Без „игнор учениците“

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
януари 2021
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Без „игнор учениците“

Празничен е първият учебен ден. Не е отбелязан с червено в календара, не е неприсъствен, държавата не е затворила, както сме свикнали така да се обозначават празниците. Но химнът на България звучи във всяко населено място, националният трибагреник се вдига тържествено, цветята в ръцете на забързаните по улиците минувачи са по-многобройни дори и от спорния обаче все още достатъчно оборотен за продавачите им 8 март.

Не че всяка нова учебна година не поражда спорни тълкувания, противоречиви вълнения и въпроси, чиито отговори не се намират в учебниците. В първия учебен ден обаче те остават на заден план. Към училищата се стичат родителите, хванали за ръка своите първокласници, учителите, пременени в новите си дрехи отпреди поне десетина години, учениците, къде с ентусиазъм, къде с отегчение, но – на училище като на училище. И е празнично!

От днес обаче става делнично. Напоследък (и не само) сме в ситуация на отрицание на Системата като такава. Борим се срещу нея с кой каквото намери като мотивация или демотивация, защитаваме я яростно по инерция или с новаторски хъс, браним извечни ценности или търсим алтернативни такива, но едно е безспорно – Системата е виновна. А тя е създадена от хора. Такива като нас. За образователната система иде реч. Тя е една от невралгичните точки в обществения и в политическия ни живот.

Би трябвало това да е така, редно е, защото от нея зависи нашето бъдеще. От научаването на уникалната ни азбука, благодарение на която пишем и четем, до това какво четем и какво пишем. Когато става въпрос за училище, за учители, за учебници (всичките тези думи съдържат в себе си глагола “уча”, т. е. научавам, изучавам се, учат ме и всички производни, за които се сетите), той рефлектира в “потърпевшите”, в учениците. Тези, дето трябва да получат необходимия екзистенц-минимум знания.
Много ми се ще да е максимум, ама знаем, че не става. Училището дава основата, по-нататък всеки се самоизгражда според желанието, потребностите, амбициите и даденостите си. Но без база няма надстройка. Ако базата е нефелна, няма как да градиш над нея. Къща без основи първият вятър ще я издуха, първият дъжд ще я отнесе, първият, излитащ за чужбина самолет, ще я сравни със земята.

Метафорично го казвам, но неоспоримо като факт е. При това – от висотата на собствения си опит. Като майка на три деца, изучили се през последните 24 години и продължаващи да учат, градейки надстройката си. И като упражнявала учителската професия не дълго, но достатъчно, за да имам правото да се произнеса и от двете страни на барикадата.Защото за мен проблемът е не в ежегодната смяна на учебното съдържание, не в изискванията на всеки пореден министър, не дори в почти пълния “игнор”, както стана модерно да се казва, довел до това да се закриват училища, в техните дворове
да умират деца, поради нехайство и недоглеждане, учителите да се спасяват от проблемите си чрез срещи с “инспектор Грозданов” или да заслужат обичта на учениците си, разкършвайки снага в синхрон с техните танци. В последното няма нищо лошо, разбира се.

Децата ни прекарват по-голямата част от времето си в училище – било в час, било в двора. Било учейки, било несполучвайки. Кой както е възпитан в семейната си среда. Та ето го и проблема на проблемите в образователната ни система – прехвърлянето на топката от семейството към училището и обратно. С фалцов удар, елегантно по тревата или с професионална задна ножица. И от цялото това разиграване гол след гол се забиват във вратата на децата ни. И резултатът, естествено, е плачевен. Къде отиде Системата? Ами тя свири мача. Не забелязва някой авантаж, затваря си очите пред някое нарушение, гледа какво става на централната трибуна и свири дузпа или вади ту жълт, ту червен картон, ей така, за уравновесяване на резултата и за доказателство, че кипи безсмислен труд. Крайна съм, да! Само че съм такава, защото е крайно време да се сложи край на това.

Въпросите, за които ви споменах в началото, няма да престанат да стоят на дневен ред. А те не са от вчера. Няма да си отговаряме кой, защо и как пише учебниците. Какво се изхвърля от тях и какво влиза на негово място. Как се прехвърля материал от един клас в друг. Кой и по каква система решава този или онзи колектив да спечели конкурс за нов буквар или учебник по физика за 12-и клас.

Обикновено конкурсите са на плейбек. Точно като тези за избор на директор. Било на училище, било на фонд, било на водопад. Крайна съм, казах. Знам, че има изключения. Но знам, че изключенията потвърждават правилото. Даааа, има нещо гнило в системата.
Но не смятате ли, дето то е много удобно някому, много удобно почти на всинца ни. И сме се вторачили в прехвърлянето на топката. Училището е длъжно да изучи децата ни, на учителите за това им плащат, като не им изнася, да хванат една мотика, па да одат да копат, те носят отговорност за наследниците ни, щом са избрали тази професия, да си правят сметката. Родителите са длъжни да си възпитат децата в пиетет към знанието и културата, да учат заедно с тях уроците, които не са им станали съвсем ясни в недостигащото за обяснения учебно време, да им внушават, че учителят е институция, а не просто затормозяващ фактор, влизащ в класната стая, за да си изпее урока или да им забранява да говорят по айпада по време на учебния час, да им внушат, че “народността не чезне, там, дето знаньето живей”, щом са решили да станат родители, да си правят сметката.

А сметките ни – все от криви по-криви. Защо? Защото се делим на родители и учители. Колко от родителите са и учители и колко от учителите са и родители? Като обърнем така въпроса, нещата започват да изглеждат иначе. Защото се оказва, че всички сме и от едната, и от другата страна на бариерата. Шефът на фирма, началникът на цеха, докторът в болницата, автомонтьорът в сервиза, собственикът на кварталното кафене, всички те не обучават ли своите служители и не изискват ли от тях да усвояват необходимите знания и умения?

Същото правят хората, избрали професията на учителя във всяко средностатистическо българско училище, дето си изпращаме сутрин или на обяд децата. Просто е, нали? А къде е системата? Защото знанията, познанията, уменията, възпитанието и изграждането на личността са условие sine qua non в училището на живота, в което всички сме едновременно учители и ученици. Това е Системата. Ако действаме според така поставените закони, няма да има проблеми. Или поне ще са пренебрежимо малки. Толкова ли е трудно? Или ще продължаваме да си прехвърляме топката, докато не се окаже, че сме си вкарали непоправимия автогол. Още има време да плонжираме и да избием летящото кълбо на проблемите в образованието от голлинията. Още не е късно. Още началото на учебната година е празник. Честит да ни е!