Силвия Вачкова: Радвам се, че все още с Гриша имаме живи приятели

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2021
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Силвия Вачкова: Радвам се, че все още с Гриша имаме живи приятели

Спътницата в живота на актьора Григор Вачков е родена преди 72 г. в София. Завършила руска филология, с втора специалност немски език, благодарение на който цял живот работила и с чужди телевизии. Работила в Интерфилм при Агенция София прес, снимала най-интересното в страната ни.

И когато създава собствена фирма, продължава да работи като стрингер, т.е. човек за всичко – продуцент, редактор, репортер, предлага теми, организира снимките, прави интервютата, превежда ги. Тя е майка на актрисата Мартина Вачкова и баба на 16-годишната Рада.

– Неотдавна в градинката пред Народния театър се появи един много дълго чакан паметник на Митко Бомбата. Превъзмогнахте ли вълнението и как го приемате днес? Между другото, скулпторът Емил Попов ми сподели, че много се страхува да не би да не го харесате…
– Харесах скулптурата много. Първо обаче бях стресната, защото нали всички очакваме да видим този, когото познаваме, а виждаме неговия дух, както каза и Стефан Данаилов на самото откриване на паметника. Защото това е един събирателен образ от неговите роли, това е неговото излъчване, неговата мощ, сила. И може би това е, което той би искал да изглежда.

– Срещате ли се със старите си семейни приятели?
– Вече само по събития. Не се срещаме, за съжаление, както беше някога. Всеки се е затворил в себе си, а и някои са болни… Ето, Стефан Данаилов е много зает, чуваме се по-често със съпругата му, с Таня Лолова също рядко се виждаме. Като излезе книгата за Гришата на Юри Дачев “Пратеник на мъжки времена”, тогава дойде на премиерата… Много е хубава книгата! Да му се чуди човек на Юри, като не познава лично Гриша, как можа да я напише толкова добре! Ние с дъщеря ми Марта не сме никакви съавтори, просто той идва при мене в село Бойковец, говорихме си, после в София се виждахме с него. Т.е. ние сме му вдъхнали, така да се каже, нашата любов към Гриша и от нас е познал, вникнал е в образа, а иначе той беше изгледал всичките му роли и бе наясно…

– Продължавате ли с Мартина да ходите в неговото родно село Трънчовица?
– Ходим рядко. Разбира се, преди много по-често. Но тази година например пак имаше тържества и не можах да отида. Все още поработвам за немската телевизия, като ме потърсят, и имахме по същото време среща на всички сътрудници (стрингери) в Будапеща, затова пропуснах. А трябваше да отидем заедно с Джоко Росич по повод тържествата, които местните организират за рождения му ден, в същия ден почина жената на Джоко и той много трудно понася липсата й. Хората от Трънчовица и Левски са много мили, знаят, че ми е трудно пътуването и дори ми изпращат кола да ме вземе, но нямам вече сили. С радост ще ви кажа, че много се стараят, облагородиха мястото, където е била къщата му, защото ние с Марта преди 30 години я подарихме на селото. Оправиха двора, сложиха хубава ограда, със старинна порта, стативи със снимки, посадиха една асма, смятат и да възстановят къщата, която навремето беше много красива, с чардак. Не мога да се оплача – хората там се грижат, има улица на неговото име, читалището се казва “Григор Вачков”… И най-хубавото е, че продължават тези хумористични тържества в негова памет.

– Кой е най-милият ви спомен за Гришата?
– Едни от най-хубавите са, когато отивахме в Трънчовица. Беше прекрасно. Всичко. Ето, седнали сме на двора на бащината ми къща в село Бойковец, което е в Етрополския балкан. Красиво, зелено, чисто, хубаво, прохладно дори и през август, а той изведнъж ми казва, защо не вземем да идем до Трънчовица. А бе, ти луд ли си, там е жега, прах, мухи… Да, ама знаеш ли сега какви дини има, каква сладост е… А по пътя все ми казваше с гордост, виж пътищата какви са хубави в Плевенския край. На връщане чувствах някакво необяснимо удовлетворение. Отляво и отдясно просторни поля – в жълто, в зелено. Много красиво беше. И той ръкопляска, това беше нещо много хубаво. Имаше навик, като види нещо много красиво, да ръкопляска. Затова казвам, че това са едни от най-хубавите ми моменти, въпреки несгодите от жегата и от праха.

– Имали сте много чести сбирки с Радичков, с приятели художници и писатели? Как преминаваха?
– О, да. С художниците Милка Пейкова и Гриша Ковачев. И, разбира се, с Мария Столарова и съпруга й Камен Калчев… Слушахме музика, маскирахме се, слагахме си специални шапки, танцувахме, тогава Гриша беше съвсем друг, правеше се на мексиканец и подскачаше като луд. Иначе той е затворен. Инициатор беше Мария Столарова, която имаше богата колекция от шапки, донасяше гримове и веселбата започваше. Няма да забравя как тогава Йордан Радичков, танцувайки, се превъплътяваше в дявол. Можете ли да си представите – играе рок и святка с очи, щрака с пръсти. Естествено, танцуваше с мен, аз бях най-младата. С Емилиян Станев също сме се събирали.

– Казват, че е имало голямо приятелство между Гришата и Радичков. Така ли е?
– Имаше голяма обич между двамата. Дълбока връзка. Мога да ви разказвам безкрай за тях. Вие знаете, че това, което Йордан пишеше – Гриша го изиграваше, даваше му живот. Много се разбираха. Почти всеки ден сме се виждали, и то предимно у Радичкови, защото бяха хора домошари. Посрещали сме много пъти Нова година и у нас, и у тях. Пътували сме до селото на Йордан – Калиманица, два пъти, то и там са едни от най-хубавите ми спомени.

– А кой беше най-любимият му образ, който той пресъздаде?
– От филмите – Банко от “Мъжки времена” и Ефрейторов от “Последно лято”. Бяха драматични роли. Питаше Радичков как аз ще изиграя толкова драматична роля, толкова сериозна, та хората като ме видят, и почват да се смеят, да се ръчкат…? Но най-голямата роля на живота му и най-любимата беше в „Лазарица” от Радичков…

– Като се прибираше у дома след снимките за “На всеки километър”, как се държеше?
– Всъщност тогава много-много не се прибираше, да ви кажа. Беше все на път. Той се държеше нормално, но хората не се държаха нормално. Нахвърляха се върху него, бутаха се, щипеха го, удряха го със замах: “Ей, Бомба!”. Разбираше, че този образ му донесе славата, че това е преломът в живота му, обичаше си ролята, но понякога му идваше в повече. Всъщност тази роля не е била така замислена в началото, но Свобода Бъчварова и другите сценаристи видели колко се харесва и я разширили.

– Тежеше ли му славата?
– Да. Той самият беше много скромен човек, не обичаше да излиза, на морето си седеше в бунгалото. Излезе един ден на плажа и се изредиха да се снимат с него стотици, стотици хора. А после фотографът ни изпрати календари, портретчета, малки, големи и ни каза, братче, построих си къща с тоя един ден работа на плажа.

– Известно е, че сте голяма кулинарка. Какво предпочиташе да му готвите?
– Той обичаше салати, но сам си ги приготвяше. А аз му правех пълнени чушки, както и печени чушки с доматен сос. Ходеше при сестра си на гара Левски и там купуваха с един свой приятел свински ребра, с наточени лъжици огребваха месото, което е най-вкусно, до кокала и правеха суджуци. Много вкусни! Донасяше ги у дома и ние на смени посрещахме гости – едни по-рано, други по-късно, трети – през нощта. А на тръгване на всекиго Гриша слагаше в джобовете по един суджук. Беше голям празник за душата му.

– А с актрисата Ани Бакалова и нейното семейство запазихте ли си добрите отношения?
– Все още сме много близки с Ани. Тя ни събира всички стари приятели на 10 януари в памет на нейния съпруг, известния кинокритик Иван Стоянович.

– А вас канят ли ви на премиери в театрите?
– Не. В Сатиричния театър вече не се сещат. Ходя на театър, когато ми препоръчат някоя постановка, но внучката ми Рада не пропуска нито филм, нито пиеса, всичко знае, познава всички артисти, много е критична. Кротка е, но всичко й е ясно. И има много хубаво чувство за хумор.

– Рада ще се насочи ли към изкуството като дядо си, като майка си Мартина?
– Рада рисува. Брат ми е художник, а и Мартина много хубаво рисуваше като малка. Рада учи в художествената гимназия и в момента най-много се вълнува от графиката, има мерак, ще видим.

– Вие как живеете сега?
– Ами, аз 33 години съм сама. Работата ме е крепяла досега. Разбира се, доколкото можех, помагах на Мартина и на Рада, но сега и двете са много заети. Ходят всяка вечер или на кино, или на театър, по фестивали, където има. Знаете, Мартина я канят навсякъде, умее да играе, да говори, не допуска кич, реализира се успешно. Но на мен ми е мъчно, че е сама. Гриша беше още жив и все казваше на Марта и на Владо Пенев, хайде, направете ни едно бебе! Ние много обичаме Владо! Не се ожениха с Марта, но пък си останаха неразделни приятели, което е много хубаво. Като беше служебен министър, много го жалехме, но той пък се справи безпроблемно.

http://www.blitz.bg/article/34773