Болест и изцеление

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2021
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Болест и изцеление

Всяка неделя от Възкресение до Възнесение и Петдесетница, а и във всички недели след Петдесетница, Църквата ни подтиква да размишляваме за живота по един по-реален начин. В този контекст след Възкресение следва Томина неделя, Неделя на жените мироносици, а съвсем наскоро празнувахме Неделя на разслабения, където виждаме една величествена среща на Божията любов с човека, намиращ се в немощ. Това отново ни дава повод да се запитаме: откъде идва болестта в нашия живот?

Веднага трябва да кажем, че болестта не е резултат на Божие отмъщение или наказание, а следствие от отказа на човека от живота. Болестта не е нещо, което Бог иска да ни се случи, а е нещо, което ни се случва, и от което Бог желае да ни избави. Но за целта е необходимо и ние да вложим себе си и всичко от себе си, да се борим, знаейки, че нашият живот е обременен от болести и смърт. Това не бива да угасява надеждата ни във вечния Живот, вярата ни в самите себе си като личности, създадени за вечността, а да ни накара да мислим по-отговорно за живота. Действително, за всеки от нас е трудно да се изправи срещу реалността на болестта. Просто нашата природа не приема болестта, което ясно показва, че болестта не е естествено състояние на човешката личност, тя е неканен гост в нашия живот. Бог не ни е създал, за да бъдем болни и да умрем, а ни е създал за живот и свобода. Но в своята свобода човекът е застанал против живота и е вселил в себе си болестта и тлението. И въпреки това Бог не ни е оставил. Именно за това евангелско събитие, станало при къпалнята Витезда, слушахме тази неделя на Литургията… И което е още по-интересно: то се чете на всеки Малък водосвет в храма и у дома – следователно събитието, за което то разказва, живее в Църквата и непрестанно се повтаря, за да ни подтикне към още по-задълбочен размисъл.

В това събитие бих отделил два ключови момента. Първият е въпросът на Христос към човека, който 38 години лежал болен: „Искаш ли да оздравееш?“ Вторият важен момент е отговорът на човека: „Господине, нямам си човек“ (срв. Йоан 5:7). Именно в контекста на тези думи трябва да разсъждаваме върху проблематиката на болестта и изцелението. Първо трябва да знаем, че Христос винаги пита всеки от нас: „Искаш ли да оздравееш?“. Сега не се питайте: как е възможно това? Ние действително не трябва да очакваме Той да се яви пред всеки от нас и да каже: „Искаш ли да оздравееш?“, нужно е да мислим по друг начин. Тук е необходима нашата свободна отвореност за тази благодат на любовта и нашата взаимна солидарност едни с други. Да победим страха от болестта и умирането. Докато не победим този страх, докато мислим: „Само на мен да не ми се случи“, докато пристъпваме себично и към Бога, и към другия човек, като се пазим от другия и не се питаме как да помогнем на ближния в болестта; докато умножаваме страха в себе си и превръщаме своя молитвен живот единствено в очакване да не ни се случи нещо лошо, страхът ще обезсмисля всички наши отношения и с Бога, и с човека.

Трябва да знаем как да застанем лице в лице с болестта. На първо място да осъзнаем, че тя не е Божие наказание, а е следствие от падението на човека. Нека не обвиняваме Адам и Ева: те не са виновни. То не е нашето естествено състояние, което ни е дадено изначално, без наше участие. Следователно болестта и тлението са следствие от нашите постъпки или, по-точно казано, от нашето престъпване на Божиите заповеди в живота. Но тук трябва да внимаваме да не си помислим, че става дума за наказание. Това е състояние, което не е лесно да дефинираме, както и здравето: само човекът, който няма температура и не преминава някакво лечение, ли е здрав?… Здравето е състояние, към което се стремим, а болестта – състояние, в което често падаме; но границата между двете състояния е изключително тънка. Не сме болни само когато имаме повишена температура или някакви други болестни симптоми. Ето защо е важно човек да мисли реалистично за себе си и за своя живот, и когато става дума за болест, да предприема реални действия. Да осъзнае необходимостта и от лекарствата, които ни предписват лекарите, и от молитвата. В никакъв случай не бива да омаловажаваме нито труда на лекаря, нито назначеното лечение, нито профилактиката в контекста на медицинските постижения. Не можем да кажем: „Аз само ще се моля, и Бог ще ми даде здраве“, защото това е напразно произнасяне на Божието име. Господ е Този, Който изцелява, но пак Той е благословил и лекарите, и лекарствата, тъй като Господ благославя труда на всеки човек. Затова не е уместно в името на вярата и молитвата да отхвърляме труда на лекаря, постиженията на съвременната медицина, която е изнамерила лечение за много болести – от най-обикновените до най-тежките. Много е важно да съгласуваме своя молитвен и църковен живот с лечението, което ни се предлага. Именно лекарят, който се труди и се бори за живота и здравето на болния – извършва своеобразно богослужение, служи на Бога и на човека. Това е неговата молитва. В своето всекидневие трябва да виждаме действието на Божията благодат както чрез молитвата, чрез най-дивния молитвен вопъл към Бога, така и чрез медицинското лечение. Трябва да съгласуваме едното с другото, а не да ги противопоставяме.

Христос винаги пита: „Искаш ли да оздравееш?“. Но ние не трябва винаги, във всеки момент да очакваме да ни се случи това, което се случило на разслабения човек в къпалнята Витезда, на когото Той казал: „Стани и ходи“. В много случаи процесът на оздравяването е и по-дълбок, и по-труден. Това поставя вярата на изпитание. В случая е най-добре, ако успеем да съгласуваме терапията, която получаваме, с благодатния живот и пълнотата на светото Причастие. Но при съвременния човек, както ще чуете, има един проблем, особено ако човекът е малко по-възрастен, а болестта – по-тежка. И когато някой му предложи: „Повикай свещеник да те изповяда и причасти“, той си казва: „Този мисли, че ми е дошъл краят“. Защо да оставяме Причастието за края? Не сме ли християни именно поради това, че се причастяваме? Защо да не повикаме свещеник да причасти човека преди или след операция? Но и когато човекът се причасти, в никакъв случай не бива да му казваме: „Прекъсни лечението, сега си се причастил, нямаш нужда от лечение“. Такава постъпка е безотговорна, да не кажем богохулна. Ето защо е много важно да си извадим поука от контекста на това евангелско чудо, както и на много други чудеса на изцеление на болни. Тези две крайности могат да бъдат еднакво опасни: и когато избягваме Причастието, защото се страхуваме от смъртта, и когато отхвърляме лекарствата, защото мислим, че те не са необходими. Да, Причастието е всесилно, то е съединяване с Бога, то е нашето обожение, но то не изключва и всичко онова, което човекът е постигнал със своя труд и ум в областта на медицинската наука.

Бидейки болен, човекът трябва да осъзнае, че не е наказан и смирено да приеме тази реалност, като възложи цялата си надежда на Бога и се бори. Да не очаква чудо на всяка цена, но и да не изпада в депресия и отчаяние („всичко е изгубено“), а просто да внесе радост в своя живот. Възможно ли е това, когато човек се намира в подобно състояние? Радостта е творчески акт, нещо, което извира от самите нас, а не е нещо, което получаваме наготово. Колкото и странно да изглежда, в това състояние на немощ болният трябва бързо да превъзмогне усещането си за безсилие и да потърси причини за радост. Тук психолозите дават различни препоръки: мислите да се концентрират върху хубавите моменти от живота и т.н. Уважавайки всичко това, смятам, че е много по-важно, наред с избягването на негативните мисли, да имаме молитвена пълнота, един молитвен оптимизъм, да не се предаваме и да не казваме: „Защо точно на мене да ми се случи това?“. Както и да пропъждаме мисли от рода на: „Сега изкупвам греховете на своите предци“. Защото Бог не иска да има такива отношения с нас, не иска да бъде Някой, Който наказва, а ние да изкупваме нечии грехове.

Реално да се изправим срещу болестта, да поемем отговорност за своя живот! Защото, ако някой е прекалил и изгубил мярка в яденето и пиенето, или в каквото и да било друго – самият той е най-големият враг на себе си. Ако нещо си пропуснал в лечението, тогава самият ти си допринесъл за своята болест. Естествено, има и болести, за които човекът с нищо не е допринесъл. Но най-важното е да не се отчаем и да не си помислим: „Ето, Бог ме наказва, Той не ме вижда…“. Защото ние, вярващите, често сме склонни да осъждаме онези, които не вярват, но в моменти на болести и страдания, на тези наши Йововски борби, подобно на старозаветния праведник, всеки от нас преминава през тази дилема. В своя живот сме свикнали да избягваме тази християнска терминология от книгата на Йов и сме по-склонни да казваме, че човек понася нещо стоически. Моите почитания към стоиците и философите: те са имали свой начин на борба със себе си и за себе си. Но християните – без негативно отношение към когото и да било – трябва да мислят именно за борбата на Йов. От старозаветния и новозаветния контекст да видят как човек в тези моменти и възразява на Бога, и се пита… Човек трябва да осъзнае всичко това в себе си и да премине през него. Защо аз? Как? Къде? И да бъде търпелив. Най-трудното е да бъдеш търпелив. Най-лесно е да кажеш: „Бъди търпелив“, „Претърпи“, „Търпението е спасение“… Всичко това са хубави думи, но когато се сблъскаме със страданията в живота, със смъртта и с болестта, когато ни предстои някаква операция или мъчително лечение, когато чакаме някакви резултати… В тези моменти или прекалено вярваме, че ще стане чудо, или някак се предаваме. Просто трябва да избягваме тези две крайности. Според светите отци в тези моменти вярата се проявява най-пълно и цялостно: да можеш да кажеш: „Да бъде Твоята воля, Отче“. С убежденето, че Бог няма да ни остави! Ето, това са най-трудните моменти за вярата. Защото когато търсим, сме нетърпеливи, а когато някой чака нас, казваме: „Почакай, потърпи!“…

В контекста на нашите отношения с Бога на болничния одър преминаваме през различни фази и съмнения в себе си и в своето достойнство, дори стигаме до съмнението: „Обича ли ме Бог?“. Да, Бог ме обича. И аз Го обичам. Но защо съм болен? Когато апостолите видели болния мъж, сляп по рождение, запитали: „Кой е съгрешил, той или родителите му?“. Нито той, нито неговите родители, а за да се яви Божията слава, бил отговорът. Тези думи действат двустранно отрезвяващо на всички нас. Болестта е резултат от нашите грешки и нашия избор, но тя, както казахме, не е наказание. Виждате ли, и апостолите питат: „Кой е съгрешил?“… Ние също преминаваме през тази първа фаза: защо аз, защо точно на мен? Изведнъж всеки от нас, който е утешавал ближните в болести, когато сам се сблъска с това, започва да изпада в опасна депресия. А понякога ставаме и опасно наивни. В този момент човек е склонен, ако трябва да продаде всичко и да направи всичко, за да бъде здрав. Тогава в живота му се появяват хора, като ясновидци и магьосници, които му казват, че изкупва греховете на своите предци и му предлагат изцеление. Нещастният човек какво ли няма да приеме: да изяде, да плати, и кой знае още какво да направи… По-лесно е да приемем всичко това, отколкото лечението, назначено от лекаря, а за молитвата да не говорим. Просто нашето общуване с Църквата се изчерпва с паленето на свещи. Не се обръщаме към свещенослужителите, не търсим Христос. За нас е по-приемливо някой магьосник да ни каже какви „магически“ действия да направим с обещанието, че ще получим изцеление, отколкото да се причастяваме и да слушаме лекаря си.

Просто ни липсва търпение. Не осъждам никого, тази борба е човешка. Но християнството има и друго измерение: богочовешко, а не само човешко. И когато това, което е човешко, стане богочовешко, тогава се изгражда системата на търпението.

Когато, сблъсквайки се с болестта, изберем пътя на вярата, а не задънената пътека на суеверието, по-лесно бихме понесли всичко. За съжаление, виждаме, че понякога натоварваме светите чудотворни места с друг смисъл: и тук се появяват магьосници, търсещи своите „клиенти“, обещавайки им чудесно оздравяване. И макар такъв човек да ни отдалечава от светинята, предлагайки ни своята услуга, ние искаме да чуем хубави думи… Какво значи за болния човек да чуе: ще бъдеш изцелен, аз имам сила, излекувал/излекувала съм толкова хора?!… А не виждаме, че с това се отдалечаваме от Христос. Човекът, страхувайки се от Бога и от Църквата, и не приемайки молитвения живот и своето участие в него, не използва възможностите на богослужението и Божията благодат в храма, в църковната общност, в тази радост на богослужението. Не разбираме, че всяко освещаване на вода в нашия дом е едно призоваване на чудото в нашия живот. Не приемаме светинята на Богоявленската вода, а някои дори злоупотребяват с нея. Но несравнимо по-голямо от всичко това е Причастието. Тогава защо болният човек се страхува да се причасти, да повика свещеника да го причасти на болничния одър? Спомням си, когато бях болен, дойде моят събрат да ме причасти и всички скочиха: „Кой е умрял?“. Никой не е умрял. Аз питам: „Защо се страхувате, причастете се…“. Тези хора не очакваха, че още през декември ще проходя, (слава Богу, стана точно така). Една нощ станах от леглото и тръгнах да ходя без патерици. „Това е чудо!“, възкликнаха изненадани същите тези хора. А аз тогава им казах: „Вижте, Бог не обича мене повече от вас. Бог всички ни обича еднакво… Но защо да бягаме от Причастието“.

И така, трябва да превъзмогнем своите страхове, своето незнание за Бога, за себе си и за болестта. Да разберем, че оздравяването е резултат от големия труд и усилия на лекаря и от нашите молитви, и че Господ винаги е тук и няма човек, когото Той да не пита: „Искаш ли да оздравееш?“. Но наред с това Той ни казва: „Потърпи, почакай, вярвай!“. В този конкретен случай, за който ни говори Евангелието, виждаме човек, който боледува от 38 години. Дошъл е на мястото на изцелението, в къпалнята Витезда. В продължение на цели 38 години той гледа как преди него приятели спускат в къпалнята своите приятели, а той си няма човек, който да го спусне във водата. Но не е изгубил оптимизъм. Той не казва: „Остави ме, вече не ми трябва оздравяване, всички са лоши, всичко е зло“, а: „Нямам си човек“. И така, той търси човек. И когато Христос му казва: „Стани и ходи“, нима ние сега трябва да кажем: „А защо на мен не е казал?“. Той казва, но ние не Го чуваме. Страхът от болестта е запушил ушите ни, окаменил е сърцето ни.

В болестта, както и сами знаете, първата ни реакция е да се гневим и на Бога, и на другите, и на себе си; да се питаме кой е направил това, след това да проклинаме генетиката, да проклинаме този и онзи… Всеки ни е виновен… Но не трябва да осъждаме никого – нито себе си, нито другите, а да търсим решение. Ние и в ежедневието, когато имаме проблем, търсим не решение, а виновник. Трябва да търсим решение, а не виновник. Така и в болестта: трябва да търсим решение, а не кой е виновен. Какво е решението? Да направим реална преценка на ситуацията: какво мога да направя, какво трябва да направя, доколко мога да го направя… Някои мистици казват, че най-голямото чудо по отношение на болестта и оздравяването е да приемеш своя кръст. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“, казва Господ. В това кръстоносене е смисълът на нашия живот – но не като някакъв мазохизъм. Кръстоносенето в контекста на Евангелието не е мазохизъм, самонаказание, а едно реално оценяване и приемане на ситуацията. Не можем реално да приемем ситуацията, ако още от самото начало имаме страх от най-святото нещо и не смеем да се причастим, като си казваме: „Всичко е свършено, като се причастим, веднага ще умрем“. Следователно, в това състояние ние не можем нищо да видим реално, ние виждаме само своя страх. Страхът е естествено състояние у човека, нормална човешка реакция. Не е лесно, когато си в такава трудна ситуация, да чакаш търпеливо. Тази първа реакция на болестта е неприемането. Тази първа реакция е изтъкана от страх и нетърпение. Но именно в това евангелско четиво виждаме, че този човек 38 години боледувал и чакал… Той виждал как много хора идват след него, имало кой да ги спусне в къпалнята, те оздравявали и си отивали, а той оставал. Но не губел търпение, не губел надежда. И затова Христос пита: „Искаш ли да оздравееш?“. Естествено, отговорът бил такъв, какъвто го чуваме: „Господи, нямам си човек“. Той пита всеки от нас. Да не мислим, че днес този въпрос не ни е поставен.

От друга страна, времето, в което живеем, предполага да се грижим за здравето си и да бъдем отговорни. Изведнъж ни заболява глава и едва тогава казваме: „Боже, ако Те има, направи нещо за мене“. А ти какво си направил за себе си? Представете си eдин 30-годишен човек, на когото откриват, че има повишени стойности на кръвната захар, от което той всъщност страда от 20-годишен. Усещал е някакви симптоми, но ги е пренебрегвал. Бог ли е виновен в този случай? Или самият човек не е застанал лице в лице със своя проблем, не е живял отговорно? Богохулство е да противопоставяме молитвата на медицината, това е произнасяне на Божието име напразно. Бог е благословил и лекарите, и лекарствата, недей да обременяваш Бога с това, което можеш да предприемеш по човешки чрез средствата на науката. Понякога тази наша безотговорност предизвиква различни болестни състояния и на физическо, и на психическо ниво. В тези случаи човек не е искал да осъзнае своето реално състояние, но изведнъж, когато се оказва, че вече проблемът не може да бъде пренебрегван, човекът казва: „Моля Те, Боже, извърши чудо!“.

Много хора мислят, че духовността е пренебрегване на телесното. Това схващане не е християнско. Християнската духовност предполага грижа за себе си във всяко отношение. Затова е много важно да си изградим отговорно отношение към живота, да разбираме, че Божията воля е всички хора да придобият вечен живот. Но и това всички хора да бъдат дълголетни, здрави, щастливи и благословени. Не е Божия воля отмъщението за това, че моят дядо е направил нещо, и аз сега трябва да го изкупвам. Бог не постъпва така, това измисляме ние, хората, плашейки се едни други и плашейки се едни от други. Затова е много важно да бъдем отговорни към своето съществуване.

И често, както споменахме, очакваме някакво чудо, което ни е обещано от някои псевдомедици. Кой е най-големият проблем тук? Това, че вместо от субекти неусетно се превръщаме в обекти на някои действия, които друг извършва за нас. А Бог не иска такива отношения с нас. Той иска ние да бъдем субекти, творчески субекти: и в молитвата, и в Причастието, и в контекста на медицинските процедури, операции и т. н. В делата на псевдомедицината обаче ние буквално се превръщаме в обекти: над нас се извършва нещо… което изглежда лесно, но всъщност е много опасно, защото така погубваме себе си.

Според данните на статистиката в Сърбия 85 % от хората са православни. Когато обаче попитаме болнични свещеници колко от пациентите се причастяват, отговорът е… много малко. Защото никога не сме поставяли проблематиката на болестта и изцелението в контекста на причастяването, което включва, с пълно уважение, и постиженията на медицината. Едното върви ръка за ръка с другото. Като че ли при сблъсъка си с болестта изгубваме себе си и своето духовно зрение и просто се предаваме на стихията на преходността, на някаква безнадеждност, и сякаш забравяме, че сме християни. Болестта е тежко състояние и аз не смея да осъждам болния, който трескаво търси изцеление, но го съветвам: да търси правилния път на изцелението, а не някакви лесни на пръв поглед методи. Затова и Христос казва: „Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи?…“ (Марк. 2:9). С това Господ е показал, че хората, които убеждават, че са успели да освободят някого от нещо, всъщност се намират в заблуда, с която мамят и себе си, и другите. Единствено Христос е Този, Който ни дава истинското изцеление в Причастието.

Бог ни е дал свобода. Той е Подател на живота, а не някакъв суров господар, който наказва. Докато преживяваме болестта в страх и напрегнатост, че тя е наказание, Божие отмъщение, изкупване на греховете на нашите предци, дотогава ще бъдем извън църковния път на изцеление. Липсва ни динамиката на църковния живот, силно се нуждаем да се върнем към Евхаристията, и в тези най-трудни моменти на болест да прибегнем към светите места и светините. И ще видите колко чудеса ще има тогава в живота ни. Молитвата може да направи много. Когато се причастяваме, ние приемаме Христос в себе си. Той е Изворът на нашето оздравяване. И лекарят, който ме лекува, е някой, когото Бог благославя, и неговите лекарства и лечение са благословени. Не мога да разбера нито онези, които казват: „Аз се моля и не приемам съвременната медицина!“, нито пък онези, които казват: „Този ясновидец знае всичко, позна ми всичко до трето коляно…“. Но решил ли е проблема ти? „Стани, вземи одъра си…“, но прощават ли ти се греховете? Срещнал ли си Христос тук? Търси вечния живот, а не само да добавиш още някой и друг ден към своето земно съществуване. Разпознай християнската логика, в която онова „Вечная памят“, което пеем, когато се прощаваме с покойника, и онова „Многая лета“, което пеем, когато празнуваме някоя радост, са съединени в един жив контекст на живота в Бога. Това е християнската логика, по която трябва да мислим живота, смъртта и болестта, и да превъзмогваме страха от умирането в една жива памет за тази Божия любов. И тогава човек вижда, че „всичко може чрез Христа, Който го укрепява“ (вж. Фил. 4:13). I www.saborna-crkva.com.

Статията е публикувана със съкращения.

Превод: Татяна Филева
http://www.pravoslavie.bg/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D1%81/%D0%91%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%81%D1%82-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D1%86%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5