е научил кой е дал револвера на Яворов, но не го е написал?!
Но да се върна на моя разказ от 2003 г., тъй като в него поставям някои въпроси от времето преди самоубийството на Яворов, а веднага след него давам пълния текст на споменът на Г. Найденова Стоилова за разговора й с Иван Михайлов.

Цочо В. Билярски

* * *

№ 1.

ИЗ „Ц. БИЛЯРСКИ, П. К. ЯВОРОВ И ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ — ПРИЯТЕЛИ В ЖИВОТА, СЪРАТНИЦИ В БОРБАТА, СОФИЯ, 2003 Г., 160 С.“


На 14 септември 1914 г. П. К. Яворов сбогувайки се с приятелите, близките и живота, седмици преди последния и фатален изстрел посвещава стихотворението си “Заточеници” на Тодор Александров. В запазения екземпляр на стихосбирката “Подир сенките на облаците” почти ослепелия вече Яворов внимателно нанася поправките си върху стихотворението и с трепереща ръка на същия лист под заглавието написва “Т. Александрову”. (Вж. П. К. Яворов, Подир сенките на облаците. Отбрани стихотворения, С., 1910, с. 73–74. Второ фототипно издание на къща музей “П. К. Яворов” – Чирпан, С., 1997.) Дни след това Яворов пише прощалните си писма до близки и приятели. Сред тях Т. Александров заема особено място, защото сбогувайки се с него на път за вечното си убежище до “милата Лора” Яворов се сбогува и с Македония: “Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора. Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости. Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум както ми приляга. Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам за неин) умря в свободна България увенчан с една мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица, — тя е вече щастлива!” (Вж. П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 5, Писма, автобиографични материали, С., 1979, с. 258.
Като че ли Яворов е казал всичко в тия последни редове. … През 1936 г. въз основа на спомените на майката и други близки на Тодор Александров и на достъпни тогава му документи видният публицист и македонски деец Никола Коларов публикува очерк за дружбата между двамата революционери и приятели в редактирания от него вестник “Обзор”. По мое мнение той и днес не е загубил достойнствата си и за това го предлагам на читателите като част от тези кратки уводни бележки:
“П. К. ЯВОРОВ И ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ
Македонските дейци за Яворов. “Апостол и светец беше”. Предсмъртната бележка на Тодор Лазаров. Майката на Т. Александров за Яворова. Предсмъртното писмо на Яворов до Т. Александров. Истинското тачене на Яворовата памет.

Яворов свързва неразривно и завинаги името си с Македония. Свързва го не само с вдъхновените си песни, които й посвети, не само с ненадминатите “Хайдушки копнения” и с най-хубавата биография в българската литература, каквато е тази на Гоце Делчев – негов обожаван другар и велик македонски българин – но и с едно продължително апостолство из самите дебри на Македония, което му струва много изпитания, много неизгоди и няколко премеждия. Перото на Яворова, заедно с пушката, която юнашки държеше поетската му ръка, еднакво служеха на свещената борба, която македонците водеха срещу турската сатрапия.
Затова Яворов е бил обграден с такава обич и почит сред македонските борци, с каквато рядко някой друг се е ползвал. В четите той е бил не само любимецът, който трябва да бъде улесняван и зорко пазен от неприятелски куршуми.
Неговото голямо име на поет и революционер и неговата безпределна преданост към делото на Македония, дори са го спасили от явна смърт при пленяването му от четата на капитан Стоянов, принадлежаща към върховистите, които иначе болезнено са чувствували жилото и силата на неговото перо и слово. За Яворова с чувство на благоговение приказват и всички живи селяни, които са имали щастието да бъдат в досег с него.
Преди няколко години посетих с. Петрово, Св[ети]врачко, свещеника – бежанец от с. Лехово, с когото Яворов е държал известното великденско слово в селската черква; видях и леховката, която със своя стан е замаскирвала шума и работата около хектографа, на който Кирилиев е отпечатвал “Свобода или смърт”; срещнах и няколко куриери на Яворова, които разказват странни случки за революционера – поет и редактор; чух на самото място от живи свидетели и описанието на голешовското сражение, от което Яворов и другарите му по чудо са си спасили главите. – Навсякъде, където е минал той, е будил възторг и въодушевление; оставял е от магията на своята голяма и велика душа.
И днес още звучат в ушите ми думите на леховския свещеник:
“АПОСТОЛ И СВЕТЕЦ БЕШЕ.”
Яворов е бил в най-тесни връзки до края на своя живот почти с всички първи хора на македонското освободително движение. Бил е винаги свой между тях. Доверявано му е било всичко по-важно и съдбоносно. Особено тясна дружба го е свързвала с Тодор Александров и Тодор Лазаров. През 1926 г. неговият сестреник, г. Найден Найденов, ми предаде една част от архивата му, изключително с македонски материали. Тази архива биде изискана от тогавашното Задгранично представителство на ВМРО и неизвестно е какво е станало по-нататък с нея. Спомням си, че в нея имаше много ценни писма от Тодор Александров, имаше, между другите, и едно твърде интересно писмо от Христо Матов, в което последният излага положението на Македония непосредствено след катастрофата в 1913 г. и поддържа с няколко аргументи, наредени по Матовски в точки, нуждата от австрийски протекторат над Македония.
Имаше и една друга реликва – прощална предсмъртна бележка от именития македонски революционер Тодор Лазаров, чието съдържание, спомням си, гласеше:
“Брате Пейо,
Чакам манифеста (за обявяване на войната в 1912 г. б. м.) и първия топ да гръмне, за да кажа: сбогом, свете! Сбогом и другари!”
Идва злополучната 1913 г. – злополучна за целия ни народ, злополучна и за Лора и Яворов. В припадък на ревност, Лора се самоубива. Яворов грабва револвера, насочва го в главата си, но не успява да отправи смъртоносен удар; пострадват очите му. Общественото настроение е срещу Яворова. Довчерашни поклонници и приятели, един по един, се отдръпват и злословят по адрес на онещастливения поет. И това не са малцина. Интересно е, че между тях са и някои, които днес се подсланят под свещената сянка на великия поет и са заели позата на негови защитници.
Трагедията на Яворов става свръхчовешка. Загубата на Лора, раната в главата, слепотата, людската злъч и клевета, убийствената самота, измяната на довчерашните другари – всичко това разпъва на кръст неговата чувствителна душа.
И в този общ повик срещу Яворова,
САМО НЕГОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ МАКЕДОНЦИ НЕ ГО ИЗОСТАВЯТ,
Те разбират най-добре трагедията му; утешават го, подпомагат му. Яворов е бил на лечение в клиниката на д-р Стефан Сарафов, която се е намирала над днешната сладкарница “Цар Освободител”. Там той постоянно е бил посещаван от македонски деятели. Всички те са бдели над здравето и участта на охуления и изоставен поет. Тодор Александров е полагал големи грижи за неговото спасение. Винаги в тези тежки дни му е оказвал морална и материална подкрепа.
Характерно за невинността на Яворова е едно свидетелствуване на покойната майка на Тодор Александров, — баба Мария.
Преди няколко години, при един разговор за Яворова, тя ми каза:
— Яворов често идваше у дома при Тодора. Два–три пъти дойде и с Лора. Нейната хубост ни порази. Тя бе толкова хубава, че две от дъщерите ми, които Тодор веднъж изпрати до Яворова по някаква работа, бяха я видели и цяла седмица след това само за хубостта й приказваха. Не знам защо, аз се боех от този брак. Като че ли предчувствувахме, че нещо лошо ще се случи. След смъртта на Лора, на един обед, отворихме дума за нещастната случка и едва ли не почнахме да осъждаме Пейо, Тодор, който бе изпаднал в много лошо настроение от деня на нещастието с Яворова, се поизкашли – а това бе обичайният намек у него, когато нещо не одобрява — и каза:
“Лора се е самоубила. Яворов не е никакъв убиец!”
Думите на Тодора бяха закон за нас.
Баба Мария също ми разправи тогава, че последните дни на Яворова са били извънредно тежки. Той идвал често у тях. Понякога стоял с часове, докато дочака Тодор, който е бил зает с разни работи навън. Бил мълчалив. Най-често играел с внук й Кольо, който е на възраст на сина на Лора – Петко. Яворов много обичал Петко. Последната вечер от живота си пак бил у Александрови: играл с Кольо и на няколко пъти с любов говорил за Петко.
Положението на Яворов се влошавало из ден в ден. Личало, че много го измъчвала и немотията. Чувствувал се много стеснен, когато получавал пари от Тодор Александров. Пък и на самия Александров било извънредно неловко да дава помощ на най-големия български поет.
Нищо вече не е било в състояние да възвърне Яворова към живота. Той неотклонно е вървял към фаталния ден, когато за втори път и вече
с верността на четнишкия си револвер,
посегна окончателно на живота си. (Впоследствие следовател е предал този револвер, заедно с калъфа, на Тодор Александров, който го запазил със следната бележка: “Револверът, с който Яворов се самоуби”.) Тогава всички разбират какво е изгубила българската литература, какво е изгубил българският народ. Разбират това и мнозина от неговите клеветници, които промениха после мнението си.
Доколко македонците са чувствували Яворова свой, говорят самите грижи, полагани от тях по него, говори и обстоятелството, че тленните му останки при погребението са били носени от Тодор Александров, ген. Протогеров, проф. Балабанов и Данаил Крапчев. Доколко пък Яворов се е чувствувал близо до Македония, говори
неговото последно желание да бъде погребан в четнишката си униформа,
говори и предсмъртното му писмо до Тодор Александров, в което, между другото, казва и това:
“Брате Тодоре,
Кажи на Македония, че нейният син, считам се за неин, умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета».
Тогава и сега, за тези, с които Яворов работи и страда, за тези, за тези, които действително го обичаха и му съчувствуваха, за тези, които му бяха истинските другари, той бе и е невинен. Той стана жертва на фатално стекли се обстоятелства и на едно общество, което не можа да разбере трагедията на две големи души.
Ние, обаче, не виждаме нуждата от тая усърдна словесна борба, която напоследък се поведе, за да се доказва невинността на Яворова.
Най-после едно издание с подбрани Лорини писма, за да разкрие някои неосветлени страни в трагедията Яворов – Лора, може да бъде оправдано. Но не, обаче, всички тези вестникарски публикации и дневници без всякакъв обществен интерес, които гонят тиражна политика и популярност за самите автори.
Прекалява се.
И доста много вече. Разкриват се и съвсем незначителни от обществено гледище факти и отношения, засягащи и живи хора, чиито чувства най-после би трябвало да се уважават.
Суетността и тиражната политика трябва да бъдат държани на почетно разстояние от тази трагедия. Профанация с паметта на Яворова не бива да се допуска. В случая най-ревниви трябва да се покажат близките на Яворова.
Присъдата на тесногръдите съдии в 1914 г. вече е касирана в съзнанието на културна България. И сега в друго направление би могла да се изрази признателността към Яворова, както и грижата да се запази чиста и светла паметта му. В това отношение
ние бихме посочили за пример
неговите почитатели македонците. Който е виждал гроба на Яворова преди години, знае че по-занемарен гроб от неговия, нямаше. Македонската младежка организация в София, която носи името му, издигна един хубав паметник над неговия изоставен, буренясал гроб. Признателните арменци му построиха бюст в Борисовата градина. На видни места из всички градове на Българска Македония също е поставен неговият бюст.
Ето едно назидателно указание за истинско тачене на паметта на безсмъртния поет и революционер.” (В. “Обзор”, София, 29 февруари 1936, г. І, бр. 51, с. 1–2.)

На 13 октомври 1913 г. при голям успех минава представянето на драмата му “Когато гръм удари”. Явно скоро след това Т. Александров го поздравява за успеха, но това писмо е загубено. За него съдим от запазената чернова на отговора на Яворов, изпратен от София на 12 ноември 1913 г.:
“Не ме хвали за драмите. – Аз най-добре зная какво съм постигнал и какво има още да постигам. Без излишна скромност аз смятам първите си две драми за сполучливи начални опити, но има някаква твърда увереност, че пътят към истинската драма е вече открит пред мене. Аз ще я постигна, бъди сигурен, и то не в далечно бъдеще …” (Вж. П. К. Яворов, Събрани съчинения, Т. 5, С., 1979, с. 258.)
Но само две седмици след това, почти пророческо писмо, в което Яворов пише за откритият път към истинската драма, която се оказва на практика този път лична, българското общество е потресено от разигралата се трагедия през нощта на 29 ноември 1913 г. между него и съпругата му Лора Каравелова. За времето от 29 ноември 1913 г. до последният изстрел на 29 октомври 1914 г. най-точно ни разказва Никола Коларов от събраните от него сведения и спомени от семейството на Т. Александров. След трагедията от 29 ноември Яворов остава полусляп и може да разчита единствено на приятелите си д-р Кръстьо Кръстев, проф. Боян Пенев, проф. Александър Балабанов, Владимир Василев и др., като довчерашни негови близки приятели се отвръщат от него и започват да го обвиняват в пресата, дослагвайки често неверни или тенденциозни сведения, които единствено довеждат до протакане на водения съдебен процес. Но от всички най-близко до Яворов е приятеля и съратника в революционните борби Тодор Александров.
В архива на П. К. Яворов е запазена черновата на поредната декларация на ЦК на ВМОРО от април 1914 г. срещу разпокъсването на Македония на Букурещката мирна конференция и за продължаването на революционната борба до постигането на автономията й, която е подписана от почти слепия вече Яворов като задграничен представител:
“Македонската вътр[ешна] револ[юционна] организация посрещна с велико огорчение жестокото дело на Балканската конференция в Букурещ, Македония, страната на епически борби за освобождение от турско иго, е разпокъсана, за да бъде хвърлена в едно робство още по-безизходно: робството под гърци и сърби. Десетмесечният режим на неговите завоеватели в засвоените от тях македонски покрайнини е безпримерен по жестока безскрупулност. Прочее, гласът на македонското българско население остана да вопие за праведен съд! И револ[юционната] организация, която в един момент на суетна надежда беше сложила своите изпитани оръжия, ги подема отново и застава на всегдашната си и неизменна позиция: автономията.
Тя високо заявява пред света, че за достигането на своя идеал ще си послужи со всички средства, които интересите на правата кауза и перипетиите на борбата ще й наложат.
Задграничен представител: П. Яворов
(Вж. ЦДА, ф. 10 к, оп. 1, а. е. 30, л. 1. Чернова. Ръкопис., и оп. 3, а. е. 563, л. 1–4. Чернова и препис. Ръкопис и машинопис.)
След последвалите тежки дни за Яворов отново Т. Александров е сред най-категоричните му защитници. През септември 1914 г. от София Т. Александров пише до Станишев, прокурор в Софийския апелативен съд и го обвинява в мудност и преднамереност във воденото дело, което нито потвърждава, нито отхвърля ширещите се слухове и нанасящи нов удар върху поета. В писмото си Тодор Александров изразява възмущението си от поведението на прокурора на процеса срещу П. К. Яворов след самоубийството на Лора Каравелова.
“Уважаеми г. Станишев,
В желанието си да услужа не на другаря Пею, а на революционера и поета – Яворов, отнесох се до Вас, защото имах наивната вяра, че Вие като македонец и като горд, неустрашим и независим човек – за такъв беше Ви препоръчал и г. Хр. Матов, ще бъдете напълно справедлив и ще сторите всичко възможно от ваша страна, за да се разгледа безпристрастно и по-скоро – само това се искаше от Вас – препратеното в Апелативния съд дело на Яворова.
Обясних Ви колко зле влияе на неговите изхабени нерви това дълго разтакане делото; разправих Ви мизерията, която преживява той, и Ви добавих, че депутати негови другари, са обещавали да наредят да му се отпусне една пенсия от Народното събрание, за да не умре от гладна смърт и от отчание тоя заслужил на македонската кауза и на България човек. Обаче главна спънка за отпускане пенсия бе делото. Поради това се принудих да моля Вас да сторите потребното от ваша страна, за да се разгледа делото по-скоро, додето заседава камарата и при разглеждането му, лично Вие да присъствувате – гаранция, че ще се разгледа безпристрастно.
Молех съда по-скоро и безпристрастно да си каже думата по това дело, та ако е невинен Яворов, да се успокоеше по-скоро той и да се наредеше въпросът с неговата издръжка, за да отпочнеше нова творческа работа в литературното поле, като използува останалите си сили и способности, или ако е виновен, да бъде по-малко за осъждане и по-малко възмутително това небрежно, безмилостно, престъпно захвърляне [на] тоя заслужил българин в мизерия и отчаяние от българското общество и от българската държава.
Вие ми обещахте тогава, че наскоро ще се разгледа делото и че непременно Вие ще вземете участие при разглеждането му, като добавихте: “аслъ няма кой друг – всички са в отпуска”.
Какво бе моето учудване, като дознах, че в дните, когато се гледало делото, Вие сте се “поболели” от настинка, а през същите вечери стояхте по цели часове във влажната градина на “Градското казино”! А какво бе моето възмущение, когато научих, че Вие сте опитали да влияете на следствието во вреда на Яворова още в Окръжния съд, като по телефона сте обръщали вниманието на г. прокурора там да разпореди да се проверят известни булевардни слухове, които силно уличавали Яворава като убиец!
Компетентни лица, намират това Ваше държане за престъпно, определението на Окръж[ния] съд по това дело – чудовищно, а определението на Апелативния съд, вероятно стъкмено от вас – за фанфаронско: хем намирате за неправилно изпращането на делото при Вас, хем като го връщате, влияете майсторски върху съдиите от Окръж[ния] съд.
Не знаех нищо за порядките в съдебното ведомство на царството. Предвид на обстоятелството, че законът за несменяемостта на съдиите им гарантира положението, преполагах, че в съдилищата поне има по-голяма справедливост и правда и че всред съдийския персонал има по-голям морал, че съдиите са безпристрастни, добросъвестни и с пълно съзнание за дълг и отговорност. Обаче от това малко, което научих напоследък, се много разочаровах.
Нещастна страна! Злочест народ!
Счетох за свой дълг да изкажа Вам възмущението си, макар и с това да Ви доставям, може би, неудоволствие.
Извинете, моля, за безпокойствието, което Ви причинявам с писмото си!
С почит
Т. Александров”
(Вж. ЦДА, ф. 10 к, оп. 1, а. е. 3, л. 2–3. Оригинал. Ръкопис.)
В тези последни дни от живота си Яворов преработва стихосбирката си “Подир сенките на облаците”, издадена през 1910 г. от издателството на Александър Паскалев. Тогава с неравния си и разкривен вече почерк от настъпващата слепота той посвещава стихотворението си “Заточеници” на Т. Александров.
Стихотворението “Заточеници”, с първоначално заглавие “Към Подрумкале. Песен.” е написано от Яворов в края на 1901 г. след известната Солунска афера на ВМОРО, когато след разкрития от турските власти членовете на Централния й комитет д-р Христо Татарчев, Христо Матов и Пере Тошев са арестувани, осъдени и изпратени на заточение в Подрумкале (остров Халикарнас). За пръв път е отпечатано в сп. “Мисъл”, г. ХІІ, януари 1902, кн. 1, с. 3–4. Тук давам текста на това любимо на поколения българи стихотворение на Яворов, което е и завършък на една голяма дружба родена в борбата за свобода:

“Заточеници
Т. Александрову
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни…
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове.

И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша – необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам – до гроб зарица
сред споменът един.

Рушители на гнет вековен –
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен –
осъди ни врага заклет…
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой – съдба завидна! –
край твоя свет олтар.
Но корабът, уви, не спира,
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни… Простира
нощта крилото си – и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутния Атон.

И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор, — за сетен път
простираме ръце в окови
към нашия изгубен рай…
Горчива скръб сърца ни трови. –
Прощавай, роден край!”
(Вж. П. К. Яворов, Събрани съчинения. Стихотворения и стихотворни преводи, т. І, С., 1977, с. 117 – 118.)
На 8 септември 1914 г. подготвяйки се за завършване на земния си път като слага ред в делата си поета отново споменава и Т. Александров в допълненото си завещание, което е започнал на18 март 1914 г.:
“Завещание
Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливия ден да отида там, дето е тя, ден, който аз чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор.
“Архивата” си завещавам на д-р Кр. Кръстев и Вл. Василев, да разполагат с нея, както те намерят за добре. На тях предоставям и да решат, какво да стане и с някои ръкописи, ако такива биха се намерили, и с писмата, които е неудобно да излизат на яве.
От всичките ми книги е продадено само едно издание – това, което е излязло вече. Правото за по-нататъшни издания принадлежи на моите законни наследници – с изключение правото, което предоставям на Ал. Паскалев с отделно писмо, за отпусната ми от него помощ 1500 лв., ако не бъда в състояние да му ги заплатя.
Маската на Лора да бъде предадена на сестра ми Екатерина. На нея да се предаде и библиотеката ми.
Моля Кръстев и Василев да приемат за спомен двата стари турски пищова, моята къса манлихерова пушка, с която съм се сражавал през време на последното ми ходене в Македония, и една дълга най-нова система турска маузерка, донесена пак от там. Другите ми оръжия да бъдат предадени на хората от Македонската Революц[ионна] Организация.
Дал съм разписки на Вътр[ешната] Макед[онска] Революц[ионна] Организация на обща сума 10 200 лв., поверени ми като на неин задграничен представител. Сумата е изразходвана за целите на Организацията, което ще се удостовери от разписките, поверени от мене на Вл. Василев също и от ония разписки на сума 2 – 300 лв., които г. Ципушев, зет на Т. Александров, ми дължи. Към разписките трябва да се прибави и сумата 800 лв., която Т. Александров, член на Централния Комитет, е получил от Дрянков, който хайдушки ги бе задигнал от чекмеджето ми. Същият е задигнал, между други мои неща, и част от архивата ми в един тенекиен сандък, за което моля Кръстев и Василев, в чието разпореждане тя остава, да го преследват по съдебен ред.
Изказвам своя безкрайна благодарност на всички приятели, които през дните на тежки изпитания се отнесоха към мене с трогателно съчувствие и ми оказаха всяка поддръжка.
София, 18 март 1914 г.
Пейо К. Яворов

Допълнение към писмото ми от 18. ІІІ. 1914 г.
У Паскалев има писма, една папка с телеграми и други кореспонденции с Лора, и едно портфейлче.
Портфейлчето да си го задържи Паскалев, като подарък, а папката да се предаде на зетя ми Н. Найденов, мъж на Екатерина.
Шалчето – за момиченцето на сестра ми Екатерина, Малинка.
Един бръшлян да съединява двете дървеса, които ще бъдат на гроба ни, един розов храст да бъде също посаден там, и един скромен камък или кръст – на мои разноски непременно, на който да се напишат имената ни.
Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечени панталони, с ботушите, и ако не се намери каскета, някоя фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея.
Думата “архива” (в завещанието) се касае само до писмата от литератори, върху литературни неща или изобщо.
Писмата на жена ми, като се приберат и шестте от Окр[ъжния] съд, да се запазят добре. Те не бива да се печатат приживе на г-жа Е. Каравелова.
Всичко останало да се предаде на сестра ми Екатерина, която да запази само домашната ни кориспонденция и другите неща, доколкото ги намира добри за домашен спомен. Останалото да се предаде на огън.
Има една скица на “В полите на Витоша” и друга скица на нещо, недовършено, драскотено в Париж: тия две неща да се изгорят непременно.
Да се унищожат всички документи за частния ми живот от преди живота ми с Лора.
Домашните ми имат право да четат писмата на Лора и да се интересуват по-нататък за тях.
8 септ. 1914 г.
П. К. Яворов”
(Вж. П. К. Яворов, Събрани съчинения, т. 5, с. 471–473.)
Решен да си отиде от този свят Яворов започва да се сбогува с близки и приятели. Веорятно на 16 октомври 1914 г. той пише последното си писмо до приятеля Т. Александров. Прощалното му предсмъртно писмо до Т. Александров, което трогва дори и най-предубедените читатели има следното съдържание:
“Драги Тодоре,
Прости ми ти, нека ми простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук.
Ще легна при моята мила Лора.
Целувам те, дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум, както ми прил[яга].
Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя вече е щастлива!”
Предай моите сърдечни поздрави на домашните си!
Горещо стискам ръцете на Христо Матов и Хр. Татарчев и Ал. Протогеров.
Целувам те. Сбогом
Твоя Пейо
В тия дни на терзания, аз не можах да подредя разписките. Моля те нареди да стане, както намериш за добре!
Същи”
(Вж. ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 219, л. 1–3. Фотокопие. Оригинал. Ръкопис.)
За последните дни от живота на поета са няколкото реда в спомените на войводата Милан Матов, които поставят отново някои въпроси от отношенията между Т. Александров и Яворов. След потушаването на Охридското въстание в късната есен на 1913 г. М. Матов се завръща в София и се среща с поета – революционер, изпаднал в най-тежкия момент от живота си. М. Матов пише: “Той много не се съгласяваше с философията на първите дейци като брат ми, Христо Татарчев, Гьорче Петров и други и често поспорваше с тях. Всеки, който е имал досег с Пею Яворов, не може да забрави никога неговата мила усмивка, искрените му обноски и особено приятното събеседване винаги като с много близък другар. Късно през 1913 година, когато се завърнах от Албания, помня, че дойде при мен в сладкарница “Охрид” – прегърбен, бедно облечен и с черни очила и почна да ме моли да му намеря револвер, па ако трябва и с моя собствен да му услужа – но сам да изпълни присъдата си. Аз вече бях научил за станалото с Лора, но въпреки това бях потресен, като слушах думите му. След това Яворов изрече фразата: “Не слушай философите – махайки с ръка към брат ми – а се проникни от човешкото и военното кавалерство, защото ти по-добре ще разбереш, отколкото той…” Не се сдържах и го помолих при раздяла да ми каже кой е виновен за неговото нечовешко страдание и аз ще направя всичко, за да го премахна, но така не може да продължава… Яворов все едно че не ме бе чул, обърна се и полека си отиде. Брат ми ведната се обади: “Прав е Пею. Влизам му в положението. И Тодор ме пита дали да му даде револвер или не. Опасно е, че той ще намери оръжие и ще свърши със себе си. Ако беше по-добре с очите, то той щеше да е по на себе си, а и щеше да е полезен на обществото. Страх ме е да не се излъжеш и да му дадеш пищов – знам, че се обичате…” По-късно с Яворов си определихме нова среща при Лазар Христов – не се намерихме. Той знаеше къде живеем с брат ми и сам дойде да ме търси, ама наред с това бе търсил и оръжие в стаята ни, та беше го заварил Христо и е имало обяснение на висок глас. П. К. Яворов познаваше мнозина войводи и четници – някой от тях му даде револвера, но отиде си без време един голям човек.” (Вж. М. Матов, Най-комитата разказва …, С., 2002, с. 144 – 145.)
Споменаването от Милан Матов на този и до днес останал неразгадан въпрос ме накара да потърся и други сведения, които да разсеят съществуващите съмнения около него. Написаното около трагедията на Яворов е толкова огромно и противоречиво, та едва ли тези редове ще отговорят окончателно на въпроса, кой даде отровата и револвера на Яворов, с които той сложи края на живота си, но поне ще отхвърлят едно съмнение. Преди години племенницата на поета Ганка Найденова Стоилова засегна един важен детайл, чут от устата на последният ръководител на ВМРО Иван Михайлов, премълчаван от нея в продължение на 50 години, свързан със самоубийството на Яворов, който до някъде дава отговор на въпроса. Този ценен спомен тя за пръв път отпечати в книгата си “В часа на синята мъгла”: “Спомних си моята среща с Иван Михайлов в Загреб през 1942 г. … Разговорът започна от Яворов. Михайлов говореше за дълбокото приятелство на Т. Александров с него. Запитах го дали знае кой от македонците е дал на поета отровата.
— Не вярвам да е македонец – отговори твърдо той. – Най-малко Александров. Няма македонец, който би помогнал на Яворов да посегне на живота си. За всички нас той е кумир. Щом дори Яне Сандански не посегна на живота му…
— Не забравяйте, че той е участвувал в Македония в сражения и е бил готов за такава смърт. В плевнята в Голешево сигурно не биха се предали живи в ръцете на турската потеря. Но и там всеки от другарите му би застанал с гърдите си пред него, за да поеме куршума, насочен към него. Вие трябва да напишете книга за Яворов. Вие можете и там трябва да отречете разпространявания нашироко слух, че Яворов е получил отрова и револвер от македонците. Това е невъзможно…
Слушах този човек, чиято мрачна слава познавах чрез македонци от другите крила. Възможно ли е да е отнел живота на толкова хора той, който в този момент с такава упоритост се бореше за чистото име на македонските дейци?” (Вж. Г. Найденова – Стоилова, В часа на синята мъгла, С., 1992, с. 186 — 187.)
Обстановката, в която преминават последните дни от живота на поета – революционер са най-тежките в неговия живот. Но той отново намира подкрепа в най-близките си приятели, сред които Тодор Александров пак е най-близко до него.
Тодор Александров, член на ЦК на ВМОРО, Владимир Василев, литературен и театрален критик, издател и редактор на сп. “Златорог”, директор на Народния театър, д-р Кръстю Кръстев, професор по философия в Софийския университет и литературен критик, издател и редактор на сп. “Мисъл”, Александър Балабанов, професор по класическа филология в Софийския университет, преводач, литературен критик и редактор на сп. “Художник”, в. “Развигор” и сп. “Прометей” и Боян Пенев, професор по история на българската литература в Софийския университет, литературен историк и критик — петимата Яворови приятели, които подписват публикуваната във вестник “Утро” статия, отпечатана в няколко поредни броя от 31 октомври до 4 ноември 1914 г., в защита на невинно оклеветения Яворов. Но вече е късно, на 29 октомври 1914 г. поетът и революционерът сам слага край и на без това невъзможния си вече живот. Това изложение, което и днес предизвиква някои съмнения и спорове има следното съдържание:
“Истината по П. К. Яворов.
В последните си писма нещастният поет Яворов изказа надеждата, че ще се намерят трима приятели, които да изнесат истината на драмата, която се разигра около него и с него.
Ето, ние получаваме следното изложение, написано от ония, които той, прощавайки се с живота, покани да кажат истината – тая истина, около която се направиха толкова предположения и която малцина знаеха.
Ние даваме това изложение, подписано от г. г. Тодор Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев и Боян Пенев.
“Брате Т… Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета.” Това е последното сбогом на поета към неговата родина, предадено на неговия близък другар по оръжие. Защото в безсилието си, в жестокото си усърдие, тая клевета бе направила и от неговата революционна деятелност мотив за обвинение: “като бивш четник, Яворов е могъл лесно да посегне на чуждия живот”. И кой можеше вече да я спре, кой можеше да й се противопостави! Като отровната рапира, тя се забиваше в неговото сърце, късаше душата му и погазваше в праха и неговите светини: “Въпреки вразките си с македонското дело и революция, казваше той, с които ето и досега съм впримчен, аз цял живот учех да не убиват, за да ме нарекат днес убиец. Затова – обръщаше се към своето малко братче – учи ги да убиват, за да не те обвиняват никога.”
И когато безприютен, поетът диреше прибежище при оная, към която неговата властна душа все по-властно се стремеше, само две неща го задържаха тук: да напише своята изповед, книга – некролог за нея и за себе си и да дочака края на безкрайното “дело”! То бе въпрос за неговата чест, за неговото писателско име, за честта на неговите близки – да излезе пред всички чист, както бе пред съвестта си и пред Бога! Кълна се в гроба на майка си, че казах на следователя самата истина по нещастната случка с жена ми… Нека гроба не даде покой на костите ми, ако аз не съм прав.” И в минутните светкавици на заглъхналия борчески инстинкт, той ставаше прав, изтриваше сълзите си, събираше последните си сили и даваше дума да се погрижи за здравето си, да закрепне физически, за да може да противостои, да се бори и да дочака денят на своето оправдание. Ала неговите съдии му отричаха и това право: записката, която бе оставил преди да се самозастреля първия път (миналата година) и тя бе използувана като обвинителен материал! Как може поетът, когато се самоубива, да мисли за своята чест, за своето име, — “това е нещо неестествено и неприемливо”…
Все пак той чакаше… От по-скорошния край на делото зависеше примирението със злата си съдба, което все пак можехме да очакваме, от него зависеше да се залови на работа – да напише своята книга, от него зависеше (о, срамно е да се каже!) – и въпроса за уреждане материалното му положение. И той чакаше… Той чакаше дни, чакаше нощи, чакаше дълги месеци и недели!… Делото обаче, година вече, не взимаше никакъв край и като че ли все по се отдалечаваше денят на неговото възмездие, денят на неговия съд! Последната фаза на делото, означаваше нови протакания, още дълги дни и месеци на угнетение, а за това поета нямаше вече и физически сили. “Всеки ден, пише той на своята сестра, аз умирам!” Изтерзан до последна мярка, обиден горчиво от своята родина, на която бе служил цял живот, унизен – да живее в оскъдност и да чака от други, той не може повече да противостои. Яворов изпълни това, за което още на 19 септември се бе приготвил и решил. Вече и думите на сестра му не можаха да го спрат.
Но и днес, когато поетът си замина – пак стоустата, хилядоустата клевета не млъква и днес тя не му дава покой. И днес зли и отровни разпространяват лъжата за някакъв неблагоприятен обрат на делото, който бил пряката причина да тури край на живота си.
“Ако в България има пет души, за които знача нещо, нека поискат напечатването на всички документи по делото и нека те се попълнят с всичко, което някой може да разкрие по него!” Да, той ни моли да направим това поне сега, след неговата смърт! Защото ние не изпълнихме нашия последен дълг към другаря – да изнесем истината тогаз, когато тоя акт на публично застъпничество щеше да му даде поне едно малко морално удовлетворение и сила за живот! Предпазвайки се от възможни обвинения, че с това се упражнява върху правосъдието едно морално давление, уверени за крайния изход на процеса – ние не направихме нищо. Нищо да не говорим, нищо да не пишем – да не кажем ни една дума в защита на оня, който умираше пред нас!
Все пак неговия завет трябва да бъде изпълнен. Веднага е невъзможно да се публикуват всички документи по делото, затова сега изнасяме само данни, от които ще се види в какво положение се е намирало то в момента на смъртта му.
Следственото дело е свършено три месеца след случката, като съд[ебния] следовател дава заключение: делото да се прекрати, понеже няма абсолютно никакви улики, че Яворов е виновен за нейната смърт; наопъки от всичко се вижда, че тя се е самозастреляла. Яворов даже не е бил и привлечен към отговорност – тъй нищо не е могъл да намери съдеб[ния] следовател, което да го уличи в някакво престъпление. Прокурорът го изпраща в съда със заключение да го прекрати, понеже и той не е намерил никакви доказателства против Яворова.
Соф[ийския] окръжен съд обаче е счел, че има улики срещу Яворова и е постановил делото да бъде изпратено в Соф[ийския] апел[ативен] съд, който да разреши възникналото пререкание между него и прокурора, т. е. следва ли Яворов да бъде привлечен към отговорност или не. За преценка на това мнение на Окръж[ния] съд даваме следното заключение на Яворова до Соф[ийския] апел[ативен] съд, след като делото е било изпратено там. Заявлението е според черновката запазена у брата му – с незначителни съкращения. В това заявление се засягат само ония обстоятелства, които Окр[ъжния] съд счита, че обвиняват Яворова. За многочислените данни, които са събрани при следствието и които са в полза на Яворова, в това заявление не става ни дума.
“Господин Председателю,

Случката стана така, както съм я раправил на съдебния следовател. Причините за самоубийството на Лора са същите, които изложих пред него. Това е самата истина и няма тя никога да стане друга – каквото и да мисли правосъдието за мене, както и да постъпи спрямо мене. И нищо повече не бих искал аз да прибавя, нищо повече да говоря за оправдание. Пред кого да се оправдавам? Ако даже моята изповед пред смъртта е в състояние да възбуди подозрение и да бъде тълкувана като симулация на един нечувано хитър престъпник – нима моите по-нататъшни оправдания могат да важат нещо? Бих искал след тоя аргумент на Окръжния съд да млъкна – нека правосъдието прави каквото намира за добре! И не за да се оправдавам аз давам долните обяснения. Мен ме дълбоко огорчава, че не съм могъл да намеря в правосъдието поне едно достатъчно внимателно отношение и преценка на фактите. Игнорирайки най-важните данни по делото, навярно предавайки други, нагазвайки в областта на хипотезите и фантазиите, служейки си с едно своеобразно тълкувание на психологическите моменти, съдът ме изкарва убиец на Лора. Нека почитаемият Апелативен съд има търпението да ме изслуша, за да види, с каква тежка несправедливост Окръжния съд се е отнесъл към мене:
1. Аз казах, че Лора се застреля, като държеше револвера допрян до гърдите си! Това бяха няколко ужасни мигновения на страх и на очаквание, през които аз не смеях да се мръдна, да стана от леглото и да й отнема оръжието – да не би с това да я предизвикам още повече да спустне револвера, както много пъти до тогава се бе заканвала да стори. Соф[ийския] окръж[ен] съд обаче, счита, че тя не се е самоубила, а аз съм я застрелял подло от към гърба. Той се позовава на “устното” мнение, което двама лекари са изказали преди да е била направена аутопсията: че предната рана е по-голяма, а задната (на гърба) по-малка. Даже и в тоя пункт, който поне не търпи тълкувания, най-старателно е подведена работата така, че да се даде впечатление, какво наистина всичко това е тъй.
Още веднага съдебния следовател е счел тяхното устно мнение за невярно, неотговарящо на действителността пред вид обгарянето раната на гърдите. Какво са казали същите тия лекари с третия след направената аутопсия. И тримата единодушно дават заключение, че раната има направление от пред назад, и че ударът е нанесен с допряно до гърдите оръжие. И това те го твърдят не “устно” и въз основа на случайни първи впечатления, а с подписите си – след най-щателно изследване вида на раната и вътрешния ход на куршума. Най-силното, очевидното, необоримо с нищо доказателство е, (че раната на гръдната кост е широко обгорена (вж. съдебно медицинския акт). Нима може след това да остава съмнение от къде е нанесен удара? Но за Окр[ъжния] съд тоя факт просто съвсем не същестувава, той го преминава мълком, без с нищо да загатне, да даде да се разбере поне с една думица, с една загатка, че такова широко изгаряне е било констатирано.
Но ако Окръж[ния] съд напълно игнорира тоя най-важен факт с най-старателна подробност се залавя за големината на раната в гърдите и гърба и намирайки първата по-голяма, а последната по-малка мисли, че ударът е нанесен отзад. Какво значи големината на раната и нима лекарите, които дават заключение, не са имали това пред вид? Вярно е, че входната рана бива по-малка, а изходната по-голяма, но тава е само когато се стреля от достатъчно разстояние, за да може куршумът да се засили. Когато се стреля от близко, от “плътен упор” – както експертизата за балистическите свойства на куршума удостоверява, че е стреляно в случая – куршума произвежда разрушения, защото току що излязъл от дулото, преди да бъде засилен, среща масата и употребява усилия да я разкъса. Окръжния съд в аргументацията си, че входната рана е винаги по-малка, твърди, че експертизата установила, че в подобен случай “едва се виждала”.
Наистина, експертите твърдят това, но го твърдят за в случай, когато се стреля от разстояние 1 метър, а не от далечина 1 – 4 см., както същите експерти дават заключение, че е стреляна Лора! Нима мога тъй да бъда третиран от съда?
Със същото такова невнимание Окръжният съд е минал и всички важни данни, относително вътрешния ход на куршума. Ето какво е констатирано в съдебно медицинския акт: 1) раната на гръдната кост отвън има диаметър 10 мм., а на задната страна, дължина 12 мм. и широчина 4 см. и 2 мм. (лист 7, ст. ІІ). Значи, на задната страна раната е по-голяма. 2) Върху заднето лице на лявата камера на муждукамерната преграда и върху самата нея раната е дълга 18 мм. и широка 8 мм. (лист 6, стр. ІІ). Значи, раната отзад на сърцето е по-голяма от раната отпред на гърдите (10 мм.). 3) частица кост е откъртена от задната страна на гръдната кост. 4) една част от външната ламелка на костта на реброто на гърба е отчекната и свободно зависи. 5) Пред сърцето и под раната на гърдите има костни частици.
На мене ми е непонятно как всички тия многочислени факти могат да се отминават просто, като че ли не съществуват и да се изтъква, че ударът е нанесен откъм гърба.
Аз обясних на съдебния следовател, че самоубийството на Лора се дължи на ревност. Нейната ревност бе велика, както бе великата и нейната любов и нищо не можеше да я удовлетвори. Тя ме ревнуваше винаги, навсякъде и от всичко – от хората, от самата ми работа, от мъртавците.
Прочетете онова писмо, в което тя се измъчва от съмнението, че аз пазя своята любов за “покойната малка приятелка” на чийто гроб, може би в него момент се намирам. Каквото и да правях, колкото и време да отделях – никога моята любов не беше достатъчна за нея и тя вечно се измъчваше от съмнения. И ако в такива минути тя често говори в писмата си за смърт, за самоубийство, може да си представите какво би била в състояние да направи нейната ревност, когато напоследък изкуствено се разпали до неимоверност отвън. Тук аз не мога да казвам всичко, но ви моля да прочетете внимателно собствените признания на г-жа К. Г. за държането й спрямо мен, за желанието й да дразни Лора, за секретните картички и букети, за късните съпровождания и пр. Аз ви моля да обърнете внимание и на това, как Лора е гледала на всичко туй (показанията на приятелките й и на слугинята) как е реагирала на тия предизвикателства (пред г-ца Б. тя се е оплаквала, че вече я било срам от света и че й идело да се самоубие) обърнете внимание и на това, защо тя в мълчаливата си женска гордост не е давала на г-жа К. Г. нито повод да помисли, че ме ревнува от нея. Това бяха изблици на една ужасна ревност, която се проявяваше винаги, навсякъде, без никакъв повод. В едно от писмата си тя ми забранява дори погледите за други хора, освен за нея. Такава една ревност я обхвана и вечерта у г. Т. (по какъв повод това е смешно да се говори) и нищо вече не бе в състояние да я отклони от заседналото в душата й подозрение спрямо мене. Мислейки, че аз я пренебрегвам заради други, наранена дълбоко в своята женска амбиция и гордост, тя направи това, което често и в писмо по-рано пред мен се канеше да направи, за да даде едно удовлетворение на себе си, а може би и да ми отмъсти.
Това е самата истина и аз мисля, че приложените писма достатъчно я уясняват. Съдете сами дали това е било у нея едно “нормално законно чувство” или едно болезнено състояние, което е могло да я доведе до такава постъпка.
Заминаването на Лора за Париж, което според Окр[ъжния] съд е било непосредствения повод да я убия е една измислица също така старателно използувана срещу мене. За заминаване на Лора за Париж действително е ставало между нас дума – пръв път преди мобилизацията. Аз тогава трябваше да замина за Македония и не исках да преживява тревогите и страховете в София, за това й предлагах да замине за известно време в Париж при сестра си. Подир това често след първата и втората война тя изявяваше желание да замине в Париж, но това бе не за да побегне, не за да се отърве от мене, а за съвсем друго. Никой път аз не съм имал нищо против нейното заминаване, но то си остана само проект, който служеше само за взаимни закачки и шеги. Ако за това са потребни свидетели, то г. т. установява това. Даже и вечерта у тях, при играта на оракул, тя пак се закачаше, че ще остана сам в София, но като я запитаха сериозно ли наистина ще заминава, обясни: толкова ли не виждате, че е шега!…
Но било намерено едно писмо от Лора до сестра й, че на 1 декември 1913 год. тръгва за Париж. Това писмо нито е било пращано, нито е имала намерение да го праща. Слугинята е обяснила защо е направено това – да й се дадат писмата, така че да узная и аз, какво Лора е решила да замине, а след това тайно да го вземе назад. А разгадката на тази детинска игра трябва да се търси в следното: Лора се блазнеше от наивната мечта, че е възможно някои от моите пиеси да бъде поставена на някоя от парижките сцени. “Аз бих се оженила, пише ми тя в едно от писмата, които прилагам, за някой друг богат човек, за да построя с парите му един театър, в който да се дават само твои пиеси”. За тоя план тя разчиташе на Miss Orsby, секретарка на Сара Бернар и на M-lle Gerrnaine Senose, имената на които се срещат в приложените писма (цялата кореспонденция по това е задигната от бившия й мъж Дренков, когато аз бях пренесен в болницата). И истинска треска бе я обхванала, когато получи писмо да пратим пиесата. Тя настояваше постоянно да корегираме заедно превода й на “Когато гръм удари” и да го изпратим. Но понеже аз бях много занят с друго и работата се отлагаше, Лора ми говореше, че ще го прати некорегиран или сама ще го занесе и прибавяше “ако не вярваш, ето – пиша!” Впрочем такива игри около пиесата са повтаряни много пъти и аз се чудя, че е намерено само едно писмо! Но аз всякога й казвах: “Лора, наистина иди в Париж – и ако не направиш нещо за пиесата поне ще се поразведриш, — тя веднага ме хващаше за ръцете сърдита, говорейки “ти нарочно ме пращаш, за да останеш сам, кой знае за какво!…” И тогава, за да я успокоя, аз трябваше да й обещая, че през ваканцията непременно ще заминем двама.
Истината пък с писмото на г-ца Х. е още по-невинна. Г-н М. Н. бе наш познат и приятел и в това писмо (всъщност записка) г-ца Х. съобщаваше на Лора за деня, когато ще заминава за Виена да се лекува (той беше тежко ранен). Не за заминаване на Лора се касаеше тук, а за едно обикновено предупреждение да идем на гарата да го изпратим, понеже тренът заминаваше към 3 – 4 часа и аз имах неотложна служебна работа, помолих я да иде сама като предаде на пътника моите поздрави и благопожелания. Това могат да потвърдят и г-ца Х., и самият г-н Н. За какво заминаване с експреса още същия ден говори Окр[ъжният] съд, когато записката е от 14 ноември, а писмото до Виола от 28 същи.
Но Лора била казала на слугинята че ще заминава. Прочетете показанията на слугинята да заключите доколко това е било сериозно: днес й каже ще заминава утре, други път – след един месец, трети път на пролет и всичко в свързка с проектите за пиесата. Но слугинята на края на показанията си твърди, че няколко дни преди случката тя нищо не й е говорила за заминаване. Това е било не 1 ден преди смъртта, както невярно твърди Окр[ъжният] съд, а преди месец.
Никакво приготовление за заминаване не е имало. Свалянето на сандъците от тавана бе предизвикано от това, че хазяите бяха дали таванските стаи на работници, става тясно и неудобно да се държат известни вещи там и Лора бе принудена да изпрати 1 – 2 сандъка у майка си.
Изтеглянето на 1000 лева от банката също не е в свръзка с никакво заминаване. Тя ги бе изтеглила, както много други пъти, за свой дамски потребности. С тях щеше да купува и някои потребности за салона и да уравнява някакви свои сметки. Окр[ъжният] съд счита тия пари за заминаване? Ако Лора би имала намерение да заминава същия ден (в петък) не би ли се погрижила поне за паспорт?
Че цялата тая история за заминаването е измислена, се вижда от това, че последните дни тя се занимаваше със съвсем друго – да гледа къщи, които се продават защото имахме намерение да си купим своя и да се наредим тъй, както тя искаше. Даже и в самия ден на случката пак щяхме да ходим да гледаме къщя. Ако трябва да се вярва на слугинята, трябва да й се вярва и на всичко това, която тя установява и на което Окр[ъжният] съд не намира уместно да се спира. Ами че даже вечерта на вечеринката у Т. тя пак говореше за намерението ни за собствена къща, както са показали присъствующите.
Не, Г-да Съдии, за никакво заминаване не е ставало дума, и никога аз не съм бил против него.
Като улика, че аз съм убиец се използува и това, че съм бил революционер, и че следователно, “лесно съм могъл да посегна на своя и чуждия живот”. Аз протестирам дето Окр[ъжния] съд си позволява да се занимава с моята революционна дейност. Ако съм ходил в Македония, правил съм го за да изпълня един дълг и няма да се намери даже едно куче в поробената земя, което да засвиделествува, че съм убил някого – не, че съм присъствувал на някое убийство или, даже че съм говорил за убийство на когото и да е. моята дейност в Македония бе чисто агитационна. Колкото се отнася до намереното в къщата ми оръжие ще кажа…
*
Думите които д-р Ч. И. Твърди, че съм казал на Лора преди венчаванието си, ги приемам за истински, макар и да не ги помня. Ако може да се прави аргумент и от тия съвсем естествени любовни клетви и то две години преди случката, съгласен съм те да се считат като улики срещу мене.
Господа Съдии,
Когато ще преценявате в състояние ли е била Лора да извърши такава постъпка, имайте пред вид писмата, които прилагам… Колко често я намираха настроения да се махне от хората, да се махне от света! С мисълта за смъртта тя бе свикнала толкова, че чувствуваше някаква сладост в нейната близост. Прочетете писмата от Париж, дето тя ме увещава да й изпратя няколко грама кокаин! Вижте как се радва, как тя тържествува, когато най подир е успяла да се снабди с достатъчна доза кокаин и как е успокоена, че сега има “такъв сигурен и съчувствен другар!” Вижте най-подир колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява да се не боя – че няма сега да направи това, а някога подир, на есента и пр…
Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта: друго удовлетворение то не можеше да намери! И сега като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка: нашите съдби бяха решени в денят когато си подадохме ръка!
София, 28.VІІ.1914 г.
П. К. Яворов
Това е целият обвинителен материал срещу Яворова, който е могъл да бъде събран при следствието. Или – не, има още един аргумент, последния, най-силния съкрушителния, макар и неизползуван от Окр[ъжния] съд. Чуйте, хора, Вий, които не вярвате във виновността на Яворова: Ако Яворов бе невинен, ако той се е застрелял веднага след смъртта на Лора и зарад нея, но опитът е излязъл несполучлив, той трябваше да направи това и втори път, сетне, когато е дошъл в съзнание! Да това говореше българската Темида на ослепелия поет, когото физическата немощ бе превърнала на призрак!…
Апелативният съд, обаче, имайки пред вид, че Яворов не е привлечен даже като обвиняем, с определение № 314 от 5 август 1914 г. е отменил изцяло определението на Окр[ъжния] съд и му връща делото с предписание: повторно да се занимае с въпроса и ако намери улики срещу Яворова да изпрати зелото на съдебния следовател, който да го привлече като обвиняем, да го разпита като такъв, да събере ония доказателства, които той от своя страна би посочил: след това делото отново да се изпрати на прокурора, който повторно да се занимае с него и ако тогава съдът пак се съгласи с неговото заключение за прекратяване на делото, тогаз Апел[ативният] съд ще се произнесе има ли наистина основание Яворов да бъде даден под съд или не.
Едвам на 16 октомври т. г. Окр[ъжният] съд се е занимал с въпроса и въпреки служебния риск който поемаше с неподчинението си на Апел[ативния] съд – връща делото отново на последния, считайки, че той не трябва да се произнесе по същество има ли достатъчно улики срещу Яворова да бъде привлечен към отговорност или не.
Ние имаме всички основания да мислим, че Апел[ативния] съд щеше да разгледа делото тоя път по същество. И нашата дълбока увереност е, че делото щеше да да бъде прекратено. Но да се случеше и обратното, нямаше да се намери в тая страна съдийска съвест, която да не произнесе своята дума на оправдание.
Но поетът не дочака.
Т. Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев, Боян Пенев.
(Вж. НА БАН, ф. 37 к, оп. 1, а. е. 962, л. 1–6. и в. “Утро”, С., г. ІV, бр. 1355 – 1359, 31 октомври – 4 ноември 1914.)
За историята на статията и на Яворовото изложение до Софийския апелативен съд разказва в спомените си за П. К. Яворов Владимир Василев. Той пише:
“Не искам да се спирам на отношенията на Яворов с Лора. Един ден, край Градската градина, той ми съобщи, че ще замине за Македония и утре щял да се венчае с лора, в Подуяне или Бояна, не помня; няма да кани никого, да не се сърдя. Аз съм ходил у тях и съм имал възможност да ги наблюдавам. Жена с културен вкус, Лора беше създала в квартирата на ул. “Раковски” скромна, но приятна обстановка, с ласкава атмосфера на интимност и деликатни отношения (поне тогаз). И Яворов чувствуваше това. Той нямаше защо да ревнува Лора. В тая любов тя бе активната страна, още от началото. Наопаки, нейната голяма любов е, която криеше ревността и която доведе тоя трагичен край. Хората си обясняват случая много просто: убил нея, след това убил себе си. Какво по-естествено? Тъй се пише по романите. И никой не смееше да ги защити – толкоз враждебно беше настроението в обществото и в буржоазната преса. За да се изпълни искането на Яворов в завещанието му – “ако има пет души, за които истината да значи нещо, да изяснят случая пред обществото”, — аз написах във в. “Утро” една статия “Истината за Яворов”, подписана от д-р Кръстев, Боян Пенев, Т. Александров, Ал. Балабанов и мен. Тя има своето действие, но не прекрати мълвата. Поддържаше се от заинтересовани лица и от заблуждението за някакви две експертизи: първата констатирала, че задната рана е по-малка, следователно стреляно е откъм гърба. Това обаче не е експертиза, а “външен оглед”, както се казва на съдебен език, и той не решава нищо. Действителната експертиза от лекари и артилерийски офицери установява: предната рана е широко обгорена от нагар, значи, стреляно е от упор; проследен хода на куршума вътре, вижда се, че е минал отпред назад. Какво по-очевидно от това? А предната рана е по-голяма, защото куршума, излизайки от дулото, няма време да се засили и срещайки съпротивата на тъканта, разкъсва я. Но вън от тия доказателства има нещо още по-просто и убедително: каквато и да е домашната разпра, никой няма да стреля жена си с револвер, допрян в гърдите й; а в гърба – значи да издаде себе си, че е той, а не тя. Това става само при физическа схватка, на улицата, при бягство и пр. Но има хора, разправяй им, колкото искаш, знаят си своето… Да мислят, каквото щат, от това истината няма да стане друга.
Прокурорът Ал. Огнянов не намери данни за обвинение и внесе делото в Окр[ъжния] съд за прекратяване. Съдът обаче, над който все пак тежеше създалото се обществено мнение, възбуди т. нар. пререкание (спор) с прокурора и прати делото на по-горна инстанция да разреши въпроса. На Апелативния съд представихме известното “изложение”, което обикновено се цитира. Яворов ми повтори пак фактическите обстоятелства, които бе ми казал в Александровската болница, когато отидох на третия ден след случката да го видя (нищо не ги опроверга) и някои нови подробности. Но той не знаеше делото, нито какво е юридическа аргументация и процесуални форми, не можеше и да пише – написах го аз, от първото до последното изречение. Гледах тук – там да дам впечатление уж на негов стил. Към изложението бях приложил и писма от Лора, в които тя говори не един път за самоубийство. Те обаче липсваха на делото. Дълг е на оня, който ги е измъкнал, да ги публикува, а оригиналите да предаде на Държавния архив. (Същото да направи и неизвестният друг някой, който е взел от тавана на старата ни къща седем Яворови писма до мене, от Нанси, с важно литературно значение.) Апелативният съд отбягна да се произнесе, намери едно формално основание: Яворов не бил привлечен в следствието като обвиняем, а разпитван само като свидетел, следоветелно няма повод съдът да бъде сезиран. И върна делото в Окръжния съд. Това значеше ново разтакане месеци, неиздържимо вече за Яворов. Той само разреши пререканието…” (Вж. “Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си”, С., 1963, с. 596 – 598.)
Изложението на П. К. Яворов и писмата на Лора Каравелова до Яворов не са запазени. По изложението и спомените на Вл. Василев изказва своето мнение юриста Никола Гайдаров, като отхвърля твърдението му за авторството на изложението. (Вж. Н. Гайдаров, Житейската драма на Яворов, С., 1979, с. 102 – 111.)

* * *

Макар и продължила само няколко години тази дружба остава в историята трайни следи и поражда вдъхновение за творчество и борба в двамата приятели и съратници. За потомците остава творчеството и споменът за революционната дейност на поета за освобождението на поробените българи в Македония и Одринско, както и малкото запазени документи свидетелствуващи за една велика дружба, родила се в борбата. Загубата на приятеля се оказва тежък удар не само за Т. Александров, но и за Вътрешната организация. Т. Александров преживял стотици такива загуби успява да се съвземе и да възроди отново организацията след две национални катастрофи и да продължи борбата при още по-тежките условия до своята Голгота точно след 10 години през 1924 г. когато ориста на революционерите ги събира отново заедно.

№ 2

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ГАНКА НАЙДЕНОВА-СТОИЛОВА

София, 1992 г.

… В Италия никога не се почувствувахме чужденци въпреки някои преживени тревоги. Те спадаха към бита на тая страна, еднакъв за всички.
Наехме скромна стая на улица „Микеле ди Ландо“, наблизо до площад „Болоня“ в един от тихите квартали на Рим. Хазайката, вдовица, жена от народа, ни обгради през цялата първа година на престоя ни с грижи и сърдечност, каквито само в Италия може да намерите от наемодател.
Една вечер, наскоро след пристигането ни, по телефона се обади мъж, който говореше италиански със славянски акцент:
Вие ли сте племенницата на Яворов? — започна той.
Говоря от името на македонския войвода Иван Михайлов, който се научи за вашето пристигане и се интересува какви са намеренията ви.
— Намеренията ни са дъщеря ми да завърши тук „Санта Чечилия“ и да се върнем след това в България — отговорих аз, защото веднага разбрах основния интерес на разговора.
Имате ли нужда от средства? Г-н Михайлов е готов да ви помогне.
Благодаря. Имаме необходимите средства. Но защо г-н Михайлов не се обади лично? Ние с него сме стари познати.
Не е възможно засега — отговори той с тон, видимо охладен от моите отговори. — Но ще ви изпратим неговите книги по македонския въпрос, който, както знаем, ви интересува.
Спомних си моята среща с Иван Михайлов в Загреб през 1942 г. Поканена бях от Университета да изнеса лекция за Яворов, която мина при голям интерес. На другата сутрин след лекцията един мъж в униформа почука на вратата на хотелската ми стая и внесе огромна кошница с цветя. Липсваше визитна картичка. Човекът, който я донесе, ми каза само:
Следобед в 5 часа ще дойда да ви взема с колата.
Бях изненадана и леко уплашена. Защо ще ме вземе? Къде ще ме води? Не поисках обаче да изрека гласно въпросите и благодарих, без да дам отговор. Не обядвах. Целия следобед мислех дали да откажа, но любопитството ми надделя.
В 5 часа седях вече с познатия от сутринта шофьор в луксозната кола, която ме понесе с голяма скорост. Напуснахме града. В околностите се заредиха прекрасни вили. Две от тях бяха усамотени и пред едната стоеше пост. Спряхме пред другата, която беше в непосредствено съседство. Шофьорът още отваряше външната врата, когато от вътрешната излезе жена в черна памучна рокля на малки бели точки. Беше слаба, с черни прошарени коси, с мургаво лице, от което ме гледаха две трескави очи. Веднага след нея изскочи възнисък мъж, който побърза да стисне ръката ми.
Благодаря ви, благодаря ви много за снощи. Просълзих се от словото ви, а аз не плача лесно. Може би сте чували — аз съм Иван Михайлов, а това е съпругата ми Менча Кърничева.
Менча подаде двете си ръце, в които стисна моята ръка, но пак не се усмихна. През двата часа, които прекарах при тях, не видях върху лицето й усмивка, но въпреки това изразът му беше мек, дори сърдечен.
Разговорът започна от Яворов. Михайлов говореше за дълбокото приятелство на Т. Александров с него. Запитах го дали знае кой от македонците е дал на поета отровата.
Не вярвам да е македонец — отговори твърдо той.
Най-малко Александров. Няма македонец, който би помогнал на Яворов да посегне на живота си. За всички нас той е кумир. Щом дори Яне Сандански не посегна на живота му…
Но Яворов умира — прекъснах го аз, — тъй както са умирали македонските революционери, когато са били обградени от врага: с отровата и куршума.
Не забравяйте, че той е участвувал в Македония в сражения и е бил готов за такава смърт. В плевнята в Голешево сигурно не биха се предали живи в ръцете на турската потеря. Но и там всеки от другарите му би застанал с гърдите си пред него, за да поеме куршума, насочен към него. Вие трябва да напишете книга за Яворов. Вие можете и там трябва да отречете разпространявания нашироко слух, че Яворов е получил отрова и револвер от македонците. Това е невъзможно…
Слушах този човек, чиято мрачна слава познавах чрез македонци от другите крила. Възможно ли е да е отнел живота на толкова хора той, който в този момент с такава упоритост се бореше за чистото име на македонските дейци? Гледах и Менча с това лице на икона, в която нямаше нито следа от фанатична екзалтация. Как е възможно с такова хладнокръвие да е запратила куршума срещу Паница във Виенската опера?
След два часа помолих да ме върнат обратно, защото имах среща със студентите в Университета. Менча се смути много: смятала, че ще вечеряме заедно, и затова поднесла само чай и бисквити. Тя като че ли потъна в големия шал, който бе метнала на слабите си плещи. Всъщност тогава едва аз като че ли дойдох на себе си от голямата изненада и започнах да си давам сметка за реалността. Чувала бях след убийството на Паница, че била болна от туберкулоза, но мислех, че това са само шантажи, за да се смекчи присъдата. Сега едва забелязах, че в тези трескави очи имаше някакъв болезнен блясък. И действително, когато взех ръката й за сбогом, почувствувах топлина, необичайна за твърде хладния хол, в който седяхме. Тогава едва се сетих да обгърна с поглед и уредбата на този хол — беше скромна, подходяща рамка за домакинята със смирено скръстените върху шала сухи ръце и посребрени коси. Така остана рязко врязана в паметта ми до днес. А интересно, че външността на Иван Михайлов не беше ме впечатлила и мъчно мога да си спомня лицето му…
През тази вечер в Рим, легнала върху едното легло в стаята, аз се мъчех да разгадая образа на човека, който внезапно се беше вмесил в живота ни с топло човешко чувство, за човека, който по думите на мнозина беше извършил толкова нечовешки дела.
Защо си така замислена и тъжна? — запита ме Явора. — Не гледаш телевизия, не четеш, не говориш с мене.
Мъча се да разгадая загадката, наречена човек.
Защо тъкмо тази вечер?
Не споделих с нея разговора си по телефона.
Публ. в Г. Найденова – Стоилова, В часа на синята мъгла. София, 1992, с. 185-188.

№ 3

ПИСМО ОТ ГРИГОР ВАСИЛЕВ ДО ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА, МАЙКА НА Л. КАРАВЕЛОВА

София, Коледа, 7 януари 1936 г.

Многоуважаема Госпожо,
Много пъти съм се канил да Ви направя една изповед, т.е. да Ви разкажа истината по чиста съвест за всичко, което знам по нещастната кончина на Вашата дъщеря Лора. От днес за утре все отлагах, кога от залисия в работа, кога от липса на разположение да засегна тая болезнена за Вас тема. От няколко дена ме обвзе едно чувство на задължение и понеже днес заминавам за провинцията, реших да изложа всичко, което знаех, и то само за Вас. Едно копие от това изложение ще остане в моите архиви с бележка от моя страна, че може да се публикува няколко години след смъртта ми.
На сутринта след нещастието цяла София разговаряше върху възможностите и отговорностите. Малко след пладне срещнах моя приятел Данаил Крапчев, сега директор на „Зора». Като поговорихме по станалото, решихме да отидем в Александровската болница, за да се простим с Яворова, който бе приятел на двама ни. Отидохме в Александровската болница до стаята, в която се намираше Яворов. Слугата, който пазеше помещението, не ни пусна да влезем; ние настояхме, като си казахме имената, да влезем вътре и да каже на лекарите, ако има такива, че ние желаем само за минута да се обадим на болния. Слугата влезе в стаята на Яворова и като се върна, ни каза, че не е възможно да влезем вътре, въпреки всичко.
Като излязохме от помещението, след няколко крачки срещнахме един мой познат, служител в болницата, който ме поздрави и ми съобщи, че трупът на Лора се намира в моргата. Тогава аз помолих Крапчева да се отбием в моргата, да се поклоним на тленните останки на Лора. Вътре в моргата заварихме един мой познат служащ, който ме познаваше от честото идване като студент по часове на съдебна медицина. От него разбрах, че скоро ще дойде прокурорът и лекарите-експерти, за да направят експертизата. Тогава Крапчев си замина, но аз останах, разбира се по единствената причина, защото имах непреодолимо желание да разбера истината. Прокурорът се забави доста, но почти надвечер дойде и веднага пристигнаха и лекарите-експерти, д-р Пиперков и д-р Божирад Татарчев. В началото се намери патрончето на револвера, защото при преобръщането на Лора се изтърси от чаршафа, който стоеше под нея. Ясно се виждаше само раната на гърдите. На гърба рана не се забелязваше никак. Беше и доста мрачно в моргата. Като обърнаха тялото и търсейки по посоката от раната на гърдите, един от лекарите намери със стилото си една едвам забележима следа близо до гръбнака и скоро се разбра съвършено ясно, че това е едно отвърствие на куршума. Понеже познавах и двамата експерти от близо, позволих си по отделно и на ухо да ги попитам за тяхното заключение. Почти с еднакви думи, те ми казаха същото нещо: „Няма никакво съмнение, че отвърствието на гърба е класическо входно отвърствие, а цъфналата рана на гърдите е изходно отвърствие.» Когато казах на Татарчева, че Яворов отрича, и то категорически, да е стрелял, Татарчев ми отговори буквално: „Това магаре, нашият приятел, лъже; отвърствието на гърба при никакви обстоятелства не може да бъде изходно.» Аз стоях повече от половин час за експертизата, обаче смрачи се много и прокурорът, по съгласие с лекарите-експерти, решиха да продължат довършването на експертизата на следния ден заранта.
Не съм имал случай да говоря по-късно с д-р Пиперкова по същия въпрос до смъртта му. Преди няколко месеци, обаче, срещайки случайно д-р Татарчева на ул. „Раковски» и „Гурко», позволих си да му поставя въпроса: „Спомняте ли си какво ми казахте в моргата при аутопсията на Лора Каравелова и защо в последствие Вашето заключение беше противоположно на онова, което ми казахте първия ден?» Д-р Татарчев ми отговори: „При аутопсията ние констатирахме движение на откъснати костни частици, от което се убедихме, че е стреляно отпред.» Не исках да споря с доктора, защото и аз съм юрист и имам известни познания по съдебна медицина. Според всичко, което зная, първото мнение на двамата лекари-експерти не подлежи на никакво оспорване и съмнение.
Ако раната на гърдите би била входно отвърствие, остава да се разреши въпроса, самостоятелно, кой от двамата е стрелял.
Но има и един човешки въпрос: Дали един мъж е по-виновен, когато по заслепление или безумно вълнение убие жена си или когато я докара до положение да посегне сама на себе си.
Като Ви прося извинение, Уважаема госпожо Каравелова, че на връх Коледа Ви занимавам с тъй болезнена за Вас тема, моля Ви да бъдете уверена, че и аз изпълнявам честно едно морално задължение и пред Вас не желая повече да мълча, а за българската история е достатъчно да разреши спора, макар и по-късно, но справедливо и обективно.
Приемете, Многоуважаема госпожо, моята дълбока почит и искрена преданост.
Ваш: [Гр. Василев]
ЦДА, ф. 135 к, оп. 1, а.е. 21, л. 247-249. Копие. Машинопис. Публ. в Гр. Василев, Един живот в писма. (Из архива на Григор Василев). Т. №. Писма от него (1904-1942 г.). Предговор, съставителство и бележки Ц. В. Билярски. С., 1998, с. 204-207.

№ 4

ЧАСТ ОТ ПИСМО ОТ Д-Р КРЪСТЮ КРЪСТЕВ ДО НЕУСТАНОВЕН КОРЕСПОНДЕНТ

Б. м., 31 октомври 1914 г.

… Ви да поблагодаря от мое име на г. Букурещлиев, че все пак “mal gre toust?? – ме счита способен за хубави жестове”. Много съжалявам, че съвсем незаслужено ме упрекват, тъй като аз нито съм искал неговото извинение публично, нито насаме – от Григор Василев, нито имам намерение да искам, нито пък има защо. Аз не съм говорил за него “небивалици” у тях, а само квалифицирах неговите клевети по съдържание на Яворов. А че това не са небивалици, госпожата може да се убеди – не от мене; аз няма да се терзая да давам уверения, за да доказвам правотата си; повтарям, не от мене, а пак от Григор Василев; това ще бъде много невероятно, но то е, за голямо съжаление, бих разказал ако исках да продавам честта на госпожа “свършена истина”. За щастие може да свидетелствува трето лице. Да, за щастие, разбирам не с ирония, тъй като тоя господин, ако съдя по писмото на госпожата, т. е. ако тя предава неговите думи, “голям и доста дързък лъжец”. – Ето истините: един ден след смъртта и един ден преди погребението на Яворов (което стана на третия ден 18 октомври) дойде у мен д-р Ал. Балабанов, за да ми предаде от името на Григор Василев следното; че той действително първия ден след смъртта на Лора говорил, че Яворов е неин убиец, но сетне като видял, че се явяват противоречия между него и лекарите, престанал да говори по това и онзи съставя свое мнение. При тоя случай Балабанов ми каза също: 1) че Григор Василев на пътя го молил да ми заяви това от негово име и че тоя ден го срещнал и му повторил молбата си; 2) че Григор Василев мотивирал молбата си с думите: понеже Кръстев и у семействата говори против мен. А това значи, че му е било съобщено, какво съм говорил за него у Букурещлиев, за което аз им съм благодарен, понеже аз обичам и желая да знаят хората какво мисля за тях и никой не бих желал да си мисли, че се скривам от тях. А също значи: че сам Григор Василев никак не счита за небивалица разказа и постъпките, които му приписах и нямаше защо да ме уведомява, че той в яростта си говорил работи, за които аз го осъждах, които считам за клевета. Как е могъл той, след като е изпросил от Ева Балабанова да му даде тия обещания, как е могъл да пише това на госпожата, без да заслужи името лъжец. Аз зная. Разумява се, аз си предполагах, че той е този лъжец и никой друг. Остава госпожата да потвърди предположението ми и да го оправдае като посочи друг. Благодаря Ви, че ми съобщихте тая работа. То е добра услуга, но навярно ще я платите с неприятности.
Предава благодарностите си и му благодари за поканата.
НА БАН, ф. 47 к, оп. 1, а. е. 242, л. 2. Дешифровка от стенограма. Ръкопис. (Стенограмата е на л. 1 в същата а. е.)