Цариградската конференция завършва без резултат

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
януари 2021
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Цариградската конференция завършва без резултат

На 20 януари 1877 г. завършва без резултат Цариградската конференция, наричана още „Цариградска посланическа конференция от 1877 г.” На нея заседават посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, състояла се от 23 декември 1876 г. до 20 януари 1877 г.

Работа на конференцията

Поводите за провеждането на Цариградската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание в България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя от друга.

Не друго, а подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическата конференция в османската столица.

В конференцията участват представителите на Великобритания (специалният пълномощник маркиз Солсбъри и посланикът в Цариград сър Хенри Елиът), Русия (граф Николай Игнатиев, Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия и САЩ, както и османски представители (Сафет паша и Ибрахим Едхем паша).

Първоначално – от 30 ноември до 10 декември 1876 г. – маркиз Солсбъри и граф Игнатиев разговарят относно политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина. След това от 11 до 22 декември се водят предварителните заседания на конференцията без османски представители.

По време на предварителните заседания посланиците на Великите сили излизат с общ план за решаването на проблемите в Западните Балкани и установяване на мир между Сърбия и Черна гора и Османската империя. Планът предвижда създаване на автономна област от Босна и по-голямата част на Херцеговина с един главен управител. Сърбия получава малка поправка на границата си, а Черна гора се разширява териториално в Южна Херцеговина и Северна Албания.

Предложенията относно България

По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат различни решения.

Руско-американският проект, изработен от княз Алексей Церетелев и американският консул Юджийн Скайлър, предвижда единна българска автономна област, включваща Дунавския вилает, Софийски санджак, Пловдивски и Сливенски санджак от Одринския вилает и населените с българи части на Македония. Срещу него обаче възразяват представителите на останалите Велики сили и особено австро-унгарският външен министър граф
Андраши и британският представител маркиз Солсбъри. (В цялата си история до сега България не е видяла нищо добро от Великобритания и Австрия.)

Така в окончателния план на конференцията се налага британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.“

Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без каазите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и каазите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.

В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и каазите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.

Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско, Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно. Всъщност целта е Русия да не усили прекалено своите позиции и чрез смесената Източна област да се попречи на пътя ѝ към Цариград и Проливите – Босфора и Дарданелите.

Пратениците на Великите сили изработват и проект за органически правилник за двете български области, който предвижда:
• Главните управители на двете области се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили. (Отхвърленият руски проект предвижда главният управител на единната българска област да се избира от местното население). Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.
• Всяка област ще има законодателен орган — събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз.
• Областното събрание избира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.
• Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди.
• Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.
• Черкезите се изселват от двете области.
• Основна административна единица е кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта.
• Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.

Историческо значение на Цариградската конференция

На 21 декември изготвеният на конференцията план е връчен на Високата порта. Междувременно султан Абдул Хамид II назначава за велик везир привърженика младотурската партия и на конституционното управление Мидхат паша. На официалното откриване на конференцията на 23 декември 1876 г. Сафет паша става и прогласява „великия акт на промяна на 600-годишната форма на управление на империята. Негово величество султанът ощастливи империята с конституция.“ С това се заявява началната турска позиция, че конференцията е излишна, тъй като конституцията дава на империята нужните реформи.

Великите сили отхвърлят турските внушения за ненужност на предложените реформи. На последващите пленарни заседания на конференцията Турция представя възражения и контрапредложения, които също са отхвърлени от Великите сили, а опитите за преодоляване на различията остават безуспешни. На 18 януари 1877 г. великият везир Мидхат паша обявява окончатерния отказ на Турция да приеме решенията на конференцията. Държавите, участнички в конференцията, отзовават своите посланици от Цариград.

На 19 (31) март 1877 в Лондон е подписан т.нар. Лондонски протокол – последен дипломатически опит за въздействие върху Османската империя от страна на Великите сили с оглед решаването на проблема по мирен път. Отказът на Високата порта да изпълни решенията на Цариградската посланическа конференция и на Лондонския протокол слага край на мирните опити за решаването на Източния въпрос, и дава повода за Руско-турската Освободителна война 1877-78.

Заедно с Априлското въстание, конференцията е решаваща стъпка по пътя към Освобождението. С нейните решения международната общност по най-авторитетен начин легитимира българските аспирации за възстановяване на българската държавност, като очертава и естествените граници на българския етнос към втората половина на ХІХ век.

В памет на Цариградската конференция е наименован връх Цариград на остров Смит от антарктическите Южни Шетландски острови.

http://www.blitz.bg/news/article/177169