Казала ли е Людмила Живкова „Мислете за мен като за огън“?

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
януари 2021
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Казала ли е Людмила Живкова „Мислете за мен като за огън“?

Личността на Людмила Живкова предизвиква с днешна дата много спорове, едни я употребяват политически, други – лично, описвайки я в мемоарите си. Трети залагат на мистиката и окултното, свързани с името . Няма обаче оповестени факти кой и как е запалил Людмила Живкова по мистицизма на Изтока.

За най-близките духовни „водачи“ и до днес се приемат Богомил Райнов и Александър Фол (неин преподавател в Софийския университет, по-късно министър на просветата, когато самата Живкова е вече кандидат-член на Политбюро и председател на Комитета за култура).

По-скоро все пак е бил Богомил Райнов. Немалко изследоватали намират много общи черти в литературните творби на баща му Николай Райнов (член и на масонскато ложа „Теософско общество“) и картините на Николай Рьорих (близо 7000 на брой), за когото Людмила Живкова направи мащабни чествания в България.

Звучи донякъде абсурдно, но и в същото време твърде логично тъкмо комунистът Богомил Райнов да се е опитвал да намери пресечна точка между комунистическата идеология и статуквото и мистицизма и теософията, споделяни от Николай Райнов и Николай Рьорих. Самият Рьорих пък се смята за голям изследовател на Индия, археолог, философ, художник, сам провел мащабни експедиции в Хималаите, Тибет, Китай, Монголия…

Людмила Живкова е тази, под чиято егида започват национални и международни програми, между които: „Програма за естетическо възпитание на народа“, „Хармонично развити личности“ (започнала с „Година на Рьорих“ – 1978 г.), Международна детска асамблея „Знаме на мира“, „1300 г. България“, „Урусвати“ (обител на знания, храм на науката, построен в Хималаите в границата на древната Ариаварта).

Спорно е и че така нареченият завет на Людмила Живкова: „Мислете за мен като за огън“, са нейни думи, които някои свързват именно с влечението й към Изтока, към особения начин на възприемане на смъртта. Според спомените на Богомил Райнов, който цитира и една лична приятелка на Живкова, това са приписани й думи от Любомир Левчев, който година след смъртта пише книга с такова заглавие, в което събират спомени и на други нейни съмишленици и хора, с които е работила от висшия партиен елит.

По този повод самият Левчев пише: „Когато тя умря (1981 г. – б.р.), имаше решение на Секретариата на ЦК да се издаде книга за нея и заглавието, което беше взето от надгробното ми слово – „Мислете за мене като за огън“, вбеси много хора. В очерка си, включен в книгата, изнесох този факт, който можеше да ми коства главата. Казах, че пръстенът (неин пръстен с камък – б.р.) е побелял, което противоречеше на официалната версия за нейната смърт. Този факт, който ми съобщи слугинята Лена, за мен е по-важен от всички официални обобщения и анализи, които дори даваха погрешна дата за смъртта , погрешен час. Всичко беше фалшифицирано. А защо, беше друг въпрос.“

Райнов обаче оспорва, че Людмила изобщо е казвала подобни думи. „Наричаха я ненормална, сиреч луда. Е, не точно луда за връзване, ала все пак луда. Тя беше нещо съвсем друго. Нещо, колкото необичайно за обременения от догми комунист, толкова и естествено за освободеното съзнание. Тя беше аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество. Защото има ли нещо по-естествено от това, изпаднал в безпътица или разкъсван от противоречията между желаното и възможното, да вдигнеш нагоре очи, потърсил отговор от Бога. От своя Бог. Независимо как го наричаш – Природен закон, Провидение, Съдба или Господ. В този свой съкровен порив към Висшата целесъобразност, към Изначалната същност, към своя Бог Людмила бе блеснала като малка светлинка сред сивата дрезгавина на онова мразовито време. Един неразумно подранил бледен и мимолетен лъч, предвестник на някакво далечно и несигурно развиделяване“, пише Райнов.

В книгата си „Людмила“ той посочва каква философия и учение е следвала Живкова – става дума за т.нар. Агни йога, учение, обобщаващо знанията на Изтока, и предадени в книгите на съпругата на Рьорих – Елена Рьорих, най-известната от които е „Жива етика“. Учението прави опит за синтез на известните религиозни и йогийски системи, стъпили на общата духовно-енергетична същност на Вселената, наречена от Елена Рьорих „Пространствен Огън“. Дали тук не се корени препратката на Л. Левчев с „Мислете за мен като за огън“?

Ето какво пише Райнов: „Както бе писала преди повече от век Елена Блаватска „личността е ролята, която актьорът (Аз) изпълнява само за една вечер“. Тия думи бяха за Людмила азбучна истина. Не бих могъл да кажа как тя самата виждаше своята роля в този живот. Едва ли си е представяла, че тази роля ще бъде „поддържаща“… Не знам и доколко е подозирала, че в грандиозната драма на епохата ще бъде отредена печалната роля на губеща.

По тази причина в случая оставям настрана философските възгледи на Людмила, определяни от невежите като „мистика“. Отделям ги настрана, въпреки че както за Мила, така и за мене те са първоосновни. Остава другото, за чието възприемане не е нужно да сме изучавали история на религиите и което лежи също в основата на нейната мисия.“

Според духовния учител Богомил Райнов Живкова е изповядвала „насъщни принципи“, върху които се гради всяко демократично общество, като реалната свобода за всеки човек и отричащи физическото, икономическото или интелектуалното насилие.

„Людмила никога не бе си въобразявала, че би могла да заеме място дори в най-последния ред на дългата върволица от Велики страдалци, поели доброволно към кладата, бесилото или кръста.

Тя просто бе следвала мисията, на която се бе посветила. Следвала я беше дори в минути на слабост, когато е съзнавала, че се стреми към непостижимото. Безсилна да променя заобикалящата я среда, Людмила сама постепенно се преобрази от обикновена млада жена в някакво странно същество, залутано в смътните пространства между днешния и утрешния ден. Загрижена за бъдещето на хората, почти нямаше време за личен живот. Заета да убеждава мнимите си следовници, сякаш не забелязваше, че е останала без приятели. Обсебена от мечтата за всемирно братство, живееше в хладния климат на самотата“, пише Богомил Райнов в книгата си „Людмила“.

Защо и как в цялата тази история се намесва Елена Блаватска?
Тя, както и Рьорих пишат книги за могъщото и тайно хималайско братство на Учителите, което напътства еволюцията на човечеството. Те – Великите Учители, Махатмите, основават ядрото на Космическото съзнание – Шамбала, като са го направили източник на всички знания. „Имената на Махатмите не бяха известни, както и да ги наричат – Розенкройцери, Кабалисти, йоги, всички те са адепти“, пише известната окултистка Блаватска в „Тайната доктрина“.

Когато посещава България в края на ХIХ век, тя описва празника Сурваки и го свързва с древния бог Сурва. Тук тя намира обща връзка между този бог и арийското Суря – Слънцето (бога на топлината, плодородието и изобилието). „Корените на този празник отиват далеч в дълбините ва вековете, тъй като много преди християнството българите са се покланяли на Сурва и са посвещавали празника на Новата година на този бог, молейки го да благослови нивите им и да изпрати на тях самите щастие и поцъфтяване. Този обичай е запазен в цялата му езическа сила и макар че всяка местност има своите особености, обредите и ритуалите като цяло са едни и същи. Пеещите Сурвакари, получили във всеки дом възнаграждение за добрите пожелания, на разсъмване се разотиват по домовете си. Ето така символите на езотеричния култ към Кръста и Огъня на древната Ариаварта вървят ръка за ръка в християнска България“, пише Блаватска в статията си „Огън и кръст“. (Theosophist, November 1879.) Нейни последователи смятат, че тъкмо Блаватска открива общите елементи в обичаите на индийците и похристиянчените българи, „които запазили много неща от предхристиянския период, когато са били част от Ариаварта“.

Други я смятат за пръв откривател на „индоарийските корени на българите“. Не може да има еднозначно тълкуване дали притегателната сила на огъня за прабългарите днес оставя своята толкова драматична следа, та точно той е избран за доброволна смърт от някои съвременници.

Но в древна Индия се практикува обичаят сати – по името на Сати – жената на бог Шива, която според легендата изгаря първа. На погребалната клада на починалия съпруг се качва и неговата жена, която изгаря заедно с него. Има случаи, когато на погребалната клада на мъртвите се е качвала цяла група живи. Така през 1833 г. заедно с тялото на Раджата на Идар изгарят седемте му жени и две наложници, четири камериерки и един слуга.

Британците по време на колонизацията на Индия забраняват сати още през 1829 г., но въпреки това и сега всяка година индийски вдовици спазват този варварски обичай. Има само един шанс да се избегне сати, без да се нарушава традицията – вдовицата да се ожени за брата на починалия си съпруг. Но това се случва в много редки случаи.

През 1987 г. в Индия със закон се налага наказателна отговорност за подбуждане към сати и дори за изпълнението (разбира се, ако жената остане жива), но броят на жертвите не е намалял.
По-красивите и по-умните ги пращали „при Тангра“

Проф. Божидар Димитров

По нашите земи са живели здрави и много прагматични народи. Дори древните автори не са отбелязали случаи на самоубийство, особено чрез огън, с цел да се промени нещо в системата. Огънят е бил приятел на траките, славяните, прабългарите. Прескачаме огън, играем върху огън – да не забравяме нестинарите, но не се самозапалваме. Доброволно никога! Липсват исторически данни за подобно поведение.

Има сведения от един арабски писател, че по времето на култа към Тангра, ако някой се е отличавал – бил той по-красив, по-умен, по-талантлив, околните присъждали: Ти не си за нас, ти си достоен за Тангра, да седиш до него и да му помагаш. И тогава грабвали по-талантливия и го обесвали – иска или не иска, за да го пратят при Тангра.
При траките е имало друг обичай – румънците са го присвоили и го приписват на даките – млад човек сам да се пренесе в жертва на боговете. Хвърлял се в яма, в която са набучени остри колове, или върху дърво, осеяно с остриета, и така се е жертвал, за да измоли милост за другите.

Има и друг пример – Гюро Михайлов, който се оставил да изгори, защото това му повелявала воинската дисциплина. От пост може да те освободи само началникът! Сякаш някой щял да го накаже, ако си спаси живота и напусне поста… Но и това е различно от ставащото напоследък у нас.

Последвалите у нас самозапалвания след случая с Пламен от Варна станаха, според мен, заради груба грешка – обявяването на национален траур в негова памет. Това накара хората, които имат всякакви проблеми, не само материални, да са сигурни, че ще получат подобаващо внимание и по този начин да търсят решение на болките си. Да са сигурни, че ще получат съчувствие. Твърдо съм против тази практика. За какво това прекрасно момче Пламен жертва живота си, лиши се от бъдеще? За да смени един кмет… Струваше ли си… Замислете се.