BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

Книжен пазар или битпазар?

Книжен човек съм, откакто се помня. Израснах с книги, сред книги, пиша книги. Далеч немалко години и “правя” книги – като редактор. Започвам от себе си на принципа от частното – към общото. И с увереността, че имам право на поглед върху книжния пазар, процесите на книгоиздаването и произтичащите от това изводи.

“Книгата е прозорец към света” е неоспорима фраза. Особено когато е отворен или поне стъклата му са измити. Какво се вижда от него, е въпрос на авторска интерпретация, талант, вкус, гледна точка и личен избор. Но и въпрос на това, което ти предлагат да видиш.

Няма как да минем без паралел. Вододелът – преди и след демократичните промени. До 1989 г. книгоиздаването беше сложна и дори на моменти тромава машина. Машината беше прекалено тромава и когато ставаше дума за книги от световноизвестни автори, които не бяха лицеприятни за тогавашната социалистическа идеология. Това се отнася, разбира се, и за български автори, които си позволяваха да не се съгласят с тази държавна идеология. След 10 ноември 1989 г. вече можехме да прочетем не на циклостил “Децата на Арбат”, “Архипелагът Гулаг”, “Доктор Живаго”, Вацлав Хавел, разказите на Варлам Шаламов… Разбира се, в България придобилият известност термин
“синдромът на чекмеджето” не сработи в такива мащаби като в СССР и останалите страни от соцлагера. Може би защото българските автори имаха една вътрешна автоцензура и дори еретично си мисля, че даже не записваха нещата, които не биха били издадени. Не знам колко добри произведения от наши автори сме загубили, надявам се да не са много.

Примерът с Константин Павлов е доста красноречив – той беше забранен за печат, същата съдба имаше и Стефан Цанев, който 10 г. беше принуден да мълчи и неговият глас да не стигне до онези, които искаха да го чуят.
Знам етапите, през които преминаваха както българските, така и чуждоезичните книги.
Имаше железни правила – предлагаш книга, тя се дава на двама рецензенти, ако те я оценят положително, влиза в каталога на съответното издателство. Този проектокаталог се разпраща до всички книжарници и библиотеки. Съответните работници заявяват колко бройки от коя книга предполагат, че могат да бъдат реализирани като продажба или биха задоволили читателския интерес. Така се формираше тиражът на книгата. Ако въпреки хвалебствените рецензии не набереш достатъчно тиражни бройки… в най-добрия случай чакаш място в следващия годишен каталог. Скоба – книжарските и библиотечните работници имаха поглед върху литературата! Не работеха просто защото няма къде другаде. Интересуваха се от писаното слово, обичаха го, ценяха го. И оценката им беше реална. Затварям скобата. И продължавам – процесът на издаването на книгата продължаваше няколко години.

Средно около три. Имаше изключения – повечето с удължаване на срока. Особено за младите творци. Познавам брилянтни такива, които чакаха 11 г. От каталог в каталог. Не беше лесно, никак даже. Естествено, имаше и хора с протекции, кога и къде не ги е имало. Но редът беше ред. За чуждоезичната литература процесът беше идентичен. Там задължително в книжното тяло се упоменаваше и тиражът. За да се изплащат авторските права, спрямо него. А на авторите – и български, и чужди, се плащаше хонорар! От издателствата. Които до едно бяха държавни. За първата си книга, чакала три години и половина да види бял свят, получих от ДИ “Български писател” 2 920 лв. Удържаха ми съответните данъци върху тях. Заплатата ми беше 155 лв. За сравнение. Сравнението е неизбежно.

Сега най-лесното нещо е да издадеш книга.

Пишеш каквото ти душа иска, предлагаш ръкописа и срещу съответна сума, след месец-два получаваш продукта си. И правиш с него, каквото ти е угодно. Подаряваш на близки, познати, непознати, оставяш по сергии срещу съответния процент, белким някой пък купи. С останалите подпираш шкафчетата. ОБАЧЕ! Писател си, поет си, имаш книги! Познавам една авторка, която за една година издаде 16 (шестнайсет!) стихосбирки

За качеството им съдете сами – акъл имате, нали?

Това – от едната страна. От другата са наистина талантливите млади автори, които нямат пари, за да си платят издаването на книгите. А читателско търсене има, глад има за техните произведения! Но частните издателства не се наемат да рискуват с талантливите. Предпочитат да играят на “вързано”. В интерес на истината и на издателствата не им е лесно. 40% от коричната цена отиват в разпространителските вериги, а 20-процентовият данък-убиец делят с тях фифти-фифти. Големите книжарници нерядко “завличат” издателствата – продават продукцията, не отчитат парите, уж не са ги продали, самофалират се и възкръсват под ново наименование. Който е в час с ходенето по мъките на липсващото нормално книгоразпространение, вече ме е разбрал за какво иде реч.

Има и друга страна, не по-малко нелицеприятна. Липса на издателска политика. Залитане към книги еднодневки, към лансирането и налагането на “модерни” автори, залагането на печеливши жълти, розови и черни произведения, издаването на томове избрани и подбрани съчинения по приятелска линия. Недалновидност. Не можеш да заложиш печалба от автор, който ежедневно си “гърми“ произведенията в интернет-пространството. При цените на книгите, колкото и да иска обикновеният ценител да си купи книгата, ще предпочете да си я сканира, вместо да даде 15-20 лв.
Много пъти съм го казвала -тези, които се интересуват от книги, нямат пари,
тези, които имат пари, не се интересуват от книги. Освен от Паулу Коелю и Хорхе Букай. Разберете ме правилно – нищо против тези автори нямам, опазил ме Господ! Но те са “модерни“. Всяка – хайде да кажем от куртоазия втора, миска, плеймейтка или манекенка следва МИО и чете Паулу Коелю, чието име едва ли може да напише без правописна грешка. И това формира общественото мнение. Щом се търсят модерните автори, издателствата ги бълват. Дано печелят. Поне за да плащат на издателските работници и да им остане за някоя хубава българска книга, за каквато сме петимни всички. Нали така? Нали, ама надали.

Преди да избухне демокрацията, едно от хубавите неща бяха опашките пред книжарниците. За родените след 1990 г. вероятно звучи като фантастика. Ама не е. Вярно е. Както е вярно и това, че заедно с книга от поредицата “Световна класика“ (наистина световна!) ти продаваха и някоя книжка, дето иначе едва ли някой не би дал за нея 50-60 ст. – на български автор на средно ниво, но верен на партията, от тези, които влизаха във всеки сборник “Априлски сърца”, Понякога и по две такива вървяха в пакет с шедьоврите. Нямаше кой знае какъв ропот, макар тази практика да не се приемаше за нормална, а и не беше. Но хората я преглъщаха, за да имат Балзак, Достоевски, Стайнбек, Хемингуей, Доктороу… да не изброявам. Не че книги на тези автори не се преиздават и сега, но аз ги имам в библиотеката си, когато струваха по 2-3 лв. и това пак беше висока цена, обаче можехме да си я позволим барабар с левче отгоре за другите в “пакета“.

Ни най-малко не залитам в реставрация. Но когато минавам през пл. “Славейков“ и ме блъска крещящата шарения на тези еднодневки и недомислици, за които стана дума, когато вляза в някоя от големите книжарници и видя сбутаните в далечното кьоше български стойностни книги, за сметка на кипрещите се “на първа линия“ псевдо нашумели и модерни издания, предпочитам да застана на опашка за книга на Мартин Спасов или Ганка Филиповска. Не знаете кои са? Ами няма и да разберете, защото
те нямат 2000 лв., за да издадат прекрасните си стихове и разкази.

А издателите си правят оглушки – пазарна икономика, нали? И затова ни налагат битпазара на посредствеността.

Книжен човек съм, казах в началото, а не книжен плъх, за да се крия от реалността или да скачам от потъващия кораб. Разбира се, има стойностни издатели, автори, и литература. Но прекалено малко, за да задоволи пиетета на читателя към книгата. Онази, дето е прозорец към света. За бога, не му спускайте жълти щори, не го кичете с розови перденца с финтифлюшки, не го заливайте с помията на телесни течности, словоблудства и графомания! През какво ще погледнат утре децата ни?

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1975243