BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
април 2019
П В С Ч П С Н
« мар.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  

ИСТИНСКИЯТ РОМАН НА ЯВОРОВ

Том I

Съст. Цочо Билярски, Василена Билярска

София, 1913 г.
УВОДНИ ДУМИ

ОТ Ц. БИЛЯРСКИ И В. БИЛЯРСКА

Посвещава се на 100 годишнината от смъртта на П. К. Яворов

Ако животът на един човек може да бъде оприличен на един роман, то за многобройните му любовни истории едва ли трябва вече да се говори за един роман, а за цяла поредица от романи. Ако тази личност е Яворов е направо нелепо да се говори за един роман, тъй като най-трайно място в неговия живот, отразило се и върху творчеството му са романите му с Дора Габе, Мина Тодорова и Лора Каравелова. Дори и да не търсим асоциации с Мопасановия „Бел Ами”, то те се набиват на очи дори и от бегъл поглед.

Повече от половин век най-популярната книга за Яворов е двутомникът на неговия съвременник и приятел Михаил Кремен „Романът на Яворов”. Но едва ли трябва да се търси обективност в Кременовия шедьовър, тъй като той не може, дори и да иска да бъде обективен, тъй като е дълбоко затънал в Яворовата лична драма. Тогава къде трябва да търсим истината? Определено тя се крие в многобройните документални публикации, в спомените на съвременниците, а и в недостатъчно познатите документи от т.н. „Яворов архив”, които вероятно ще останат непознати и в далечното бъдеще. Много светлина върху живота и творчеството на поета, революционера и любовника Яворов хвърли неговата неуморна племенница Ганка Найденова – Стоилова, а юриста Никола Гайдаров открехна вратата на съдебните зали, за да добави още един щрих – съдебната разправа – към житейската драма на Яворов. Огромни усилия бяха хвърлени и да се разкрият местата на жените (Дора Габе, Мина Тодорова и Лора Каравелова) в живота и творчеството на великия чирпанлия с непоетичната фамилия Крачолов. А като разгърнем кореспонденцията му ще открием имената и на още познати и не дотам познати дами. Кръгът „Мисъл”, предвождан от гръмовержеца д-р Кръстев не само преименува провинциалиста-телеграфопощенски чиновник, но и му намериха място за реализация в столицата, а с подкрепата на проф. Иван Шишманов той бе изпратен да се школува в центъра на тогавашния цивилизован свят – Франция. Макар, че и в провинцията Яворов не беше чужд на македоно-одринското движение, но в София той беше въвлечен направо в центъра на революционните борби и стана страна в борбата между вътрешни и върховисти.
Макар мнозина да познават поезията, публицистиката и спомените на Пейо Яворов, посветени на македонските и тракийските българи и дейността му като активен участник в българския културен живот на границите на двете столетия все още има неизвестни и непознати моменти от неговия живот и дейност. Почти две десетилетия от живота си той посвещава на борбата на поробените българи от Македония и Одринско, като поет, публицист, журналист, четник, войвода и задграничен представител на Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМОРО) в София. Яворов е и близък приятел и съратник на бележитите ни революционери Гоце Делчев, Тодор Александров, Христо Матов, Тодор Лазаров и още редица от водачите на ВМОРО. В българските архиви има още не малко непроучени документи за неговия живот и дейност – на поет, драматург, редактор на вестниците на ВМОРО („Право”, „Свобода или смърт”, „Дело”, „Автономия”, „Революционен лист”, „Илинден”) и на сп. “Мисъл”, както и като член на литературния кръг “Мисъл” и революционер. С дейността е творчество си Яворов се нарежда сред духовните и революционни водачи на народа ни и може би руския журналист-емигрант Владимир Викторов – Топоров има право като нарича първото десетилетие на ХХ век “Времето на Яворов”.

Пейо Крачолов Яворов е роден на 1 януари 1878 г. в Чирпан. Учи в Чирпан и Пловдив. През 1893 г. завършва ІХ клас на Пловдивската мъжка гимназия и още същата година постъпва на работа като телеграфопощенски чиновник в Чирпанската телеграфо–пощенска станция, а след това получава назначения в станциите в Стара Загора, Чирпан, Сливен, Стралджа и Анхиало. В тези ранни години той дружи с дейците на ВМОРО Пейо Гарвалов и Коста Нунков и вероятно под тяхно влияние влиза в македоно-одринското революционно движение около 1898 г. Започва да пише стихове, посветени на борбите на македонските българи и на арменците, които публикува във в. “Глас македонски” и “Ден”. Изпраща стихове и до сп. “Мисъл” и веднага неговият талант е забелязан от д-р Кръстю Кръстев и Пенчо П. Славейков, като д-р Кръстев настоява Яворов да се премести да живее и работи по-близо до столицата. По предложение на Пенчо Славейков фамилното му име Крачолов е заменено с артистичния псевдоним Яворов, с който известността му ще премине далеч извън земите ни. Заради стихотворението му „Арменци” и до днес арменският народ ще тачи паметта на големия български поет и революционер и ще му издигне и паметници в центъра на София и в Ереван. Един от тях и днес стои на видно място в Борисовата градина в София.
От началото на новия век, когато пристига в София, която е не само столица на България, но и важен център на македоно–одринското движение Яворов се включва активно в работата на Върховния македоно–одрински комитет (ВМОК), а след разцеплението му през лятото на 1902 г. ще премине в крилото на инженер Христо Станишев и Тома Карайовов, което стои на позициите на Вътрешната организация. От този момент той безвъзвратно свързва живота, творчеството и дейността си с ВМОРО и става най-доброто и бойко перо на вътрешните, както в борбата срещу върховизма, така и с турския поробител и с чуждите пропаганди. Благодарение на близостта си с големия български революционер Гоце Делчев започва работата си вече като деец на ВМОРО в нейните печатни издания “Дело” (1901-1902), “Свобода или смърт” (1903), “Автономия” (1903) и навлиза с чета в Македония. Вестник «Дело» започва да излиза като независим македоно-одрински лист, но в действителност представлява официален легален орган на Вътрешната организация. Той започва да излиза на 31 декември 1901 г., а прекъсва издаването си на 28 юли 1902 г. От него са отпечатани само 29 броя, а с текстовете на Яворовите материали може да се запознаете със специално издаденото томче с публицистика на поета-революционер по македонския въпрос. Вторият вестник, който започва да редактира и издава Яворов, този път като нелегален орган на ВМОРО е хектографираният «Свобода или Смърт! Бунтовен лист», който излиза от 10 февруари 1903 г. до 21 април 1903 г. От него са отпечатани 12 броя. Вестникът изцяло се подготвя и пише от Яворов, като се списва във вътрешността на Македония в Серския окръг. Той е печатан върху подвижен хектографски апарат, разнасян на гърба на едно магаре. Яворов е съпровождан от един четник, който му помага при предвижването на хектографа и печатарските материали и при отпечатването на самия вестник. Целта, която се гонила с издаването на вестника във вътрешността на Македония е била да се подготви населението за предстоящото Илинденско-Преображенско въстание.
Яворов сътрудничи със свои материали и в други два вестника – «Право» (1902), който стои близо до ВМОРО и до органа на Задграничното представителство на ВМОРО в София – в. «Автономия» (1903). Вестник «Автономия», от който ще се отпечатат само три броя (от 1 до 16 август 1903 г.) започва да излиза в първите дни на въстанието. Макар, че вестникът ще носи подзаглавието «задграничен лист на Вътрешната македоно-одринска организация», той ще представлява особен вид издание, повтарящо опита, който македоно-одринското освободително движение натрупва с притурките на в. «Право» и «Реформи», когато са отразявани въстанията на Върховния комитет – Четническата акция през 1895 г. и Горноджумайското въстание от есента на 1902 г. След като организацията, още преди въстанието изгражда свои информационни бюра в Битоля и в Бургас Яворов ще приема получаваната информация от тях по време на въстанието и ще я отпечатва в започналите да излизат «Притурки на в. «Автономия» и «Bulletin de Autonomie». От тях ще излязат 60 броя, в периода от 23 юли до 18 октомври 1903 г. И днес те са своеобразен и достоверен архив на въстанието.
Близостта му с Гоце Делчев го утвърждава и като най-добрия биограф на революционера, след героичната му смърт в навечерието на Илинденско–Преображенското въстание. Биографията на Гоце Делчев е отпечатана през 1904 г. и представена за премия. Тъй като Гоце не оставя спомени, неговата биография е най-доброто и точно свидетелство за живота и делото му, тъй като поетът-революционер е предал в нея и чутото от устата на Гоце. Биографията на Гоце, допълнена със спомените и размишленията на Яворовите «Хайдушки копнения» и водения му стенографски дневник дават една от най-точните и пълни картини на революционния живот, в който той е не само активен участник, но и тънък наблюдател и хронист.
Но да се върнем малко назад. В началото на 1902 г. Яворов навлиза в Македония с четата на войводата Михаил Чаков. След завръщането си от Македония участва в борбите във Върховния комитет и преминава в редовете на отцепилия се Комитет “Станишев – Карайовов”, който е тясно свързан с ВМОРО. В началото на 1903 г., той съпровожда Гоце при последното му влизане в Македония. Това е второто влизане на поета-революционер в Македония, където списва хектографирания организационен вестник “Свобода или смърт” и известно време е в четата на Яне Сандански. За това той не само ще разкаже в спомените си, но и остават фотографии от тези паметни дни, сред които най-популярна е снимката от конференцията в пещерата Капе. На тази изключително ценна снимка могат да се забележат образите на Яне, Гоце и Яворов. Докато е четник при Я. Сандански той влиза в конфликт със сприхавия войвода, нетърпящ дори и най-малки възражения и оттогава насетне и двамата започват да изпитват неприязън един към друг. Цялата история Яворов разказва в „копненията” и то с доста сарказъм и към себе си. Поводът за конфликта е злополучните мераци на Яворов да застане начело на драмската чета. След завръщането си в България е привлечен от д-р Кръстев в редакцията на сп. “Мисъл”, като започва и работата си върху биографията на загиналия приятел Гоце. Яворов сътрудничи не само на сп. “Мисъл”, но и на вестниците на ВМОРО “Революционен лист” (1904-1905) и “Илинден” (1908 г.) и на списанието на Радикалдемократическата партия „Демократически преглед”, към която се числи за кратко време. От 1904 г. е назначен за библиотекар в Народната библиотека, а от 1905 за неин поддиректор, от 1908 до 1913 г. е драматург в Народния театър. На три пъти (1904, 1906–1907, 1910) е командирован във Франция (в Нанси и Париж) като литератор и театрален деец. Франция се оказва едно благодатно място за неговото творчество, където е погребана и любимата му Мина Тодорова, вдъхновителката на неповторимите „Две хубави очи”. През декември 1907 г. Яворов публикува във вестник “Пряпорец” статията си “Пред двата нови гроба”. С нея революционерът Яворов твърдо се обявява против вредителската дейност на серските революционери, предвождани от Яне Сандански изразила се както в отцепничеството, така и в убийството на задграничните представители на ВМОРО в София Иван Гарванов и Борис Сарафов.
В началото на март 1908 г. на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО Яворов е избран за допълнителен член на Задграничното представителството на ВМОРО в София.
От май 1908 г. Яворов постъпва в редакцията на в. “Илинден”, който е легален печатен орган на Вътрешната организация след разцеплението, последвало Рилския общ конгрес на ВМОРО (1905 г.). От в. “Илинден” излизат 64 броя от 27 ноември 1907 до 2 септември 1908 г., като Яворов публикува в него 22 статии за развитието на македонския въпрос и за отношението на балканските страни и великите сили към него, за младотурското движение и др.
В началото на юли 1908 г. започва Младотурската революция, с която се прокламират лъжливите лозунги на младотурците за свобода, братство и равенство. ВМОРО за един период от година и половина прекратява активната си революционна дейност и нейните дейци се включват в създадените две легални български политически партии в Турция – Съюзът на българските конституционни клубове и Народната федеративна партия (българска секция). Яворов пътува до Солун и гравитира към Съюза, като дори се кани да оглави редактирането на нов български вестник в Турция, но скоро се връща в София, разбрал фалша на младотурските лозунги.
Илюзиите, че Турция може да тръгне по пътя на своята модернизация и демократизация, скоро са преодолени. През 1910 г., макар и във Франция, Яворов участва активно в анкетата на сп. “Съвременна мисъл” по македонския и балканския въпрос, като отговаря, че вижда разрешаването на националния въпрос на Балканския полуостров в конфедерация на балканските народи, която може да се постигне по пътя на една победна за България война срещу Турция. По това време, Яворов започва да сътрудничи сериозно и на това списание, имащо амбицията да е продължител на сп. „Мисъл”.
На 1 октомври 1912 г., още преди обявяването на Балканската война Яворов също, като редица от най-добрите войводи на ВМОРО, навлиза в Македония с чета от около 120 души под командването на Йонко Вапцаров, в която е “началник на отделна група”. На 3 октомври четата води сражение с турски аскер над с. Якоруда. Към 5-6 октомври Яворов е включен в сборна чета, този път под общото ръководство на члена на ЦК на ВМОРО Христо Чернопеев, като четата се насочва към Разлог и там води кръвопролитно сражение с турска войска. След превземането на Разлог, Яворов начело на самостоятелна чета с помощник Любен Казаски се насочва към Неврокопско, Сяр, Драмско и участва в превземането на Кавала. На 12 ноември той разформирова четата си и се завръща в България, където заедно с Христо Матов отново поемат задълженията си в Задграничното представителство на ВМОРО в София, на мястото на самоубилия се приятел Тодор Лазаров. Като задграничен представител П. К. Яворов съхранява архивата, касата и печата на ВМОРО, грижи се за екипировката, въоръжаването и изпращането на чети на организацията, закупува и изпраща взривни материали и боеприпаси, като същевременно информира ЦК за отношението на българското правителство и на другите страни по разрешаването на македонския въпрос. Като задграничен представител Яворов влиза “в сношение с личности и организации вън от територията на Вътрешната организация” и изразява и защитава “интересите на организацията пред външния свят, пред общества и организации”, отпуска помощи на изпаднали в затруднение четници и др.
Балканските войни завършват с първата национална катастрофа за българите, както от царството, така и за тези от Македония, Тракия и Добруджа. Яворов тежко преживява националната катастрофа, но в личен план и на него му предстои да изживее своята лична драма, като и този път тя отново е свързана с жена. А тази жена не е коя да е. Това е своенравната и болезнено влюбена в поета дъщеря на бившия български министър-председател Петко Каравелов – Лора Каравелова, която току-що преминавайки през какви ли не трудности и усложнения е успяла да се разведе с първия си мъж.
Българското общество е потресено от разигралата се трагедия в края на 1913 г. между Яворов и съпругата му Лора Каравелова. Мълвата и ширещите се слухове сред неговите противници смущават и приятелите на П. К. Яворов. В пресата излизат какви ли не взаимнопротиворечащи и изключващи се статии с истини или полуистини. Макар и вече почти сляп той разчита на приятелите си не само за материална подкрепа, но и за морална, за да се разсеят обвиненията срещу него, че е убил съпругата си. Членът на ЦК на ВМОРО Тодор Александров е сред най-категоричните защитници на приятеля, поета и революционера П. К. Яворов. Той пише до прокурора Станишев, като го обвинява в мудност и преднамереност във воденото дело, което нито потвърждава, нито отхвърля ширещите се слухове и нанасящи нов удар върху поета. Т. Александров, Владимир Василев, проф. д-р Кр. Кръстев, проф. Александър Балабанов и проф. Боян Пенев – петимата верни и всеотдайни приятели, с каквито малко тогавашни българи са можели да се похвалят, подписват публикуваната във вестник “Утро” статия в защита на невинно оклеветения поет и революционер. Но вече е късно, Яворов сам слага край и на без това невъзможния си вече живот. Въпреки смъртта на революционера–поет и до ден днешен остават редица неясноти около “романа” и “трагедията” на Яворов.
За нас остава творчеството му, богатия му, но разпръснат в архиви, къщи-музеи и библиотеки личен архив, както и споменът за поета, драматурга, публициста и революционера П. К. Яворов.
Направеното до днес не е малко, но архивите и библиотеките все още крият своите тайни за Яворов, много от които сме се постарали да покажем в това за първи път излизащо най-пълно издание на Яворовия архив. Освен неговата кратка автобиография и двата дневника, сме включили и над хиляда номерирани и хронологически подредени свидетелства, излезли от неговото перо или изпратени до него. Имаме амбицията да покажем най-точно живота и дейността на този най-бележит от началото на ХХ век български творец и революционер, имал за пример в живота си великия Христо Ботев. Българската наука дължи много на изследователите на неговия живот и творчество – акад. Михаил Арнаудов, акад. Петър Динеков, Владимир Василев, Асен Златаров, Михаил Кремен, Ганка Найденова, Любен Георгиев, Милка Марковска, Михаил Неделчев, Никола Гайдаров, Цветан Ракьовски, Стефан Памуков, Милкана Бошнакова и редица други. При работата си сме се позовавали на техните изследвания и публикации и сме ги посочвали най-прецизно, където е било необходимо.
Поради големия обем на документацията и за по-голямо удобство, материалите са разделени в два тома. Първият том хронологически достига до 16 ноември 1910 г., с което може да се каже, че се изчерпват в общи линии двата романа на Яворов, а вторият том е посветен на последния му и завършил не само драматично, но и катастрофално, както за поета, така и за последната му голяма любов – Лора Каравелова.
Номерацията и за двата тома е единна, като именен регистър, също за двата тома, се прилага в края на втория том. Изданието завършва с библиография за живота, дейността и творчеството на П. К. Яворов.
Смятаме, че няма да бъде излишно да посочим основните издания, на които сме се облягали при тази огромна и отговорна работа.
На първо място това са архивите на П. К. Яворов в Централния държавен архив (ЦДА)(1) и Българския исторически архив при Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий (БИА – НБКМ), както и архивите на д-р Кръстю Кръстев, проф. Боян Пенев, проф. Иван Шишманов, проф. Михаил Арнаудов, проф. Спиридон Казанджиев, съхранявани в Научния архив на БАН (НА – БАН), архивите на П. Ю. Тодоров, Владимир Василев, Мара Белчева, Дора Габе, Санда Йовчева, Григор Василев, акад. Петър Динеков, д-р Васил Ненов, Гоце Делчев, Михаил Герджиков, ген. Александър Протогеров, на ВМРО, колекцията от документи за национално-освободителните борби на българите от Македония и Одринско и др., съхранявани в ЦДА, както и архивите на Александър Паскалев, ВМОК и др., съхранявани в БИА – НБКМ.
Особено ценни в нашата работа бяха томовете с писмата и материалите на П. К. Яворов от двете последни издания на неговите съчинения, излезли през 1960 и 1979 г., където с изключително голяма стойност е археографската работа на дългогодишната изследователка на живота и творчеството на Яворов Милка Марковска.(2)
Едно от най-ценните издания, което същевременно е и незаменимо помагало за всеки изследовател на живота на Яворов е известния „Летопис за живота и творчеството му“, дело на племенницата на поета Ганка Найденова – Стоилова.(3) Независимо от високата стойност на „Летописа“ не бива да изпускаме и един важен момент от работата на авторката. Става дума за ненаучния й подход при оповестяването или цитирането на дадени документи и материали. Това издание прави впечатление и с наложената от авторката цензура и затъмнение по отношение на наистина важни документи и факти от живота на Яворов. Доскоро в нейни ръце беше т.н. „Яворов архив“, на когото тя непрекъснато се позовава, което й е позволило да цитира или да съкращава както й се е видяло за удобно. Дори често пъти позоваването на него звучеше направо цинично, тъй като той не само, че беше в нейни ръце, но и беше недостъпен за всички останали, а тя цитирайки даден факт или откъс от документ отбелязваше – „Виж „Яворов архив”! По такъв начин, ако използваме заглавието на автобиографичната й книга тя е обвила със плътна „синя мъгла“, както живота, така и творчеството на поета-революционер.(4) Той беше нейн монопол, така да се каже, подобно на архива на Каравелови, който пък беше монопол само на Фани Дренкова. При работата с включените от нас материали, взети от „Летописа“ трябва да се работи много внимателно, тъй като не е ясно, какво и колко точно е съкращавано, но определено трябва да кажем, че при това издание е надделяла субективността, която ще може да бъде преодоляна само, когато някой ден стане ясно какво се съхранява в този архив. Дано този ден да настъпи по-скоро!
Друго издание, отново на Г. Найденова – Стоилова, което отново е извлечено от т.н. „Яворов архив“, за което вече определено може да се каже, че е значително по-обективно е кореспонденцията между Лора Каравелова и П. К. Яворов.(5) Но и в това издание Найденова е съкратила значителна част от обема на тази кореспонденция, оправдавайки се с изискванията на издателство „Народна младеж“ по отношение на обема, изваждайки от книгата „някои нейни по-маловажни писма“.(6) В това издание писмата и документите са неномерирани, което създава трудност при работата с тях, а бележките са многословни и разточителни, често пъти и повтарящи се.
За втория роман на Яворов, т.е. любовта му към Мина Ю. Тодорова от голямо значение за нас бяха двете издания на писмата на Мина, със стойностния коментар на М. Марковска и Стефан Памуков. Тук конкуренцията между двамата изследователи си е казала думата – на практика имаме наистина сериозни публикации, допълващи се една друга.(7) Това иде да покаже, че в научните изследвания има място за всеки и не бива да има запазени периметри за този или онзи капацитет. Та в този случай вместо да имаме едно сериозно изследване от двамата автори, на практика имаме две почти идентични книги.
С особено голям приносен характер са изследванията на акад. Михаил Арнаудов, който не само публикува за пръв път писма на Яворов от кореспонденцията му с акад. Иван Шишманов и Александър Паскалев, но и собствената си кореспонденция с поета, като коментира и анализира и текстовете на писмата.(8)
Неуморимият изследовател на българската литература акад. Петър Динеков през 50-те години на миналия век също прави едно важно откритие, свързано с живота и делото на Яворов. Той попада на 211 непознати до тогава Яворови писма до неговите близки. От тях акад. П. Динеков публикува само 26, като прилага и една неизвестна ранна Яворова статия „Женският въпрос и социализма“.(9) Писмата са съхранявани в библиотеката на проф. Боян Пенев, а в последствие и в Софийския университет, като голяма част от преди откритата Яворова кореспонденция е върната на близките му и вероятно тя именно е част от т.н. „Яворов архив“. Тази изключително ценна публикация от кореспонденцията на Яворов е намерила своето място и в по-късните издания на писмата на поета в неговите събрани съчинения.
Публикацията на акад. Динеков е същевременно и допълнение и продължение на „приносите към живота и творчеството на поета“ от Христо Неделяков(10), които също намират място в Събраните съчинения на Яворов.
Сред публикациите на документи за Яворов особено място заема правното и психологическо изследване с документалната си част на юриста Никола Гайдаров, което показа и от друга страна последния роман на Яворов.(11)
В този преглед на публикациите на Яворовата кореспонденция трябва да се споменат и книгите на Златана Хлебарова и Снежина Кралева.(12) Голям е приносът на Хлебарова, която за пръв път сериозно погледна на документалното наследство на Яворов, отнасящо се до неговото участие в македоно-одринското легално и революционно движение.
През последните години бяха публикувани и документалните книги „П. К. Яворов – Между стиха и куршума“ и „Кръгът „Мисъл“ – кореспонденция“, в която също за пръв път бяха отпечатани някои писма от и до Яворов, а някои вече публикувани бяха корегирани или допълнени поради пропуски при предишни техни публикации.(13)
При работата ни особено ни помогнаха и томовете с кореспонденция на П. П. Славейков и П. Ю. Тодоров(14), които сме посочвали на съответните места. Същото се отнася и до двата тома със спомени за П. К. Яворов(15), като може би най-значителен сред използваните от нас книги непрекъснато беше двутомния „Роман на Яворов” на Михаил Кремен, където се преплитат мемоарния разказ с разнообразни по характера си документални материали.(16)
Последното издание, което може да бъде определено като сензация по отношение на документалното наследство на Яворов е този път, пълното и корегирано издание на дневника на поета, дело на Милкана Бошнакова, представляващо и несъмнен успех в българското книгоиздаване.(17)
Там където имахме възможност отново сме прегледали оригиналните документи, съхранявани в архивите в случаите, когато сме забелязали някои пропуски или грешки и сме направили съответните корекции при това им ново публикуване.
–––––-
БЕЛЕЖКИ:
(1) Вж. Пейо Крачолов Яворов (1878-1914). Фонд № 10. Инвентарни описи № 1, 2 и 3. Съст. и ред. Р. Ст. Николова и Ек. Ст. Кунчева. Издание на Главно управление на архивите при Министерския съвет – Централен държавен исторически архив. С., 1982, 103 с.
(2) П. К. Яворов, Събрани съчинения. Том пети – Преводи, писма, материали. Редакция на текста и бележки Л. Кацкова и М. Марковска. С., 1960, 864 с.; П. К. Яворов, Събрани съчинения. Том пети – Писма, автобиографични материали. Под редакцията на М. Марковска. С., 1979, 630 с.
(3) Г. Найденова – Стоилова, П. К. Яворов – Летопис за живота и творчеството му. Второ преработено издание. С., 1986, 743 с. Вж. и Г. Найденова – Стоилова, П. К. Яворов – Пътят към драмата. С., 1962, 481 с.
(4) Г. Найденова – Стоилова, В часа на синята мъгла. С., 1992, 326 с.
(5) Г. Найденова – Стоилова, Лора – Яворов. Писма и документи. С., 1983, 416 с. Вж. и Т. Грозева и А. Кръстев, Неизвестни писма на Лора Каравелова, в. „АБВ“, бр. 45, С., 11 ноември 1986 г., с. 8.
(6) Г. Найденова – Стоилова, Лора – Яворов, с. 10.
(7) М. Марковска, Писмата на Мина до Яворов. С., 1984, 111 с.; Писмата на Мина, представени от Стефан Памуков (Елена – София – Париж – Берк плаж) 1906-1910. П. К. Яворов – семейство Тодорови. С., 1984, 151 с. Вж. Ст. Памуков, Години на самота, Пловдив, 1999; Сто неизвестни писма, представени от Стефан Памуков, Пловдив, 1981; Ст. Памуков, Портретът на Яворов. С., 1991, 111 с; Неизвестни писма на Лора, представени от Стефан Памуков (Париж-Гранбург-Анверс-Лондон-София) 1903-1912. Екатерина Каравелова, Ружа Горбанова, Надежда Протич, Светослава Славейкова, Петко Тодоров. Пловдив, 1982, 183 с. и Ив. Спасов, Любовта в книгите на Стефан Памуков, Пловдив, 1999.
(8) Вж. М. Арнаудов, Яворов – Личност, творчество, съдба. Биографическа и психологическа анкета. С., 1970 (второ издание), 467 с.; М. Арнаудов, Избрани произведения. Том първи – Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Кирил Христов. С., 1978, 335 с.
(9) П. Динеков, Неизвестни Яворови писма, в П. Динеков, Писатели и творби. С., 1958, с.137-160.
(10) Хр. Недялков, Пейо Крачолов Яворов – Нови приноси към живота и творчеството на поета. С., 1939, 195 с.
(11) Н. Гайдаров, Житейската драма на Яворов. Правни и психологически изследвания. С., 1979, 288 с.
(12) Зл. Хлебарова, След Илинден. С., 1985, 221 с.; Зл. Хлебарова, П. К. Яворов през 1913 г. в сп. „Литературна мисъл“, г. XXIX, кн. 4, С., 1985, с. 145-153; Сн. Кралева, Докосване до Дора Габе. С., 1987, 253 с.
(13) П. К. Яворов – Между стиха и куршума. Подготвил за печат Ц. Билярски. С., 2003, 183 с.; Кръгът „Мисъл“ – кореспонденция. Подготвил за печат Ц. Билярски. С., 2003, 195 с. Вж. и Ц. Билярски, Пейо Яворов и Тодор Александров – Приятели в живота, съратници в борбата. С., 2004, 160 с.; Един живот в писма. Из архива на Григор Василев . Т. II – Писма до него. Предговор, съставителство и бележки Ц. Билярски. С., 2000, 477 с.
(14) П. П. Славейков, Събрани съчинения. Т. 8 – Писма. С., 1959, 436 с.; П. Ю. Тодоров, Писма. С., 1968, 610 с. Вж. и Писма от П. Славейков до Мара Белчева. С., 1930.
(15) Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. Под редакцията на Л. Кацкова и М. Марковска. С., 1963, с. 243-607; Спомени за П. К. Яворов. Съст. М. Марковска. С., 1989, 434 с.
(16) М. Кремен, Романът на Яворов. Ч. I и II. С., 1970, 680+364 с.
(17) Личните бележници на П. К. Яворов. Съст. М. Бошнакова, разчитане на стенографския текст К. Матев и В. Божкова. С. 2008, 430 с. Части от предишната им публикация вж. в Г. Найденова – Стоилова, П. К. Яворов – Летопис за живота и творчеството му. Второ преработено издание. С., 1986, 743 с.