BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

Виждат ли очите ни все още доброто

РАЗПЕТИ петък е. Най-мрачният ден от Страстната седмица. Денят, в който Исус Христос е прикован към разпятието, за да изкупи чрез смъртта си всички човешки грехове. Ден за смирение и размисъл. За тези, дето осъзнават смисъла на смирението, и за тези, дето умеят да се замислят. Не да мислят за своята си паница, за своята си градинка, за своята си съдбица, сбрана между къщата, колата и почивката в чужбина. А да се замислят за това сложно нещо – живота, и то този, събран между границите на България. Не изключвам ни най-малко българите извън границите на родината си. Съдбата зависи и от тях.

Не са съдбоносни тези мои размисли, но ако се замислим – съдбовни са. Винаги правя едно уточнение, защото много хора бъркат – Страстната седмица е седмица на страданието Христово, не на страсти и пристрастия. Само на мен ли ми се струва, че всички ние от години живеем в зоната на изстрадването? То е навсякъде около нас. Ежедневно ни залива от екрана и вестника, от улицата и работното място.

Настанило се е даже не като квартирант, а като хазаин в домовете ни. Страстта на монополите и банките за все по-големи и по-големи печалби се превръща в страдание за народа. Пристрастяването на знайни и незнайни политици към властта и облагите от нея прави страданията на хората непосилни и за богочовек, камо ли за обикновените хорица, наричани за благозвучие електорат. Та страстите и страданието се оказват взаимносвързани.

Мрачният Разпети петък е надвиснал над главите на всички ни. Само дето ние, разпъваните на кръста, знаем, че няма как да възкръснем – обикновени човеци сме. Само страданията ще си изтърпим, докато е рекъл Бог…

Добре, ама нали Бог е всеблаг и всемилостив? Защо гледа отгоре „тих, невъзмутим“? Просто е, народът го е казал: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.“ Къде сме ние в тази схема? Не подсилваме ли сами черните краски, не са ли вече слепи очите ни за доброто, не търсим ли все по-често грозното, мръсното, долното? И защо?

Защото светлината в тунела никаква се не види или защото мижим като къртици, когато нещо добро освети като Витлеемска звезда ежедневието ни? А и обикновено това, което е добро за едни, е лошо за други. Което не значи, че го няма доброто. Че между бедите и злините ги няма и достойните българи. Като Марио от Белоградчик например. Нали го помните – детето, което с риск за собствения си живот спаси този на другарчето си. И възхити България, макар и за една седмица! Толкова се помни доброто – направи го и го хвърли в морето. В морето се хвърлиха (нали помните!) и двама мъже, за да спасят давещите се чужди деца. И ги спасиха с цената на живота си. Оставиха собствените си деца сирачета и почерниха близките си. А родителите на спасените дечица дори не потърсиха семействата на загиналите. Ей така – за едно благодарско. Имената им даже не са известни. Петър Тодоров и Христо Стефанов (не ви ли прави впечатление съвпадението на имената с тези на апостол Петър и на Христос Спасителя, очевадно е!) ще останат в паметта не само на роднините си, не само в пожълтелите вестникарски хроники, а в пантеона на българската самоотверженост и жертвоготовност. И ще седнат вдясно от Бога. Въпреки пак нашата си поговорка, че няма ненаказано добро.

Добротата е такова състояние, че сама по себе си се прави не умишлено, не показно, не навирайки я в очите на хората. Правиш я, защото не може да не я направиш. Както това прави дядо Добри. За да построи храм, не за да го оскверни. Както отец Иван приютява бездомните и им осигурява достоен начин на живот, а за това добро трябва да се бори срещу формализма на чиновническия манталитет и бездействието на държавата. Както съседът ми, който коси тревата около блока, и съседката, която украсява входа за Коледа и Великден. Безсребренически, от вътрешна потребност. Защото доброто е наистина потребност, от която не те свърта. Смеете се на тези хора? Смейте се! Дотам опряхме, че да вземаме на подбив всеки, правещ нещо безвъзмездно, да връткаме показалец на слепоочието си, да свиваме подигравателно устни… и да подминаваме, втренчени в новата кола, забързани към лъскавото заведение, стиснали в ръка самолетните билети за Дубай.
Не ви слагам под общ знаменател! Грижите за хляба и млякото, погасяването на кредитите, сметките, засипващи ни всеки месец със силата на пагубна лавина, са кръстните мъки на българския народ. Исус Христос, молейки се в Гетсиманската градина, не е изгарял от възторг да изпие горчивата чаша. Но го е направил. Всеки от нас си има горчива чаша, която не може да отблъсне и си я пие. Спасителят издъхва на кръста с думите „Лама, лама сабахтани?“ („Татко мой, защо ме изостави?“).

Ние към кого да се обърнем? Държавата отдавна ни е изоставила, самата тя е на автопилот и никой не знае курса, по който ще ни изведе от пустинята. Нов месия няма откъде да се появи. По-горе цитирах как може да ни помогне Господ. Не да му се молим да спечелим от тотото, без поне фиш да си пуснем. И без да предаваме България за 30 сребърника. Нещо, което непрекъснато се прави по високите етажи на властта. Да не бъркаме светлината в тунела с блясъка на сребърниците. Да не бъркаме доброто за шепа привилегировани с добруването на цял народ. Да не бъркаме Пътя, Истината и Живота.

Ако няма зло, няма да има и добро, вървят ръка за ръка, за да можем да ги отличим едно от друго. Бог е любов и човекът, създаден по Негов образ и подобие, също трябва да е любов, нали? А любовта е добро. Във всичките му форми и проявления. Простичко, нали? На думи, а делата зависят от всеки един, стига да му се творят добрини. Право на избор – по конституция и по Библия.

Разпети петък е. Кръстът си е наш, гъбата с оцета си е наша, тръненият венец си е наш. Все ми се иска да се свършат тези кръстни мъки, през които преминаваме и чрез които Исус е изкупил веднъж греховете ни, та и ние да изкупим своите. Защото само след Голгота идва Възкресението. Готви се за него и работи за него, Българийо!

МАРГАРИТА ПЕТКОВА, поетеса