BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Васил Левски – живият мит

Михаил Кръстев*

Искам да започна с един цитат от Ботевата литература:

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Тази строфа от стихотворението „Обесването на Васил Левски” на Христо Ботев и до днес е добре позната на повечето българи. Чрез нея се изразява цялото геройство на Васил Левски и пак чрез нея, с няколко думи, е изразено цялото преклонение на българския народ пред най-великия му син. Стихотворението вълнува читателя по един уникален и незабравим начин, сега както и преди повече от 130 години.

Дали не е тъкмо това стихотворение началото на изграждането на един вечен мит? На този въпрос е трудно да се отговори, но най-вероятно текстът на Ботев е подпомогнал героизирането на личността на Васил Левски. Някак си успява този текст да свърже читателя с трагичната съдба на Левски, да го направи завинаги съпричастен към саможертвата на героя.

От него е започнало помненето на Васил Левски и на българската Голгота, а по-късно с одатa „Левски“, поставена в самото начало на „Епопея на забравените”, Иван Вазов окончателно оформя мита за Левски като разказ за българския Спасител и като такъв той остава непоклатим в паметта на българите.

Литературата и словото са играли от столетия наред ключова роля в запаметяването на събития и герои. Те до голяма степен са изградили и култа около героичната фигура на Васил Левски. Но както могат да издигат личности, така могат и да ги унищожават, което днес се случва най-често, както знаем.

В последните години бяхме често свидетели точно на това и видяхме как мнозина от героизираните фигури на българската история станаха неочаквано обект на „дегероизиране, демитологизиране и деконструиране“ (Панайотов, 2011) в рамките на постмодерния дискурс.

Тук трябва да се спомене много интересната статия на проф. Филип Панайотов в e-vestnik.bg от 15 септември 2011 г. В нея проф. Панайотов твърди, че е имало вече опит да се обезличи и фигурата на Васил Левски. Според него, този опит е книгата на Мария Тодорова, която носи интересното заглавие „Живият архив на Васил Левски” (2009).

Проф. Панайотов, като един от най-големите опоненти на възгледите на Тодорова, я обвинява, че нейната книга не е научно изследване, а само едно „публицистично произведение“. Не съм историограф и не бих могъл да се намесвам в спора на професионалистите. Въпросите, които поставя Мария Тодорова, ми се струват, обаче, изключително важни. Авторката явно се стреми да разбере защо в България се е създал един национален култ, който е насочен само към една личност и защо тъкмо към Васил Левски?

Какво лошо може да има в това да пробваш да анализираш психиката на българите по един по-критичен начин от обикновеното? Не мисля, че това е грях в едно съвременно общество като нашето и при първото си посещение в България ще открия книгата на Мария Тодорова и непременно ще я прочета.

Но нека да се върнем към мита за Левски. Това наистина е много рядко срещан феномен, обаче, не е уникален в света. Ивайло Дичев, примерно, сравнява мита за Васил Левски с този за Гарибалди в Италия и за Мустафа Кемал в Турция. Такава аналогия безспорно може да бъде направена.

Обаче тук трябва да се забележи, че всичките други, чуждестранни герои между които и Гарибалди, и Кемал, и дори Наполеон, са били успешни държавници, които постигат голяма част от целите си. Както всички знаем това не отговоря на съдбата на Левски, той не доживява осъществяването на своите цели. С други думи той е герой, но и провален, неуспешен политик.

Въпреки това, или пък точно заради това, той е величан и уважаван както никой друг в българската история. И точно това прави култът към Левски уникален в света и го различава от почти всички други. Нормално е човек да търси обяснение за това.

Несъмнено идеите на революционера Васил Левски изиграват огромно значение. Левски се е борил за една „свята и чиста република”, в която всички граждани и народности да могат да живеят свободно и в равноправие, да бъдат солидарни едни с други, родолюбиви, но въпреки това и толерантни към другите етноси.

Много от тези идеи са се превърнали в афоризми, в цитати, които изпъстрят тържества и чествания, както, примерно: „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си” или пък: „Дела трябват, а не думи”, както и „Времето е в нас и ние сме във времето”. Но много малка част от тях са истински принципи в живота на обикновените българи. Те са непостижими все още за повечето от нас – младите хора на XXI век.

Обяснение за този култ към Левски са, според мен, обстоятелствата, допринесли за неговата смърт, и те всъщност са поставили фундамента, на който е изграден митът около Левски. Биографията му се чете като древногръцка драма, в която не липсват човешките елементи като омраза, завист и интрига, ожесточено преследвали героя, и се завършва с трагичния му край.

Тази комбинация от емоции и съчувствието към него, както и фактът че е предаден от собствените си сънародници, възмущава до днес много българи и ги прави страстни негови почитатели. Предателството, на което той става жертва, играе значителна роля в процеса на запаметяването на фигурата Левски като герой. Мнозина българи до ден днешен са убедени, че предателят на Васил Левски е само един, и това е поп Кръстьо. В годините след 1989 г. тази теза на няколко пъти е опровергавана, но едва ли някога ще може да бъде окончателно отхвърлена.

Лицата, които най-често пишат за невинността на поп Кръстьо, са Димитър Панчовски и Иван Петев. Според тяхното виждане, вината на поп Кръстьо е спорна и те подозират една цяла редица от хора, които постоянно са информирали османските власти и които всъщност са предали Левски много преди трагичните събития при Къкринското ханче.

Двамата автори предлагат едно много интересно обяснение защо десетилетия на ред поп Кръстьо е бил представян като единственият виновник и предател. Ние всички знаем, че социализмът е водил война с църквата, и религията като цяло, и версията, според която подлият предател е бил църковник, несъмнено е била идеологически най-изгодна за тогавашната политическа власт.

Тезата на Панчовски, както и на Петев, на пръв поглед изглежда много странна, но ако се замислим малко върху нея, ще се убедим, че звучи много логично. Слава богу, днес всеки има възможност сам да се информира, да чуе различните виждания и да си извади собствените заключения. Както за множество неща от ежедневието ни, така и за героичната фигура на Левски.

Връщайки се към смъртта на Васил Левски и обстоятелства, които я увековечават, искам да ви помоля да ми позволите един доста провокативен въпрос: Дали не дължим всъщност по някакъв странен начин на османските власти факта, че имаме своя национален герой? Ако не бяха взели трагичното решение да екзекутират Васил Левски, а просто го бяха отстранили в някой затвор, ако бяха го заточили и го бяха обезличили като герой, щеше ли да ни остане въобще в паметта?

Ако оцелелият Левски беше станал български политик, чия ли съдба щеше да повтори? На Стамболов? Или може би наистина щеше да продължи да се бори за свободата на други народи. Не го ли е превърнало съдебното решение от един забележителен революционер в един незабравим национален мъченик?

Да, той е разбудил националното съзнание на мнозина българи, и да, той е започнал да организира революционното движение, но щеше ли това да е достатъчно за българина да го запомни и да го уважава, ако не беше този драматичен финал на неговия живот?

Преди да търсим отговорите, нека просто си припомним джобното тефтерче на Васил Левски и онова тревожно питане на Левски: „Народе????”, изписано с цели четири въпросителни.

Но каквито и недостатъци да имаме като народ, имаме и достатъчно много неща, с които можем да се гордеем, че сме българи. Имаме българската култура, българският фолклор, българската музика, българската история. Но най-ценното, което имаме, е тъкмо фактът, че само ние сме си избрали за герой такава изключителна личност, каквато е Васил Левски. Защото ние сме тези, които правят мита за Левски завинаги и за всички народи жив.

От Артновини

*Михаил Кръстев е роден в Австрия, където получава основно и гимназиално образование. В момента следва „Икономическо право” и „Българистика”… На 24 май 2012 г. е отличен с поощрителна награда в конкурса за най-добър студент по „Българистика” във Виенския университет.

http://e-vestnik.bg/16898