BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Йовков се срамувал да признае на Багряна, че я обича

Веселин Митев

Когато през лятото на 1988 г. гостувах в дома на Елисавета Багряна, за да й подаря току-що излязлата от печат в превод на есперанто нейна книга с избрани стихове „От бряг на бряг”, тя между другото ми разказа как навремето, едва 20-годишна, е имала роман с Йовков, който продължил цели пет години. Тогава тя е още никому неизвестна пишеща дама, а той е публикувал само няколко цикъла сантиментални стихотворения и десетина разказа, които още не разкриват големия му талант.

„И досега си спомням една вечер, когато след дълга разходка из Градската градина, той ме изпраща до дома ми. Аз стоя на стълбите в бяла рокля и бяла широкопола шапка, а той ме моли: „Постойте така, да Ви погледам!”
Унесена в красивия спомен, Багряна изведнъж се засмя: „Няма да повярвате, но и Йовков отнех от Дора Габе. Защото преди мен той е бил влюбен в нея.” Но веднага добави: „Шегувам се, разбира се. Нас с Дора цял живот ни обявяват за вечни съпернички и смътни врагини, а ние сме големи приятелки. Веднъж занасяха Дора, за да ни скарат: „Лиза е опасна, само как ти открадна Боян Пенев!“ А Дора ги погледна съвсем спокойно и им отвърна по достойнство: „Боян Пенев е голям мъж и той може да има две жени!“ Клюкарите млъкнаха като попарени, а в случая Дора прояви характер. Не случайно съм й посветила стихотворението „Нестинарска съдба“, където казвам, че участта на българката е такава: все да танцува върху жар.”
Факт обаче е, че „Вечната и святата” отмъква най-напред съпруга на Дора Габе – проф. Боян Пенев, а сетне и годеника й Александър Ликов, дипломат и публицист. Като съвсем млади пък и двете са имали любови с един синеок красавец на име Тодор Христов, който пише стихове, а по-късно става дипломат.
Дора Габе се запознава с Йовков през лятото на 1906 г. чрез брат си Сеня, който е приятел с младия даскал в с. Долен извор, съседно село на Харманлък, където е родена. Тя току-що се е върнала от Гренобъл с диплома по френски език. Смайващо красива, облечена с моден тоалет от Швейцария, Дора сама ходи с кабриолет до границата да получава писмата си. Йовков веднага я харесва, но Сеня я държи далеч от него, ревнува я. Не дава никой да припари до нея. И всеки път, когато даскалът рече да се видят насаме, пристига и той. Разхождат се по шосето за Варна или сядат на раздумка в квартирата на Дора, но винаги тримата.
Накрая даскалът-писател все пак успява да измоли разрешение от бащата на Дора да я разходи с кабриолет из полето. Там те се гонят на воля, но стеснителният Йовков не предприема нищо повече. Вероятно не е сигурен че и тя го харесва и се страхува от евентуален отказ.
Така я посреща и изпраща при всяко нейно гостуване през ваканциите в Добруджа.
После пътищата им се разминават и само от време на време чуват по нещо един за друг. Но Дора чете всичко, което той публикува. Особено разказите му за Добруджа.
Докато е на служба в българската легация в Букурещ, Йовков й пише тревожно писмо. Моли я да се застъпи за него да не го изхвърлят от работа – наклеветен е, че е негоден за тази служба, за да дадат мястото на друг. След нейната намеса обвинението отпада. През 1927 г. Йовков се завръща в България със семейството си и в дома си го приютяват сестрата на Дора – Бела Габе, и съпругът й Спиридон Казанджиев.
Когато през 1934 г. в печата се появяват първите части на романа “Чифликът край границата”, и Дора, и близките й разбират, че всъщност точно тя е прототип на главната героиня Нона. “Как можахте тъй да ме нагласите. Защо ме правите героиня на романа си?” – пита Дора. Той я успокоява, че е взел само външния й образ, силния й дух, нищо друго. Инак двамата, макар и рядко, се виждат или в дома на сестра й, или в кафене “Цар Освободител”, където присъства и Спиридон Казанджиев.
След смъртта на Йовков поетесата пише в спомените си: „Нищо не ме е сближавало видимо с него, но въпреки това трябва да съм чувствала много силно присъствието му в моя живот, щом като чувствам тъй силно липсата му“.
Това е единственото признание за чувствата й към големия белетрист.
За разлика от нея, Багряна е по-словоохотлива за връзката си с Йовков.
Двамата са близки от 1913 до 1918. Понякога се срещат по няколко пъти на ден. А когато веднъж не се виждат десет дни, на единадесетия Лиза получава от него писмо от цели 24 гъсто изписани страници. „Тези десет дена прекарах в мълчание. Истинско мълчание – не продумах нито дума никому“, признава й той.
„Мълчеше. Никога не е изявил външно чувствата си. Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиму не доверяваше”, споделя по-късно поетесата.“Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол“ – казва след време Йовков за нея.
Тя пък ще запомни „неговата особена, блага усмивка, тихия, топъл глас и мекия, малко пеещ, приличащ на нашия сливенски говор”.
Бързо намират общ език.
Стеснителността на Йовков вероятно не е единствената причина за пасивността в отношенията му с Багряна. По това време той получава мизерна заплата като библиотекар и редактор в Министерството на външните работи, която едва му стига за хотел и храна, а Лиза е дама, която иска подаръци, пътувания, динамичен светски живот.
През Първата световна война, когато Йовков е кореспондент от фронта на „Военни известия”, той й пише от окопите дълги, много поетични писма. „Сега по нас цъфтят нарове. И всички тези безброй ярко алени цветове аз обричам на Вас“, изповядва в едно от тях влюбеният писател.
Но колкото повече опознава Багряна, толкова по-ясно си дава сметка, че тя не отговаря на идеала му за съпруга – за любеща къщовница, домакиня и добра майка, която да не ламти за обществени изяви, а да му осигури спокойствие да работи. Точно така формулира той своята представа за идеална съпруга пред свой приятел. На всичкото отгоре сестрата на Багряна и годеникът й му съобщават, че скоро се канят да минат под венчило и настояват той и Лиза да им станат кумове. В този момент свръхчувствителният Йовков внезапно пребледнява, веселото му настроение изчезва, той е видимо притеснен – Църквата забранява на кум и кума да се венчаят помежду си!
От този ден насетне Йовков постепенно се отдръпва от Багряна. Само след няколко месеца, на 15 декември 1918 г., вече 38-годишен, той се жени за младата студентка по история Деспина, която изцяло отговаря на идеала му за съпруга.
Но Багряна продължава да изпитва към него най-топли чувства и когато той умира едва 57-годишен, тя пише in memoriam стихотворението си „Жътварят”:
В потайна мисъл и мълчание обгърнат,
загледан някъде възбог и вдън сърцата,
замина той оттук и няма да се върне:
във свойта гръд го взе любимата – земята

* * *

Така, както говорим за връзките на Йовков с Дора Габе и Багряна, има опасност да останете с впечатлението, че по отношение на жените той, ненадминатият сърцевед и сладкодумец, обрисувал в творчеството си прекрасни женски образи, в реалния живот е прекалено сдържан, някак си плах и дистанциран, с една дума – самотник със скучен интимен живот. Не, не е такъв. Приятелите от най-ранната му младост го описват съвсем друг – влюбчив, палав, ревнив, готов на какви ли не лудории в компанията на красиви момичета.
„Еротичните чувства бяха силно развити у Йовков. Той изпитваше болезнено един истински полов глад, но не проявяваше тоя си нагон бурно, а го потискаше дълбоко в себе си пред хората. Почти всяка по-хубава учителка или интелигентна мома не минаваше незабелязана от него….”, разказва в спомените си учителката от с. Пчеларово Фроска Иванова.
Колега на Йовков от даскалските години в добричкото село Саръджа – Калчо Станчев, пък разказва, че там бъдещият голям писател се влюбва в две учителки едновременно. По едно време обаче разбира, че едната от тях, Екатерина Русева, върти любов с някакъв банков чиновник от Добрич. Не го извиква на дуел, но му пише гневно писмо, с което го предупреждава да не навлиза в чужда територия. Онзи, разбира се, му отговаря в същия тон. Така няколко месеца си разменят писма, а в края на учебната година Екатерина решава да се премести в друго село. Даскал Йовков хуква да я гони. А пред свой приятел казва, че ще се самоубие, ако тя откаже да се омъжи за него. След като тази история отшумява, се спуска да ухажва друга своя колежка, някоя си Ана Салова, но и там нещо не се получава. Все пак по онова време той е все още един беден даскал, който не може да предложи кой знае какво на бъдещата си невеста.
Изследователите му изброяват още имена на млади и красиви селски даскалици, с които има сърдечни преживявания – Елена Атанасова, Йорданка Симеонова, Мара Рафаилова. Тича подир тях и ги ревнува от всичките мъже. По-късно в романа си „Приключенията на Гороломов“ описва някои от тези свои преживявания.
„Той беше влюбчива натура: обичаше младите, игривите и засмените учителки. Изобщо избраничките му бяха весели и пъргави момичета… Аз често получавах от него писма, които представляваха малки поетически разкази…. Казват, че съм била героинята Ганка Попова в романа „Приключенията на Гороломов”. Наистина, имам същото име, на времето си носех бяла блуза, синя поличка, обичах да се кича с цветя, постоянно пеех и свирех на китара… Ако човек съдеше по външността на Йовков, никога не бих допуснала, че под неговата груба физиономия може да се крие поетична душа. Тогава той пишеше стихове, но не беше известен като писател”, разказва учителката Ганка Попова от съседното на Каралий село – Богданлий.
Както се казва, всичко с времето си. Когато през 1918-а се жени за Деспина Колева, той е вече на 38 години, учителствал е 11 години из добруджанските села, прекарал е тежки месеци на фронта. И в съпружеския живот търси спокойствие, което да му даде възможност да работи.
Деспина се оказва възможно най-подходящата за него жена. Изключително фина, с вродена деликатност, тиха и много интелигентна. Тя има недъг – дланта и пръстите на едната й ръка са малки, недоразвити и затова баща й решава да й даде подходящо образование и професия. Най-напред следва история две години в Женева, но след като избухва Първата световна война, продължава образованието си в Софийския университет.
Вече известен писател, Йовков я среща по време на кратката си отпуска от фронта през 1917 година. (Малко известен факт е, че той участва във войните от 1912 г. до 1918 г., че е раняван и е бил кореспондент на сп. „Военни известия”. И в трите войни участва и неговият приятел – поетът Христо Ясенов, който преди него има кратък роман с Деспина). Студентката по история прави силно впечатление на Йовков със своите широки интереси и интелект. Женят се в края на 1918-а в родния й град Добрич.
Въпреки че цял живот страдат от безпаричие, а и Йовков често боледува, Деспина винаги намира начин да върже двата края и да не го тревожи с всекидневните грижи, за да може той да пише спокойно.
А той никак не е лек за съжителство. Изключително затворен. Мъчен човек. Пълен отказ от всякакъв светски живот. Иска тишина и да е сам. Маниак по отношение на облеклото си. Цял живот пази диети и вкъщи е голям проблем да измислят какво да сготвят.
“От момента, в който свързах живота си с Йовков, струва ми се, че започнах да живея за него и чрез него. Свой личен живот аз нямах, а и не чувствах необходимостта да имам”, пише в спомените си Деспина.
Нейна е и заслугата да се запази жив споменът за класика във времена, когато за него не се говореше и творбите му не се издаваха. (Близо 25 години след 9 септември 1944 г. той потъва в забрава след едно изказване на вездесъщия Георги Караславов, провъзгласен за академик, че „Йовков е дребнобуржоазен драскач”.) Деспина Йовкова все пак успява да издаде негови книги благодарение на Светослав Минков, по онова време главен редактор на изд. „Български писател”. Именно Минков през 1955 г. поема отговорността върху себе си и издава Йовков. Започват безкрайни заседания на редакционни съвети и съюзни ръководства, над които като дамоклев меч застрашително висят думите на Вълко Червенков, че ръководството на СБП е допуснало да се надцени значението на Йовков. Светослав Минков стоически понася всичко това.
През 60-те години на миналия век Деспина Йовкова събира всяка седмица в дома си писатели и художници на виенски чай и кифли и в този неформален литературен салон се обсъждат произведения на наши и западни писатели. На сбирките редовно присъстват Дора Габе и Елисавета Багряна.
Деспина Йовкова умира през 1967 г., прегазена от автомобила на италиански чиновник на бул. „Цариградско шосе“. Тогава има само едно платно, подлези не съществуват. Пресича към тенис кортовете – тенисът е нейният любим спорт. Случаят е потулен.
Изключително скромна като родителите си е и дъщерята на писателя Елка Йовкова. Тя следва във Виена история на изкуството, специализира режисура в прочутата чешка киностудия „Барандов” и владее 7 езика, но трудно си намира работа. Дълги години превежда статии за модното списание „Лада”, докато чака (цели 8 години!) да я назначат в телевизията. Става режисьор на дублажите на най-популярните и обичани тогава сериали като „Форсайтови”, „Богат, беден” и „Болница в края на града”. Почива през 1993 г.
Съпругът й арх. Боян Попов завършва в Загреб, работи в БАН, но в смутните времена на 50 – 60-те години приключва с архитектурата и се отдава на детското си хоби фотографията. Той е първият фотограф чужденец, допуснат в Куба след революцията през 1959 г., и автор на последната снимка на Че Гевара преди заминаването му за Боливия. Умира съвсем млад.
Внукът на Йордан Йовков – Боян, като оператор в „По света и у нас” на БНТ и автомобилен състезател обиколи света. Отразявал е военни конфликти и събития от горещите точки на цяла Латинска и Централна Америка.
Боян има двама синове – Мирослав и Боян Попови. Други разклонения в рода няма. Йовков е имал трима братя, но те умират млади или нямат деца.

http://www.antimovski-han.org/article.php?id=648