BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2020
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Д-р Георги Вълкович

Д-р Георги Вълкович е първият български политик, убит в чужбина. Малко след 19 часа на 12 февруари 1892 г. той е наръган с нож в корема на ул. „Мердавенли“ в дипломатическия квартал на Цариград. Д-р Вълкович е един от водачите на Консервативната партия и министър в няколко правителства. Смъртта го настига като дипломатически агент на България в Турция.

31 г. по-късно в Прага ще намери смъртта си и Райко Даскалов, управлявал последователно три министерства в правителството на Александър Стамболийски. Даскалов също е убит като дипломат – от февруари 1923 г. е посланик на България в Прага.

Д-р Георги Вълкович е един от най-образованите и харизматични български политици след Освобождението. Роден е през 1833 г. в Одрин, но произходът му по бащина линия е от големия, богат и влиятелен род Чалъкови от Копривщица.

Този род е известен с двама Вълковци – Малкия Вълко Чалъков и Големия Вълко Чалъков. Георги и тримата му братя Атанас, Никола и Александър са синове на Малкия Вълко. Чалъкови дават началото на няколко големи исторически рода – Каравелови, Гешови, Тъпчилещови, Маджарови, Салчеви и др.

Основното си образование Георги Вълкович получава в Пловдив. През 1857 завършва Военномедицинското училище в Цариград. Става хирург, после преподава в същото училище. През 1860-1863 специализира хирургия в Париж.

Когато се връща, през 1865 за кратко е главен лекар в централната болница в Дамаск, Сирия. През 1870-1871 е директор на цариградската болница „Хайдар паша“. За отличната му работа като лекар и шеф на болницата, през следващата 1872 г. е произведен в чин полковник в османската армия.

От 1875 г. д-р Вълкович е дописен, а от 1884-а – действителен член на Българското книжовно дружество (днес БАН). По време на Сръбско-турската война през 1876 г. е началник на военната болница, която се намира в Ниш и София. След започването на Руско-турската война през 1877 г е интерниран в Дамаск. След нейния край се демобилизира от армията, връща се в България и се включва в политиката.

Д-р Вълкович е един от водачите на Консервативната партия, създадена през 1879 г. Любопитното при нея е, че съставя първите две правителства на България след Освобождението – на Тодор Бурмов и митрополит Климент, но никога не печели парламентарни избори.

Като неин представител д-р Георги Вълкович става депутат в Учредителното събрание (1879), I Велико народно събрание (1879) и III обикновено народно събрание (1882-1883. През 1879 г. е директор на земеделието, търговията и обществените сгради, а през 1881 – директор на пощите и телеграфите на Източна Румелия.

На 27 април 1881 г. княз Александър Батенберг извършва държавен преврат, отменя Търновската конституция и въвежда режим на пълномощията, който трае до 1883 г. В страната действат военновременни закони.

През този период д-р Вълкович е министър на външните работи и изповеданията и на обществените сгради, земеделието и търговията (1881-1883), както и председател на Държавния съвет (1883). По време на Сръбско-българската война (1885) става управител на всички военни болници в страната. През 1886 оглавява Александровска болница.

От 1887 г. започва дипломатическата част от живота на д-р Вълкович. За съжаление, тя продължава само около 5 години. В книгата си „Върховете привличат мълнии“ акад. Марков го нарича „най-ценният, а може би и най-цененият български дипломат, към когото Стамболов се отнасяше с дълбоко почитание“.

За да разберем причините за убийството на д-р Вълкович в Цариград, трябва да се върнем няколко години назад. На 6 септември 1885 г. става съединението на Княжество България и Източна Румелия.

На 9 август офицери русофили извършват преврат, детронират княз Александър Батенберг. Следва контрапреврат, ръководен от Стамболов, председател на Народното събрание. Княз Александър е принуден да абдикира, започва управлението на Регентството, в което влизат Стамболов, Петко Каравелов и полк. Сава Муткуров. След оставката на Каравелов идва Георги Живков, шурей на Димитър Благоев.

На 6 септември 1886 г. дипломатическите отношения между България и Русия са скъсани. От средите на офицери и политици се ражда кастата на русофобите, които издигат девиза „България за себе си!“

Русофилски настроените политици са обявени извън закона, а в армията започва чистка сред офицерите русофили. Започват вълнения в гарнизоните в Перущица и Яворово, а през октомври 1886 г. избухват дори бунтове.

Най-значителен е бунтът в Русе на 19 февруари, деня в който е подписан мирният договор в Сан Стефано. Всички вълнения и бунтове в армията са свирепо потушени с благословията на Регентството. Най-активните водачи са осъдени на смърт. На 22 февруари в местността Левенттабия край Разград са разстреляни майорите Атанас Узунов, Олимпи Панов и няколко капитани, поручици и подпоручици.

„За първи път български войници стреляха срещу вързани български офицери, командвани от други български офицери. А от края на робството бяха изминали само 9 години…“, пише акад. Георги Марков. Оцелелите русофили емигрират и се събират най-вече в градовете Одеса, Букурещ, Белград и Цариград, където трупат омраза и оръжие за отмъщение на Регентството.

На 1 септември 1887 г. на власт идва Народнолибералната партия на Стамболов. Започват политически покушения. Главната мишена е самият Стамболов.

Ето в такава вътрешна и международна обстановка той изпраща д-р Георги Вълкович за дипломатически агент в Цариград с две основни задачи. Първо, да подобри и развие взаимоотношенията с Османската империя и, второ, да облекчи живота на българите в европейска Турция.

Стамболов смята, че именно д-р Вълкович е най-подходящият човек, който може да осъществи политиката му за мирното утвърждаване на българщината в Одринска Тракия и Македония.

Но Вълкович има и друга, не по-маловажна задача. Да следи внимателно и да докладва в София за движението на всички политически емигранти, агенти и професионални атентатори, които щъкат между Цариград и Одеса.

След като на 27 март 1891 г. в София вместо Стамболов е застрелян финансовият министър Христо Белчев, министър-председателят става особено внимателен, но и мнителен.
Той подозира, че в Цариград „се крои нещо“ и нарежда на Вълкович да засили наблюдението над предателите, като се опита да подкопи някой пощенски чиновник и чрез него да следи и чете писмата им.

Тайната полиция в Белград успява да залови писмо на Никола Тюфекчиев, брат на Наум Тюфекчиев, може би най-добрия организатор на атентати и покушения в следосвобожденска България. Стамболов вече е убеден, че именно Наум е подготвил нападението срещу него и министър Христо Белчев.

След като писмото е дешифрирано, Стамболов изпраща пълния му препис на д-р Вълкович и бележка, в която пише: „От писмото ще видите, че Вие също се намирате в опасност. Ето защо ще Ви моля най-убедително да се пазите, като ходите из Цариград, и особено нощем. Недейте мисли, че няма никаква за Вас опасност, защото тия страшни харамии пред нищо не се спират.“

Д-р Вълкович наистина вече е взет на мушката. Тюфекчиеви и компания искат да го ликвидират, защото той сериозно върви по дирите на организаторите на убийството на Христо Белчев. А на 19 ноември 1891 г. уведомява турските власти, че от Галац в Свищов и Русе са доставени бомби, с които да бъдат извършени атентати срещу Стамболов и Фердинанд.

След няколко воаяжа между Одеса и Цариград с неуспешни опити да вербува хора за убийството на д-р Вълкович, Наум Тюфекчииев намира доброволци в лицето на българските имигранти в Одеса Димитър Орловски и Дражев.

На 8 февруари 1892 г. двамата заминават за Цариград. Там Орловски се среща с посланика на Русия Михаил Нелидов и иска от него подкрепа за „патриотичния акт“. Посланикът отказва пряка намеса, но не информира полицията за подготвяното покушение. Заради липсата на дипломатически отношения с България може би не се чувства длъжен да информира българския си колега.

На 12 февруари както винаги д-р Георги Вълкович приключва работа в 19 часа и тръгва към дома си. Орловски и Дражев го последват. Действията им са улеснени от факта, че е християнският празник Заговезни и улица „Мердавенли“ е пълна с хора, някои от които маскирани.

Орловски задминава д-р Вълкович отдясно, прави една-две крачки, обръща се рязко и забива ножа си в корема на нищо неподозиращия дипломат. Удара придружава със силен вик: „Ето отмъщението за честта на жена ми“.

Това е за заблуда – все едно убийството е заради погазена мъжка чест. После двамата с Дражев побягват и се изгубват в пъстрата навалица.
Д-р Вълкович не губи съзнание. Успява да измъкне с две ръце ножа от корема си и пада до къщата на английския генерален консул Костико. Умира на 14 февруари и е погребан в Пловдив.

След покушението двамата атентатори се скриват в руския кораб „Цар“, който се готви да отплава към Одеса. Капитанът обаче не иска да ги вземе като пасажери, защото са без документи. Двамата отиват в руското посолство за помощ. Там заявяват, че са изпратени от Българския централен емигрантски комитет, който се намира в Русия. Пред опасността от дипломатически скандал посланик Нелидов нарежда на капитана на кораба да качи двамата и да ги откара в Одеса.

В писмо до цар Александър III посланикът предлага убийците да бъдат задържани и изпратени в Сибир, защото Високата порта ще иска екстрадирането им, за да ги съди. Царят слага следната резолюция: „Струва ми се, че най-най-добре би било да се изпратят и двамата във Владивосток.“

Което също е доста далеч от Цариград.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2234978