BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Артистите днес са на колене

Цветана Бандаловска е прима на Софийската опера вече 12 години. Тя е некороновата кралица на сопрановите партии. Сред учителите на родената в Русия певица са Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова. За Фрая и Зиглинде в шедьоврите на Вагнер „Рейнско злато“ и „Валкюра“ получи „Златна лира“ през 2012-а. Именно Бандаловска представи за първи път у нас интегрално песните на немския композитор. Тя е и страхотната Саломе в едноименната опера на Щраус. И въпреки че гастролира във Франция, Италия, Испания, Русия, Тайван, Китай, Тунис, Цветана избра за своя сцена тази на Софийската опера. Дванайсет години чака Татяна от „Евгений Онегин“, чиято премиера беше миналия петък. Довечера и утре са следващите премиерни дни. Режисьор е румънецът Йон Карамитру – бивш министър на културата, актьор на Браян де Палма и Стивън Содърбърг.

– Г-це Бандаловска, накъде според вас върви културата?
– Ценностната система е в срив в световен мащаб. Не може шефът на ООН да се кърши в Gangnam Style. Това е падение, което означава само едно – че той е възхитен от това явление. А в него няма нищо ценно и хубаво. В Европа има страхотни спектакли, но те са рядкост. В Германия пък е „модерно“ да се правят кошмарни постановки. Толкова са „авангардни“, че не знаеш на коя планета си. Чудиш се дали не си в психиатрична клиника. Естествено, че по този начин се флиртува с така наречената широка публика, но операта не е за тълпата. Няма как да вкараме народа в операта. Просто защото той няма сериозна подготовка за класиката. Много хора у нас не я познават. За да я усетят, им трябва добра обща култура. Трябва да разберат, че операта провокира най-красивите неща – а не първичните страсти, които се вихрят по телевизиите. Говорим за ценностите на човечеството. Ако вибрациите от душата на артистите стигнат до публиката, могат да направят околния свят по-добър. Ние свързваме материята с духа и с вечността – за да може човекът в залата да се откъсне от бита и да почувства мирозданието. За тези спиращи дъха моменти живея.
– Големи български певици избраха свободата по света. Вие защо все още сте у нас?
– Моят път започна тук. Участвала съм в най-големите конкурси, работила съм с най-големите педагози и диригенти. Атмосферата беше подходяща за моето формиране. Ако бях скочила веднага на международните сцени, може би нямаше да издържа. Моята опера е тук, в София.
– Чие мнение цените най-много?
– Има хора, на които се доверявам. Разрешавам да ми казват всичко – и най-вече нещата, които не са се получили.
Съвършен е само Бог
Имам и фенове, които винаги са в операта, когато излизам на сцената.
– На какъв език предпочитате да пеете – руски или български?
– Ако руският е майчиният ми, то бащиният ми е българският. Към руския имам особено усещане. Културата, която той носи, трудно се разбира, ако човек не го говори. А когато пея на него, гласът ми се движи различно. Душата ми вибрира по друг начин. Родена съм в Русия и нося тамошната енергия, а това се отразява на изпълнението ми.
– Каква е вашата Татяна?
– Истинското раждане на образа се случва на сцената. Чудото е там – в светлината на прожекторите. Моята Татяна е обагрена от душата ми, от гласа ми, от тялото ми, от цветовете, които мога да дам като Цветана. Разучих Татяна, още когато бях на 18. С нея се явявах на конкурси, прослушвания, концерти. Но 12 години се разминавахме. Сега вече се срещнахме и сляхме. Нейната чувствителност ми е много близка, интровертността и мечтателността й са ми добре познати. И аз съм писала любовно писмо. И аз съм преживяла разочарование и разминаване. Срещнала съм след години този човек. Татяна
живее в света на книгите и сънищата
– също като мен, Цветана. Духът на Чайковски и Пушкин, аурата на всички Татяни преди мен ме обагрят.
– Как се работи с режисьор като Йон Карамитру – голяма звезда, бивш министър на културата?
– Леко. Той познава артиста. Още в началото беше категоричен: „Цветана, ти си Татяна. Нямам какво да ти кажа“. Разбираше се, пречупих през себе си неговите съвети. Той има различна визия – етюдите се сменят на сцената. Това ни съкращава живота, защото много бързо трябва да се преобличаме.
– Като че ли звучи сложно?
– Но не е. Напоследък по сцените наблюдаваме само екшън и прекалени „провокации“ – форми, изпразнени от съдържание и смисъл. Човек излиза от представление и не знае какво е гледал. Разочароват ме дори театралните спектакли, за които много се говори и на които се връчват награди. Когато познаваш произведение на Шекспир, се чудиш: „Какво става тук?“. Режисьорите, които поставят „по“ най-добре да си напишат пиеса и да я направят, както си поискат – а не да мародерстват върху автора. Осъвременяване не означава осакатяване. Нима можем да посегнем на Леонардо да Винчи и Микеланджело? Те принадлежат на друго време, но това не ги прави несъвременни.
– Може би придобиват нови смисли?
– Днес смисълът е изгубен за хората. Прекалено много сме заети с външния свят. Интелектът е лукс. Всичките ни сетива са насочени навън, а не навътре. Ако сме по-съзнателни, ще ценим неуловимите съкровища на човешката култура.
– Една от последните европейски постановки на „Евгений Онегин“ в Берлин показва хомосексуални отношения между Онегин и Ленски. Бихте ли се съгласили да участвате в подобна версия?
– Не – ако мога да избирам. Актьорите и певците днес са поставени на колене. Важен е режисьорът, а много често той показва психическите си проблеми.
Излизам от театрите дисхармонира-на, ядосана и гневна
– За каква кариера мечтаете?
– Доволна съм, че правя това, което обичам. Имам публика и театър. Мечтая за големи диригенти и режисьори, които да ме провокират. Независимо къде. Тогава животът ми ще бъде изпълнен със смисъл. Но бързам бавно. Не ламтя за роли. Не обичам халтурата и може би заради това оставам встрани. Но това ме удовлетворява. Не искам да продавам душата си там, където ще я стъпчат и ще остане неразбрана. Като човек на изкуството нямам право да го правя. Това е примерът, който искам да дам. Славата и успехът са много относителни. Когато имаш дар, носиш отговорност.
– Мислите ли за семейство?
– Обичам децата и общувам много добре с тях. Но цялата ми енергия отива в работата. Тя изисква усилия и време. Ролите ме правят щастлива. Много певци имат и семейства, но всеки е устроен по различен начин. Аз няма да се справя и с двете неща.
– Не мислите ли, че някой ден ще съжалявате?
– Всеки може да роди дете, но важното е как го отглежда и какво му дава. Как то ще продължи този свят и какъв ще го направи. Отговорността към едно дете е да му помогнеш да израсне качествено, за да може и то да дава плодове за човечеството. Смисълът на живота не е да ядеш, да пиеш и да раждаш – определящи са съзнанието и творчеството.

http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2013-02-01&article=439580