BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

ГЕОРГИ РАКОВСКИ, ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ И ХРИСТО БОТЕВ ЗА СРЪБСКАТА АГРЕСИВНА ПОЛИТИКА СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ И ЗЕМИТЕ ИМ

На днешните наши българи често трябва да им се напомня каква е била многовековната сръбска агресивна политика срещу народа ни и земите му. С няколко последователни материала, излезли изпод ръцете на нашите възрожденци ще имате възможност да се запознаете с автентични, но не много известни и популярни статии и документи, в които българите през Възраждането се сблъскват със сръбската агресия. Определено трябва да се подчертае, че тази политика съвсем не е случайна, а е планирана още през 1844 г. с „Начертанието“ на сръбския политик и държавник Илия Гарашанин.

Макар, че текстът на „Начертанието“ става известен едва след половин век, то неговите прояви на практика започват да се забелязват в действията на сръбските държавници и политици веднага след неговото създаване. Съществуващите три български не революционна центъра – във Влашко, в Одеса и в Цариград търсят по различни пътища начини за облекчаване съдбата на народа ни. От тях най-значителни са предложенията на Добродетелната дружина до сръбския княз Михаил Обренович за създаване на Сръбско-Българска Югославянска държава през 1867 г. Пак по същото време (1867 г.) Тайния централен български комитет сключва с румънските либерали „Свещенната коалиция“, като веднага след неуспеха на коалицията предлага с мемоар до турския султан Абдул Азис изграждането на Българо-Турска дуалистична монархия, по примера на наскоро създадената Австро-Унгарска дуалистична монархия. Водачите на цариградските българи пък от своя страна правят същевременно сериозни опити не само за облекчаване положението на народа ни, но и за официалното му признаване и отделяне от Цариградската патриаршия, възползвайки се дори от малките възможности, които се появяват през времето на Танзимата с въведените по времето на султан Абдул Междит на 3 ноември 1839 г. Хатишериф и на 18 февруари 1856 г. Хатихумаюн. Единствено в онези бурни десетилетия успяват усилията на цариградските българи. Тук искам да отбележа един важен факт. В това, че нашите прадеди са отправяли надеждите си към западната ни съседка няма нищо осъдително. Но въпросът е в това, че по времето, когато пратениците на българските първенци от Влашко и от Одеса разговарят със сръбски представители в Букурещ и в Белград, Сърбия води преговори с румънската и гръцката страна за подялбата на българските земи. А този който посреща българската делегация в Белград и разговаря с нея от името на сръбския княз е именно авторът на „Начертанието“ Илия Гарашанин, който по това време повторно е министър-председател. С тези прояви на сръбското интригантство и коварство няма да се занимавам повече, тъй като то ще бъде обект на по-подробно разглеждане с представяне и на автентичните свидетелства за тези отношения и за надеждите на нашите прадеди, че могат да получат помощ от „братята“ сърби.


Любен Каравелов

Може би забелязахте, че до тук не стана дума за участието в тези сондажи на представителите на българското революционно движение. А то има не малко място и играе значителна роля в този исторически период, като започнем още от участието на българина Хайдут Велко в освободителните борби на сръбския народ и преминем през изпитанията на Нишките въстания от 40-те години на XIX в., за които наши водещи историци, може би от скудоумие представяха тези въстания като сръбско-български, изпускайки този важен момент, че Сърбия затвори тогава границите си за българските въстаници, които се опитаха да търсят спасение на нейна територия, а тези които бяха вече преминали на сръбска територия бяха върнати и предадени да бъдат избити по най-жесток начин от турския поробител. Може би си спомняте онази пирамида от български черепи, която обикаля и ужасява по онова време цивилизования свят от страниците на тогавашните вестници и списания и която ни стряскаше като деца от учебниците ни по история. Та думата ми е и за това, че приносът на Сърбия за тази пирамида от костите на нашите прадеди е също значителен. Българските революционери бяха излъгани и по-късно, когато се създадоха и разтуриха от сръбската страна двете български белградски легии. И въпреки това хиляди български доброволци участваха на страната на сърбите и в Сърбско-турската война през 1876 г. А запитвали ли сте се защо няма нито един сърбин, грък или румънец в революционните борби на народа ни?! Отговорът е, че тези ни съседи никога не са искали освобождението на народа и земите ни, а неговото ограбване и плячкосване, свидетелство за което са запазената документация от онова време, а скоро ще отбележим и стогодишнината от неговото действително осъществяване в Букурещ на 28 юли 1913 г.


Христо Ботев

По-долу ще имате възможност да се запознаете с прозорливостта на трима от нашите духовни и революционни водители – Георги Сава Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев, които най-добре са усетили сръбската агресивност срещу народа ни, още повече, че първите двама – Раковски и Каравелов не само са участвали с оръжие и перо за освобождението на сърбите, но и са сърбали попарата им и най-добре познават сръбската неблагодарност. Без да е било известно в онези години „Начертанието“ на Гарашанин те правят сериозно опити да разобличат тази агресивна политика, като й се противопоставят по най-категоричен начин.
Статиите, които ще прочетете по-долу са предадени без каквато и да било редакция, единствено са заменени остарелите и неизползвани букви със съответствуващите им днес.

Цочо В. Билярски

* * *

№ 1

ТРИ ПРОЕКТА НА СТАТИЯ НА ГЕОРГИ С. РАКОВСКИ(1) ЗА СРЪБСКАТА АГРЕСИВНА ПОЛИТИКА КЪМ БЪЛГАРИТЕ.

Белград, 1863 г.

СРЪБСКАТА ПОЛИТИКА ОТНОСИТЕЛНО НА БЪЛГАРИТЕ, ИЛИ МЕЧТАЙНИЙ ПОКРИТ ПАНСЪРБИЗЪМ В ТУРСКА ЕВРОПА

Белград, Краят на лятото на 1863 г.

Всякому человеку натежава неотменна длъжност да брани народните си права с всичките си сили и възможни средства. А който презира и пренебрежава тая свята длъжност, той не е словесен человек, но едно безсловесно животно, кое се проявява на света и свършва живота си, без да остави никакъв спомен от делата си.
Отечество и народност са две най-хубави, най-сладки и най-утешителни речи за чувствителний человек и той жертвува за тях всичко, що има най-драгоценно на света.
Похвален е онзи, който може да принесе една настояща и явна полза народу си, а еще по-похвален е онзи, който предупреди едно тайно зло, кое се за в бъдущност приуготовлява с ласкателство и измама народу му и кое всяк не е в състояние да узнай. А най-паче когато това зло се сплита от человеци познати и щат да се показват уж доброжелатели и приятели, понеже от явнаго неприятеля всяк се пази и взема предусторожните си мерки против неговите дела. Сърбите, ако да се сближават доста тясно по езику си с българите и ако да живеят в непосредствено съседство с тях, обаче всякоги са били смъртни неприятели български и никоги не са престанали да им противодействуват, когато им се е появявало и най-малко е счастливо и благоприятно обстоятелство.
Такива жалостни примери вижда человек твърде много и всичката съхранена история по появлението им на Балканский полуостров до падението им под турская власт. Омразата е била тук вкоренена в тях, щото в устата им народното име: българин се изкривило на …

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ СРЪБСКАГО КНЯЖЕСТВА С БЪЛГАРИЯ В ДНЕШНИТЕ ВРЕМЕНА

Белград, Краят на лятото на 1863 г.

Историята се пише за полза потомства; тя е един протест пред светом за съхранения на правата всякаго народа, а не за увеселение и раздразнение на страстите, да би же достигла цел си, трябва да пише самата истина, отбегвающа всяко самолюбие и пристрастие.
ПРЕДГОВОР
Многажди сме мислили да напишеме политическите отношения Сръбскаго княжества с България в днешните времена, т. е. откак е това княжество (силаго Андриянополскаго договора 1829) (2) добило своя днешна полунезависимост и живее и то политично в някакви си ограничени сношения със сузеренская власт и съседните му свободни народи. Но преважни причини задържавали са нас досега от това ни намерение. Първа же и главна причина е била, че описавши самая истина и неискрений ход политици того княжества към българите, неотбежно би било да се появи едно голямо незадоволствие и студенина в последните, като онеправдани и изложени на завладетелната хища първих, коя тии си въображаят да приготвят и за коя делом са много такива постъпки досега показали, както щем ги изложи.
Втора же причина нашего досегашнаго въздържания е била надеждата, че тии щат се поправи и щат предузе други един ход в политиката си, както е праведно и полезно за два съседи народа, сродни по езику и по вероизповеданию, имеящи едного и истаго неприятеля, една и иста съдбина за в бъдущност. Но, излъгани в нашата надежда, унуждаваме се днес като верни чада народа си да извадим на бял свят тая неприятелска постъпка и да обърнем вниманието на всичките верни синове отечества си върху тойзи най-важен за нас предмет.
Нашето описание никак не ще бъде нападателно, но ще бъде като едно приятелско упоменание към нашите съседи братя сърби, дано би могли да ги наклоним да внидат в правий път съседства и братства. Ние трябва да знаеме и всяк час да си напомняме, че раздорите и несъгласията в старите времена са докарали и нас, и тях в това жалостно днешно положение и че не може се другояче поправи освен с общо едно съгласие и с братски искрен и любовен съюз. Истина, че на света има и едно начало, да всяк народ, кой живее политично, трябва да гледа най-първо своята собствена полза, своето увеличение и своята слава да възвиши, ако и на щета других — на основание правди по-силнаго и правди завладеная — но Сръбското днешно княжество не е в това състояние относително към българите. То е обкръжено от толкова и такива противни обстоятелства за такъв един успех, щото такава една мисъл и предприятие не само са невъзможни работи за него, но еще ако си въображава да ги следова, може да дойде до една жалостна пропаст. Днешната же западна европейска политика, както е всякому познато, тъй бодро и занимателно пази в подобни движения на Възток, щото не щади ни злато, ни сребро, ни проливане скъпоценния си кърви, да не би се някак си без нейния воли, а най-паче без нейния користи и най-малкая промяна учинила по тия места. Векът на завладенията и увеличенията за малките и слабите народци веке е проминал и мислите за такива блистателни подвиги се вземат и сматрят от европейските крепки и силни държави като детински играчки и като смешни мечтания!…
Има еще едно друго начало, кое, непонятно в самата му права граница от неопитни някои си разпалени глави, действува много в тях и докарва ги да подпадват в най-смешни за в бъдущност мечтания. А то е историческите права всякого народа. Истина, че всяк народ трябва свято да се държи от своите исторически права и да се старай с всичка си сила да ги задобие и да достигне пак до тях, но само на законните и неотменните свои истинни исторически права, а не на завладетелните права кои, он трябва строго да пази да не възбужда, защото тогава всичките народи, кои са някогаж имали самобитност, имат да представят с необорими доказателства такива от завладения добити себе права, коих са по няколко си векове имали и от коих са се явно ползували. Самите и святите права за зависимите и полузависимите днес народи са да се ограничат на своята народност, т. е. на своят чист елемент. Затова и днешната европейска политика извади от няколко години насам това начало на свят, право народности, кое, ако и да не се искрено навсякъде от нея подпомага, обаче се по нещо си добива, а пред явното мнение света владее веке всеобщото одобрение непохитности того права. Имаме скорошни еще примери, че зависими народи, кои са искали да прескочат границите на историческите си права в самото си движение за освобождения от угнетителев си, не само са посрещнали голями препятствия, но били са побиени най-много от своите съседи, коим народния права са искали да потъпчат. А то са маджарите във възбунението си против Австрия в 1848(3), кои тутакси се видяха нападнати от всичките славяни за самата причина, че тии гордо поискаха да ги удавят под изключителното име маджари и Маджарско царство. Народ, кой е имал свое прошествие, кой има своя писменост и своя народна книжнина, кой е веке почувствувал своя мила народност и кой е веке наумил да се бори един ден за своя независимост с толковечните и силните си завладетели, не дава никак си да се онеправди и погази от малки и слаби съседни народи, кои истим начином ищат да отхвърлят несносната зависимост от главнаго и силнаго завладетеля. Той е в състояние да се съедини със стараго си завладетеля и да съвоюва заедно против новаго, доде го конечно съкруши. Такива примери се виждат доста в световната история, а най-нов е пред нас горенаведений маджарски бунт, де видяхме славяните съединени с австрийците, своите стари завладетели.
Има еще друго нещо, на кое може нашите братя сърби да облагат своите надежди, че могат да изиграят истата игра в Турска днес Европа, която изиграха пиемонтезите в Италия(4). Може би нихните тия надежди да се подхранват от някои си умилни погледи францушкой политици, кое ги накара и да се впустят в толкова безплодни еще и опасни приплетки със сюзеренската власт. Но ние знайме твърде добре тия умилни погледи на какви само основания им се метнаха от страни Франций. Франция, а може би и Англия, показват, че ищат да подпомогнат такова едно сръбско движение, но само тогава, когато видят и се уверят, че всичките тия славянски народи в Турско са подпълно съгласни и съединени помежду си, щото да може Сръбското княжество, като имеящо веке полунезависим политически живот, да ги представя пред тия сили, кои може би тогава да му дадат първенство над тях, да одобрят военните движения против завладетеля. Но то не само че нищо еще основно не е направило върху това отгоре, но еще с неразмислените постъпки на своите политици, а най-паче на изтуплената си мнима интелигенция (образована част народа) докарало е такива големи незадоволствия между най-важното и най-ближното му славянско племе, храбрите черногорци и ерцеговци, щото уравнението между двете династии е невъзможно, без да отстъпи една от тях своите права другои. Колкото за българите, ако и да нямат еще политичен живот, тии обаче досега не са се дали, нито щат се да тъй безусловно да се представят от сърбите пред западните сили. Не защото не желаят такова едно нещо, но защото ищат първо да додат до основни споразумения със сърбите и да знаят за каква бъдущност щат вниди в такова едно велико поприще, кое ще им стои твърде скъпо. Тии не са веке в онова състояние, както са били във време на първото движение сръбско(5) и гръцко(6) и в руските разновременни битки против турков, да тичат възторгно на бойното поле за кръста и за вярата само и защото боят е против общия неприятел, да жертвуват живот и имение и после не само нихното отечество да не добие нищо, но еще да бъдат презрени от своите братя и нихните имена даже да не найдат никакво си място в историята на тях народи, коим са с неизказана храброст помогнали за независимост. Той тъмен век за българите веке проиде, тя мъгла невежества и несвестности се разиде.
Сърбите са мислили, а може би някои си еще да мислят, че българите са изгубили военний дух, чрез кого са в старост тъй славно отличавали, и че сега тии не са друго освен един миролюбив земеделски народ, кой от само себе си до никакъв успех независимости не може да доде. Това мнение е било общо в Сръбското княжество и оттамо е било разпространено и между австрийските сърби. Исто така и за духовното развитие българскаго народа твърде криви или никакви почти понятия доскоро не са имали тии наши съседи братя по езику и по вероизповеданию. Това же бе дало повод управляющим Сръбское княжество да си намислят, че те, имеящи полунезависим си политичен живот, могат да усвоят тойзи миролюбив и земледелчески народ и да съставят едно велико Душаново царство. Тая велика идея се роди най-напред в незрелите глави на интелигенцията им и тя почна да се разпространява и между простому народу, кой до него време не правеше разлика между българина и сърбина и в самите си песни и попредания признаваше и проповядваше, че неговите братя българи са имали свое царство в Търново и свои последни царюве Шишмана(7) и Страшимира(8), че в Търново и в Охрида е била българска независима патриаршия и че нихний първи просветител Св. Сава(9) в Търново се е ръкоположил, тамо е починал, тамо е посветен и в Сърбия пренесен. Българските царюве и сръбските кралюве са имали понякогаж и сродства от брачни съюз и че като сръбската независимост пропадна на Косово поле със смъртта княз Лазарова(10) под Мурада първаго(11), тъй и българската независимост пропадна на Софийско поле със смъртта цар Шишманова под Мурада втораго(12), сина Баязитоваго(13). Интелигенцията се впусти еще по-далеко, тя почна да пише някакви си исторически отломки и да съставя някакви си драми от старите времена с явни укорения и презрения против българите, кое почна да възбужда в необразованите еще сърби една народна мързост. Българското народно име почна да се взема с една отвратност и някаква си отмъстителна помисъл. Интелигенцията навлече и неопитното правителство да обрати вниманието си за разпространение на границите не по правий и естествений си ход към Босна и Ерцеговина, де живее негов чист сръбски елемент, но кьм Видин и София, сърцето на България! Присвоените в последните времена няколко окръжия, от Българ[ска] Морава до Тимока, кои еще отчасти говорят чист български език, а отчасти помесан със сръбски, доказват явно наша реч и то е живо доказателство хода сръбской неправедной към нас политици. Видин се сматри и мисли от нашите братя сърби за тяхно неотбежно за в бъдущност притежание! Многи знаменити чиновници мислят и се надеят, че скоро щат виде сръбский байрак забит тамо и че щат завъртя сръбское коло по веселовидните му равнини! Но при всичките си тия блистателни мисли тии не могат отказа, че такъв един сияен подвиг без бракя бугари не може се извърши! Тии мислят и са уверени, че българите щат се повлече с тях, щат се би с общия неприятел, щат да храни и други потребности изобилно без никакво предварително условие и че тии като изкусни военни и познати юнаци щат ги управля и предводи на бойното поле!

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ СРЪБСКАГО КНЯЖЕСТВА С БЪЛГАРИЯ В ДНЕШНИТЕ ВРЕМЕНА

Белград, Краят на лятото на 1863 г.

Историята се пише полза потомству, а не за увеселение и раздразности на страстите. Тя е като едно званично обявление пред свету за съхранение на правата всякаго народа; да би же достигла цел си, трябва да пише самата истина, обтегваяща всяко ласкане, самолюбие и пристрастие.
Да би представили читателю политическите отношения Сръбскаго княжества с България в днешните времена, трябва да метнеме един кратък поглед на новата сръбска история, коя почва от началото настоящаго века, с първата борба за освобождения от турците. Защото в тая борба множество знаменити българи участвуваха отлично. Но понеже сръбската история нищо не говори о ним, тии остаха непознати досега европейскому свету, ако и да живеят еще няколко си старци сърби и българи, кои като очевидци и участници явно и безпрестанно проповядват неизказаната храброст на българите в тая борба с общаго неприятеля и помощта, коя са тии принесли за независимост днешнаго Сръбскаго княжества.
Явно е всекому, кой се е занимавал със сръбската нова история, че първото развитие книжевности, народнаго духа и мисълта за освобождението от турците се възродиха в австрийските сърби. А то трябваше и да последова тъй, понеже австрийските сърби, живееше отдавно в една образована държава, не можаха да останат дълго време в невежество и незнание своего прошествие, както своите под турското иго братя. Малките исторически остатки, записките на странни езици за нихното независимо някогаж състояние, за нихното под турското иго падение в Австрия най-напред почнаха да се обнародват и тамо за първи път сръбский народ почувствува любовта за своята мила народност. Тамо се чу най-напред умилний и възторгний глас на възбудителни някои си поети, кои са като предвестници и предтечи за освобождението едного народа, кой от няколко векове тъжи под угнетението завладетелев. Истина, че тъжната гусла и народното пение бяха престали и в самата сръбска земя, но те не можаха в слепешките ръце и уста да подействуват и възлудят народа, както изкустните възлудителни пения. Гласът на слепците, на коих се турците никак не обзираха, не представляваше друго нещо освен жалостно и плачевно ридание и някакви си смътни и тъмни възпоменания прошестия народа.
Австрийските сърби, прибегши във време патриарха Чърновича(14), освен другите права и преимущества, коих им бе дала австрийската власт, имаха и това преимущество да се приемват в граждански и военни служби, както и да вардят пограничните черти от тогавашните турски нападения, коя система и до днес следува, щото в австрийските регименти множество сърби изучаваха военното изкуство, както и в гражданските служби се нахождаха доволно число. Сам Кара Георги, първий двигател сръбского против турков въстания, е бил няколко време в австрийска военна служба и е достигнал до чина…(15)
При такива убо обстоятелства всяк види явно, че сръбското движение си води първото начало и се приготви от австрийските сърби. Истина, че в Кара Георгювото движение не видиме знаменити някакви си приготовления, нито уредени някакви си съзаклятия, но знайме, че много сърби от Австрия помагаха с военни приправи и потребности и в първата сте малка сполука притекоха се неколцина учени человеци, кои съставиха първото правление и способствуваха със своите съвети. Както и отпосле, а и досега еще Сръбското княжество тям е длъжно най-много за уредбата правления си, за съставлението първаго си законоустановления и за уредбата на училищата и гимназиите си и проч.
Публ. в Г. С. Раковски, Съчинения в четири тома. Т. ІІ. Публицистика. Подбор и редакция В. Трайков, София, 1983, с. 405-412.
–––––-
(1) Георги Стойков Раковски (1821, Котел – 1867, Букурещ), основоположник на българското националреволюционно освободително движение, негов идеолог и ръководител, писател и публицист. Организатор на Първата българска легия в Белград (1862) и на емигрантското Върховно народно българско тайно гражданско началство. Автор на “Привременния закон за народните горски чети за 1867-о лето”. Статията си за сръбската агресивна политика към българите Раковски започнал за пише след като се завърнал след посещението си в Атина през пролетта на 1863 г., където научил за преговорите между Сърбия и Гърция, на които било постигнато споразумение за подялба на българските земи в Македония.
(2) Адрианополския (Одринския) мирен договор от 2/14 септември 1829 г., сложил край на Руско-турската война (1828-1829). С него се гарантирала автономията на Дунавските княжества Молдавия и Влахия; Гърция също получила широка автономия, а на Русия се потвърждавали получените по-преди права за свободна търговия във всички области на Османската империя.
(3) Става дума за въстанието на унгарците през 1848 г. за извоюване на независимост от Австрия, което било потушено с руска помощ.
(4) Пиемонт, италианска област с главен град Торино, който станал център на движението за обединение на всичките италиански земи през ХІІІ-ХV в. под водачеството на Савойската династия. През ХVІІІ в. се създало Сардинското кралство със столица Торино.
(5) Става дума за Първото сръбско въстание от 1804 г. Исканията на сръбските въстаници от май 1804 г., които били записани в Мемоарите на прота Матие Ненадовича (Београд, 1867, с. 288-290) съдържат следните по-главни точки: “1. Да бъдат изгонени четиримата дахии Мехмед ага Фочоглу, Молла-Юсуф, Кючук Али, Аганлъ Байрактар, Муса от Шабац и Юсуф хаджи Климентоглу от Белград и занапред да няма други дахии и да изчезне даже названието „чифлик“, за което самото царство да издаде забрана в желания указ. 2. Умоляваме царството да даде опрощаване и царски указ, който да нарежда, щото никой турчин да не смее открито или тайно да отмъщава на раята и да я укорява, че е непокорна към царството, тъй като раята е покорна, а ние се противим само на онези злодеи, от които трябваше да изтърпим велики мъчения… 4. Всеки везир или друг началник, изпратен в Белградския пашалък, трябва да управлява раята в съответствие със султанския ферман от 1793 г., където е записан всеки данък и колко е длъжна раята да плаща в царската хазна; раята обещава отново да внася всички тези данъци по повеля на царя на всеки велик везир, който би бил в Белградския пашалък, на спахиите, воеводите и кадиите, без никакви уговорки, но подновяване на старите порядки и увеличение на данъците няма да приемем… 6. Раята иска да има тази свобода, която й е дадена по фермана – да подновява църквите и манастирите, които са разрушени и изгорели, а освен това да няма несправедливи забрани на обичаите на нашата вяра от страна на кадии, воеводи и спахии… 8. Нека раята да може да си избира князе и нека везирът да ги признае за началници на раята, а думата им по всяко добро дело да бъде изслушвана от кадията; заедно с това раята единодушно моли да си избере един човек за върховен плаза на целия сръбски народ … и всичко, което се отнася до раята, да бъде уреждано от всеки везир с помощта на този върховен глава на сърбите, а също така „порезът” и другите царски данъци да бъдат разпределяни по окръзи от върховния глава, а князовете трябва да съберат „пореза” и другите данъци на раята и да ги доставят на върховния глава, а той да ги предаде на везира.” Публ. в М. Тодорова, Подбрани извори за историята на балканските народи, с. 252.
(6) Става дума за гръцкото движение за освобождение, което било организирано от основаната през 1814 г. в Одеса Тайна революционна организация “Филики етерия” (Дружество на приятелите). Начело на него застанал Александър Ипсиланти. Във “Филики Етерия” участвали и много българи, власи и др.
(7) Става дума за българския цар Иван Шишман (1371-1383), взадетел на Търновското царство.
(8) Става дума за българския цар Иван Срацимир (1371-1396), владетел на Видинското царство.
(9) Свети Сава, сръбски светия, първи сръбски архиепископ, мощите му се съхраняват в църквата “Свети 40 мъченици” във Велико Търново.
(10) Княз Лазар Хребелянович (1329-1389), сръбски княз (1360-1389). След убийството на султан Мурад І в битката на Косово поле от Милош Обилич княз Лазар бил заловен от турците и екзекутиран на 15 юни 1389 г. върху трупа на султан Мурад.
(11) Мурад І (1319-1389), турски султан (1360-1389), син на Орхан.
(12) Мурад ІІ (1401-1451), турски султан (1421-1451), син на Мехмед І.
(13) Бязид І Илдъръм (Мълнията) (1347-1403), турски султан (1389-1403), син на Мурад І.
(14) Арсение ІІ Църноевич (Черноевич), сръбски патриарх. След Австро-турската война през 1690 г. повел част от сърбите от Южна Сърбия, които се преселили на север от Дунав и Сава.
(15) След като Карагеорги Петрович се отличил в Австро-турската война бил произведен в подофицерски чин от австрийската армия.

№ 2

СТАТИЯ ОТ ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ(1) ЗА БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ И ОТНОШЕНИЯТА ИМ СЪС СЪРБИТЕ И С ДРУГИТЕ БАЛКАНСКИ НАРОДИ.

Белград, 7 и 14 март 1869 г.

2

КАКВО НИ ТРЯБВА?

В живота си съвременното човечество се ръководи от две идеи: идеята „за права на човека“ и идеята „за права на народа“, за народността, за независимото политическо битие на народността. Началото на съвременния въпрос за народността като двигател на политическия живот се поставя от свободомислещите принципи на XVIII век, принципи, които откриха пътя към новите понятия само с това, че унищожиха старите принципи, които никак не бяха полезни за човечеството. Сърбия и Гърция са първите, които вдигнаха знамето на народността, след тях идва 1848 година в Австрия, италианската война и шлезвиг-холщайнският въпрос.
Подчинените народи се борят да се освободят, да станат самостоятелни, а народите, които са разделени на части, се стремят да се обединят политически. Сърбия, Германия и други страни се стремят към политическо и обществено обединение. Италия вече стигна до това обединение; Германия се приближава към него, а между сърбите възкръсна идеята да се заличи всеки дребнав провинциален патриотизъм и историческото право, което никого не ползува, а само вреди на народния прогрес. Хърватите вече започват да разбират, че са също така сърби, както и хората в Банат и Черна Гора. Важността на религията изчезва пред успехите на цивилизацията и нейното място се заема от общия възглед за народност и свобода.
Всъщност по какво се различава сърбинът от хърватина, а хърватинът от босненеца! Освен по вяра, по нищо друго. Ако има някаква разлика между сръбското и хърватското наречие, има я и между сръбското и босненското. Следователно, все едно е дали сърбите ще се наричат хървати или хърватите сърби или, за да са доволни и едните, и другите, нека стане сърбохървати или хърватосърби, нека само не се казва, че това не е един народ. Провинциални разлики има навред, но никой умен човек не обръща внимание на това. Достатъчно е само да си припомни човек, че има разлика между немския говор в Австрия, Прусия, Лайпциг и Лифландия, но никой не казва, че австрийският шваба и лифландският „немота“ не са немци. Що се отнася до религията, ето ги маджарите и немците, в държавните въпроси на които няма и помен от религията. И така, моето окончателно мнение е, че сърбите и хърватите трябва да възприемат една азбука, да обединят своята литература и така заедно да се готвят за пътя на цивилизацията и прогреса.
Във връзка с това понятие за народността е понятието за племето, което се съдържа в самостоятелното развитие на народния дух, понятието за братството между сродните племена и понятието за свободата.
И тъй, поради това задача за всички славяни от Балканския полуостров е – първо: народното единство, второ: племенната солидарност, трето: принципът на свободата. Едното без другото е немислимо, ако сме безпристрастни и ако не искаме да се измамваме.
Солидарността с българите трябва да бъде основа на родствените принципи в името на братството и свободата. Българите трябва да имат свое национално развитие, свое вътрешно самоуправление, което да отговаря на народните им обичаи и на техния характер, защото България има своя история (не политическа, а национална). Мнозина смятат, че между сърбите и българите би могло да има още по-тесни връзки, т.е. да възприемат сръбския език и да станат един народ, но според мене това е още невъзможно, защото така бихме нарушили свободата на нацията и свободата на човека.
Смесената народност може да се стреми към съединяването на две или три сродни по народност племена, които имат отделен исторически живот, но това ще бъде насилие. Опитите да се създаде такава народност се правят или от нация, която е слаба сама за себе си и гледа да се уголеми, или от държава, която иска насила да превърне народните движения в държавна политика, или от хора, които искат да бъдат деспоти и затова им трябва да държат в ръцете си силно оръжие против човешката свобода. Такава солидарност значи твърде малко. Като утвърждаваме тясното единство между две такива народности, ние отхвърляме онова, на което се опира всяка народност, отхвърляме историята. За да има полза, вместо това, всичко трябва да се опира на свободата на народността и свободата на човека. Всекиму е известно, че в Русия има три славянски народности: руска, украинска (малоруска) и полска, които петербургското правителство, попщината и присноблажените славянофили гледат по всякакъв начин да обединят и слеят в един народ: но досега ние не виждаме никакъв резултат.
Ако великорусите бяха свободен и прогресивен народ, каквито са англичаните в Америка, тези три народности можеха да се обединят; но те действуват с нож, със секира и кръст и поради това се натъкнаха на силна опозиция и вместо желаното обединение се повдигат бунтове и скоро трите народности ще се разделят. Нищо не става насила! При това народността не зависи от волята на отделни лица, а е и невъзможно човек да избира своята народност; какъвто съм се родил, такъв си оставам, колкото и да се отказвам от това.
Има и такива хора, и то ги има много и в Белград, и между българите, които от народен патриотизъм или от глупост искат и политическо, и духовно отделяне на българите от сърбите, на сърбите от хърватите и т.н.
Но тези хора не знаят какво е правителство и какво е свобода; те смесват национализма със свободата и патриотизма. Свобода за тях е да имат свои царе, които да носят големи златни корони и да имат гвардия и жандармерия, да се бият със съседите си и да ги покоряват, а според мене народните стремежи не вървят заедно с патриотизма, тъй както не винаги народността върви с държавата – пример за това са Америка и Швейцария.
Патриотизмът е привързаност към политическото отечество, привързаност към собствената независимост и свобода. Народните стремежи не бива да се бъркат с ония стремежи, които отвеждат до децентрализация и които често се смесват помежду си. Стремеж към пълно самоуправление се забелязва не само там, дето това самоуправление може да бъде от полза за определена народност (напр. стремежът на българите да живеят самостоятелно), а и там, дето без да съществува въпрос за народност, народът желае да се избави от настойничеството на бюрокрацията. Напълно е очевидно следователно, че стремежът към децентрализация не зависи от стремежа към народността. И поради това, ако сърбите и българите искат да издигнат своите народи и ако смятат, че за да стане това, даденият народ трябва да се оформи върху своя собствен език или да покаже историческото право на своята народност, то оттук съвсем не може да се извади заключение, че тия две народности не могат да бъдат едно политическо тяло. Швейцарците живеят и живеят щастливо. От всичко това следва, че сърбите и българите могат да живеят под едно правителство, а всеки народ да си има свое вътрешно самоуправление.
Солидарност между сърбите и българите е имало още отдавна, но тая солидарност често е била нарушавана от нашите владетели, които често са карали народа да се мрази и бие със своя брат, само за да задоволят своето самолюбие. Някакъв Асен или Душан се оженва за дъщерята на някакъв византийски император и у него се появявали симпатии към византийците, а тия симпатии изисквали той да се скара със своя брат и да избие няколко хиляди души, които имат една кръв, защото така е искал тъстът-грък. Или някакъв Симеон поисква да покаже, че има по-здрави мишци от хърватския бан, и ето ти пак кърви и раздори.
Друго време е сега, отминали са вече рицарските времена, народът излиза на сцената, за да се управлява сам, да си избира братя, другари и съюзници. Сега нашата солидарност вече върви по естествения път, по пътя на свободата и братството, а не по пътя на завоеванията и робството. Тая солидарност започна преди петдесет години, почна по онова време, когато Георги и Велко издигнаха знамето на свободата, братството и любовта. Напук на нашите неприятели, тая солидарност се развива добре; общо се работи за доброто на българския и сръбския народ; черногорците протягат братска чаша на българите, а българските юнаци викат: „Да живее сръбската омладина!“
Без всякакво съмнение, такава солидарност ще ни доведе до прекрасни резултати, ако действуваме умно, живо и безстрашно и ако на знамето си напишем девиза: „Свобода, братство и напредък.“ Историята на нашето далечно минало се свърши с такива факти, които могат да ни бъдат пример за това какво трябва да правим; робството, което трая петстотин години, ни научи да живеем, да се ползуваме от свободата, то ни излекува от византийските канонични права и от консервативните стремежи.
Освен сърбите и българите, на Балканския полуостров живеят още три народности: гърци, румънци и арнаути; първите две народности имат своя култура и свой политически живот, а последната се намира в детско състояние. С тия народи трябва да поставим отношенията си на основата на свободните принципи, т.е. в името на свободата. Нека оставим всеки народ да си живее както иска, нека оставим всеки да си има свои училища, свое вътрешно самоуправление, свое вътрешно развитие, а всички да имаме само едно политическо отечество, което трябва да защищаваме с общи усилия. Ние, южните славяни, сме народ демократичен и поради това можем да живеем с всеки народ, ако тоя народ има като нашите наклонности. Румънците разбраха своето положение, те изучиха южните славяни и гледат по всякакъв начин да се сближат с тях, те добре виждат, че без славяните не могат да сторят нищо и им протягат братска ръка.
Да видим какво правят гърците. Мнозина от нас знаят, че гръцките патриоти бълнуват за възкресяването на Византийската империя в най-широките й граници и че и най-либералните хора в Гърция и Цариград вярват, че това може да стане. Тая мисъл ще намерим във всички гръцки вестници, за нея мисли всеки грък. Както се говори, миналата година дошла в Белград депутация от Гърция и съобщила на покойния княз Михаил своята програма, която се състояла от следното: Гърция трябва да получи Тракня, Македония, Епир и Тесалия; сърбите да получат Босна и Херцеговина; Черна Гора, Которския залив, част от Далмация и част от Албания; българите – България; румънците – Трансилвания и Ердели, а маджарите – Срем, Банат, Бачка, Граница, Хърватско и т.н. Отговорът на покойния княз бил кратък; той казал: „Не мога да разполагам с онова, което не е мое, а освен това аз уважавам всеки народ и затова няма да обрека никого на чуждо робство. Всеки народ трябва сам да разполага със себе си, всяка нация трябва да живее сама за себе си.“
Същата такава програма, както казват, била отнесена от страна на гърците и на княз Карл(2) и граф Андраши(3), но какъв е бил отговорът, не знаем. Ако се съди по гръцките вестници, които страшно нападат румънския княз, той е отхвърлил тази програма. В гръцкия либерален вестник „Клеис”, бр. 397, е отпечатана статия под заглавие: „Елада, Сърбия и Дакия“, в която се съдържат гнусни хули за сърбите, румънците и българите. Според тая статия южните славяни и румънците не са хора и затова трябва да бъдат заличени от историята, да се поставят под опеката на византийското правителство и да се управляват с камшик и сопа. Но най-грусно е мнението на тоя вестник за българите. „Смешни са – казва авторът – хората, които се мъчат да издигнат българите. Тоя народ не е нищо друго, освен добитък, който няма съвест, не знае отде е и къде отива, не знае за какво е предопределен и какво трябва да прави. Ако се позволи на българите да бъдат независими и се оставят да се управляват сами, те никога нищо няма да извършат; ще си орат земята и ще превиват колене пред всеки, който държи бич в ръката, ще се покоряват на всеки по-силен владетел; българинът е готов да продаде и собственото си дете, само да запази къщата си. Ако някакъв непредвиден случай помогне на българина да стане независим, то, поради своето ниско развитие, в каквото са и неговите едноплеменни и еднокръвни братя, той се възгордява, става непризнателен, граблив, безобразен, мразещ и завистлив.“ Няма да цитирам повече от тоя вестник, няма и да говоря за гърците, само ще кажа, че в такова време, когато над главите на всички ни виси секира, такива думи могат да пишат само хора продажни и безсъвестни, които нямат нито капка ум.
От своя страна ние все пак им прощаваме, защото не знаят какво вършат и като не обръщаме внимание на това, което тези хора казват, извикваме: „Да живее гръцкият народ и всички съзнателни хора!“ А що се отнася до Византийската империя, нея я няма и няма да я има, а остава само празна фантазия в празна глава. Лайбниц казва: „За да живее в дружба с другите, едно правителство трябва да може да живее в дружба със самото себе си, а за да стане това, крайно необходимо е да управлява разумно, защото иначе няма да бъде кадърно нито само, нито с другите да се залови за каквато и да било работа.“ Към тази мисъл може да се прибави и следната: За да бъдат свободни един човек и един народ, те трябва да уважават свободата и на другите народи; за да бъде човекът човек, трябва да уважава и правото на другия човек. Това е казано ясно.
И тъй, повтаряме: южните славяни желаят свобода и протягат ръка на всеки свободен човек.
В. “Застава”(4), Белград, г. IV, бр. 31 и 32, 7 и 14 март 1869 г.
–––––-
(1) Любен Стойчев Каравелов (ок. 1834, Копривщица – 1879, Търново), писател, публицист, фолклорист, националреволюционер, революционен демократ.
(2) Карл І Хохенцолерн (1839-1914), княз на Румъния (1866-1881) и крал (1881-1914).
(3) Граф Гюла Андраши (1823-1890), австро-унгарски държавник, премиер-министър на Австрия (от 1867), министър на външните работи (от 1871).
(4) В. “Застава”, сръбски вестник, излизал в Белград под редакцията на Св. Милетич и Вл. Йованович; Л. Каравелов сътрудничил продължително в него.

№ 3

СТАТИЯ ОТ ХРИСТО БОТЕВ(1) ЗА СРЪБСКАТА ПРОПАГАНДА МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ И ОПАСНОСТТА ОТ НЕЯ

Цариград, 21 януари 1875 г.

В онова също време, когато „Независимост“, нейните едномисленици, вие сами и въобще сичката наша емиграция проповядваше съюз между южните славянски племена, в Цариград сяка неделя почти дохождаха известия из западните страни на нашето отечество, че така наречената сръбска пропаганда се повече и повече сее раздор между българското население по тие заглъхнали места, т.е. че компанията на Милош Милоевича(2) изпроважда агенти, които възбуждат народът против Екзархията, че тя разпространява сърбизмът в чисто българските села и градове чрез книги, чрез учители и чрез множество други тайни помощи и че громадните суми, които сръбското министерство искало уж сяка година от Скупщината за поробените под Турция южни славяни, се не харчат за друго нищо, освен за ущърб и за вред на нашата народност. Вие твърде добре знаете, че тие известия, дописки и частни писма произвеждаха (и за съжаление и днес даже произвождат) такова негодование между тукашните наши литературни, търговски и журнални дружества, щото следствието на това бяха явните нападения на сръбският народ, отвореното писмо към министърът г. Мариновича(3) и оние безумни и безнравствени клевети, които идиотите на в. „Право“(4) отправиха към нашата нещастна (?), но честна емиграция. Тие известия, дописки и частни писма се продължават даже и днес и негодованието на нашите цариградски българи, както и на по-голямата част от нашите по-развити хора, расте се повече и повече и не е чудно, ако след малко време вие видите, че на тоя вопрос ще да се даде твърде голямо значение, т.е. че той ще да придобие такива широки размери, щото ще да бъде в състояние да обяви даже война на вопросът за южнославянското единство. Колкото и да е прискръбно това явление в неправилният живот на двата съседни и братски народа, но то е близо вече да бъде факт, затова то тряба да се разгледа колкото е възможно по-сериозно. Времето ми не позволява да направя това тая неделя; аз ще да се огранича само с няколко думи, които отправям не към оние късогледи патриоти на филологията и на фанатизмът, с които е нещастен и сръбският, и българският народ, но към тия искрени апостоли на свободата, които съществуват и в единът, и другият народ. Твърде естествено нещо е, че поклонниците на нашата гнуснава преминала история, в мозъците на които играят конете на Душана и на Симеона(5), като са повикани от самите обстоятелства на робството да земат и тие участие в събужданието на двата подивели от невежество народа, ще да злоупотребят това свое призвание и ще да употребят науката, образованието и свещената длъжност към брата си за осъществлението на своите детински мечтания и за постиганието на своята безчовечно-глупава цел. Предводителите на тая фаланга идиоти, види се, намират в това нещо храна за своите мозъци и шкембета; техните покровители, които разбират интересите на двата народа дотолкова, доколкото Милош Милоевич разбира себе си и своята глупост, виждат интересът на своето отечество, а оние развратени дечурлига, които се не срамуват да казват, че тие са последователи на слепците, безсъзнателно служат на глупостта на своите учители и на враговете на нашата южнославянска свобода. Да се сърди човек и да негодува против тие деца на глупостта, е се едно да се сърди, че вали дъжд, или че мишката ти е прегризла дрехата. Шарлатаните имат такова също право да се занимават със своят занаят, каквото право има и добросовестният човек да прави добро на човечеството. Против дъждът ние тряба да употребляваме омбрели или качулки, против мишките – котки или капани, а против шарлатаните съществува полиция. Ние нямаме право да се сърдиме на Милоша Милоевича за това, че мозъкът на тоя шарлатанин е изгнил, на сръбското министерство (Ристичево(6) и Мариновичево) за това, че то е още по-безумно, ако поддържа шарлатаните, и на техните слепи оръдия за това, че тие са способни да продадат и майките си за комат хляб. Ние тряба да се сърдиме на оние искрени проповедници на свободата, които твърде малко внимание обръщат на тие шарлатанства и които и досега още не са протестовали против злото, което се сее за вредът и на двата народа. И наистина, аз се чудя на това, дето, после толкова протестации от страната на нашите цариградски „патриоти“, сръбската журналистика не щя да земе във внимание тоя вопрос и не прие да го разгледа колкото се може по-безпристрастно; но още по за чудение и това, дето патриотите из Сръбската народна скупщина и досега още не са попитали своето правителство, действително ли то поддържа безумието на Милоша Милоевича и действително ли харчи такива грамадни суми за убиванието на твърде младата идея за братството между сърбите и българите. Аз мисля, че това е необходимо да се направи и да се изнесе на бял свят, защото освен от пропагандата, българският народ страдае и от друга една много по-важна страна.
Нашата емиграция, на която принципите за свободата не позволяват да разглежда такива търпеливи вопроси и да влазя в полемика нито с едната, нито с другата страна на политикофилологическите куртизани, по тая само причина е изгубила една доста голяма част от доверието, което има народът към нея. А това, както щете, е вредително и за българите, и за сърбите. Българската емиграция е представителница на своя народ, тя е оная сила, която ще може да влезе в споразумение с неговите освободени вече братия, и тя е, която ще да даде сигналът за българското всеобщо въстание. А ако нашите цариградски гарвани и сръбските нощни бухали достигнат до това, щото да захванат да си кълват очите, то България и Сърбия твърде лесно ще да достигнат едната да остане без ръце, а другата без крака; така щото първата не ще може да простре обятията си, за да прегърне своята сестра, а втората не ще да може да прегази Дрина и Тимок, за да влезе в осакатените от нея сама обятия. В такъв случай, ако тие две сестри и да не достигнат да се карат като съседки, то не ще могат да живеят като сестри. Животът им под една стряха ще да бъде в тягост и на едната, и на другата. Но дано моето заключение излезе криво и дано сръбските честни патриоти, които са близо да наложат на правителството си своята искрена южнославянска политика, разберат моите няколко може би остри, но искрени думи. Други път аз ще да се завърна да поговоря по-напространно за тоя въпрос, а сега ще разкажа на читателите на „Знаме“(7) няколко новости.
Вие тряба да сте чули, че на 5 януария в нашата Екзархия стана събрание, в което се разгледа вопросът за българската черкова на Фенер. Не мислете, че като казвам „вопросът за българската черкова“, искам да ви уверя, че над пукнатите и потъналите в морето темели това събрание иска да издигне храмът, или, по-добре да кажа, памятникът на своята глупост. Не! Събранието стана, за да принуди Екзархията да заплати в името на народът оние громадни суми, които са похарчили известните вам няколко славолюбиви спекуланти за своят кеф и за своите надежди за тлъсти кокали от народът. Тоя вопрос е близо вече да се реши за ползата на спекулантите и затова секи един българин има право да попита това самозвано събрание как е смеело то в името на народът да плаща такива суми, които не са похарчени нито за ползата на народът, нито за ползата на самата Екзархия. Когато са се харчили тие пари, Екзархията не е съществувала, а народът не е упълномощял нито Ивана, нито Драгана да харчат пари за глупост. Но в кьоравото царство, който е с едно око, той царува, а когато слепците се напият, то се не знае нито кой пие, нито кой плаща.
В Македония произлазят големи скандали както от страната на гръцката пропаганда, така и от последователите на католицизмът. Тая страна е станала арена на такава борба между всевъзможни глупости на фанатизмът, каквато произхождаше едно време в Тракия и в България, с тая само разлика, че тука борбата е приела твърде широки размери. Гърците и правителството на разбойниците действуват наедно, а българите по някои си места са достигнали до такова отчаяние, щото са захванали вече да приемат католицизмът. Рафаил се намира в Кукуш и секи ден почти приема депутации из околните села, които го молят да защити от фанариотите беззащитното българско стадо. Тие дни той е тръгнал за Полянин, за Воден, за Струмица, за Малешово и за Велес. А по тие места унията е готова вече да се осъществи. Но правителството и в това отношение помага на фанариотите. Една депутация из Малешово, която е отивала в Кукуш при Рафаила, е била биена и върната от цяла банда заптии, между които е имало и множество гърци или гъркомани. Българското население по тие места е заприличало на дойна крава, която дои секи, който завърне. Освен това тая: крава е гладна, жъдна и убиена до такава степен, щото твърде скоро може и да издъхне. Но такава е, види се, участта и на сичкият български народ, и такава, види се, ще да бъде тя още дълго време, ако нашите патриоти не разберат, че единственото наше спасение е революцията и ако не употребят сичките свои сили за това свято дело. Аз ще да ви предскажа, че ако нашето положение се продължи така още пет години, то Македония е изгубена за назе.
В. “Знаме”, Букурещ, г. I, бр. 7, 26 януари 1875 г.
––––-
(1) Христо Ботев Петков (1848, Калофер – 1876, Врачански Балкан), поет, публицист и журналист, националреволюционер, войвода.
(2) Милош С. Милоевич (1840-1897), сръбски публицист и етнограф, завършил право в Белград и славянска филология в Русия (1861-1865); подготвил сборник с народни песни от Стара Сърбия и Македония; защитава тезата, че славянското население в Македония е сръбско.
(3) Йован Маринович, сръбски политически и държавен деец, министър-председател, един от лидерите на Напредничката партия; след убийството на княз Михайло Обренович (1868) е член на регентството заедно с Райко Лешанин и Джордже Петрович.
(4) В. “Право”, “вестник за народни, политически и книжевни новини”, излизал в Цариград (4 март 1869–17 март 1874), негов редактор бил Иван Найденов (1834-1910).
(5) Цар Симеон Велики, цар на българите (893–927).
(6) Йован Ристич (1831, Крагуевац – 1899, Белград), сръбски политически и държавен деец, дипломат и историк, пълномощен министър в Цариград (от 1866), лидер на Либералната партия, един от творците на Сръбската конституция (1869); министър-председател (1873-1878) и министър на външните работи (1868-1878), представлявал Сърбия на Берлинския конгрес и по негово настояване и с руска подкрепа към Сърбия били присъединени българските територии Нишко, Пиротско и Вранско, член на Регентството (от 1889), член на Сръбската академия на науките; автор на книгите “Новата сръбска литература”, “Външните отношения на Сърбия (1848-1872)”, “Дипломатическа история от времето на сръбските борби за свобода и независимост (1875-1878)”.
(7) Вестник “Знаме”, “вестник политически и книжевен”, продължител на в. “Независимост”, редактиран от Христо Ботев; излизал от 8 декември 1874 до 14 септември 1875 г. в Букурещ.

№ 4

СТАТИЯ ОТ ХРИСТО БОТЕВ ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА СЪРБИЯ КЪМ БЪЛГАРСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ

Букурещ, 3 април 1875 г.

На Балканският полуостров живеят две главни племена, в ръцете на които се намират двата края на онзи гордиев възел, когото ние сме привикнали да наричаме Возточен вопрос. Тие племена са българският и сръбският народи, които, както по географическото свое положение, така и по своята уважително многочисленост са обърнали вече на себе си вниманието на Европа, а със своят характер и трудолюбие са спечелили общественото мнение и симпатиите на сичкият почти образован свят. България и Сърбия са прави и законни наследници на европейският Кашемир, а тие две сестри отдавна вече са в състояние да кажат на своите белисани и червисани стари съседки, че тие са двете хубавици, които тряба да разделят ябълката на раздорът и отдавна вече би трябало да плеснат с ръце и да се прегърнат в името на братството, на свободата, на равенството и на оние демократически начала, на които е основан животът и на българинът, и на сърбинът. Но причината, дето тие две млади и прекрасни сили стоят и досега една срещу друга и не вършат почти нищо друго, освен това, че обтягат краищата на възелът и с това още повече затрудняват неговото развезване, е онова тайно и кокетливо недоверие, което е посеяла между тях историята на тяхното гнуснаво преминало и което и днес даже се възбужда от женихите и на едната, и на другата сестра. Разбира се, че ако това положение на младите хубавици и това безумие на техните филологически куртизани-политици се продължи още няколко време (да не казваме няколко години), то твърде естествено нещо е, че ще да се намери някоя стара и умна държава, която да раздели черупките на орехът между препирающите се и за своята услуга да изяде сама ядката.
Наистина, скръбно нещо е да погледне човек на положението, на антипатиите и на неискрените стремления и отношения на двата братски народа, но сичкото това е станало вече факт, когото ние не можеме да оставиме да избегне вниманието на нашата революционна партия и на оние наши братия, които твърде много нещо очакват от Сърбия. Защо да си закриваме очите пред истината, когато оние, които разделиха нещастната Полша, се приготвляват да извършат тая съща операция и над трупът на Турция? Защо да мълчиме и да скриваме своите слабости, когато вътрешните наши нещастия се умножават от ден на ден и когато за изходът из това страшно положение у нас не остава друго нищо, освен с огън и с меч да разчистиме пътят към своето спасение? Ние сме казвали и казваме, че дордето се не обяснят и не изравнят отношенията ни със Сърбия, то никакъв съюз и никакво споразумение е невъзможно между южните славяни. Ние ще да се лъжеме и ще да лицемериме един пред други дотогава, дордето настане часът на нашето окончателно унищожение. На кого ще да се обрушат тогава проклятията на свободата и на човечеството? Кой ще да бъде отговорен пред съдът на историята?
Още от началото на своето съществувание и досега Сърбия е била неискрена към българският народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша(1) и до Милана(2), освен че не са желали никога да ни помагат, за да смъкнеме от шиите си варварският турски ярем, но сякога почти са се старали да възпрепятствуват на нашето освобождение и сякога почти са гледали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. Във времето на частните български въстания в 1838, 1839, 1840 и 1841 години Милош се е отнесъл твърде подло към нещастните наши въстаници. Въстанието при Шаркьой, което е броило в себе си повече от 20 000 бунтовници, е било усмирено от „освободителят на Сърбия“, От една страна, той възбрани сяка една помощ от страната на сръбският народ, а от друга страна, изпроводи своят министър Петрониевича да убеди въстаниците да се разотидат по къщята си. После това Петрониевич и един представител от въстаниците отидоха в Цариград да се молят на султанът да облекчи робското положение на раята, но това ходене нема никакъв успех. „Българите би издействували за себе си нещо повече, говори руският генерал Липранди3, ако да не би било вмешателството на Милоша, на което се тие довериха така сляпо. Милош е гледал да угоди повечето на султанът, нежели на българите.“
Това същото ние видиме и в Нишкото въстание, при което в онова време се присъединили въстаниците из Видинският пашалък, из Шаркьой и из Враня. „Когато въстанието стана страшно, говори пак генерал Липранди, Мустафа Паша Нишки се обърна с най-убедителна просба към Милоша да уговори българите за неговата полза. Милош тутакси събра сенат и, ако мнозина искат да кажат, че той е покровителствувал това въстание, сръбското правителство реши да пази пълно невмешателство. Милош обнародва един указ, чрез когото запретяваше сяко едно намисание в работите на българите и, за да прекъсне сяко едно сношение с въстанието, огради границите си с войска.“ В това време свирепите турски войски изгориха повече от 150 български села и произведоха такива страшни и отвратителни зверства, каквито се не срещат даже и в най-черните страници на нашата история. И сичкото това е произлязло из благодарност към святата кръв на нашите „бекяри“, която тие така юнашки проляха за свободата на Сърбия! А историята мълчи за това!
Още по-неискрена роля е играл в това отношение синът на Милоша, когото Сърбия и до днес оплаква. „Великият Михаил“ е правил това същото, което е правил и баща му, с тая само разлика, че от нашето глупаво доверие той е можал да извлича полза барем за себе си. За нас са памятни годините 1862 и 1867, в които Сърбия се подигра така небратски с нашите най-светли чувства. Правителството на Михаила събра в 1862 година няколко хиляди българи под предводителството на Иля(4) и на Раковски, обеща им се да им даде помощ и оружие и да ги пусне да преминат през границите, за да произведат въстание на Балканският полуостров; а всъщност неговите намерения бяха да уплаши само Турция и без капка кръв да придобие белградските крепости. Като извърши тоя свой знаменит подвиг, тогавашното правителство се постара да скара българските предводители и, за да изпълни желанието на Турция, проводи своите „брача бугаре“ да си оплакват дните и годините. Това същото произлезе и в 1867 година. Когато Сърбия видя, че българските патриоти се приготовляват вече сами да вдигнат народът на въстание, и когато нашите юнашки чети й известиха това с връщанието си от Балканът през нейните граници, то правителството на Михаила науми да се възползува и от това сгодно обстоятелство. То влезе в споразумение с българските патриоти в Букурещ, събра и състави знаменитата българска легия и захвана изново да плаши Турция с всеобщо въстание на Балканският полуостров. Секиму е вече известен печалният изход на тая смешна комедия. Сърбия изгони турците из Белград, но с това заедно изгони из себе си и българското доверие. Оттогава и досега тя се не е погрижила никак да поправи своите погрешки, а напротив, в сяко едно отношение е показвала своята неискреност към назе. После катастрофата при Топчи дере(5) регентството, а особено Блазнавац(6), който искаше да играе в миниатюрен вид ролята на Бисмарка(7) и който считаше Сърбия за Пиемонт на южнославянското обединение, употребляваше твърде гнуснави средства за постиганието своите цели. От една страна, той лъжеше и подкупуваше нашите „патриоти“, т.е. хвърляше кости на оние псета, които в противен случай би лаяли против него, а от друга страна, с помощта на идиотическата и шарлатанската Милош Милоевичева компания разшири и усили до такава степен пропагандата на сърбизмът в западните краища на нашето отечество, щото при сичките прикрития от страната на подкупените, българският народ, а особено неговата емиграция, от която мнозина познаваха Блазнаваца още от времето на легията, с ужас забележи подлите стремления на мечтателите на Душановото царство; така щото това, което доскоро беше само едно просто предположение, една проста проблема, днес стана вече факт и аксиома, която не могат да не забележат даже и искрените и честните патриоти на сръбската Омладина.
Ако белградската журналистика и да се занимава повечето с Китай и Япония, отколкото с делата и със страданията на своите поробени братия, и ако и очевидно и да избягва вопросът за отношенията на Сърбия към българският народ, но последнята народна скупщина изяви негодуванията на сръбският народ към досегашната политика на неговото правителство и това ни дава право и надежда да мислиме, че при такава една скупщина и при едно либерално, активно и патриотическо правителство Сърбия ще може да поправи своите исторически погрешки и сближението на южните славяни ще да влезе в своят естествен път. Дотогава сяко едно обещание от страната на сръбските патриоти ще да бъде за назе лъжа и лицемерие, а сяка една дума за съжаление – присмех на нашите страдания.
Дотука ние свъртаме своите обвинения към Сърбия за нейните неискрени към нас отношения, а допъти ще да се повърнем да видиме на какви основания тие би могли да се изравнят. Вопросът е важен и ние се надеем, че няма да дотегнеме на читателите си.
В. “Знаме”, Букурещ, г. I, бр. 13, 4 април 1875 г.
–––––
(1) Милош І Обренович (1780-1860), сръбски княз (1817-1839), узурпирал сръбския престол след като убил съперника си княз Карагеорги през 1817 г.; родоначалник на династията на Обреновичите. През 1839 г. абдикирал в полза на сина си княз Милан Обренович (1819-1839), но той князувал само няколко дена и починал. Княз Милан емигрирал заедно с по-малкия си син Михаил във Влашко.
(2) Милан ІV Обренович (1854, Яш – 1901, Виена), сръбски княз (1868-1882) и крал (1882-1889), син на Милош І Обренович.
(3) Генерал-майор Иван Петрович Липранди (1790-1880), руски военен деец и военен историк, участва Руско-турската война (1828-1829), автор на книгите “Източният въпрос и България” (1868), “България” (1877) и “Поглед върху сегашния театър на военните действия на Дунав и върху съдействието, което можем да срещнем в България” (1878).
(4) Ильо Малешевски (Ильо Марков) (ок. 1805, с. Берово, Малешевско – 1898, Кюстендил), хайдутин, действа с чета в Малешевско, Пирин и Рила, участва в Първата българска легия (1862), в Сръбско-турската война (1876), в Руско-турската война (1877-1878), в Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879) и в Сръбско-българската война (1885).
(5) Става дума за убийството на сръбския княз Михаил Обренович на 29 май 1868 г. в Топчидере. След убийството, Любен Каравелов, заедно с главния редактор на в. “Застава” Владимир Йованович са арестувани с обвинение за съучастие в убийството и хвърлени в затвора в Петроварадинската крепост и в Будапеща, но след 7 месеца са освободени поради липса на доказателства. За тези събития и затворничеството си Л. Каравелов пише в мемоарите си “Из мъртвия дом”.
(6) Генерал Миливое Блазнавац (1824, с. Блазнавац, Крагуевачки окръг – 1873, Белград), сръбски военен и държавен деец, първи сръбски генерал, военен министър (от 1865-1872), министър-председател (1872-1873); заедно с Йован Ристич и Йован Гаврилович са регенти на малолетния Милан Обренович, след убийството на неговия баща княз Михаил Обренович (1868-1872).
(6) Княз Ото Леополд фон Бисмарк (1815-1898), пруски държавник и военачалник, министър-председател и министър на външните работи, обединител на Германия, райхсканцлер (1871-1890). Прословуто е неговото неприязнено отношение към България.