BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

За мен животът е Христос…

Преди много години Богословският факултет в Единбург даде дипломата honoris causa на един от най-маститите архиереи на Руската православна църква – митрополит Евлогий (Георгиевски). В ответната си реч тогава той изказа думи, които сега ми се иска да повторя от себе си: „Вие ми давате докторската степен honoris causa, а аз я приемам amoris causa – и като чест, и като радост за любовта, която съединява всички членове на Руската църква, която прави единни нас, намиращите се отвъд пределите на Съветския Съюз, с родната Църква в родната земя”.

Няма да скрия, че получаването на тази степен за мен е голяма радост. Радост не за това, че ще мога да се превъзнасям над когото и да било, тъй като твърде достоверно зная, че не съм школски богослов, че не съм получил нужното богословско образование – тази диплома обаче ще свидетелства пред западните църкви за това, че моето слово е слово православно – не лично, а всецърковно.

Преди десет години презвитерианският Богословски университет в гр. Абърдийн ми присъди подобна степен „за проповед на словото Божие и оживяване на духовния живот във Великобритания”. И ме радва, че сега ще мога да казвам, че и Руската църква признава моето слово за слово на правдата и църковната истина. Моля ви да предадете дълбоката ми благодарност на Светейшия Патриарх и на членовете на научния съвет, както и на всички онези, в чиито сърца Бог е положил да бъда обкръжен от тази любов и да ми бъде подарено такова доверие.

От най-ранните си години, веднага след като аз – четиринадесетгодишното дете – прочетох Евангелието, почувствах, че в живота ми не може да има друга задача, освен да споделя с другите тази преобразяваща радост, която ми се отри когато познах Бога и Христос. И тогава, още подрастващ, навреме и не навреме – на училищната скамейка, в метрото, на детските лагери започнах да говоря за Христос – такъв, какъвто Той ми се откри: като живот, радост, смисъл, като нещо толкова ново, че обновяваше всичко. И ако не би било недопустимо да отнасям към себе си думи от Св. Писание, бих могъл да кажа, заедно с апостол Павел: „Горко ми, ако не благовествувам…”[1]. Горко ми, защото да не споделиш това чудо би било престъпление както пред Бога, Който го е сътворил, така и пред хората, които по цялото лице на земята и сега жадуват живо слово за Бога, за човека, за живота – не за този живот, който живеем ден за ден, понякога така тъжен, друг път страшен, а понякога и ласкав, но все пак земен, а за преизобилстващия живот, за вечния живот, който хлопа в нашите души, в сърцата ни, който озарява умовете ни и ни прави не само проповедници, но и свидетели на Царството Божие, дошло в силата си, проникващо в нашата душа, пронизващо целия ни живот.

Пък и може ли някой сред нас – пастирите или студентите, готвещи се да станат свещеници, – да забрави казаното от Христос: „По думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден”…[2]? Когато, по благословението на Виленския и Литовски митрополит Елевтерий, за пръв път, още мирянин, започнах да проповядвам, поставих пред себе си въпроса: как мога да говоря за нещо, което не съм извършил, за светостта, до която не съм се докоснал и в която мога само с благоговение, с трепет и ужас да се вгледам – как ще мога да проповядвам онова, което не върша в живота си? … След това пък, виждайки около себе си страшния духовен, душевен, умствен глад, си спомних за думите на Йоан Лествичник, че има хора, които ще проповядват словото Божие, макар бидейки недостойни за собствената си проповед, но на Страшния съд ще ги оправдаят свидетелствата на онези, които по техните думи са се обновили, станали са нова твар и които ще кажат: „Господи, ако той не беше проповядвал, аз никога нямаше да позная животворната Ти истина…”.

Заедно с това, проповядвайки, се налага да стоим и пред съда на собствената си съвест, – изобличаваща, трезва, строга и неумолима – и пред лицето на Христос, нашия всемилостив Спасител, лекуващ ни чрез Божественото Си слово, което – уви, уви! – ние носим в глинени съдове, и да си поставяме въпроса: какво всъщност означава да бъдеш християнин? Отговорът на това, от една страна, е много прост – в цялото Евангелие се говори за това, как да се живее, да се мисли и чувства, за да бъдем Христови, но същото това Евангелие ни разкрива, а и Отците на Църквата говорят за това, че не е достатъчно да изпълняваме заповедите, без да се превръщаме в истински хора – в такива, за които заповедта вече не е Божие разпореждане, а собствен жизнен порив. Да се научим как да станем онова, което разкрива пред нас Евангелието.

Не върху това обаче искам да се спра днес – всеки от нас е длъжен да се зачита в Евангелието, да намери в него онези заповеди, онзи Божи призив, онази молба Божия, която е обърната към него, на която е способен да се отзове с целия си живот, ум, сърце – с цялата си душа и сила, с цялата си немощ – да намери словата, обърнати не въобще към всички и всекиго, но лично към мен, онези слова, от които сърцето гори, умът бива просветляван, волята обновявана и чрез които Божията сила се влива в нас. Освен това трябва да се вгледаме и в онова ново измерение, което Евангелието – нашето общение с Христос, Неговата любов към нас, нашата ответна любов към Него – трябва да създадат: ново измерение за Бога, ново измерение за човека, ново измерение за космоса и целия свят, т. е. да се вгледаме в живота и да го възприемем така, както го вижда Господ.

И тук бих искал да взема за пример апостол Павел. Всички вие помните неговите дръзновени слова: „Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа”.[3] Дълго време аз недоумявах, какво може да означава това, как той може да ни казва: подражавайте ми, бъдете като мен, както и аз, едва ли не, съм се уподобил на Христос… И изведнъж ми стана ясно, че той това не го казва, а напомня за нещо, което се е случило с него. Знаете живота му в юдейството, как е гонил Христос и Неговите ученици, как цялата сила на своята могъща, пламенна душа е вложил в това, да унищожи делото на Този, Когото е смятал за лъжепророк, докато по пътя за Дамаск не се е оказал лице в лице с Христос – с Онзи, Когото знаел само като разпнат престъпник и Който сега му се откривал като възкръсналия негов Спасител, като Бога, дошъл в плът за спасението на света. И тогава целият му живот се пречупил, но той не отишъл, както сам казва, при най-първите от Неговите апостоли, а онова, което му се открило непосредствено от Бога, новият живот, го вдъхновило да споделя, при това на висока лична цена. Помните как в посланията си Павел описва своя подвиг. Действително, можел е да каже: „Нося на тялото си раните на Господа Иисуса”,[4] „подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово”.[5] И така изпълнил онова, на което трябва и ние да се уподобим: в покайното обръщане, което от гонител го прави ученик и което му позволява с живота си, а не на думи да последва призива на Христос, обърнат към Яков и Йоан: „Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?”[6] – т. е. да се потопите в онзи ужас, който на Мен ми предстои, в ужаса на Гетсиманската градина, на Страстната седмица и разпятието, на богооставеността и слизането в ада… Ето към какво ни зове ап. Павел, когато казва: „Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа”, научете се от мен на онзи героичен прелом, на онзи вдъхновен прелом, който прави от вас нови хора, небожители, изпратени в света, свидетели на Христос.

Христос зове всеки от нас и казва: Последвай Ме… Когато е бил на земята, този призив е бил прост – да, труден, колко труден! (спомнете си разказа за богатия юноша), – но и така ясен: остави всичките си грижи, остави всичко, с което си зает, и върви след Мен по пътеките на Светата земя… Какво обаче означава това в нашия живот? Същото – откъсни се, отвърни се от всичко, което прави от теб пленник на тлението, пленник на земята, което не ти позволява да бъдеш свободен, и върви след Мен. Отначало в онези дълбини на собствения си живот, на твоя дух, сърце и ум, където единствено можеш да срещнеш Спасителя Христос и Живия Бог – Царството Божие вътре в себе си, – а след това, намерил Царството и приобщил се към неговия живот, тръгни по героичния път на апостолството. И в крайна сметка, носейки в себе си, в своята плът умъртвяването на нашия Господ Иисус Христос, съвършената Му отчужденост от всичко, което е било и остава причина за греха, смъртта, отпадането от Бога, отвръщането от ближния. Расти в мярата, в която ще бъдеш икона, образ, слово на присъствието на Христос Спасителя.

И ето, в Послание до филипяни ап. Павел казва: „За мене животът е Христос…” (1:21). И често се замисляме какво би могло да означава това? Ние обаче знаем – когато обичаме някого или ни държи някаква страст, или пък нещо, което ни е толкова скъпо, че сме готови да отдадем всичко за него, това означава, че този някой или това нещо са наш живот. Може да бъде науката или богословието, или семейството, или гордостта – каквото и да било, което да ни държи в своята власт. Ето с такава непреодолима сила трябва да бъдем държани от Христос. Той трябва да бъде за нас, да стане за нас цялото наше съдържание – за цял живот и във всеки един миг, колкото ни достигат дух и вяра, и сила, подобно на начина, по който възлюбената става съдържание на живота на този, който я обича и както светският човек може да отдаде целия си живот, чак до смъртта си, на определена идея или на работата, на която е посветил живота си. Всичко, което е Христово, трябва да бъде наше, докато всичко, което по някакъв начин свидетелства, че уж Той напразно е живял и напразно е умрял, трябва да ни бъде не просто чуждо, но и ужасяващо, и тогава – да, нашият живот ще бъде Христос.

Как обаче да направим това? Нима е възможно? Какви гигантски сили са нужни, за да го осъществим?! И тук отново и отново трябва да си спомним за ап. Павел, който ни разказва как е молил Христос да му даде сили и как Христос му е отвърнал: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява”.[7] Християнското призвание не може да бъде осъществено с човешки усилия. Та кой може със собствени сили да стане жив член, частица от тялото Христово, продължение на въплътеното Му присъствие на земята? Кой може със собствени сили да се разгърне така, че да стане непорочен храм на Светия Дух? Кой може със собствени сили да стане причастник на Божествената природа или да стане син Божи така, както Христос е Син Божи? Заедно с това, Ириней Лионски казва, че славата Божия, сиянието Божие, това е човекът, който е достигнал до своята пълнота и съвършенство, и че когато се съединим с Христос със силата на Светия Дух, то в Христос и в Духа, заедно с Единородния Божи Син, ставаме и ние синове Божи единородни… Никакво човешко изхитряне, никакъв подвиг не може да извърши това, но благодатта може да извърши всичко.

Наистина, силата Божия се в немощ проявява, но не в немощта, която постоянно ни пречи да бъдем Христови – не в страха, в леността, в инертността, в греховността, в прилепването ни към всичко земно и в отвращението от небесното, а в друга немощ: в отстъпчивостта, в прозрачността, в онази немощ, в която Господ може да влее Своята сила, както платна могат да бъде издути от вятъра и да понесат ладията натам, където духът я носи. Трябва да се научим на тази немощ, на тази съвършена гъвкавост в ръката Божия, на съвършена прозрачност, и тогава силата Божия действително ще се прояви – въпреки нашата немощ, въпреки, че в друг план ние, проповедниците, сме грешници и на нас спасението ни е необходимо също толкова, ако не и повече, отколкото на онези, на които самите ние проповядваме за живот и спасение.

В цитата, с който започнах, обаче има и друго слово: За мен животът е Христос, а смъртта – „придобивка”… И ето го вторият, трезвият критерий за всеки от нас: как се отнасяме не към смъртта въобще, – това е богословско понятие – а към собствената си смърт? Когато бях подрастващ, моят баща ми казваше: „Научи се така да живееш, че да очакваш смъртта си така, както юношата очаква идването на неговата възлюбена, на неговата невеста”… Така е очаквал смъртта апостол Павел, защото, както сам той казва, докато сме в плът, ние сме отделени от Христос. Колкото и да е дълбок молитвеният ни опит, колкото и да е преобразяващ опитът ни в тайнствата, ние сме все пак разделени – между Него и нас стои завеса, виждаме смътно, като през огледало. И колко много ни се иска да пробием през това стъкло, да разкъсаме тази завеса на ветхозаветния храм и да проникнем отвъд нея, да познаем Бога подобно на начина, по който Той нас ни познава – а това е също слово апостолско…

Ако си поставяме въпроса, Христови ли сме, този въпрос се поставя в отношение към нашия живот: заради какво съм готов да живея – ден след ден и час след час – и за какво съм готов да отдам живота си? И не само да сме готови да го отдаваме, но и да го правим: ден след ден и час след час, отричайки се от себе си, вземайки върху себе си своя кръст и следвайки Христос по всички Негови пътища – не само към Неговата славата, но и към Неговия Кръст… Но как се отнасяме към смъртта, към нашата, към собствената смърт? Жадуваме ли за тази среща? Само край на живота си ли виждаме в смъртта или още и врата, която широко ще се разтвори и ще ни допусне в пълнотата на живота? Апостол Павел казвам, че да умре за него не означава да се смъкне от себе си временния живот, а да се облече във вечността. Такава ли е нашата вяра? От такава ли вяра проповядваме и ние за вечността? …

Павел обаче добавя и друго, което ще преразкажа с мои думи. След тези думи за смъртта, той казва: Но за вас е полезно да остана жив… И остава да живее. Преценете какво означава това – това означава, че за него целият живот е кръстен път на земята, че за него смъртта е онзи миг, когато ще му бъде открит достъпът до блаженото битие на възкръсналия Христос, но че той е готов дори и от това да се откаже, за да доведе до другите живоносното, преобразяващо и спасяващо слово Божие.

Ето го третият критерий, който исках да изложа пред вас и който стои пред мен през цялото време и ме заставя да кажа: Господи, прости ми! Все още не съм започнал да ставам християнин… Дай ми да възрастна – разбира се, не според мярата на Павел, но да възрастна така, че моята любов да бъдеш Ти, а моята мечта да би била срещата ми с Теб, нашето съединение, но и да бъда готов на всичко, за да Ти послужа в сърцата, в умовете, в съдбите, в живота на другите хора.

Превод: Борис Маринов

* „Жизнь для меня – Христос…” – В: Митрополит Сурожский Антоний. Слово, произнесено на 3.2.1983 г., при получаването на дипломата „Доктор по богословие honoris causa” на Московската духовна академия (бел. прев.).
[1] 1 Кор. 9:16 (бел. прев.).
[2] Мат. 12:37 (бел. прев.).
[3] 1 Кор. 4:16 (бел. прев.).
[4] Гал. 6:17 (бел. прев.).
[5] Кол. 1:24 (бел. прев.).
[6] Мат. 20:22 (бел. прев.).
[7] 2 Кор. 12:9 (бел. прев.).

http://dveri.bg/x4pxk

Оригинал: