Краят на политиците: шут от електората, деменция или куршум

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2021
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Краят на политиците: шут от електората, деменция или куршум

Hова гвардия мераклии за властта седна на депутатските банки и министерските кресла. В началото на този ритуал винаги има тържествени клетви, щедри обещания и емоционална приповдигнатост. И, разбира се, нетърпеливо бързане към облагите, които всяка власт носи. И по света, и у нас.

Краят на политиците и държавниците обаче невинаги е радостен и щастлив. Много тъга има в него и много разочарование. А може би и страх от бързата забрава.
Сега това най-много личи на физиономията и в думите на Иван Костов. Той влезе във властта още в началото на прехода и след 24 години на възходи и падения си тръгва от нея не по най-достойния начин – след шут от гласоподавателите. Костов вече може да седне и да пише мемоарите си.

И все пак неговият политически край е за предпочитане пред участта на онези негови колеги, завършили с куршум или нож. Или пък налегнати от тежки болести. Като например родолюбивия поет и държавник Петко Рачев Славейков. След Освобождението през 1878 г. той става един от лидерите на Либералната партия. Председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).

Иван Костов вече може да пише мемоарите си…
Петко Славейков умира от апоплексия. Ето какво пише за края му Добри Ганчев в своите „Спомени“: „Парализиран се вястваше по улиците около година време. Разкопчани панталони, разгърден, небръснат, проточени лиги и сополи. Очи мътни и блуждаещи, схванат език. Жалки останки от веселия и буйния на младини вестникар Славейков…“

Захари Стоянов – славен революционер, участник в Априлското въстание и написал уникална книга за него, също си отива безславно – от перитонит. И то само на 39 години! В края на август 1889 г. той пътува цяла седмица с влак от София до Париж. Въпреки че е председател на Народното събрание, пести средства от храна и през цялото време яде само хляб и пастърма. А е страдал от хронична леност на червата.

След смъртта му в една парижка болница тръгват слухове, че е отровен от руски емисари във френската столица. Аутопсията обаче категорично доказва, че причината е перитонит.

Константин Стоилов, един от най-образованите български политици, два пъти премиер на България, умира ненавършил 47 години. В средата на март 1901 г., след като се изкъпва, той излиза на разходка, простудява се и след кратка и остра пневмония умира на 23 март 1901 г.

Трагичен е и краят на Тодор Икономов, министър в двете правителства на Драган Цанков и председател на Второто велико народно събрание. Подложен на преследвания от правителството на Стефан Стамболов, той се оттегля от политическия живот и се премества в Шумен. Умира на 9 ноември 1892 г. след неуспешен опит за самоубийство.

43 български държавници са убити след Освобождението, в това число 7 министър-председатели: Стефан Стамболов, Димитър Петков, Александър Стамболийски, Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и Андрей Луканов. И само един вицепремиер – Трайчо Костов.

Стефан Стамболов е съсечен с ножове на ул. „Раковски“ близо до мястото, където сега е сградата на НАТФИЗ. Той е един от хората, които довеждат Фердинанд Сакскобургготски за княз на България. Отношенията между двамата бързо охладняват и накрая стигат до взаимна непоносимост.

По някакъв повод Фердинанд връчва на Стамболов орден „Св. Александър“ I степен с брилянти и често обича да натяква за този дар. На което някогашният приятел на Ботев ядовито отговарял: „Аз му дадох българска корона и не му споменувам, а той току ми вре в очите брилянтите си! И то да ми са барем брилянти като хората!…“


Стефан Стамболов на смъртния си одър. Убийците съсичат ръцете му…

Димитър Петков ще последва съдбата на Стамболов след по-малко от две години. В края на 1906 г. той става министър-председател. Към 17 часа на 11 март 1907 г. е прострелян с пистолет и умира на бул. „Цар Освободител“ в София. Убиецът е Александър Петров, наскоро уволнен чиновник от българската земеделска банка.

Без съд от свои политически противници през годините са убити 16 държавници. Трима министри са осъдени на смърт по политически причини и екзекутирани – Олимпи Панов, Никола Петков и Трайчо Костов.

След 9 септември 1944 г. в лагери и затвори са пратени около 30 бивши министри и депутати. Там умират Атанас Буров, ген. Иван Вълков, Кръстьо Пастухов, Александър Гиргинов, Димитър Савов (баща на Стефан Савов, председател на Народното събрание през 1992-1993 г. б. а.), Манол Секеларов и Христо Г. Попов.

1 февруари 1945 г. безспорно е най-черният ден за българските властници. На този ден са изпълнени присъдите на т. нар. Народен съд и са убити 26 души. Всички те са били в управлението на държавата от началото на 40-те години до 9 септември 1944 г.

Не е пожален дори Иван К. Вазов, племенник на народния поет Иван Вазов. Той е министър на търговията, промишлеността и труда през 1943-1944 г. Убит е и Рашко Атанасов, министър на вътрешните работи и народното здраве през 1935 г. Бил е председател на БОК 1941-1944 г. Известен и с това, че е зет на прословутия Марко Тотев.

Смъртта си намира и Иван Бешков, министър на земеделието и държавните имоти през 1943-1944 г. Той е брат на Илия Бешков и дълги години големият художник се е страхувал от репресииот комунистите.

На този ден са застреляни и трима премиери – Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов. Само емигрирането на 2 септември 1944 г. на проф. Александър Цанков – премиер на 41-ото и 42-ото правителство, спасява живота му. Той е осъден задочно на смърт. Проф. Цанков се установява със семейството си във Виена и на 16 септември формира антикомунистическото Българско национално правителство в изгнание. През 1949 г. е принуден да напусне Австрия и заминава за Аржентина. Умира на 80 години в Буенос Айрес.


Днес на лобното място на премиера Димитър Петков на бул. „Руски“ се намира този скромен паметник.

Политически процеси в България има и след 1989 г. Тодор Живков беше осъден на 7 г. затвор, но после оправдан. В затвора обаче лежаха премиерът Георги Атанасов, вицепремиерът Григор Стоичков и министър Стоян Овчаров. Всички те обаче са държавници по времето на социализма. Няма осъден нито един „демократичен“ министър, въпреки че с гръмки обещания и заплаха за съд стартира всяко ново правителство.

През годинита бяха водени дела срещу министри като Васил Чичибаба, проф. Георги Танев, Кръстьо Трендафилов, Емилия Масларова, Николай Цонев. Всички те бяха оправдани.
Ако човек проследи политическия и житейския път на българските държавни мъже, трудно би си отговорил кой е по-добрият край – безславна смърт в старческа деменция или куршум, след който може и да последва героизация.