BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

Любомир Левчев на 78 г.: Обичам красивото лице на април, кара ме да се чувствам млад

Поетът Любомир Левчев е роден на 27 април 1935 г. в Троян. Негова съпруга е художничката Дора Бонева, а техни деца са поетът Владимир Левчев и художничката Марта Левчева.

Левчев завършва гимназия в София и висше образование в СУ “Кл. Охридски”, специалност “Библиография и библиознание” към Философско-историческия факултет. Първата му книга, “Звездите са мои”, е издадена през 1957 г., а общо 58 негови книги са преведени в 36 страни. Автор е на три романа и на сценарии за филмите “Мълчаливите пътеки”, “Гибелта на Александър Велики”, “Сладко и горчиво”.

– Историята говори, че през април (вашият месец) даже и българинът излиза извън кожата си. Как приемате настоящето и какво още очаквате? Вие самият как се чувствате? Как ще отбележите поредния си рожден ден?
– Да. През април българинът прави своето черешово топче. „Пустата земя“ на Т. С. Елиът започва със стиха: „Април е най-жестокият месец“. А аз обичам красивото лице на април. Той ме кара да се чувствам млад. Посрещам птици и надежди. Синът на моя незабравим приятел Йордан Радичков – Митко, ще пусне в Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ още една последна моя стихосбирка. И аз ще се чувствам пак свободен като изключен студент.

– Защо писателите и изобщо интелектуалците днес предпочитат да мълчат, не са на улицата?
– Аз обичам улицата – някогашната и сегашната. Те са различни. И аз не съм същият. Но когато сме заедно, не съм бездомник. Още при първите пролетни пориви на бунта в България една твоя колежка ми зададе същия въпрос и аз й отговорих, че душата ми е заедно с младите бунтари. В същия брой на вестника срещнах познати творци, интелектуалци. Вестникът прилича на улицата. Вестникът е добро място за интелектуалците.

– Вие никога не сте били безразличен към случващото се в делника. Какво ви тревожи най-много и има ли светъл лъч?
– Боли ме, когато виждам около себе си толкова много обезверени, при това млади българи. Боли ме двойно, като си помисля, че ние, по-старото поколение, носим определена вина за това. Не сме си свършили работата.

– Във времето на чалгата къде да търсим спасение?
– Аз не съм нито враг, нито почитател на чалгата. Тя е прекалено весела и безгрижна за мен. Спасението е в България – онази България, която е в сърцата ни.

– Кога остарява духът на поета?
– Стефан Цанев има цяла пиеса на тази тема – „Духът на поета“. Сигурен съм, че дава талантлив отговор на твоя въпрос. Той ме покани на премиерата, но аз съм в болница. Затова си спомням един надпис от гроба на Оскар Уайлд: „Пия, за да държа душата и тялото отделно“.

– Вече почти не четем и не говорим за поезия, още по-малко за любовна поезия. Защо толкова загрубяхме, в какво се превръща нашият живот?
– Не мога да ти отговоря, защото продължавам да чета и пиша за любов.

– Казвали сте, че вече сте чужд на политиката, макар че не сте хвърлили партийния си билет. Честно е. Но какво е вашето обяснение за отвращението на народа ни към политиците? Между другото, Христо Фотев ми е казвал, че политик означава… човек. Да, ама не?!
– Казал съм още преди 20 години и повтарям същото: Престанал съм да се занимавам с практическа политика. Иначе, да я наречем „човешката политика“ е същност на обществото. Нещо като неизлечима болест. Май че Аристотел наричаше човека „зоон политикон“. Днес хората се отвращават от политиците, защото виждат у мнозина само алчност, лицемерие и несправедливост. А когато законът за вселенското възмездие престане да работи, човешкото общество свършва.

– Удовлетворен ли сте от развитието, от реализацията на сина си, на внучетата си?
– Радвам се да видя децата и внуците да приличат на мен и да са различни от мен, търсещи по свой начин истина и справедливост и същевременно оставащи непоправими романтици.

– Останаха ли ви приятели?
– Приятелството е това, което остава. Гордея се със своите познати и непознати приятели.

– Иска ми се да приключим с нещо оптимистично, че “Мечтите са неизчерпаеми”, но всеки нашенец ще репликира, че не се ядат. И тогава?
– Пак добре, ако не му кажат, че няма безплатни мечти.

[lfv:http://static.bnt.bg/public/files/articles/201004/27471.flv 404 338]