Симеон Сакскобургготски: Основната ми цел беше приемането на страната в ЕС

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2021
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Симеон Сакскобургготски: Основната ми цел беше приемането на страната в ЕС

Политическата култура се гради с десетилетия, беше нормално да има залитания, казва бившият премиер

Интервюто тук е откъс от голяма анкета преоценка на завръщането на престолонаследника Симеон в България и управлението на кабинета Симеон Сакскобургготски през 2001-2005 г. Разговорите със Симеон са водени през есента на 2012 г. от Аспарух Панов, шеф на фондация “Фридрих Науман” за България и Македония. Те са публикувани в книга “Различният министър-председател – разговори със Симеон Сакскобургготски”, чиято премиера е утре, четвъртък, в книжарница “Хеликон” на бул. “Витоша” в София.

А.П.: И сега стигаме до тези „исторически 800 дни“, заложени в програмния документ, през които, пак цитирам – „прочутото българско трудолюбие и предприемчивост“ ще променят живота в България. Тогава вашите опоненти и медиите, започнаха да броят тези дни и да измерват напълно манипулативно и провокативно конкретния напредък едва ли не час по час и ден по ден… И до ден днешен се удивлявам как това толкова позитивно послание по своята същност се превърна в такава мощна негативна кампания срещу вашето управление и срещу вас лично. Какво мислите днес, 11 години по-късно или почти 4500 дни по-късно от тези 800 дни?

С.С.: (смее се) Знаете ли, и на този въпрос се опитвам да гледам с известна доза хумор, защото иначе човек се огорчава, не от действителните факти, а от безбройните нападки. Мисля, че дори се получи като някакво злорадство – брояха се дните с желанието да не се постигнат успехи, а не обратното – да се види докъде сме стигнали за 800 дни. Вие ме цитирахте – за трудолюбието, за предприемчивостта… Това бяха наши българските добродетели, за които съм чувал от майка ми (Йоанна Савойска – б. а.), от хората, които живееха в чужбина в изгнание, които ми говореха за един народ, който е трудолюбив, пестелив, с огромен потенциал за възраждане. Едно – разчитах значи на тия качества. От друга страна, 800 те дни не бяха някакви кабалистични цифри. Помня, че имаше такива тълкувания, пресмятания, от деня на смъртта на Цар Борис, до не знам кога, ще ги нарека направо щуротии. Всъщност срещнах цифрата в програмата на един американец – икономист, който говореше за възстановяване на компания, която е изпаднала във фалит: първата година да се разбере какви са проблемите. Втората – да се приложат мерки и третата година е, когато получават евентуални дивиденти, защото компанията е оздравена. Идеята ми беше да има някакви обозрими срокове, които да заложа в програмата си, и които да са достатъчно реални като възможност за преценка на ситуацията, набелязване на мерките и постигане на резултати. Може би това не стана за 800 дни, но за 1000, което е горе-долу 3 години, имаше постигнати конкретни икономически, а и социални параметри – като безработицата например, които доведоха до промени в живота на хората. Забележете, че аз не съм обещавал благоденствие, нито чудеса, но от нивото, от което тръгнахме, бяха направени много промени. Никой не може да отрече, че бяха започнати реформи, много от които тежки и непопулярни, но които ни водеха към голямата цел – ЕС.

Това не може да стане

Това, което съм запомнил от онези тежки години, беше една фраза, която ме впечатли, признавам доста, поради честотата на употреба от моя екип или хора извън него при опит за промяна на статуквото в някаква област. Запомнил съм как за предложения или идеи, много пъти заимствани и от други страни, чувах– „о, това в чужбина може и да се прави, но тук това е невъзможно“. После се виждаше, че някои от нещата са реализуеми, и дори се постигаха, но като правило, първият отговор почти винаги беше – „това не може да стане“. С това не искам да оправдавам себе си, просто такива бяха реалностите.
“Различният министър-председател – разговори със Симеон Сакскобургготски”, издателство “Изток – Запад”

Тези 50 години липса на инициативност, на свобода, като че ли бяха пречупили предприемаческия дух на българина, който днес полека-лека се възвръща. Та тези 800 дни имаха за цел да маркират един период за промените, за които исках доверието на хората. Сега от перспективата на изминалите 11 години, горчиво съжалявам, понеже това се превърна в удобна мишена за всеки, който се надяваше да не успеем. Да знаех какви бяха намеренията на някои от нашите политици или подходите им, сигурно нямаше да кажа 800 дни, а хиляда и няколко. Моята основна цел, за която впрочем поех нелекия пост на министър-председател, а и по-късно направих немалко компромиси, загърбвайки дори интереси на собствената ми партия, беше приемането ни в Европейския съюз, връщането ни в общността на европейските държави. А това не беше просто някаква отделна, изолирана цел, извън проблемите на хората. Постигането на тази цел означаваше, че страната ни е успяла да отговори на повечето строги критерии за приемането ни за равноправен член, някои от които доведоха до големи положителни промени в живота на хората.

А.П.: Така мисля и аз. Тук е мястото „да си призная“, че аз съм от тези, които смятат, че посланието ви за 800-те дни не беше грешка. Наистина за много кратко време вашето правителство успя да промени България. Да си говорим честно за това. Дали след 800 дни или след два пъти по толкоз, но се промени цялата политическа атмосфера. Имаше – както аз го наричам – обществена децентрализация…

С.С.: Деполяризация също.

Бизнесклиматът, демокрацията и двуполюсният модел

А.П.: Всички се чувстваха по-свободни, по-независими – местните власти, НПО, медиите, вече ги нямаше партийните секретари и клиентели нито на Виденов, нито на Костов. Та НДСВ нямаше дори местни структури през това време.

С.С.: Не, защото беше нещо съвършено ново.

А.П.: Така че се подобри целият бизнес климат – икономиката, инвестициите вървяха нагоре, безработицата, данъците надолу. Някак си всички предприемчиви хора, които искаха да работят и да печелят, въздъхнаха с облекчение, това беше за тези 800 дни.

С.С.: Наистина времената тогава и по-точно икономиката в световен мащаб, бяха много по-благоприятни, отколкото днес, това е така, не го отричам – нямаше световна криза. Но, от друга страна, за мене беше много важно да има приемственост в политиката, да не тръгваме с tabula rasa – всеки път да преоткриваме топлата вода. Трябваше да се преодолее този реваншизъм, с който идваше всяко следващо правителство.
За мен това беше ключова рамка, която да спазя и мисля, че го изпълних – спомогнах да се успокои обществото. Двуполюсният
модел, например. Нещо, което ме тревожеше още преди да се завърна в България. Наблюдавал съм и съм чел достатъчно и, смея да кажа, много повече от някои хора, които присъстват постоянно в медиите като гурута по всяка тема. Според мен за една вече развита демокрация, с вековна традиция, двуполюсната система до някъде може да се възприеме. Ето – като Великобритания или като Щатите. Но за една крехка демокрация като нашата, това беше просто рецептата за клиентелизъм и за практики от рода на: „Четири години ти управляваш, пък след това е мой ред“, или „ а сега ми помогни, пък като дойдем ние след това, ще ти помогнем на теб“. Това са практики, които не могат да консолидират една демокрация. Не че исках да вървя против системата или да руша установени норми. Аз и по принцип не хабя усилия в рушенето на нещо, гледам, ако може да се създава, да се гради, независимо от политическите настроения на една или друга личност. Затова може би и успявам да поддържам и до ден днешен отличен диалог с много хора с всевъзможни политически виждания, за което между другото също съм критикуван.
За жалост не стигна времето, защото виждаме, че сега пак се връщаме към определени антагонизми, които за мен са наистина вредни – в смисъл такъв, че губим много време и енергия в унищожаване на т.нар. „противник“. Крайната нетърпимост към различния, към опонента и хвърлянето на толкова време и усилия за неговото „неутрализиране“ всъщност рефлектира върху политиката на страната в изцяло негативен план.
Тук ще изтъкна и нещо, на което винаги много съм държал – дискретността. Това също се критикува и окачествява като потайност, мнителност, бърка се дискретност с тайнственост, дори със заговор и други подобни. Става дума чисто и просто за дискретност. Например за мен най-вреден е
диалогът през медиите. Това реалити шоу на упреци и контраупреци и след това разяснения е толкова излишнo, а и много пъти е причина за рухване авторитета на политиците, да не говорим, че напълно излишно се тревожат хората. Тук не говоря за дебати по обществено значими теми, които естествено трябва да бъдат разисквани и имат своето място, но и то не винаги е „телевизорът“. Най-добрият начин за изглаждане на различията е в личен разговор на четири очи, но не и в публичното пространство. Това поне е моето разбиране.

Депутати, министри и твърда ръка

А.П.: Това е една заслуга на ГЕРБ – поне това, което направиха, че не може да се създават нови парламентарни групи – само тези, които са избрани. Но можеш да останеш независим депутат.

С.С.: Да, и това също не е редно: защото как може да има независим депутат, той винаги се избира с определена политическа програма и носи етикета на една партия.

А.П.: В една пропорционална система ти си длъжен да напуснеш, ако имаш морал и чест.

С.С.: Единственият от НДСВ, който напусна парламента и остана като пример е председателят на НИЕ, (Национален идеал за единство – б. р.), г-н Никола Николов. Той дойде в кабинета ми и каза: „Тук е мандатът ми.“ Браво! Възможно е човек да си промени политическите виждания и ето това е елегантният начин да го покажеш. Не че в политиката винаги надделява елегантното, но няма да го забравя като жест. Давам го като пример за достойна постъпка. Преживях и обвинения, че правя компромиси, само и само да запазя властта. Явно властта е мечта и въжделение на много хора и ми приписваха тази амбиция и на мен. А това беше последното нещо, за което мислех – властта.
За мен беше важен образът на България пред света, пред Европа, да покажем, че можем да завършим още един мандат нормално, както направи г-н Костов, без провал и преждевременно сваляне на правителството, и че вървим без сътресения към интегрирането ни с другите демократични държави. Това беше реклама за България.
Обратно на това, което може би много хора си мислят, постът на министър-председател и асоциираната с него власт съвсем не бяха съблазнителни за мен. Съзнавам, че звучи доста идеалистично и за някои изглежда поза, но беше самата истина. За мен беше постоянна саможертва и го правех само и само, за да вървим напред. Това е много трудно да се обясни, защото изглежда, че човек пък иска да се оправдава. Нямах за цел просто да командвам, да се възползвам от позицията. Считах, че коректното е да поема цялата отговорност особено в тежки моменти, а не да се оправдавам с другите и да жертвам хората около себе си, за да запазя властта. Когато се наложиха някои промени в кабинета, може би няма да повярвате, но буквално не съм спал, преживявах особено тежко всяка подобна смяна. Често тези промени се налагаха от не съвсем проверени и доказани обвинения, от публично оклеветяване на министър, което в последствие се оказваше абсолютно неоснователно. Но политическата практика изисква така нареченото „гърмене на бушони“, само за да се запази властта. Отправяни ми бяха упреци, че не следя достатъчно членовете на кабинета, че не ги контролирам. От мен се очакваше да бъда нещо като „полицай“, който следи кой спазва правилата и кой не. И при най-малкото съмнение се изискваше „провинилия се“ веднага да бъде сменен. Може би моя е грешката, че не съм бил подготвен за този политически рефлекс веднага да се освободиш от неудобния, който би навредил на партийния интерес. Моето разбиране бе, че ако съм гласувал доверие на един министър, очаквам от него да функционира според определената програма и цели на правителството. Разчитам на неговата съвест и морал, на неговото чувство за отговорност. Моята роля виждах като координатор, като премиер, който определя посоката, но не като началник, който само командва, следи и заплашва. Съзнателно се въздържах да се бъркам в работата им с повод и без повод. Разчитах на тяхната експертност и професионализъм. Това се изтълкува тогава едва ли не като липса на воля или на твърд характер. Знаех, че имаше хора в партията, които смятаха, че трябва именно по този начин да процедирам – с така наречената „твърда ръка“. Но за мен това не беше функцията на един премиер, този маниер на управление беше чужд на убежденията ми. Освен това считах, че ако действително има проблем с почтеността на някой от министрите ми, то съществуват съответните служби и институции, които трябва да се произнесат, а не аз да определям „присъди“ и да преценявам превишил ли е някой правомощията си, злоупотребил ли е, единствено по клевети и коментари.
Като говорим за чест и морал на политиците, например в страни като Великобритания или Франция, с всичките проблеми, които могат да имат, за Италия да не говорим, и Испания също – това което на мен през годините ми беше правило впечатление и бях възприел като модел, беше благоприличието, което се спазваше, толерантността към опонента или политическия противник. Политическата култура се гради с десетилетия, ние не сме живели в демокрация толкова много години, че беше нормално да има всякакви залитания в различни посоки.
Няма да забравя един случай в Италия, през 50-те години, беше станал страхотен скандал, защото при гласуване на някакъв конфликтен текст се бяха сбили някои от депутатите. И на другия ден – една Италия с хилядолетна култура – се оказва, че разсилните бяха събрали между другите боклуци от суматохата три зъба… Този факт ми се е запечатал в съзнанието като нещо недопустимо в едно цивилизовано общество. Давам го като пример – дори в една Италия може да се случи, та какво остава за нас, толкова малко време след възстановяването на демокрацията.
Донякъде беше нормален този антагонизъм, това нажежаване на страстите и преобладаващото чувство „анти“. Покрай онзи вот на недоверие всъщност ме стресна самото гласуване – с каква лекота и бързина, гласуваха „против“. Не „за“ – „за“ като че ли мобилизира много по-малко, „против“ просто отприщва вълна. Това тогава ме впечатли и си го имам записано в бележките си…

http://e-vestnik.bg/17722/simeon-sakskoburggotski-osnovnata-mi-tsel-beshe-priemaneto-na-stranata-v-es/