BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2018
П В С Ч П С Н
« сеп.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Яворов и Тодор Александров

Към историята на едно посвещение

На 14 септември 1914 г. П. К. Яворов сбогувайки се с приятелите, близките и живота, седмици преди последния и фатален изстрел посвещава стихотворението си “Заточеници” на Тодор Александров. В запазения екземпляр на стихосбирката “Подир сенките на облаците” почти ослепелия вече Яворов внимателно нанася поправките си върху стихотворението и с трепереща ръка на същия лист под заглавието написва “Т. Александрову”.1 Дни след това Яворов пише прощалните си писма до близки и приятели.

Сред тях Т. Александров заема особено място, защото сбогувайки се с него на път за вечното си убежище до “милата Лора” Яворов се сбогува и с Македония: “Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора. Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости. Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум както ми приляга. Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам за неин) умря в свободна България увенчан с една мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица, – тя е вече щастлива!”2

Като че ли Яворов е казал всичко в тия последни редове. Но с езика на кратките писъмца и бележки останали от двамата приятели и съратници ще се помъча да възстановя историята на една велика дружба между поета-революционер Пейо Яворов и водача на поробените българи от Македония и Тракия Тодор Александров. Кое свързва чирпанлията Яворов с щипянина Т. Александров? Кога и защо се пресичат техните пътища, които само смъртта успява да раздели? Защо Яворов посвещава едно от най-хубавите си стихотворения на Т. Александров? Едно приятелство, възникнало в тежко за народа ни време в продължаващата от десетилетия борба за свободата на поробените българи, днес вече е почти забравено и е обгърнато само от светлината на революционната романтиката, лъхаща от мемоарите на революционерите и прекрасната поезия и проза на Яворов и Талев. Ужасите от потушената революция сега звучат само книжно. Споменът почти се е изтрил. Дали от сухите и лаконични документи може да се разкрие истината ще покаже опитът ми по-надолу. В годината на славните юбилеи от борбите на поробените българи от началото на ХХ век с тази книжка искам да разкажа за борбата и делото на П. К. Яворов и Т. Александров, въз основа на тяхното документално наследство, запечатало части от живота и борбите, както на народа ни, така и на неговите духовни и революционни водачи.

През 1936 г. въз основа на спомените на майката и други близки на Тодор Александров и на достъпни тогава му документи видният публицист и македонски деец Никола Коларов3 публикува очерк за дружбата между двамата революционери и приятели в редактирания от него вестник “Обзор”. По мое мнение той и днес не е загубил достойнствата си и за това го предлагам на читателите като част от тези кратки уводни бележки:

“П. К. ЯВОРОВ И ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

Македонските дейци за Яворов. “Апостол и светец беше”. Предсмъртната бележка на Тодор Лазаров. Майката на Т. Александров за Яворова. Предсмъртното писмо на Яворов до Т. Александров. Истинското тачене на Яворовата памет.

Яворов свързва неразривно и завинаги името си с Македония. Свързва го не само с вдъхновените си песни, които й посвети, не само с ненадминатите “Хайдушки копнения” и с най-хубавата биография в българската литература, каквато е тази на Гоце Делчев4 – негов обожаван другар и велик македонски българин – но и с едно продължително апостолство из самите дебри на Македония, което му струва много изпитания, много неизгоди и няколко премеждия. Перото на Яворова, заедно с пушката, която юнашки държеше поетската му ръка, еднакво служеха на свещената борба, която македонците водеха срещу турската сатрапия.
Затова Яворов е бил обграден с такава обич и почит сред македонските борци, с каквато рядко някой друг се е ползвал. В четите той е бил не само любимецът, който трябва да бъде улесняван и зорко пазен от неприятелски куршуми.
Неговото голямо име на поет и революционер
и неговата безпределна преданост към делото на Македония, дори са го спасили от явна смърт при пленяването му от четата на капитан Стоянов, принадлежаща към върховистите, които иначе болезнено са чувствували жилото и силата на неговото перо и слово. За Яворова с чувство на благоговение приказват и всички живи селяни, които са имали щастието да бъдат в досег с него.
Преди няколко години посетих с. Петрово, Св[ети]врачко, свещеника – бежанец от с. Лехово, с когото Яворов е държал известното великденско слово в селската черква; видях и леховката, която със своя стан е замаскирвала шума и работата около хектографа, на който Кирилиев е отпечатвал “Свобода или смърт”; срещнах и няколко куриери на Яворова, които разказват странни случки за революционера – поет и редактор; чух на самото място от живи свидетели и описанието на голешовското сражение, от което Яворов и другарите му по чудо са си спасили главите. – Навсякъде, където е минал той, е будил възторг и въодушевление; оставял е от магията на своята голяма и велика душа.
И днес още звучат в ушите ми думите на леховския свещеник:
“Апостол и светец беше.”
Яворов е бил в най-тесни връзки до края на своя живот почти с всички първи хора на македонското освободително движение. Бил е винаги свой между тях. Доверявано му е било всичко по-важно и съдбоносно. Особено тясна дружба го е свързвала с Тодор Александров и Тодор Лазаров. През 1926 г. неговият сестреник, г. Найден Найденов, ми предаде една част от архивата му, изключително с македонски материали. Тази архива биде изискана от тогавашното Задгранично представителство на ВМРО5 и неизвестно е какво е станало по-нататък с нея.6 Спомням си, че в нея имаше много ценни писма от Тодор Александров, имаше, между другите, и едно твърде интересно писмо от Христо Матов, в което последният излага положението на Македония непосредствено след катастрофата в 1913 г. и поддържа с няколко аргументи, наредени по Матовски в точки, нуждата от австрийски протекторат над Македония.
Имаше и една друга реликва – прощална предсмъртна бележка от именития македонски революционер Тодор Лазаров, чието съдържание, спомням си, гласеше:
“Брате Пейо,
Чакам манифеста (за обявяване на войната в 1912 г. б. м.) и първия топ да гръмне, за да кажа: сбогом, свете! Сбогом и другари!”
Идва злополучната 1913 г. – злополучна за целия ни народ, злополучна и за Лора и Яворов. В припадък на ревност, Лора се самоубива. Яворов грабва револвера, насочва го в главата си, но не успява да отправи смъртоносен удар; пострадват очите му. Общественото настроение е срещу Яворова. Довчерашни поклонници и приятели, един по един, се отдръпват и злословят по адрес на онещастливения поет. И това не са малцина. Интересно е, че между тях са и някои, които днес се подсланят под свещената сянка на великия поет и са заели позата на негови защитници.
Трагедията на Яворов става свръхчовешка. Загубата на Лора, раната в главата, слепотата, людската злъч и клевета, убийствената самота, измяната на довчерашните другари – всичко това разпъва на кръст неговата чувствителна душа.
И в този общ повик срещу Яворова,
само неговите приятели македонци не го изоставят,
те разбират най-добре трагедията му; утешават го, подпомагат му. Яворов е бил на лечение в клиниката на д-р Стефан Сарафов, която се е намирала над днешната сладкарница “Цар Освободител”. Там той постоянно е бил посещаван от македонски деятели. Всички те са бдели над здравето и участта на охуления и изоставен поет. Тодор Александров е полагал големи грижи за неговото спасение. Винаги в тези тежки дни му е оказвал морална и материална подкрепа.
Характерно за невинността на Яворова е
едно свидетелствуване на покойната майка на Тодор Александров, – баба Мария.
Преди няколко години, при един разговор за Яворова, тя ми каза:
– Яворов често идваше у дома при Тодора. Два – три пъти дойде и с Лора. Нейната хубост ни порази. Тя бе толкова хубава, че две от дъщерите ми, които Тодор веднъж изпрати до Яворова по някаква работа, бяха я видели и цяла седмица след това само за хубостта й приказваха. Не знам защо, аз се боех от този брак. Като че ли предчувствувахме, че нещо лошо ще се случи. След смъртта на Лора, на един обед, отворихме дума за нещастната случка и едва ли не почнахме да осъждаме Пейо, Тодор, който бе изпаднал в много лошо настроение от деня на нещастието с Яворова, се поизкашли – а това бе обичайният намек у него, когато нещо не одобрява – и каза:
“Лора се е самоубила. Яворов не е никакъв убиец!”
Думите на Тодора бяха закон за нас.
Баба Мария също ми разправи тогава, че последните дни на Яворова са били извънредно тежки. Той идвал често у тях. Понякога стоял с часове, докато дочака Тодор, който е бил зает с разни работи навън. Бил мълчалив. Най-често играел с внук й Кольо, който е на възраст на сина на Лора – Петко. Яворов много обичал Петко. Последната вечер от живота си пак бил у Александрови: играл с Кольо и на няколко пъти с любов говорил за Петко.
Положението на Яворов се влошавало из ден в ден. Личало, че много го измъчвала и немотията. Чувствувал се много стеснен, когато получавал пари от Тодор Александров. Пък и на самия Александров било извънредно неловко да дава помощ на най-големия български поет.
Нищо вече не е било в състояние да възвърне Яворова към живота. Той неотклонно е вървял към фаталния ден, когато за втори път и вече
с верността на четнишкия си револвер,
посегна окончателно на живота си. (Впоследствие следовател е предал този револвер, заедно с калъфа, на Тодор Александров, който го запазил със следната бележка: “Револверът, с който Яворов се самоуби”.) Тогава всички разбират какво е изгубила българската литература, какво е изгубил българският народ. Разбират това и мнозина от неговите клеветници, които промениха после мнението си.
Доколко македонците са чувствували Яворова свой, говорят самите грижи, полагани от тях по него, говори и обстоятелството, че тленните му останки при погребението са били носени от Тодор Александров, ген. Протогеров, проф. Балабанов и Данаил Крапчев. Доколко пък Яворов се е чувствувал близо до Македония, говори
неговото последно желание да бъде погребан в четнишката си униформа,
говори и предсмъртното му писмо до Тодор Александров, в което, между другото, казва и това:
“Брате Тодоре,
Кажи на Македония, че нейният син, считам се за неин, умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета“.
Тогава и сега, за тези, с които Яворов работи и страда, за тези, за тези, които действително го обичаха и му съчувствуваха, за тези, които му бяха истинските другари, той бе и е невинен. Той стана жертва на фатално стекли се обстоятелства и на едно общество, което не можа да разбере трагедията на две големи души.
Ние, обаче, не виждаме нуждата от тая усърдна словесна борба, която напоследък се поведе, за да се доказва невинността на Яворова.
Най-после едно издание с подбрани Лорини писма, за да разкрие някои неосветлени страни в трагедията Яворов – Лора, може да бъде оправдано. Но не, обаче, всички тези вестникарски публикации и дневници без всякакъв обществен интерес, които гонят тиражна политика и популярност за самите автори.7
Прекалява се.
И доста много вече. Разкриват се и съвсем незначителни от обществено гледище факти и отношения, засягащи и живи хора, чиито чувства най-после би трябвало да се уважават.
Суетността и тиражната политика трябва да бъдат държани на почетно разстояние от тази трагедия. Профанация с паметта на Яворова не бива да се допуска. В случая най-ревниви трябва да се покажат близките на Яворова.
Присъдата на тесногръдите съдии в 1914 г. вече е касирана в съзнанието на културна България. И сега в друго направление би могла да се изрази признателността към Яворова, както и грижата да се запази чиста и светла паметта му. В това отношение
ние бихме посочили за пример
неговите почитатели македонците. Който е виждал гроба на Яворова преди години, знае че по-занемарен гроб от неговия, нямаше. Македонската младежка организация в София, която носи името му, издигна един хубав паметник над неговия изоставен, буренясал гроб. Признателните арменци му построиха бюст в Борисовата градина. На видни места из всички градове на Българска Македония също е поставен неговият бюст.
Ето едно назидателно указание за истинско тачене на паметта на безсмъртния поет и революционер.”8

* * *

И двамата – П. К. Яворов и Т. Александров стават членове на Вътрешната македоно – одринска революционна организация (ВМОРО) в последните години на ХІХ век, Яворов в Чирпан, а Т. Александров като ученик в Скопското българско педагогическо училище. Първоначално пътищата им не се преплитат. Яворов започва работата си из провинцията като телеграфопощенски чиновник и прави първите си стихотворни опити, докато бъде забелязан от д-р Кръстю Кръстев. 9 От началото на новия век, когато пристига в София, която е не само столица на България, но и важен център на македоно – одринското движение П. К. Яворов участва в работата на Върховния македоно – одрински комитет (ВМОК) и благодарение на близостта си с големия български революционер Гоце Делчев започва работата си вече като деец на ВМОРО в нейните печатни издания “Дело”, “Свобода или смърт”, “Автономия” и навлиза с чета в Македония. Близостта му с Гоце Делчев го утвърждава и като най-добрия биограф на революционера, след героичната му смърт в навечерието на Илинденско – Преображенското въстание. Т. Александров, ученик на идеолога на ВМОРО Христо Матов, завършва с отличие Педагогическото училище и се отдава на просветителска и революционна дейност из Македония, минавайки през турските зандани до заемането на войводската длъжност и избирането му за член на Скопския окръжен революционен комитет.


Сериозно болен след прекараното време в затвора Т. Александров се прехвърля от Македония в свободна България и е назначен през 1906 – 1907 г. за учител в Бургас. След убийството на задгранични представители на ВМОРО в София Иван Гарванов и Борис Сарафов на 28 ноември 1907 г., третият член на представителството, Христо Матов, телеграфически извиква бившия си ученик, Т. Александров от Бургас, да поеме касата на организацията. По думите на Матов Т. Александров се изявява като един от най-способните за делова революционна работа “хора, каквито организацията е имала”.
През декември 1907 г. П. К. Яворов публикува във вестник “Пряпорец” статията си “Пред двата нови гроба”.10 С нея революционера Яворов твърдо се обявява против вредителската дейност на серските революционери, предвождани от Яне Сандански изразила се както в отцепничеството, така и в убийството на Гарванов и Сарафов.


От това време, когато двамата се събират в София датира по-тясната дружба на поета и революционера.
Т. Александров участва в подготвителната работа по свикването на последния довоенен общ конгрес на ВМОРО – Кюстендилският (5 – 15 март 1908 г.). Той е и делегат на конгреса, избран преди това (8 – 14 ноември 1907 г.) от Окръжния конгрес на Скопския революционен окръг и за окръжен войвода, а по време на заседанията му е секретар. На конгреса П. К. Яворов е избран за допълнителен член на представителството на организацията в София, въпреки че не присъствува на конгреса.11 След конгреса на 19 март 1908 г. във вестник “Реч” се появява следното кратко съобщение за приключване работата му: “Новият македонски управителен комитет. Представителите на разните райони от Вътрешната македонска организация са имали тези дни конгрес във вътрешността на Македония и са решили да се изключат из състава на революционните области в Македония Серският и Струмишкият окръг, управлявани от войводите Сандански и Чернопеев. Избрали са за Централен комитет на организацията г-н, г-н Чучков, П. Пенчев и Пав. Христов; за Задгранично представителство г-н, г-н Хр. Матов, Аце Дорев и Апостол Димитров; за съветници на Задграничното представителство г-н, г-и д-р Татарчев, П. Яворов и Хр. Силянов.”12
От май 1908 г. Яворов постъпва в редакцията на в. “Илинден” на мястото на дотогавашния му редактор Васил Пасков, който след идването на демократите на власт поема редактирането на в. “Пряпорец”. Вестник “Илинден” е легален печатен орган на Вътрешната организация след разцеплението й, последвало Рилския общ конгрес (1905 г.). От 27 ноември 1907 до 2 септември 1908 г. от него излизат 64 броя. Във вестника Яворов публикува 22 статии за развитието на македонския въпрос и за отношението на балканските страни и великите сили към него, за началния етап на Младотурската революция и др.
На 6 юли 1908 г. започва Младотурската революция. Т. Александров вижда, че обявеният Хуриет (свободи) е “революционен фарс”, с която “младотурците целят да се спасят от реформената акция, за да задържат под турско робство Македония”.13 За това той и Ефрем Чучков задържат “четите на Скопския революционен окръг седмици по-късно, докато укрият оръжието и подготвят селяните за временно пасуване и по-удобен момент”. След легализиране на четите Т. Александров е назначен за окръжен ревизор на църкви, училищни здания и манастири в Скопския окръг. Тази длъжност той използва за прикритие при обиколките си, за да поддържа революционния дух на населението. По време на подготовката на Втория конгрес на ръководения от Тома Карайовов Съюз на българските конституционни клубове (СБКК) в първите дни на юли 1909 г. Т. Александров се намира в Солун. От тук той изпраща писмо до Яворов (което не е запазено). За него Яворов съобщава в писмото си до Т. Карайовов от 6 юли 1909 г. – “Тодор Ал[ександров] писа от Солун и от писмото му можеше да се разбере, че все пак се е установило някакво съгласие между тебе и тях.” 14 Тома Карайовов от Скопие, е участник в дейността на бившия Върховен комитет и на Вътрешната организация. Той е известен дипломат и публицист. След Младотурската революция е председател на Съюза на българските конституционни клубове в Солун. На тази си длъжност той подпомага със парични средства, получени от българското правителство работата на ВМОРО. Т. Александров му възлага важни поверителни мисии на ВМРО в чужбина след Първата световна война.


Но да се върнем пак на посоченото писмо. В него става дума за възникналата криза в Централното бюро на Съюза поради намерението да подадат оставка от него Т. Лазаров, Ем. Ляпчев и Борис Мончев. Т. Александров е в Солун по този повод и за снабдяване с оръжие за възстановяването на ВМОРО, както и за подготовката на съпротивата срещу подкрепяните от турската власт сръбска и гръцка пропаганда в Македония. Макар и зает с работата си в театъра, Яворов и другите дейци на организацията в София пък от своя страна се събират в Задграничното представителство да обсъдят помощта, която да се окаже от София за преодоляването на кризата. На 2 август 1909 г. властта в Щип се опитва да арестува Т. Александров, научила за възобновяването на революционните действия. Той преминава в нелегалност и след няколко агитационни обиколки из Скопските околии успява да се прехвърли в България. Но в София го очаква нова изненада. По настояване на турския дипломатически представител в българската столица Асъм бей пред народняшкия министър Михаил Такев Т. Александров престоява в ареста на ІV участък със заплаха да бъде интерниран, “защото е кореспондирал редовно с вътрешността и е говорил, че ще праща чети напролет.”15 По настояване на д-р Хр. Татарчев и на депутати от парламента Т. Александров е освободен и заповедта за интернирането му отменена. В пощенска картичка от 2 януари 1910 г. Яворов пише до Григор Василев – “Малко неудобно е да ти се изпратят ония писма, но ще подтикна Тодора да побърза.”16 Става дума за отговора в писма на Хр. Матов на водача на широките социалисти Янко Сакъзов на поредицата му от статии във вестник “Камбана” през април – май 1909 г. за вижданията му за разрешаването на македонския въпрос след Младотурската революция отправените обвинения и срещу ВМОРО. Хр. Матов в девет “Писма за Македония” отговаря на Сакъзов пак във в. “Камбана”.17 В края на 1909 и началото на 1910 г. Матов се намира в Ница. Гр. Василев, който по същото време се намира в Германия следи чрез европейската и българската преса развитието на Младотурската революция и становището на българското правителство по македонския въпрос. Той иска да му бъдат изпратени Матовите писма и наистина Т. Александров и Яворов му ги изпращат, защото виждаме, че в писмо до Гр. Василев Хр. Матов от 12 февруари 1910 г. от София, покрай поздравите до Гр. Василев от Яворов и Т. Александров иска да му бъдат върнати и писмата,18 които по-късно, през лятото на 1910 г. излизат в отделна брошура.
Макар че сведенията за отношенията между Т. Алекснадров и П. К. Яворов от началото на януари 1910 г. са оскъдни има един факт, който смятам, че не бива да бъде отминат. Досега не беше известно, че Т. Александров е правил и опит на художественото поле и което е интересното, този опит, вероятно несполучлив, е свързан именно с името на Яворов. На 19 януари 1910 г. в заседанието на Артистическия комитет на Народния театър Яворов като артистичен секретар на театъра докладва постъпилите оригинални пиеси. В Протокол № 2 от същата дата от архива на Народния театър е вписано, че въз основа на Яворовия доклад са отхвърлени следните оригинални пиеси: “1) “Надхитрен”, комедия в 3 действия от К. Д. Мутафов; 2) “Бъдни вечер”, драма в 3 действия от Т. Александров; 3) “Под облак”, драма в 5 действия от Гр. Чешмеджиев; 4) “Живот за живот”, драма в 4 действия от Ц. Ботев; 5) “Момчил”, историческа драма в 5 действия от М. Налет; 6) “Хайдутинът”, трагедия в 5 действия от Д. И. Памуков.” За сега остава неизвестно това първи и единствен опит ли е на Т. Александров в областта на драматургията, но едно е ясно, че Яворов не прави компромис дори и за приятеля си когато става дума за качеството на репертоара на Народния театър. Как са се развили от тук насетне отношенията между двамата що се отнася до по-нататъшното творчество на Т. Александров не е известно, но едно е видно от запазената кореспонденция – този въпрос никога не е повдиган между тях и може би благодарение на Яворов Т. Александров не се отклонява от пътя си на революционер, където той с целия си живот показва къде е била неговата мисия.

През пролетта на 1910 г. Т. Александров отново заминава с чета за Скопския революционен окръг, продължава работата си по възстановяването на структурите на организацията и организира съпротивата срещу “жестоката обезоръжителна акция на младотурците, като успява да запази голяма част от оръжието и да прибере големи парични средства за засилване на организацията”. С оръжие и средства Т. Александров подпомага и другите революционни окръзи във “възсъздаването и засилването на организацията там”. На 1 август 1910 г., две седмици след смъртта на Мина Тодорова, от Париж Яворов изпраща поздрави чрез Данаил Крапчев на Т. Александров, Хр. Матов, Т. Лазаров и д-р Хр. Татарчев – “Съобщи сърдечни поздрави и възхищение Александрову. Аз – по-добре не питай. Сърд[ечни] поздрави тебе, Матову, Лазаров, Д-ра и пр.”19 Яворов изпраща поздрави до Т. Александров и чрез Т. Лазаров. На 22 септември 1910 г. от “Гъсти гори”(Македония) Т. Александров благодари за поздрави с кратко писъмце до Яворов в Париж. Засега то е най-ранното известно писмо на Т. Александров до П. К. Яворов.

“Драги Пейо,
Благодаря ти за изпратените чрез Тодора поздрави. Къде си бе аретлик, ти хептен потъна некъде?!…
Моля те, бъди любезен да ми сториш следната услуга: прегърни, и целуни по гушката некоя красива парижанка, разбира се, за мое здраве.
От София, вервам, често ти писват.
Приеми сърдечните ми поздрави и целувки:
Т. Александров”20
В писмото Т. Александров споменава името на Тодор Лазаров от Щип, бивш член на Щипския революционен комитет на ВМОРО. Два пъти, в продължение на 6 години Т. Лазаров лежи в турските затвори в Скопие, Прищина и Дамаск за революционната си дейност. Участва в създаването и дейността на Съюза на българските конституционни клубове в Солун, но след разтурянето им от турските власти, когато Хуриетът се изчерпва през 1910 г. е назначен за задграничен представител на възстановената ВМОРО в София. Като такъв участва в преговорите за обединяването на всички фракции в революционното движение в Македония и Одринско. Чрез него Т. Александров получава кореспонденцията си.
От 1 януари 1910 г. започва да излиза сп. “Съвременна мисъл”, като издание на Александър Паскалев, под редакцията на социалиста обединист Харалампи Христов. Амбицията на издатели и редактори е голяма. Идеята е новото списание за политика, литература и изкуство да замести умиращата “Мисъл” на д-р Кръстев, Яворов на която е един от редакторите. То не успява в реализирането на тази идея, но новата “Мисъл” остава важна следа в българския културен живот в навечерието на освободителните войни, макар, че един от главните противници на това издание е борбата срещу тесните социалисти, които се оказват основна пречка за обединението на българските социалисти в една партия, замислено от водачите на Втория интернационал. Издателят на списанието Александър Паскалев е вече издал отбраните Яворови стихотворения “Подир сенките на облаците”. На него вече почти невиждащият Яворов ще остави на 14 септември 1914 г. последната си заръка да я преиздаде във второ собственоръчно корегирано издание. В списанието поместват политическите си статии Янко Сакъзов, Кръстьо Пастухов, Григор Василев, Петър Джидров, Илия Янулов, Стефан Манов, Асен Цанков, Никола Сакаров, Григор Чешмеджиев, Георги Бакалов, Данаил Крапчев, Никола Милев. Тук печатат свои работи и Елин Пелин, Йордан Йовков, Г. П. Стаматов, Кирил Христов, Николай Райнов, Стоян Михайловски, Теодор Траянов, Николай Ракитин, Дора Габе, Гьончо Белев, Борис Йоцов, д-р Кр. Кръстев, Михаил Арнаудов, Борис Йоцов, Андрей Протич, Александър Божинов, Иван Карановски, Стефан Руневски, Северина, Людмил Стоянов и П. К. Яворов. В списанието се печатат и много материали от съвременния политически момент, а характерно за него е краха на Младотурската революция, забраната и разтурянето на току-що основаните български партии и започналото ново преследване на българите в Македония и Одринска Тракия по време на започналата обезоръжителна акция на турската власт и назряващата идея за война срещу Турция. През 1910 г. сп. “Съвременна мисъл” провежда анкета по македонския и балканския въпрос. В уводните думи на анкетата пише: “Редакцията на “Съвременна Мисъл”, като има предвид решаващата важност за българската външна и вътрешна политика на така наречения македонски или турски въпрос, от една страна, и от друга – постоянните колебания в мненията и на отделни политици, и на политически групировки, реши да покани познати представители на всички български партии и към тях и някои деятели на македонското движение или стоящи в близост с него, да й изложат схващанията си като отговорят на въпросите, изложени в началото на анкетата. По тоя начин се добива една известна съвокупност на българското мнение, на мисляща България, въпреки всички отделни противоречия, по македонския въпрос. Ние се отказваме да прибавим нещо към отговорите на запитаните. Нашият дълг бе само тоя: да дадем на читателите си и на цялото обществено мнение схващанията на участващите в анкетата. На последните ние изразяваме тук нашата признателност.”21
По време на анкетата, от 1 юли 1910 г. Яворов, като артистичен секретар на Народния театър е командирован във Франция на специализация, като пребивава главно в Париж и често пътува до Бианкур, в близост до Париж, където е погребана Мина Тодорова. Въпреки, че преживява тежко загубата на вдъхновителката на най-нежната си лирика той следи внимателно развитието на македонския въпрос и положението в Турция. На зададените му въпроси от редакцията на “Съвременна мисъл”: “1. Как оценявате юлския преврат в Турция? 2. Как цените младотурския режим? 3. На къде води според Вас младотурската политика? 4. Какви трябва да бъдат отношенията на България спрямо Турция в най-близко бъдеще? 5. Какво е желателното и какво възможното бъдеще на Балканите?” Яворов изпраща своя отговор. Но след прочитането на коректурите на 25 ноември 1910 г. Яворов пише до Ал. Паскалев да направи някои дребни корекции, но книжката вече е излязла и отговорът му излеза некорегиран. Мнението му е поместено на последно място в подредената по азбучен ред анкета. Тук помествам Яворовия отговор, така както е трябвало да бъде:
“Юлският преврат в Турция, – аз мисля, че това е вече очевидно, – не бе неизбежно следствие на една еволюция в живота на турския народ, или в духа на отделна по-широка класа, а патриотическо дело на група властници за спасяване целостта на империята.
Младотурският режим – ще си позволя един фейлетонен образ – вначало бе изваден от игла редингот, закопчан от горе до долу, за да излъже много погледи. През тия две години копчетата опадаха едно подир друго и пред нас лъсна шареният турски кушак, накичен с пищови и ножове. Не можеше и да бъде инак. Шепата реформатори, които застанаха начело на държавата, има да се опират, след като армията изигра ролята си, само върху една невежествена маса, която ги застави – тях, прокламиращи началата на Великата френска революция – да се кълнат в шерията. Те имат да се справят с едно инородно и иноверно мнозинство, сепаратически стремления на което по никой начин не могат да се задушат, поради толкова политически и културни причини. За да обезоражат старотурските агитации, за да угодят на мусулманския фанатизъм, за да съкрушат революционизираните раи, младотурците неизбежно трябваше да дойдат до тоя груб шовинизъм, който в своите средства и последствия възвърна страната към тъмните Хамидовски дни. Външно положението на тая подровена в основите си империя остава такъво, каквото бе и преди преврата: тя е заобиколена от същите хищни велики и малки заинтересувани държави, чиито стремления, при дадения обществен строй, са, разбира се, толкова естествени и законни, колкото и въжделенията на турските патриоти. При тия обстоятелства, каквато и да бъде политиката на младотурците, тя може да направи положението им по-кумично или по-трагично, по-жалко или по-красиво, но няма да спаси Турция. Ние не трябва да забравяме, че Македония е част от нашето отечество и че – който вземе Цариград, ще разполага и со съдбините на България.
Бъдещето на Балканите – има ли нещо по-тъмно от него? Но в живота на народите, както и в живота на отделния човек, има една красота и една утеха: изпълнения дълг. Балканските народи могат да се предадат на своето културно развитие, без страх за бъдещето, само като осъществят своята конфедерация. Но конфедерацията няма да дойде с благите желания на слабите, неволни оръдия ту в ръцете на Немция, ту в ръцете на Русия. Тя ще дойде само като налагаща се воля на един силен. Между другите балкански държави, само България има всички географически, етнически условия и морални сили да стане – за сметка на Турция – желаната сила, налагаща своята воля. Това е и нейната задача пред Историята.”22
На 23 декември 1910 г. П. К. Яворов получава изпратената му от София пощенска картичка от завърналият се от Македония Т. Александров с поздравления за Коледа и за Новата 1911 година.
“Драги Пею, (в Париж)
Честитявам ти “Рож[дество] Христово” и Новата 1911 година и ти пожелавам весело отпразнуване и успех во сичко.
С нетърпение чекам да те видя.
С целувки:
Т. Александров”23

Руският журналист и политически емигрант, кореспондент на руските вестници “Руские ведомости” и “Реч” Владимир Викторов – Топоров през 1936 г. започва да печати своите спомени “П. К. Яворов и неговото време” във вестника на Данаил Крапчев “Зора”, също близък другар на поета-революционер. В тях той включва интервютата си с П. К. Яворов и Т. Александров, които успява да вземе от тях преди заминаването на Т. Александров за Македония и на Яворов за Париж в средата на 1910 г., останали досега неизвестни за биографите на двамата революционери. Това е второто по ред интервю на П. К. Яворов по македонския вопрос след интервюто му “Разговор с един революционер”, публикувано в “Софийски ведомости” на 16 юли 1903 г. А интервюто на Т. Александров е най-ранното му досега публично изявление и никога не е било включвано в неговото документално наследство. От спомените се вижда не само високата оценка, която дава Т. Александров на приятеля си и съратника в революционното движение, но и становището на Яворов по най-важните задачи стоящи пред възстановяващата се ВМОРО. Макар, че споменът обхваща и следващите години го давам цялостно, за да не прекъсвам разказа на руския журналист, който за известно време, както ще се види от думите му сътрудничи на Яворов по редактирането на “Мисъл”.24

“МОИТЕ СРЕЩИ С ЯВОРОВ
През една топла лятна вечер на 1910 г. един от моите софийски приятели ми предложи да се разходим в Борисовата градина. Току що бях пристигнал в софия и с удоволствие се упознавах с нейните околности. Тогавашна софия беше едва на четвъртината по-малка, по –ниска и по-проста от сегашната София, а и народът в нея беше по-малко. Само след няколкодневно престояване в софия, успях да се запозная с целия град.
В Борисовата градина ние се спряхме до езерото и се вслушвахме в крякането на жабите. Без да обръща внимание на околната публика моят приятел ми разказваше дълга история за растежа на София, за това, как от малък турски градец тя е станала столица, и за това, че българският народ много обичал София.
– У нас всичко се съсредоточи тук, като че ли няма други градове. Това съвсем не е правилно и българия има къде да се развива, но у нас затова интелигенцията не е достатъчна. Тя е загрижена в своите работи. Но нищо! След няколко години висшите учебни заведения в софия ще пуснат достатъчно запаси от младежи за нова работа! Тогава ще има за всички, а сега не ни остава нищо друго, освен да се грижим за София. А, ето, тъкмо на време, и един от нашите млади, но вече знаменити поети!
Като че ли съвсем неочаквано из мрака се измъкна висока, стройна, мургава фигура, здрависа се с моя приятел и ме погледна с любопитство. В начина на гледането почувствувах напрегнатост и потайност. Аз не почувствувах в него поета, но и не можех да се сдържа да не кажа за себе си: Каква интересна фигура.
– Запознайте се, – каза моят приятел, – това е нашият руски гостенин, кореспондент на в. “Реч”, Викторов – Топоров, а това – един от най-добрите поети на България – Яворов..
Стиснахме ръцете си един другиму и си разменихме банални фрази.
Доколкото се вгледах в лицето на Яворов, пред мен се обрисуваха неговите нервни, едва ли не на цигански тип черти, леко отсъствуващо внимание, точно като че ли неговата мисъл бе нейде далеко и само частично участвуваше в разговора.
Завърза се един от тези обикновени разговори, които не искат от събеседника съсредоточението на пълно внимание към него, но все пак ми се искаше изведнъж да напипам почвата, да узная с какво живее българският поет, какви са неговите интереси.
Вървяхме от Борисовата градина към центъра на града и видях, как лека, грациозна бе неговата походка, точно като че ли вървеше изпълнен с мисли, и стройното му тяло се движеше в ритъм със слушаните стихове и съзвучия от него самия… Не исках да бъда настойчив, нескромен, и аз изведнаж скъсах духовния контакт с този човек. Както после се изясни, той бе по натура затворен и неразговорлив и трябваше да се поживее с него много дни, за да се изтръгнат от него каквито и да са признания или заявления. Нея вечер с Яворов се разделихме хладно.


Не мога да кажа, че физически върху мене той не произведе никакво впечатление. Не! Маниерите му на държане, на говорене и даже на мислене във ваше присъствие за нещо си далечно, неволно ви импонираха и даже без предупреждение на трето лице ви заставяха да виждате в него много необикновен човек. Но нямаше възможност да бъде разгадана в него тази единна цялостна идея, която би поддържала едно в една точка насочено художествено творчество, което така рязко бие в очи при първите срещи с първите поети. На следния ден обаче ми се удаде случай, който ме убеди, че хладността на нашата първа среща бе само външна. На следния ден се срещнах с един от тогавашните водачи на македонската организация – Тодор Александров.
Въдухът в българия незабелязано се нажежаваше. И за нас, хората посветени в скритите пружини на механизма на българската общественост, нямаше никакво съмнение, че събитията се развиват независимо от желанията на правителството и взимат все повече и повече тревожен характер. В тази обстановка всеки факт, колкото и незначителен да бе, трябваше да има огромно влияние. Разговорът, който имах с Александров, сам по себе си не представляваше никакво значение. Но, понеже това бе разговор с един от водачите на македонската организация, той придоби характер на почти официална беседа. И тъй като ми се искаше непременно да бъда точен и да проникна в самата същност на македонската психология, то, изслушвайки заявлението на Александров, зададох му въпроса: – Има ли във Вашия кръг хора, запознати с въпроса дотолкова, че да могат да заразят с интерес към него самите народни маси? Има ли във вашия кръг поети, художници, защото, доколкото разбирам, вашите идеи заслужават да бъдат запалени с тях не само отделни групи, взимащи участие в македонското движение, но и широките български маси.
Като ме изслуша, без да се замисли, Александров отговори:
– Да, имаме такъв човек. Това е Яворов. Той като никой друг разбира най-дълбоката същност на нашето движение. Той, може би от гледището на доктрината не е така ортодоксален, както на мнозина би се искало това. Но, най-после това не е важно. Работата не е в това, кое течение от македонската революция ще победи. Работата е Македония да бъде свободна. Работата е, че с идеите на македонското движение трябва да бъде заразен целия народ. В това отношение Яворов е незаменим. Яворов е изключително чист и честен човек. В неговите думи се вслушват всички, заради което всяка негова дума е особено ценна и важна. Ако искате да разберете македонското движение в неговия общ вид, идете при Яворов. Той не обича да говори много, но говори съществено.
Вечерта на същия ден ние се срещнахме с Яворов. За това ли, че изведнаж му казах целта на моето идване, или пък за това, че той е бил предупреден от другарите си по организация, но от вчерашната хладност не остана нито следа.
Топъл, радушен прием, лицето постоянно се разпущаше в усмивка: всичко това така ме ободри, че аз не считах за нужно да играя на криеница. Изведнаж пристъпих към интересуващия ме въпрос:
– Посочиха ми вас като голям познавач в работата на македонската революция. Като чужденец, за мене е интересно да зная не това, което разединява българите в този сложен въпрос. Интересно ми е да зная, кое ви обединява, и мисля, че никой по-добре от вас не ще ми обясни това.
Яворов ме погледна с усмихнато лице и каза:
– Може би, вие сте прави, а, може би, и не. Прави сте в това, че аз никога не съм принадлежал и не ще принадлежа изцяло в каквато и да е определена македонска група. Мен ми е чужда всяка партийност, за мене е непознато пълно подчинение. За това именно аз съм гледал и гледам на работата ми в Македония като дълг пред България. Но, ако искате да узнаете от мен разликата между вътрешната организация, външната организация и санданистите, то тука аз съм съвсем некомпетентен. Мен ме тегли навсякъде, където има борба за право и справедливост и аз ще поднеса своята малка жертва във всички олтари, в които гори огънят на българската пожертвувателност. Оставам на съдбата на историята да присъди, кой от тези олтари най-много съответствува на нашия общ идеал за освобождение на Македония.
– Но самите вие се пак съчувствувате на едно от което и да е движение? – попитах аз Яворова.
– Да, – отговори той, едва – едва помислювайки. – Виждате ли, в моята работа най-много от всичко се ръководех от желанието да въвлека в тази работа широките маси в България. Това не значи, че на пръв план у мен, както и у моите другари, не стои определена задача, определена формула, че, доколкото това е възможно, делото за освобождаване на Македония трябва да бъде дело в ръцете на самите македонци. Но ние знаем, какво става сега в Македония и как там всяка година се разпиляват силите на местното население. Ако погледнем на Македония от височините на птичи полет, то влиянието на сърбите, които в някои места на Европейска Турция достигат мнозинство и влиянието на Гърция, която създаде изкуствено компактни сили от куцовласи, то очакваното освобождение на Македония само от силите на тамошното население на мен ми се струва трудно. В резултат, това би дало, в процеса на вътрешната борба с гърци и сърби и външна борба с турци, нашите сили окончателно да се разпилеят и кой знае кога бихме пристъпили към окончателни действия за освобождаването на нашите еднокръвни братя. За това и ние разчитаме на помощта на България.
Заслугите ми пред македонската революция, като процес текущ, са много малки. Ако не се смята увлечението към четничество, не мога да приведа нито един факт, що годе интересен или забавен, с който бих могъл да се гордея като македонски революционер. В четническа форма се скитах по планините и горите на Македония. криех се в пещерите и бях другар на други такива четници. Но, ако биха ме попитали убивал ли съм, без да се замислям, бих отговорил: Не! Интересуваше ме най-много от всичко и преди всичко психологията на четника не в този момент, когато той е принуден от обстоятелствата да се сражава, да се бори, да убива, а тогава, когато с месеци той се скита под открито небе, оглежда се и ей, готви се към бой. От тази психология взех това, което е и може да бъде най-доброто в моята литературна дейност. Това, което от тези скитания влезе в моята поезия, то именно ми е особено близко и особено скъпо. Ето този именно път, с който по-леко от всичко се предизвиква отзвук в душата на читателя, ето това прямо действие, което в работите искащи дълга подготовка, – това е по-важно от всичко.
– Но, може те ли да ми обясните ръста на македонските организации в самата България? Ето, има голямо разстояние между действителната борба в македонската земя, борба за право на съществуване на българите в Турско и за тяхната черква – от една страна, и от друга – с инертността на масите, които вече живеят в своята свободна земя и се ползуват от всички нейни блага. Струва ми се, че във вашата дейност трябва да се сблъсквате с разликата в психологията на българина в Македония и българина в България, противоречие произтичащо от революционното настроение на единия и сравнителното благополучие на другия. Необходими се някакви потресающи събития, та да може вторият да забрави своите стопански нужди и да дойде на помощ на първия.
– Това би било така, ако самата България бе освободена преди няколко века и ако честта на всеки българин не би му диктувала принципа: Помни Македония! Това е най-деликатната струна в сърцето на българския народ.
Не мислете, че той е толкова глух към страданията на своите братя, останали, по недоразумение, вън от границите на България. Ако в Македония не стават потресаващи събития, ако в Македония турците по сред бял ден не колят българските си поданици, ако те щадят живота, ако по някога и имота на българите, то всички знаят, че това е само отстъпка на българското население, което все пак, в края на краищата, е най-надеждната опора на турското владичество в Европа. Но всеки българин, даже без да е бил в Македония, знае, че при пръв удобен случай целият държавен апарат и всички административни бичове и скорпиони ще се сторят върху гърбовете на тия същите българи. Не бих счел своята поетическа дейност заслужаваща каквото и да е внимание, ако като червена нишка не преминаваше в повечето от моите стихове идеята, постоянно да напомням на българите за това тяхно назначение. Защо, кому е нужен в наши дни поет, който не отговаря на тези въпроси на читателя. Има още и друга, ще ми кажете задача на поета: да изразява своите настроения, своите преживявания в лирика и епос. Но целият въпрос е там, срещу кое ще реагира той с най-голяма сила на своето творчество. И аз много често се отклонявам от тоя път на обществен дълг и бягам в областта на лириката, даже драмата, които нямат нищо общо с живота и борбата в Македония. но това, което целя повече от всичко в моята поезия, това е навеяното в нея от македонската борба.
Тази вечер счупи ледовете в моите отношения с Яворов.
Дълго още ние седяхме и обсъждахме въпросите, които постепенно ни идваха в главата. Разделихме се като приятели.
*


В 1911 г. политическата атмосфера в България стана наситена и навсякъде се чувствуваше, че се подготвят някакви събития. През пролетта като че ли на хоризонта нещо се обрисува, но после пак изчезна. Обаче през лятото се развихриха македонските събития и ме притеглиха в Македония. казах това на моя приятел Яворов. Той се зарадва и веднага ми предложи услугите си. Възползувах се от пребиваването в София на Тодор Александров и той ми обясни с него всичките подробности на моето пътешествие. Зарадвах се за този случай и направих моето първо пътуване из Македоня. Върнах се от там под силното впечатление на виденото и чутото от мен.
След моето завръщане Яворов ми устрои среща с тодор Александров. Тримата седяхме в “Батемберг” и обсъждахме положението на нещата. Помня, Тодор Александров говореше убедително и пламенно, че да се чака повече няма защо. Яворов, изглежда, само за форма препоръчваше изчакването на тези събития. Аз пък, посветен в преговорите, които по това време започваха между България и нейните бъдещи съюзници, нямах право да изкажа мнението си и бях принуден да мълча. Слушах за какво говореха Яворов и Александров и в душата си бях съгласен с първия. Но възраженията на Александров бяха много силни и на минути ми се струваше, че той е прав.
– Да чакаме до кога? – мислеше Александров. До тогава, докато дойде ново избухване на турския гняв и новите опити на Сърбия и Гърция да изиграят турските власти? Не, с това не съм съгласен и то не само аз. Не са съгласни и представителите на другите македонски течения. Ако можехме да задържаме македонското население от преждевременно тръгване, то сега повече не можем да го задържаме. И не само ние: няма никаква сила в природата, която би могла да го задържи. Ще почнем въстание и който иска искрено и сериозно, той ще ни помогне. У нас са се натрупали достатъчно поводи, които повече от всичко са достатъчни за въстание.
– Не преувеличавате ли, забелязах аз, важността на тези поводи и че великите сили наистина ще се намесят и ще ви помогнат в делото? Това е много опасна игра, съпроводена с голям риск и с голяма отговорност.
– Рискът и отговорността не са много големи, намеси се в разговора Яворов, до тогава седящ печален и замислен. – Така или иначе, правдата и справедливостта са на наша страна, но ние мислим, че е необходимо да въвлечем в тази война българското правителство и да го заставим да излезе от това очаквателно положение, в което се намира. Говоря само от тази гледна точка и нищо друго не мисля. Мисля, че на това гледище стои и Матов и цял ред други македонски революционери. Няма защо да се говори, че Сандански е в това число. Нека въстанието не носи характер на въстание, нека то изведнъж стане война за освобождение!
Александров явно не се съгласяваше с това.
– Това, продължи Яворов, в какъв момент въстанието ще стане война е съвършено не важно! Ако искате, даже по-добре е за делото, ако въстанието известно време се поддържа като такова. По-важно от всичко е то да завърши с война. Тогава нашата кауза ще стане пред лицето на целия свят неоспорима и важна.
Продължавайки да наблюдавам своите събеседници, аз мълчах и внимателно се вглеждах в Яворов.
В това време към нас дойде човек висок на ръст, пълен, по лице по-скоро напомнящ български интелигент, прекарващ нощите си над книгите.
– А, ето и Матов! – каза Яворов.
Яворов и Александров станаха от местата си и, стискайки ръката на новодошлия, представиха ми го. Христо Матов ми стисна здраво ръката, някак особено ме погледна в лицето, усмихна се и каза: Много ми е приятно да видя между нас руски революционер. Разбрахте ли, какво нещо е македонската революция?
– Не още напълно, отговорих аз, но се страя да я разбера.
*
Когато Пенчо Славейков замина за Италия, фактически от сътрудниците на “Мисъл” останахме само Пейо Яворов и аз. В началото на 1912 год. Петко Тодоров много рядко се явяваше между нас. Кръстев почти постоянно отсъствуваше и нашите разговори се продължиха вече не в Казиното, а в ресторант “Балкан”, където обядваха и се срещаха приятелите на Яворов.
Яворов изобщо не обичаше да се показва повече или по-малко официално и придружаван от официални лица. В “Балкан” го обкръжваше най-разнообразна публика и, главно, българска младеж. Тук той беше почти като у дома си, ако въобще той някъде беше у дома си. Приятелите му бяха македонци, млади писатели и журналисти, както и всички ония млади и стари хора, които се трогваха от неговите поеми и считаха за нужно да изразят това повече или по-малко демонстративно. Помня с какво нетърпение очакваха идването на Яворов.
Не може да се каже, че Яворов носеше със себе си оживление. Но самият факт на неговото идване тук, около тази маса, извикваше оживена размяна на мнения, разговорът се водеше в повишен тон и винаги, в края на краищата, се връщаше към злобите на деня. Нашите обеди продължаваха сравнително дълго време. От тука понякога неколцина от нас преминаваха в кафене “България” и разговорът продължаваше там.
В един от тия следобедни разговори поисках да сподели Яворов с мен спомените си за своята дейност в Македония, в качеството на четник и редактор на нелегалните македонски вестници.
– Дейността ми като четник, освен предвижването от място на място и срещата с други, по-интересни от мене, не представлява от себе си никакъв интерес. Може би, в последствие, когато ще говорят за мене като поет, от македонските скитания все ще извлекат някаква полза, но сега за това да се говори е рано. Сам не зная какво съм взел от македонския живот и какво от софийската действителност. С изключение, може би, на Гоце Делчев и моя учител Христо Ботев, аз повече нищо по-високо не съм взел. Съществуваха картини на величествената и могъща природа, преживях епизоди на голямо напрежение и героизъм, но всичко това беше почти над мене и тук аз изпъквах в качеството си на описвач и, в краен случай на поет.
Но какво в действителност ми произвеждаше дълбоко впечатление? Това бе възможността громко и открито да говоря с моите братя македонци за техните нужди, стремежи, надежди. Тази възможност ми беше предоставена като на редактор от начало на “Свобода или смърт” и после на “Буревестник”. Съществуването на тия вестници бе ефимерно. То започна през февруари 1903 год. първият от тях – “Свобода или смърт” – благополучно умре след четири месеца и след това, мисля, в продължение на два месеца излизаше “Буревестник”. От тия времена съм запазил най-скъпите и най-чистите спомени. Разбира се, че не разполагахме с никаква техника. Вестниците се печатаха по най-първобитен начин. Не мисля, че ако пещерният човек издаваше вестник, би могъл да разполага с по-големи от нашите средства. Вестникът ми излизаше на четири листа книга за писане, върху който давахме всички сведения по външни и вътрешни въпроси от македонската политика. Разбира се, няма защо и да се казва, че вестникът се пишеше на ръка и се отпечатваше на циклостил. Отначало моята програма бе доста тясна, поне ми бе нужно да водя пропаганда в сред македонците, да ги науча да четат вестника и, главно като го прочетат да го разпространяват между другите македонци. След втория брой македонското население посрещаше появяването на всеки нов брой с истински ентусиазъм. Тази ми радост извикваше у мене още по-голяма радост и ме вдъхновяваше към нова работа. Пишех за всичко, което тогава интересуваше македонското движение. Помня, че първата ми статия започваше с думите: “Само онова, което никога не се е раждало, само то не умира; само онова, което никога не се е начевало, само то не се свършва. Умре тиранията за Гърция, за Сърбия, за Румъния, за родна България – за Македония ли няма да умре?”
Аз трябваше да развивам тази основна тема все по-широко и повече и да констатирам пред моите читатели това, което само може да бъде направено изключително с техните собствени ръце. Аз твърдях съгласно законите на логиката, че никакви свръхестествени сили не ще им помогнат да се освободят, ако сами македонците не се заемат с това дело. Привеждах им примери, когато свещеници ставаха комити и им говорех, че в техния живот не ще им помогне, а трябва да се хванат за оръжието. Говорих, че в Турция раята отдавна е разбрала това, тя негодува и подрива със своето негодувание основите на Отоманската империя. В Турция вече разбраха, че тая империя е “болен човек”, чакащ само да му поднесат под носа хрян, за да кихне за последен път и да предаде Богу дух.
Скоро подир това ми се появи нова задача: да се боря с австро – руското предложение за реформи в македонските вилаети. Австро – Унгария и Русия бяха решили да предприемат реформена акция в Битолския, Солунския и Скопския вилает. Тези реформи бяха много незначителни и не можеха никого да задоволят. Иначе и не можеше да бъде, понеже Турция никога, въпреки своето болезнено състояние, не можеше да допусне провеждането на тия реформи в живота. Турция се съгласи на тях много охотно и ги призна за желателни и своевременни. При това, тези реформи не докосваха Одринския вилает, гдето населението страдаше още повече отколкото в останалите. И когато вестта за това дойде до населението в Македония, започна да се забелязва известно колебание, свързано с очакваните реформи. Случи ми се да поместя в моя вестник две статии, в които да призовавам македонците към продължителна борба и да ги убеждавам, че от реформената акция нищо няма да излезе. Струва ми се, че ми повярваха и във всеки случай, борбата не само не се прекрати, но даже в някои големи райони бе отбелязано повишение на борческия дух.
Това, което ме огорчаваше повече от всичко, бе старата караница между вътрешната и външната организации. Тук българите се бореха против българи, бореха се на съвършено лична почва, защото липсваше ръководен принцип, който би могъл да бъде един: “Всички български сили трябва да мислят еднакво”. Сега това в значителна степен отстлабна и борбата, ако тя понякога се поражда, това е само по традиция. Сега изобщо, особено в дадения момент, тя е почти прекратена. И е ли това тържество на здравият смисъл или предчувствие на нещо, което неминуемо трябва да се случи, не зная. Но на времето си, в 1903 и 1904 г., тази борба ми отрови много минути.
Ще ви се стори, може би, смешно, че ние успяваме с такива не големи средства, но фактът си остава факт: за няколко месеца пред време на моята революционна дейност, за времето когато ние трябваше на няколко пъти да пренасяме нашата печатница, редакция и администрация на вестника от място на място, ние за първи път в Македония извикахме чувството на отговорност и, – не считайте това за преувеличение, – чувството на държавност. Вестникът беше споил всичко, което можеше и искаше да спои. Това ми разказа Яворов, и аз бях очарован от чутото. Счупените ледове в нашите отношения бяха напълно стопени и заместени от сърдечно приятелство.
В. Викторов – Топоров”


В началото на 1911 г. е постигнато разбирателство между дейците на възстановената и засилена вече Вътрешна организация, като “се избира, с писмено разбирателство, съгласно правилника на организацията, Централен комитет в състав: 1) Хр. Чернопеев, 2) Т. Александров, 3.) П. Чаулев и 4) допълняющ член Ал. Протогеров”.
През март 1911 г. членовете на ЦК на ВМОРО Т. Александров, Хр. Чернопеев и П. Чаулев минават през Плевен на път за Дунава, където с кораб заминават за Цетине, столицата на Черна гора за преговори с водачите на албанските революционери за единодействие в борбата срещу турците в Македония. След потушаването на албанските въстания от 1909 – 1910 г. подготовката за ново въстание през 1911 г. започнала с нова сила. Борбата на албанците се водела за извоюване на автономия под водачеството на Централния албански комитет в остров Корфу, начело на който стояли Исмаил Кемали и д-р Никола Иванай. Съществували и Итало –албански комитет в Рим и Албански комитет в София. Най-активна подкрепа албанското революционно движение получавало от Черна гора. След постигнатото споразумение с ВМОРО в Цетина албанците започнали Малесорското въстание в края на март 1911 г., което избухнало в северните райони на Шкодра и Подгорица и продължило и през 1912 г. Въстанието било ръководено от Исмаил Кемали и Луиз Гуракуки. През август 1912 г. албанските въстанически отряди, предвождани от Байрам Цури и Иса Болетини успели да превземат дори Скопие и го държали в свои ръце в продължение на една седмица. Въстанието било прекратено след постигнато съглашение от умереното албанско движение, предвождано от бившия турски депутат албанеца Хасан Бей Прищина, за въвеждане на областно самоуправление и назначаване на своя администрация. Подкрепата, която ВМОРО указвала на албанските въстаници била решителна и продължила и през следващите години.
На 16 март 1911 г. от Плевен Т. Александров, скрит зад псевдонима си “Дзоле”, на път за Черна гора, изпраща следната пощенска картичка до П. К. Яворов:
“Господин Пею Яворов. Гостилница “Балкан”, София
Привет от българския Jерусалим!
Дзоле”25

На 23 март 1911 г. от Цетина, столицата на Черна гора Т. Александров изпраща пощенска картичка до П. К. Яворов с лаконичния поздрав:
“Драги Пейо,
Привет от Цетина.
Т. Александров”26

На другия ден 24 март 1911 г. отново от Цетина, Т. Александров изпраща нова илюстрована картичка до Яворов:
“Драги Пейо,
Здравей!
Т. Александров”27,
последвана още същия ден от друга илюстрована картичка, изобразяваща черногорци в национални носии с весела забележка:
“Драги Пею,
Гледай носии. Съжалявам, че са повече сватове от сватици!
Со сърд[ечен] поздрав:
Т. Александров”28
За Яворовия албум от илюстровани картички Т. Александров същия ден изпраща още една една пощенска картичка, изобразяваща Цетина, столицата на Черна гора. Младият революционер ще обърне внимание на приятеля поет и любимец на музите не само на изгледа от Цетина, но и към хубавите жени в черногорската столица:
“Драги Пею,
Ето ти целия варош Цетина, столица на най-новото и най-големо кралство.
Има здрав и лъскав женски свят.
Здравей:
Т. Александров”29
След завръщането си от Черна гора Т. Александров се подготвя отново да замине за Македония. На 3 май 1911 г. задграничният представител на организацията Т. Лазаров му изпраща кратко писъмце, с което му предава искането на Т. Александров да се срещнат:
“Драги Пейо,
Тодор иска да те види. Ако имаш свободно време между 9 ½ и 11 след пладне тая вечер или утре вечер, можеш да идеш при него; но ще направиш по-рано труда да се изкачиш при мене, за да те видя и да ти дам адреса му.
Твой Тодор“30

В периода от 4 ноември до 17 декември 1910 г. П. К. Яворов работи над драмата “В полите на Витоша”, която е дадена за печат на Ал. Паскалев в трета редакция през март 1911 г., като коректурите й започват да излизат през май. Вероятно Т. Александров чете пиесата още преди окончателното й отпечатване, след завръщането си от Черна гора, защото преди да замине отново с чета за Македония на 9 май 1911 г. изпраща следната визитна картичка до П. К. Яворов, за да се сбогува и да изкаже впечатленията си от пиесата:
“Драги Пейо,
Пиесата ми хареса много. Почти всички млади ще намерят там преживени от тях моменти. Устно може да ти кажа и нещо повече – използувах трагедията ти добре.
Благодаря ти крайно. Ако не се видим, сбогом.
Твой:
Т. Александров”31
Докато Т. Александров е с четата си в Македония, на 1 септември 1911 г. при голям успех се състояла премиерата на “В полите на Витоша” в Народния театър. ВМОРО успява да разбие действуващата в Щипско и Кумановско анархистка чета и да ликвидира войводата й, бившия учител Йордан Иванов. Това, което пише Т. Александров в писмото си до Яворов от 8 септември 1911 г. за българските анархисти в македонското революционно движение се оказва вярно. Те, заедно с левичарите в македонското революционно движение и Наум Тюфекчиев и турската анархистка организация “Червените братя” участват в редица провокации срещу ВМОРО и политически дейци в България. Тяхно дело е, както атентата в Софийското казино, представляващ опит да бъде дискредитиран водача на Народнолибералната (стамболовистка), д-р Никола Генадиев, така и убийството на Пере Тошев, който по време на Хуриета поддържа връзка с тях. Те същевременно шпионират чрез българските анархисти в полза на Турция. Чрез тях Турция научава за позицията на България в българо – турските преговори през 1915 г. За това предателство Т. Александров нарежда да бъде наказан Н. Тюфекчиев през 1916 г., който е убит на лобното място на Стефан Стамболов в София. А Милан Манолев, член на тази българо – турска анархистка група, участва в опита за покушение над цар Фердинанд и руския император през 1912 г., в атентата в казиното през 1915 г. и в убийството на проф. Никола Милев през 1925 г. Членът на ЦК на ВМРО Иван Михайлов нарежда да го заловят и екзекутират след направените самопризнания на лобното място на Н. Милев. За ролята на анархистите в македонското освободително движение и в политическите убийства и атентати в България са изнесени много данни по време на процеса срещу Викенти Попанастасов за атентата в Софийското казино през 1915 г.32 Във връзка с този процес на 16 юни 1915 г. Т. Александров от София пише до Гр. Василев: “Драги Григоре, Освен въпроса, за който говорехме днес, добре е да запиташ: Можел ли е Викенти да праща в Македония бомби и револвери? Викенти получавал ли е пари от Македония за организационни цели? Не знаете ли други данин за участието на Манолов в „Червените братя“? С поздрав: Т. Александров.”33 Писмото на Т. Александров от 8 септември до П. К. Яворов гласи:
“Драги Пейо,
Четох за генералната репитиция на твоята пиеса. Пожелавам ти бляскав успех.
Работите тука вървят добре. Изгубихме много време, докато се справим с разбойника Йордан и другарите му. Изглежда, че още ще ни безпокоят българските “анархисти”, съзнателни и несъзнателни оръдия на турците. Няма какво друго да сторят, освен да ни отнемат времето и енергията, за да не ни оставят да предприемем повече акции против турците и против интересите на европейците.
Пратих пари Лазарову, за да се почне (Орг[анизационен]) вестник под редакторството на Крапчева. Говори по това с Лазаров, Матов, Крапчев и Д-ра.
Пращам ти за спомен една табакера за папироси, пълна с цигари. Подари я на мене един кратовски чорбаджия – мислил, че пуша. Направи ми удоволствието да я приемеш.
Как отвратителните управници не направиха поне тая несъзнателна услуга на орг[анизацията] да те уволнят от театъра, за да дойдеш при мене!
Сърд[ечен] поздрав на тебе, Крапчето, Паскалев и цялата компания в гостилницата.
Твоя:
Т. Александров”34

Вестникът за който спомена Т. Александров е “Вардар”. Той започнал да излиза от 1 октомври 1911 в София, под редакцията от Данаил Крапчев. Били отпечатани 46 броя и спрял да излиза на 12 септември 1912 г. Вестникът стои на позициите на ВМОРО и критикува младотурското правителство. Променя заглавието си неколкократно. Роденият в Прилеп Данаил Крапчев е деец на Вътрешната организация, журналист и публицист, редактор на в. “Илинден”, “Вардар” и др. Създател и редактор е на един от най-добрите български вестници “Зора”. В “Зора” Д. Крапчев публикува голяма част от кореспонденцията си с П. К. Яворов и спомените си за него. И до днес той остава ненадминат в българската журналистика с издадените от него три тома с публицистика “Изминат път”. Т. Александров споменава още в писмото си имената на родения в Струга Христо Матов, филолог, поет, теоретик на ВМОРО, член на ЦК на ВМОРО и задграничен представител; д-р Христо Татарчев от Ресен, лекар, един от създателите и първи председател на ЦК на ВМОРО, задграничен представител; задграничния представител Тодор Лазаров и книгоиздателя Александър Паскалев.
В началото на октомври 1911 г. Яворов изпраща като подарък в два пакета отпечатаните му спомени “Хайдушки копнения” и пиесата “В полите на Витоша” за Т. Александров, който се намира с чета в Македония и за Т. Лазаров. Спомените излизат като книга през декември 1908 г., издание на книжарницата на бившия член на ЦК на ВМОРО Иван Хаджиниколов, а пиесата “В полите на Витоша” излиза в луксозно издание. На 7 октомври 1911 г. Т. Лазаров му пише в кратко писъмце:
“Драги Пейо,
Скъп и мил е за мене подаръка ти и спомена за него ще бъде неувядаем. Благодарности, благодарности – едно чудо.
Със сърд[ечен] поздрав Тодор
P. S. Пакета след три дена ще бъде в ръцете на Т. Александрова.”35
През октомври 1911 г. ЦК на ВМОРО излиза с мемоар за възобновяване на нелегалната си революционна дейност, който е връчен на генералните консули на великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин. “Мемоарът на вътрешната революционна организация”, гласи дословно:
“Минаха се вече три години, откак турците с една изкусно скроена игра сполучиха да замажат очите на света и да се отърват от македонската реформена акция, която в своя развой бе стигнала до Ревелската програма. Оттогава насетне, особено в последните две години, работите в Турция изобщо и в Македония в частност взеха такъв обрат, че не можеха да не предизвикат дълбоко възмущение у цивилизования свят. И наистина, прокламираната конституция фактически не се чувствува; парламентът е само едно украшение. Положението в цялата империя и частно в Македония е се тъй грозно, както и при султан Хамида. И днес християнското население, особено селското, е изложено на произвола на всевъзможни мюсюлмански деребеи: грабежи, убийства, обезчестявания и завличания на жени и моми са обикновено нещо. Държавните закони, каквито са си поне, не се прилагат в защита на християните.
И днес нищо не се прави нито се е помислило да се направи нещо за подобрение мизерното икономическо състояние. Наопаки даже. Днес положението на християнското население в Македония е по-грозно отколкото преди хуриета. И за чудо, това вече се дължи на неспособността и слабия авторитет на властта да турне ред и сигурност в държавата, толкова и на възприетата дър[жавна] политика, системно прилагана. Така, изпъждането на безимотните селяни от беговете чифлик-сайбии, мухаджирите, политическите убийства, чудовищната инквизиция небивала в хамидово време, повсеместните турски шайки устроявани за кандардисване по-събудени люде, скотското положение на християните земани във войската, разните извън законни налози (за флота,за телефони и др.) изтръгвани със заплашвания, създаване закон за четите, назначаване муарифски учители в екзархийски училища, изобщо тенденцията за отоманизиране нетурските училища и нации, de facto узаконеното съществуване на конспиративна младотурска организация и пр. и пр. – всичко това е очевидно осветена държавна политика, и понеже, както се знае, сега султанът е същинска кукла без никакво значение, целият грях за тая политика се пада върху младотурските водители, които по тоя начин се явяват не като проповедници, а като изменници на свободата и равенството. В очите на населенията, днешното положение на работите се вижда триж по-грозно в сравнение с положението на последните години преди хуриета, когато в Македония имаше какъв годе европейски контрол и когато страната във финансово отношение бе добила известна автономност.
При такива политико-икономически условия за живот твърде естествено бе да се продължи революционното движение, преустановено на 10 юли 1908 г. Собствено тогава още в преговорите между Вътрешната революционна организация и младотурците изрично бе казано, че слизането на четите от горите е условно и че организацията не се разтуря, а само преустановява своята дейност, докато се види дали и как ще се приложат прокламираните конституционни принципи: свобода и равенство между граждани и нации, както и исканото самоуправление за Македония.
И затуй, именно, със знанието на Централния младотурски комитет и властта Вътрешната организация съществуваше открито (с управителни тела, съдебни бюра, милиция и пр.) пет месеца наред – до откриването на парламента. Подир, виждайки къде вървят работите на турците, организацията още през първата пролет след хуриета щеше да влезне в своята революционна роля, но това не стана, защото тъкмо тогава настъпи превратът на Цариград и младотурците като смениха султана и поеха изцяло властта в ръцете си, взеха да се препоръчват един вид с нов хуриет, нов коз, че нямало вече кой да им пречи за приложат на дело свободата и равенството, та маса свят и вътре и вън от Турция заживяха с нови надежди.
Щом не излезна нищо от тая залъгалка, естествено, населението обезнадеждено съвсем, още щом настъпи нова пролет, поде своята нелегална – революционна дейност, толкоз повече, че тъкмо тогава, поради обезоръжаването настъпиха чудовищните изстъпления. И вече тая година, ако негде в някой кът от революционната територия още не е подета революционната дейност, не трябва да се мисли, че там е останала капка вяра в турската конституция, а просто по съображения тактически от чисто вътрешен характер на организацията.
Дали и до колко Вътрешната организация е жизнеспособна и жилава, може да се съди от нейното дълготрайно (13-годишно) минало при толкова митарства (афери, сражения, въстания, атентати и пр.). Младотурците си правеха илюзии, че съществуването на революционното движение се дължи на неспособността на хамидовата армия да се справи с четите, но твърдо сме убедени, и те скоро ще се примирят с мисълта (ако още не са се примирили от опита в тия година – две), че и в това отношение, както и по други въпроси, не стоят по-добре отколкото султан Хамид, че войската може да бъде сигурен фактор за опора против външни, а не и против вътрешни врагове.
Ние добре знаем, че революционното движение е свързано с жертви, но тоя факт нас не ни стряска, защото жертвите и тъй си вървят и дори в по-голям размер, само че по отделно и пръснато, та по-незабелязано. От събитията на последните 5 квазиконституционни години, както и от опита на целия XIX век, за лишен път се вижда, че в никоя турска провинция не е възможно да се въдвори ред и сигурност и да се гарантира свободата и равенството между гражданите без разлика на вяра и народност, докато тя – провинцията – не се откъсне от пряката цариградска власт и управлението й не се повери в ръцете на местното население, т.е. докато не се въведе в нея автономно управление под покровителството и гаранцията на великите сили.
Ето защо, изхождайки от интересите на измъченото население и на мира не може да се съжалява, че се вдига европейската реформена акция и че не се прилага програмата, изработена в Ревел.
Като явява на всеуслушание, че четите, сраженията на чети с аскер и друти революционни прояви в Македония през миналата и тая година са нейно дело, Вътрешната организация счита се заставена от нейното положение да заяви открито и формално пред цивилизования и хуманен свят, че и за напред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигане на своята цел – автономията на Македония. От Централния комитет на Вътрешната мак[едоно]-одр[инска] революционна организация.”36 Текстът на мемоара при съставянето му Т. Александров съгласува с другите членове на Централния комитет Хр. Чернопеев и П. Чаулев.
В тия дни, когато мемоарът на ВМОРО става известен, на 22 октомври 1911 г. Т. Александров получава скъпия подарък и отново ще пише до приятеля Яворов с благодарност за “Хайдушки копнения” и за “В полите на Витоша”. В писмото си Т. Александров намеква пред Яворов, че народняшкото правителство на Иван Ев. Гешов и Теодор Теодоров трябва да се активира и да започне най-после войната за освобождението на Македония:
“Драги Пейо,
Благодаря ти крайно както за “Купненията”, тъй и за луксозната “В полите на Витоша”. В замяна ти пращам един плод от местно произведение, тежък 1 килограм (има и по 2 килограма). Това е, за да си спомниш комитския живот и да агитираш Гешева и Тодорова да извадят по-бърже ножа, за да освободят – те двамата, тая плодородна страна.
Не си сторил добре, че си писал в писмото си няколко реда за нежния пол: Страдам от болестта, от която си страдал ти седмици, когато си редактирал “Дело”.
Целувам те сърдечно:
Т. Александров
Р. S. Наскоро няма да се върна.
Същи.”37
В това писмо Т. Александров не изпуска да подчертае за интимните си разговори с ценителя на женската красота Яворов за времето, когато той редактира вестник “Дело” ( от 31 декември 1901 до 28 юли 1902 г.). Писмото на Т. Александров е препратено чрез задграничния представител Т. Лазаров, който по невнимание отваря писмото му. На 26 октомври с писмото на Т. Александров Т. Лазаров пише кратка съпроводителна бележка с извинения до Яворов:
“Драги Пейо,
По погрешка отворих писмото ти и търся хиляди извинения. Бях нервиран и в това състояние, без да гледам на надписа, скъдах плика.
С поздрав Тодор.”38
През лятото и есента на 1911 г. под ръководството на Т. Александров се “извършиха систематично редица динамитни атентати над тренове, железопътни мостове и гари, над жандармерийски постове, в градове и др. на много места в Македония”, както той ще запише в кратката си автобиография през 1923 г. За кратък период в зимните месеци на 1911 – 1912 г. в Европейска Турция настава известно затишие след тежката обезоръжителна акция. Тя е насочена главно против българите, през която с цел да изземат оръжието на ВМОРО, турците извършват безброй насилия. Т. Александров боледуващ и уморен от тежкия четнически живот преминава отново в България с мисълта за кратка почивка и да отиде да следва в някой западен университет. При това пътуване той ще се нагърби и със снабдяването с оръжие за ВМОРО, която е получила сериозен удар по време на обезоръжителната акция.
На 17 януари 1912 г. Т. Александров иска среща с Яворов чрез Т. Лазаров в дома на другия задграничен представител д-р Хр. Татарчев, за да обсъдят и тактиката която да предприемат на предстоящите парламентарни избори в Турция. Това става належаща задача пред революционната организация след прекратяването на дейността на двете български политически партии – Съюза на българските конституционни клубове и Народната федеративна партия (българска секция) от турските власти. Т. Лазаров пише:
“Драги Пейо,
Тодора знаеш вече, че е тука, и вечер сигурно ще намериш време да идеш у д-р Татарчева, хем да се видите, хем да разменим мисли по изборите в Турско.
Т. Лазаров.”39
Пътуването на Т. Александров, снабдяването с оръжие и предстоящите избори – въпросите не търпят отлагане. Вероятно за същата среща Яворов получава покана и от Хр. Матов:
“Яворов,
Довечера у д-р Татарчев на 9 ч. вечерта точно. Важни въпроси. С другите е говорено.
Христо.”40
За предизборната ситуация в Турция редакторът на екзархийския вестник “Вести” д-р Владимир Бурилков пише на 15 януари 1912 г. в излизащото в Солун списание “Искра”: “Политическата аморфия, настъпила след смъртта на клубовете и федеративната партия, ще да е била, изглежда, най-подходяща за нашата гражданска недъгавост, та можа да трае така дълго между нас и не намери срещу себе ни едно сериозно усилие за оформяването ни като национална политическа група. Във всеки случай тази наша неорганизираност ни поставя на твърде неблагоприятна позиция в предстоящата изборна кампания. Ние сме зле поставени спрямо другите, зле сме и в собствената своя среда.”41
След срещата в задграничното представителство на 22 януари 1912 г. Т. Александров иска среща с Яворов на следния ден, за да обсъдят пътуването му в Западна Европа:
“Драги Пейо,
Надея се, че с моето отдалечаване от тука за няколко седмици, работата вътре няма да пострада много. За да почина аз по-добре, за да спася от главоболие и досада другари и близки и за да се отърва от риска тук, съгласих се да се махна някъде. Посочи ми някое подходящо място. Ако желаеш и ако имаш свободно време, намини утре, когато можеш. За да се избавиш от подозрения, можеш да дойдеш заедно с обичаната ти, ако ти е удобно и приятно.
Ако можеш, ми услужи с пасапорта си, прати или донеси го, за да го използувам.
Целувам те:
Дзоле”42
“Обичаната”, за която пише Т. Александров е появилата се вече трайно в живота на поета Лора Каравелова.
На 25 януари 1912 г. Т. Александров отново праща писмо до Яворов с ново напомняне за необходимия му паспорт:
“Драги Пейо,
Писмото ти не ме изненада, макар и да ме малко разтъжи. Подготвен бях от снощи – това очаквах.
Ако можеш, накарай оня, който приличал на мене – с брада, нека извади паспорт и ми го прати. Ако се реша да замина, да е готов. Приключвам ти 5 лв. за паспорта.
Когато обичаш и когато можеш, заповядай! 2 – 3 дена ще бъда в същата квартира.
Je t`embrasse de toute mon coeur43
Дзоле”44
Четири дни по-късно, на 29 януари 1912 г. Т. Александров съобщава на Яворов за твърдото си намерение да следва в Западна Европа и настоява да се срещнат:
“Драги Пейо,
Моят пасапорт е с дата 10/23 март 1911 г. Значи валиден е още за 1 м[есец] и десетина дена – ще ми послужи. В пасапортите не пасват модата на брадата и мустаците, а само цвета: “черна брада”, “кестеняви мустаци” и др. под[обни]. Значи и Паскалев и др. с брада биха могли да ми услужат, но излишно е, щом мога да използувам собствения си пасапорт.
Друго. Казах ти, струва ми се, че мисля да пратя зрелостното си свидетелство да следва в някой западен университет. Не е зле да имам няколко семестъра, които, ако остана жив, някога да се използуват, а, ако ме пречукат, не губя повече от таксите.
По тоя въпрос искам да говоря с тебе. Ако имаш свободно време, моля те, ела в същата къща довечера или утре.
Целувам те:
Твой Дзоле”45
Т. Александров намира външна прилика с книгоиздателя Александър Паскалев, но въпроса за паспорта е вече решен. В първите дни на февруари 1912 г. Т. Александров отпътува за Италия и Франция, минавайки през Сърбия и Австро – Унгария.
В кратките си писма той споделя с приятеля поет и сродна душа интимните си преживявания от предприетата авантюра по пътя за Ривиерата.
На 4 февруари 1912 г. от Загреб Т. Александров пише до Яворов:
“Драги Дзоле,
Привет от свободните за Дзоле земи. Дотук прекарах добре – можех да се разбирам на сръбски и хърватски. От Фиуме натамо ще се изтезавам, чини ми се.
Днес, едва, изхабих набраната 9 мес[ечна] полова енергия, поради което се чувствувам като окъпан и прероден даже, макар и да съм изморен от безсъние и тракането на трена (36 часа).
Напомни му, моля те на Крапчева да не забрави главоболието, което му оставих за провеждането и пращане некаде на зрелостното свидетелство.
Хубавото женско, което ми продаде картите в един клон на пощата, не ми даде марки още по 15 филера, да залепа на твоето и Лазарова писмо. Макар да зная, че ще ви глобят и двамата, за хатъра на красивата женска, за да не я оскърбя, пращам ви ги, както са с 10 фил[ерови] марки.
Стискам ти ръката:
Дзоле І”46
На 22 февруари 1912 г. Т. Александров е вече в Италия, “страната на художествата”. Установява се във Венеция, откъдето изпраща до Яворов следната пощенска картичка:
“Драги Пею,
Писах ти и завчера. Досега не срещнах мъчнотия из пътя. Къде “френски”, къде “немски”, разбирам се.
Привет от страната на художествата.
Твоя:
Дзоле.”47
Т. Александров не се задържа на едно място, а пътува, тъй като трябва не само да осигури оръжие, но и канали за навлизане в Македония от към албанските планини. По тези места преди него е бил и Хр. Матов пак със същата цел. На 3 март 1912 г. Т. Александров е в Ница. От тук изпраща снимката си, която направил пред Вила “Елвира” в Абация, на брега на морето, а на нейния гръб, настояващ да се запази негово инкогнито, скрит за псевдонима си “Божидар” е написал със ситни букви:
“Господин Пею Яворов,
София
Драги Пейо,
Пратих ти карти от Загреб и Фиуме, получи ли ги?
Макар и без другари, и ням, свикнах на тукашния живот – аз лесно се приспособявам и понасям сякакъв живот.
Пращам ти моята особа в особена поза и настроение. Знаеш, че не трябва да я явяваш всекиму тая карта.
Целувам те:
Божидар”48
От едно писмо на Т. Александров до Д. Крапчев от 28 март 1912 г. от Ница става ясно, че той не е само на почивка в чужбина. Почивката служи само за прикритие за истинските цели. Грижата за набавяне на оръжие за ВМОРО за предстоящите събития се оказва една от най-важните. Отново загрижен за неизличимо болния другар Т. Лазаров и за продължаващото мълчание на Яворов той пише:
“Драги Крапчев,
Тревожните новини, които получавам за здравето на Лазарова и за положението вътре, и обстоятелството, че не можем да намерим възможност за покупка на оръжие (пушки) за вътре, са ме направили да зарежа всякакви удоволствия и да забравя и жени, и разходки, и музика, и всичко.
Живея един скучен калугерски живот: ядене, лежене, четене, лежене, ядене, четене, само за да наваксам загубеното от здравето си, за да се върна по-скоро за вътре, дето ме чака трудна и важна работа.
От всичко най-много ме тревожи въпросът за доставка на оръжие и здравето на Лазарова.
Как ще дам възможност за отбрана на селяните вътре, които са дали хиляди лири за покупка на оръжие, особено сега, когато ги нападат и турски, и сръбски банди?!…
Парите стоят, но откъде и как да доставим оръжие? Правя усилия тук, но …
Лазаров, като стана неспособен да ми помага в работата, кой ще е заместникът му?
Целувам те сърдечно
Божидар
P. S. На Пею писах 2 – 3 карти и много поздрави. Понеже той не благоволи поне да ме поздрави и сега, когато е освободен от семейни грижи и задължения, ще го поздравиш без целувки.
Вчера четох телегр[амите] в редакцията на 1 тук вестник – “La petit Nicois” – Const[antino]ple. Намерени са 10 бомби по железопътната линия Солун – Битоля на 174 кил[о]м[етър] близо до Флорина. Пак Чаулева работа ли е?
Същи
Сега получих Христовото писмо. Ще му отговоря.
Същи49
За тежкото положение на организацията и за липсата на оръжие говори и писмото на Т. Лазаров до П. К. Яворов от 31 март 1912 г.:
“Драги Пейо,
Много ибришимлия ми се вижда въпроса с Вапцарова, за миналото на когото добих некрасиви отзиви. Това махни, ами други причини ме озадачават. Пушки нямаме, патрони – също; взрив не можем да доставим в скоро време поради строгостите на новия закон и пр., и пр., а най на първо место стои обстоятелството (Вапцаров сам заявява), че Вапц[аров] само за малко време ще навлезне вътре. Кой ще го замести, не се знае. Кое е лицето, което ще се нагърби с длъжността и отговорността да нареди и организира Серско? Има ли смисъл да се прати четица само в Разлога, и то за 2 – 3 мес[еца]? Според мене напосоки и без план не е добре да се захваща една работа, която не само ще ни костува две – три хил[яди] лева, ами ще ни издаде за слаби и нетактични.
На всеки случай, поговорете с другарите и ако се намери мукает изпращането на чета в Разлога, да разпореди стъкмяването й.
Със сърд[ечен] поздрав Тодор
Приключвам тук едно дълго писмо от Тодора до Матова в отговор на негово едно надменно и тенденциозно. Смешен е станал Хр[исто] с тия си братски чувства.
Ето и едно писмо от Чаулева, в него ясно се вижда, че работата има сериозен изглед (?!) само от страна на Милана; другия презрително се носи.
Тодор”50
Това писмо е след предприетите действия на разложкият войвода Йонко (Иван) Вапцаров, който на 7 март 1912 г. в Разлога разоръжава чета, съставена от бивши дейци на Върховния комитет и настоява да се определят районите за действие на вътрешните чети и на бившите върховистки.
Другите писма от Т. Александров до Хр. Матов и писмото на П. Чаулев, за които пише Т. Лазаров не бяха открити.
Краткият отдих е към своя край. На 11 април 1912 г. от Загреб, сменил отново името си с нов псевдоним, изпраща до Яворов нова пощенска картичка, в която мъжкото отново надделява:
“Драги Пейо,
Привет на тебе и Крапчето от Загреб, дето има хубави и жежки.
Целувам ви:
Недю Кръстев (Недокръстен)”51
На 20 април 1912 г. вече в София, когато се среща с Яворов Т. Александров ще подари на приятеля си най-хубавия си портрет, направен на 4 април 1912 г. във “Photo Excelsior” в Ница, със следното посвещение:
“На милия Пейо Яворов
Т. Александров”52
На 22 април 1912 г. Т. Александров е още в София. Същата вечер бърза да тръгне с четата си отново за Македония, за да не бъде изпуснат благоприятния момент за революционна борба, тъй като и албанското въстание е в разгара си. С писмото, което му изпраща иска да подтикне Яворов за по-дейно участие в работата на Задграничното представителство в София, тъй като Тодор Лазаров боледува непрекъснато от туберколозата останала му от дългите години турски затвори. Т. Александров припомня на Яворов съвместната му работа и четничеството му в Македония заедно с близкия му приятел Гоце Делчев през 1902 – 1903 г. В резултат на тази дружба Яворов написва най-хубавата биография на Гоце Делчев, която е отпечатана през 1904 г., представляваща и до днес най-автентичния разказ за революционера изграден на основата на сведенията, които поета е получил от Г. Делчев. За тази дружба и за дейността на поета през това време, когато редактира вестниците “Дело” и “Свобода или смърт” се отнасят и спомените му “Хайдушки копнения” (1908), печатани на отделни глави в списание “Мисъл” и “Демократически преглед” (1904 – 1908). Взимайки си сбогом с Яворов Т. Александров пише:
“Драги Пейо,
Тая вечер тръгвам. Съжалявам, че не можахме да се видим още веднаж. Бързам да се намеря по-скоро на мястото си, защото изглежда, че е настъпил един от най-удобните моменти за реализиране на заветния народен идеал.
Засега сичко върви на добро. Изглежда, че настъпва едно отрезвение и в България. Чини ми се при по-големи усилия от наша страна, ще можем да сторим много нещо, за да не бъде пропуснат и тоя удобен момент.
Вътре ще се старая да сторим сичко възможно.
И тука засега има много работа, но охотници за това малко. Моля те в името на страдалеца – роб, в името на другаря ти Гоце да отделиш и ти малко от своето време, за да помогнеш с опитността и способностите си на Лазарова и другарите му. Надея се, че ще бъда чут.
Поздравявам те сърдечно.
Довиждане в Солун!
Твоя Божидар.”53
И наистина Т. Александров поема пътя за Кюстендил. С шифрована телеграма от 25 април 1912 г. на кюстендилския околийски началник Ст. Беровски до кюстендилския окръжен управител се съобщава “за пристигането на Т. Александров в село Долна Гращица в къщата на Жаблянски с цел да сформирува чета и замине за Македония”. Тази информация е извлечена от рапорта на кюстендилския околийски началник от 12 юни 1912 г. за изпратената от него информация до Министерството на вътрешните работи и народното здраве “за миналите чети в Македония”54, но какво се оказва в действителност, което е най-объркващо? На 27 април 1912 г. Т. Александров изпраща на П. К. Яворов пощенска картичка от Оршова, намираща се в напълно обратна посока и толкова далеч от българо – турската граница, с наблюденията си от Маджарско, скрит зад вече известния му и толкова на място използван псевдоним “Недокръстен”:
“Драги Пейо,
Привет от Маджарско, страната на хубавите, ебурливите и евтини жени. Тука е за гладници: с малко пари, могат да имат и много и сносни “удоволствия”.
Сърд[ечни] поздрави на тебе и Крапчева:
Недокръстен.”55
Може да се допусне, въпреки информацията на полицейския чиновник, че Т. Александров е поел пътя за Македония отново по Дунава, за да навлезе в тила на турските гранични власти през завзетите от въстаналите албанци територии, канал използван от четите на ВМОРО и през останалите десетилетия. Но засега тази картичка остава част от една загадка, която само новооткрити документални свидетелства биха могли да разбулят. Въпреки всичките неясноти през следващите месеци Т. Александров се предвижва начело на малка чета в Скопско, Кукушко и Солунско. Ровейки из почти неизползваните досега документи се натъкнах и на редица нови за сега сведения. На 29 юни 1912 г. Т. Александров се обръща с окръжно писмо до нелегалните дейци на организацията в Скопско с призив да бъдат “осторожни” и да предприемат “в най-скоро време и насекъде редица динамитни атентати над тренове, гари, мостове в градовете”. Тук Т. Александров изказва убеждението си: “Нека верваме, че по тоя начин ще наложим разрешението на нашия въпрос.” По такъв начин действията на ВМОРО довеждат до търсения и необходим повод за обявяването на Балканската война. В това окръжно той предупреждава организационните дейци да не се поддават на турската пропаганда, за “да не се повтори грешката от 1908 год.”, т. е. “да не се легализират и предават преди да се събере общ конгрес на Организацията, който след като прецени новосъздадените условия, да земе надлежно решение.”56 И нещо, което досега е останало незабелязано в изследванията: На 6 август 1912 г. управляващият Българското генерално консулство в Солун д-р К. М. Сарафов в строго поверителен рапорт до българския министър-председател Иван Ев. Гешов съобщава: “От добре уведомен, обикновено източник узнах, че от една седмица насам заседават в г. Кукуш войводите на Македоно – одринската революционна организация. Предполага се, че тоя един вид конгрес ще реши продължението в по-интензивни размери четническата и терористическата дейност на организацията в Македония“.57 След възстановяването на ВМОРО е възприета нова тактика – действия чрез атентати, устройвани от малки организационни чети. Т. Александров се движи с такава чета из Солунско и Кукушко и предприема редица атентати над влакове, австрийската поща и трамваите в Солун, над моста при с. Ново село, Солунско и др. При подготвянето на взривните материали се използва изобретеното от Т. Александров приспособление с часовников механизъм. П. Чаулев пък устройва също редица атентати в Битолско, от които най-големият е този на Охридския пазар. От това време са и известните магарешки атентати. Терористите на организацията извършват един след друг атентатите в Охрид, Щип и Кочани, последвани от ответни турски жестокости – известните кланета на българи в Щип и Кочани, станали непосредствен повод за избухването на Балканската война на съюзените с България, Сърбия, Черна гора и Гърция срещу Турция. Голямата отговорност ляга не само върху русофилското правителство на Ив. Ев. Гешов, направило непростими компромиси и отстъпки към съюзниците, но и пред революционната организация, която намерила повода за започването на назрялата вече освободителна война. Но дали ще се окаже тя освободителна и дали в редовете на ВМОРО някой в тия кървави дни се е съмнявал в това?
След обявяването на войната Т. Александров с Кукушката чета и милиция успява да завземе Кукуш няколко дена преди да са пристигнали там българските войски.
На 1 октомври 1912 г., преди обявяването на войната Яворов също навлиза в Македония с чета от около 120 души под командването на Йонко Вапцаров, в която е “началник на отделна група”. На 3 октомври четата води сражение с турски аскер над с. Якоруда. Към 5 – 6 октомври Яворов е включен в сборна чета под общото ръководство на Хр. Чернопеев, която се насочва към Разлог и там води кръвопролитно сражение с турска войска. След превземането на Разлог Яворов начело на самостоятелна чета с помощник Любен Казаски се насочва към Неврокопско, Сяр, Драмско и участва в превземането на Кавала. В Кавала Яворов престоява около седмица.
Тук искам да посоча един любопитен случай от биографиите на двамата приятели революционери. След освобождаването на Неврокоп, в което взима участие и Яворов той е назначен за кмет на града на 19 октомври, която длъжност изпълнява до 25 октомври 1912 г. А Т. Александров след освобождаването на родния на Гоце Делчев Кукуш е назначен за Кукушки околийски началник на 27 ноември 1912 г., но той се отстъпва длъжността на войводата Гоце Междуречки. И двамата приятели напускат определените им длъжности, тъй като участието им в революционните борби не са за топлите чиновнически местенца “с право на възнаграждение”, както пише в издадената заповед № 1509 от министъра на вътрешните работи Александър Людсканов.58
Т. Александров начело на четата си продължава да действа в неосвободените още солунски села, а Яворов на 12 ноември съгласно окръжно писмо на началника на 7 Рилска дивизия разформирова предвожданата от него чета и се връща в България.
След завръщането си в България Яворов поема задълженията на задграничен представител на ВМОРО в София, тъй като след самоубийството на доскорошния задграничен представител Тодор Лазаров при вестта за първата мобилизация за предстоящата Балканска война организацията остава без представител. Хр. Матов пък по това време е на Тракийския фронт като доброволец в Македоно – Одринското опълчение. На 28 септември 1912 г. тежко и незличимо болният вече Т. Лазаров изпраща до другарите си от ВМОРО прощалното си писмо: “Прощавайте, другари! Сега мога да се провикна: нине отпущаещи… Сбогом, свете! Нищо вече не ме свързва с тебе. За други идеали нямам нито време, нито сили. Едничкото нещо, което смущава щастието ми в тоя върховен момент, е, гдето не мога да стисна ръката на Александров… Тодоре, прегръщам те най-задушевно!
Т. Лазаров
С погребението ми, разбира се, най-скромното, предполагам да се заеме Щипското братство. С вещите ми ще се разпоредят братя Х[джи]кимови.”59
Големият български учен професор Алекасндър Балабанов е бил ученик на Тодор Лазаров в Щип. В спомените си Балабанов посвещава няколко реда на любимия учител “големия пръв председател на Македонския революционен комитет [в Щип] Тодор Лазаров, който преди първата ни война още, много отдавна, бе изпратен от турците на заточение в най-лошата Африка и бе се върнал тъкмо преди обявяването на първата мобилизация на 17 септември в 1912 година…” Балабанов си спомня: “Той, Тодор Лазаров, за когото има много да се пише и говори, бе ми учител по френски и по пение в Щип, учеше ни да пеем и да се борим, бе най-сладкият човек, когато се хванеше за червенорусата си брада и се усмихнеше с ония божествени и мили очи… Особено помня от него на френски и досега оная малка френска песничка, която разправяше за едно малко корабче, което никога не било още плувало по морята. “Илететьон петит навир, ла илететьон петит навир, ки наве жа…жаме навигееее…” Написах го тъй, както го знаех като дете, а не както бих могъл за го знам сега. В София го виждах по-късно няколко пъти и сме сядали в казиното на една маса, той, Яворов и аз, в разговори за заточението и за борбите…Тоя Тодор Лазаров, щом чу барабана да бие за мобилизация, от радост, че вече е дошел часът на свободата на Македония, и от възторг пред последната, според него, борба, застреля се сам и остави една бележка такава: “Моят идеал се сбъдна. Няма време и сили за други идеали.” Помня, и аз поносих ковчега му на изнасяне от “Света Неделя”…60
Като задграничен представител П. К. Яворов съхранява архивата, касата и печата на ВМОРО, грижи се за екипировката, въоръжаването и изпращането на чети на организацията, закупува и изпраща взривни материали и боеприпаси, информира ЦК за отношението на българското правителство и на другите страни по разрешаването на македонския въпрос, влиза “в сношение с личности и организации вън от територията на Вътрешната организация”, изразява и защитава “интересите на организацията пред външния свят, пред общества и организации”, отпуска помощи на изпаднали в затруднение четници и др.
В началото на 1913 г. Т. Александров е изпратен в Македоно – Одринското опълчение, като е зачислен в щаба на 3-а Македонска бригада, а през Междусъюзническата война е “бил даден в разпореждане към 8-ма Тунджанска дивизия, на която е принел с другарите си големи услуги”, както сам пише в автобиографията си.
След победите по бойните полета армията, Македоно – одринското опълчение и четите на ВМОРО са в изчакване на завършването на проточилите се преговори на съюзниците с Турция в Лондон. Трудно вървят и преговорите между самите съюзници. В писмо от 12 януари 1913 г. от Солун Т. Александров споделя с Яворов за открития от него часовников механизъм, използван за адските машини на ВМОРО в Македония, като предлага дори известния в средите на революционерите изобретател и експериментатор, учител и вестникар Трайчо Доревски да потърси как да бъде патентовано това зловещо за враговете откритие, от което и през следващите десетилетия ще треперят новите господари на Македония:
“Драги Яворов,
Макар да те зная, че си малко небрежен, ще се отнеса пак до тебе за една услуга.
Понеже миналата пролет Туфекчиев не успя да ни достави часовници за адски машини, принудих се сам да приспособя обикновените будилници за тая цел – значи по неволя станах изобретател. Благодарение на това мое приспособление, успяхме да предприемем всички атентати в градове: Кочани, Дойран, Солун и др.
Това мое приспособление може, струва ми се, да се използува и в живота по следния начин: обикновените будилници аз мога с 20 – 30 стот[инки] разноски, като им прикрепя две изолирани жици и една електр[ическа] крушка вън, с помощта на сух елемент може будилникът да се използува ноще, като се нагласи за известен час да стигне някой, щом иззвъни будилникът, веднага става контакт – съединяване на тока и светнува сама електр[ическата] крушка или лампичка. Това евтино и практично приспособление може да послужи на ленивците и аристократите.
Моля те в име[то] на всичко твое мило, заинтересувай се да изучиш от Тр. Доревски и др. може ли да се патентова това изнамиране, разбира се, ако може да се вземе някоя пара срещу него и ако може, яви ми какво треба да стора.
Надея се, че няма да сториш, както сторихте с Крапчева с документите ми – за следването. Моите предчувствия се сбъднаха, а вашата небрежност ми костува – два изгубени за мене семестъра. (Ами сега може ли да пратя нейде документите си?)
Сърд[ечно] те поздравявам:
Т. Александров
Моля отговори на адрес: Солун, Спиро Суруджиев, комисионер. Во втори плик – за мене.”61
В писмото Т. Александров споменава името на известния търговец на оръжие Наум Тюфекчиев от Ресен, който е и един от създателите на Върховния комитет. Тюфекчиев е замесен и в убийството на Стефан Стамболов и в аферата по обира на Тифлиската банка. Този обир се свързва в руската история и с името на младия още Йосиф Висарионович Сталин. По-късно Тюфекчиев ще се замеси и в шпионски дела в полза на Турция по време на преговорите между България и Турция през 1915 г. През 1916 г. този известен български аферист ще получи заслуженото си наказание, по нареждане на Т. Александров, като ще бъде екзекутиран от терористи на ВМОРО на лобното място на убития през 1895 г. с негово участие Ст. Стамболов.
В края на 1912 и в началото на 1913 г. бойните действия между съюзниците в Балканската война и Турция преминават в друга фаза и преговорите между воюващите, в Лондон попаднали в задънена улица. По това време във ВМОРО, по внушение на дипломата Тома Карайовов, възниква идеята да се изпрати делегация в европейските държави от учени и общественици, свързани с борбите на поробените българи от Македония и Одринско. В този момент пред вид на влошаващите се отношения със съюзниците Вътрешната организация подготвя и свикването на конференция на брега на Бяло море, в Малгара в края на януари 1913 г. Първата такава делегация, в състав проф. д-р Любомир Милетич и проф. д-р Иван Георгов заминава за Русия и Западна Европа, още преди подписването на Лондонския мир от началото на март до началото на май 1913 г. Любомир Милетич от Щип е професор в Софийския университет и негов ректор, виден езиковед и филолог. До този момент е участвувал в дейността на ВМОК и на ВМОРО, а през Балканската война е доброволец. Той е един от създателите на Македонския научен институт. След Илинденско – Преображенското въстание записал спомените на ръководители и участници в македоно – одринското революционно движение. Философът, д-р Иван Георгов от Велес е също професор в Софийския университет, а по-късно е председател на Македонския научен институт. Макар, че резултатите от мисията на двамата професори от пролетта на 1913 г. да не са значителни, за организацията става ясно, че трябва да се продължи по този път за спечелването на общественото мнение всред Великите сили. Такива делегации Вътрешната организация изпраща отново след несполучливата Междусъюзническа война и последвалия я Букурещки мирен договор.

На 14 януари 1913 г. от Солун Т. Александров пише до П. К. Яворов за изпращането на проф. Л. Милетич и проф. Ив. Георгов в Европа от ВМОРО във връзка с искането на населението от Македония за присъединяване на всички новоосвободени български земи към България.
“Драги Яворов,
Тая заран заминаха за София П. Шатев и Гр. Попев. Те ще се срещнат с Милетича и тебе, за да Ви обяснят положението тука и да искат някои упътвания от Вас по работата, с която са натоварени. Имайте пълно доверие в тях и им услужете.
Карайовов пише до Симеонова тук: добре е да се прати една македонска мисия в Европа, или от неофициални лица, или от 2 – 3-ма духовни – владици и 2 – 3-ма миряни, или от 2 – 3-ма чл[енове] от Организацията. Той предпочита да са владици и миряни. Да отишли с пълномощно, подпечатано от всички макед[онски] общини, особено спорните, за да изявят народното искане – да се запазят всички бълг[арски] земи за България – в Петербург, Париж и Лондон. Предлага това да станело след сключване мира с Турция.
В тая смисъл аз бях говорил тука с някои от професорите много отдавна.
Непременно и веднага обмислете Вие с г. Милетича върху това и си дайте мнението.
Аз мисля, има смисъл да се изпрати една такава мисия, която да представлява и организацията и макед[онското] население, които аслъ са почти едно и също нещо. В състава й може да има и едно духовно лице. Пълномощни могат да имат и от Организацията и печати от общините. Само че това иска много време, за да се нареди, пък и няма подходни лица, умни, интелигентни, които да владеят френски ез[ик] и да познават добре македонския въпрос. Най-подходящи за тая работа са г. г. профес[орите] Милетич и Георгов, като се прибавят при тях още 1 – 2 от тука. Но съмнявам се дали ще приемат те двамата и друго г. Милетич, като военен – доброволец, не вярвам да го оставят да върши подобна работа военните.
Чакам най-бързия Ви отговор по тоя въпрос.
Изпратих чрез майка ми, ул. “Гурко” № 43, един комитски портрет за тебе. Ако не си го получил още, потърси и прибери си го.
Сърдечно поздравявам госпожата, тебе и всички другари там:
Т. Александров”62
Т. Александров изпраща в Задграничното представителство в София Павел Шатев и Григор Попев за информират Яворов и проф. Милетич за положението на фронта и да обменят мисли по предстоящата мисия. Павел Шатев от Кратово е известен анархист от групата на “гемиджиите”, участник в Солунските атентати през 1903 г. Той подпалва френския параход “Мажестик” в Солунското пристанище, за което е осъден и заточен във Фезан, Либия. След завръщането си от заточението той участва в дейността на ВМОРО, а след Първата световна война и във ВМРО (обединена). Като агент на ГРУ е заловен и лежи в затвора до 9 септември 1944 г. Министър е на правосъдието в Социалистическа република Македония, но е хвърлен в югославски концлагер по обвинение за пробългарските си убеждения. А Григор Попев от Прилеп е един от първите членове на ВМОРО, член на Битолския окръжен революционен комитет и на Централния комитет на ВМОРО в Солун. От писмото на Т. Александров се вижда, че делегацията трябвало да пътува с пълномощно от всички общини в Македония за запазване на всички български земи за България, включително и тези, влизащи в “спорната зона” в Македония, определeна в българо – сръбския таен договор. По въпроса на кого да принадлежи тя, според договора след войната е трябвало да се поиска арбитража на руския император.
След като ВМОРО научава за тайните клаузи на сръбско – българския договор за разделянето на Македония след войната и след станалата вече реална сръбска и гръцка опасност за населението в Македония, през януари 1913 г. Т. Александров изпраща две изложения до министър-председателя Иван Ев. Гешов от името на ВМОРО и на Скопския революционен окръг, с които предупреждава за надвисналата опасност и предупреждава българското правителство за евентуалните последици от водената от него политика на отстъпки и тайни съглашения.63 По този повод с писмо от Солун от 27 януари 1913 г. той информира П. К. Яворов за изпращането на делегация, която да връчи писмата – мемоари на българския цар Фердинанд І и на Ив. Ев. Гешов и да информират политическите партии в България, да изразят протеста си срещу вероятната подялба на българските земи между Сърбия и Гърция. Съобщава му и за свикването на всички дейци на ВМОРО в Малгара.
“Драги Пейо,
Снощи получих дългото ти писмо. Слава богу, че почнахте да се обаждате. Досега се чувствувах като изоставен и се мъчех сам доколкото мога да върша работите, които считам за належащи сега.
Депутации се изпратиха вече от Скопие, Куманово, Солун, Прилеп, Костур и мн[ого] др[уги] градове. Днес отпътува[ха] от Битоля. Те се срещат с министри и шефове на др[уги] партии.
Изпратихме също писмо и от Центр[алния] комитет и от Скопското окръж[но] управление. Това ти е разправял Шатев. Ще сторим всичко възможно, за да не позволим бъл[гарското] правителство да подарява български земи на сърби и гърци, за да хваща някакъв съюз най-малко потребен нам, поне занапред. Ако не успеем да сторим друго, поне ще изпълним дълга докрай и ще дадем да разберат силата на всички “съюзници”.
По повдигнатия от Карайовов въпрос за изпращане депутация от владици и патрици во странство, преди да получа отговора ти и аз изказах мнение като твоето: понеже “съюзниците” сами ще разпределят помежду си завзетите земи, няма смисъл да се пращат никакви депутации во странство, освен ако, за наше нещастие, тоя въпрос се пренесе в ръцете на европейците.
Главнокомандуващият генер[ал] Савов кани всички четници, войници, доброволци и др[уги] да се явят в Малгара на разположение на военните там. За да не им дам никакъв коз против себе, тия дни заминавам с четници и милиционери, но мисля да се отбия за 1 ден, за да науча задачите, които мислят да ни възложат, и да наредя по-правилно въпроса за командуването на нашия отряд.
В мое отсъствие оставям тука да продължат работата ни Д. Крапчев и Баждаров. До тях се отнасяй за всичко.
П. Пенчев ми пише от грант – хотел “Прентан” там по същите въпроси – депутации и др. узнах, че то е заминал за Щип. За да не му пиша, ако не е там и ако го срещнеш, моля те, разправи му мнението ми по тия въпроси и го поздрави.
Сърдечно поздравявам г[оспо]жата и тебе.
Т. Александров”64
В писмото се споменават имената на ген. Михаил Савов, Петко Пенчев и Георги Баждаров. Генерал Михаил Савов през Балканските войни е помощник – главнокомандващ на действащата армия. В правителствата на Ст. Стамболов, д-р Стоян Данев, ген. Рачо Петров, д-р Димитър Станчов и д-р Петър Гудев е военен министър. След войните е пълномощен министър във Франция и Белгия. Георги Баждаров от с. Горно Броди, Серско е учител, четник в четите на Яне Сандански и Илия Кърчовалията и член на Демирхисарския околийски революционен комитет. След Първата световна война е задграничен представител на ВМРО. Петко Пенчев от Варна е журналист, четник при Христо Чернопеев и Я. Сандански, член е на Серския окръжен революционен комитет, член на ЦК на ВМОРО, член на Демократическата партия.
Във вестник „Македония“ от 16 януари 1921 г. е отбелязано, че мемоарът на ЦК на ВМОРО до българския цар Фердинанд І е „съставен в Солун от професор Милетич, подписан и подпечатан от г-н Т. Александров като член на Централния комитет.“ Мемоарът е изпратен от Солун на 6 декември 1912 год. Той има следното съдържание:
“До Негово Величество Фердинанд I,
цар на българите,
в Солун
Ваше Величество,
След многовековни страдания бяхме честити да доживеем радостния ден да видим Ваше Величество в главния град на освободена Македония.
Крайната цел на въстаническата борба, която бе организирана от нашето население в Македония и Одринско, бе освобождението на поробената ни родина, за да може българския народ целокупно да заживее мирен културен живот. Нашата мечта – мечтата на българския народ – ето вече се сбъдва, и няма да има по-щастливи от нас, ако зарята на свободата огрее всички кътове на етнографическа България под българско знаме.
Узрели, че в тия съдбоносни дни, Ваше Величество еднакво с нас трепери за запазване на жизнените интереси на нашето българско племе, осмеляваме се да присъединим към израза на своята дълбока благодарност за стореното до сега от Ваше Величество, и израз на голяма тъга, която ни навява страшната мисъл, че почнатото освободително дело може би да се завърши с частно политическо разпокъсване на скъпото ни отечество Македония.
Известно е на Ваше Величество, че наскоро след злощастният Берлински договор се поставиха първите основи на революционното движение в Македония, тъкмо, защото населението ни веднага се проникна от убеждение, че далечната цел на една от силите, най-виновна за унищожението на С[ан]стефанския договор, е да се осуети обединението на целия български народ, като се откъсне от България най-съществената, най-ценната за нас част – Македония. Вътрешната революционна организация в пълно съзнание, че колкото повече време се губи, толкова по-мъчно ще се възвърне загубената през Берлинския договор, със скромните сили на поробения ни народ непрекъснато воюва и не даде покой на Турската империя до окончателното й разклащане.
Въпреки големите мъчнотии, с които Вътрешната организация трябваше да се бори и тук и вътре, тя неуклонно преследваше все една и съща свещена цел – да се опази българска Македония за българския народ целокупна, неразделна. Пред вид на очевидните грабителски замисли на околните държави и мъчното прямо освобождение на целокупна Македония с помощта само [на] българската военна сила, Вътрешната организация се спря на идеята за първо време да действува само за автономия на Македония, именно за да я спаси от разпокъсване. Тази идея се указва до толкова спасителна, че най-сетне и съюзните сега с България държави, до вчера открити и решителни неприятели на автономията я възприеха, и невъзможният до скоро съюз на балканските държави се осъществи. Както целият български народ, така също и ние тук, с възхищение посрещнахме новия съюз и в пълно доверие във Ваше Величество и славната българска армия ние неуморно се старахме да бъдем полезни на освободителното дело, без да правим разлика между съюзниците: нашата организация помагаше с всички средства и на сърби и на гърци. Ала за голяма наша жалост, едвам що се завърши окупирането на наши български земи от сръбската и гръцката армии, и вече се явиха признаци, които ни вдъхват страх за нашето национално бъдеще. Почнаха сръбски власти в Куманово, Кратово, Скопие, Велес, Прилеп, Охрид, а гръцки в Енидже, Воден, Лерин открито да съветват българина да се отрече от своето име, от своя род. Правят се приготовления, които сочат че чуждата окупация в нашите области не е само временна. Народът ни в Скопско, който героически до сега е поддържал револ[юционната] борба, вече основателно подозира, че може би ще бъде оставен под чужда власт. Радостта почва да се смесва с отчаяние и мисълта, че денят на успокоение, на мирна културна работа, който ни се пристори тъй близък, няма скоро да настъпи в нашата злочеста Македония.
В тия тежки дни на надежди и съмнения македонският българин съзира най-силна опора в патриотизма, мъдростта и решителността на Ваше Величество, доказани в много досегашни критически обстоятелства и толкова ценни в сегашните решителни за бъдещето на целокупна България дни.
За това Вътрешната организация, вярна на своя скъп завет, да работи за свободата на целокупна Македония, като излага пред Ваше Величество гореказаното, осмелява се да поднесе от името на измъчения ни народ молба, да се застъпи Ваше Величество с всички средства до край, да се избегне каквото и да е разпокъсване на Македония. Нека бъде Ваше Величество уверен, че за тази цел може да разчитва на помощта на македонския българин до последната му капка кръв.
От Централния комитет на ВМОР Организация
[Печат на ЦК на ВМОРО]65
По същото време организацията връчва мемоар на Централния Комитет и на българския министър-председател Иван Ев. Гешов, съставен също в Солун през януари 1913 г., гласящ:
“До Господина
Господина Ив.Ев. Гешов, председател
на Министерския съвет
Високоуважаеми Господин министре председателю!
Църковната борба, един от младите дейци на която сте и Вие, целеше, както знаете, културно обединение на българския народ. Ратниците на националното възраждане, съзнателно или инстинктивно, подготвиха и възкръсването на старото българско царство в неговите етнографски граници. И не се излъгаха. Пет години само след учредяването на Българската народна църква, – Екзархията, – Н[егово] И[мператорско] Величество царят освободител Александър II и братският нам руски народ, трогнати от страданията на българите, по силите на които не беше тогаз сами да унищожат турското владичество, предприеха паметната Освободителна война, която се завърши със Санстефанския мирен договор.
Както Ви е известно, според тоя договор почти всички български земи образуваха една политическа единица. Ала, за дълбоко наше съжаление, имаше европейски сили, които било поради интерес, било поради непредвиждане на бъдещето, в Берлин осуетиха Санстефанска България.
Санстефанска България стана от тогава всенароден идеал за българския народ и страшилище както за Турция, така и за християнските съседни нам държави. От тогава така наречената славянска опасност постоянно се мяркаше пред плахия поглед на гърка, и той си служеше с всички простени и непростени средства, за да задържи под своя духовен гнет част от българите и да не допусне политическото ни и културно обединение. Малко по-късно Австрия, за да отклони Сърбия от естествения й стремеж да обгърне в своите граници Босна и Херцеговина, хитро я тласна към Македония. Така щото и братска Сърбия стана враг на Санстефанска България. Ала най-голяма неприятелка на политическото обединение на българския народ беше, като непосредствено заинтересувана, Турция. На това се дължат преследванията на българите в пределите на Османското царство.
Присъединението на Източна Румелия към Княжеството дойде още повече да засили турската подозрителност, и преследванията против българите взеха широки размери. Тъй като с обединението на двете части от сегашна България се нарушаваше равновесието на Балканския полуостров, нашите християнски съседи още повече се разтревожиха и Сърбия предприе братоубийствената война в 1885 г. След неуспеха й в тая война с озлобление тя се нахвърли върху българска Македония, а нейната пропаганда в родната ни земя бе посрещната с открити обятия от турците. Не по-малка щета нанесе на народното ни дело и гръцката пропаганда, която, като се стараеше с всички средства да задържи под ведомството на Патриаршията и да гърцизира българските селища, едновременно услужваше на турците.
Така, Господин министре-председателю, всички окръжаващи ни народи се противопоставиха на тази политика, страданията на неосвободената част от българския народ станаха непоносими. Македонските българи, не можейки да реагират в границите на законите срещу насилията, прибягнаха до нелегална дейност и туриха основите на революционната организация. Последната, едновременно със законната отбрана, преследваше прямото или посредствено, чрез автономния етап, политическо обединение на всички българи. Така щото, както Ви е известно Господин министре-председателю, автономното начало е било средство, за да се спаси целостта на Македония. В същия дух работеха, до прогласяването на младотурската конституция, и всички български правителства с подкрепването на реформената международна акция, която водеше към автономия.
Но благодарение на стеклите се обстоятелства, обединението на българския народ в една държава няма да мине през автономния етап. След Ревалската среща турците, съзнавайки ясно, че рано или късно на Македония ще се даде автономен режим и че с това ще се подготви политическото обединение на българския народ, за да осуетят това обединение прогласиха младотурската конституция. Започнаха нови изпитания за българския народ. Известна Ви е, Господин министре-председателю, младотурската потисническа политика, която не пощади нито гърците в отоманската империя, нито сърбите в Стара Сърбия. Вследствие на тая жестока политика, революционната организация поднови преустановената въоръжена борба. Турянето подеднакъв знаменател българи, гърци и сърби от Стара Сърбия от една страна, албанското движение, което се яви с неимоверни претенции относно етнографските граници на Албания и което се насърчаваше от една велика сила и толерираше от известни турски кръгове от друга, предизвикаха общо опасение в балканските държави, което ги обедини. Още тогава се предизвикаха пречките, които ще прави тази велика сила на освободителното балканско дело.
Както и да е, застрашеното бъдеще на балканските държави и тежката съдба на техните сънародници в Турция предизвикаха сегашната война, която се свърши с бляскави победи на българското оръжие. Но в момента на най-голямата радост започнаха и страшните терзания на българския народ. Благодарение на факта, че нашата храбра армия държеше свободен гърба на съюзниците ни, като срази главните турски сили при Люле Бургаз и като спря при Чаталджа азиатските пълчища, нашите съюзници без големи усилия и жертви можаха да окупират две трети от Македония. Временното окупиране от сърби и гърци на български земи само по себе си не е заплашително в една съюзна война, като настоящата. Онова, което терзае нашия народ, е поведението на съюзниците ни спрямо българското население в окупираните от тях места. У тях като че ли се събужда с по-голяма сила старият страх от Санстефанска България. Поне предприетите от тях мерки ясно говорят за това. Гьрците се стараят да погърчават и постъпват, като че ли няма да изпразнят заетите от тях български околии: Костурска, Кайларска, Леринска, Воденска, Енидженска и част от Солунска. Със сърбите е същото. И те се стараят да посърбяват и да взимат мерки, които говорят че и те не възнамеряват да изпразнят заетите от тях български краища. Особено се държат като в окончателно завоювани земи в Прилепско, Кичевско, Дебърско, Скопско, Кумановско, Велешко, Тетовско и Гостиварско.
Всичките тия, потискани днес от нашите съюзници български краища, са дали и дават скъпи жертви за обединението на българския народ.
Сегашното тревожно положение в окупираните от гърци и сърби наши краища ни кара, Господин министре-председателю, да се обърнем към Вас и да Ви молим да не преставате да се застъпвате в тези съдбоносни и свързани с тежка отговорност дни с всички средства, с които разполагате за присъединението на всички български покрайнини към българската държава.
Не се ли постигне това, оставят ли се чисто български земи под сръбско и гръцко владичество, населението в тях, подложено на насилствено погърчаване или посърбяване, оскърбено в националното си чувство, ще се види принудено наново да подеме непосилната, неравна борба за своето освобождение. И никак не се съмняваме, че страданията на част от българското племе ще намерят отклик, както до сега, в нова, уголемена България, и пак няма да настъпят мир и спокойствие в царството, а следователно грамадните жертви, които даде целокупният български народ, особено през настоящата освободителна война, не ще постигнат напълно целта си.
Убедени, че схващате тежката отговорност, надяваме се, че срещу никаква цена няма да жертвувате части от българското национално тяло. От своя страна уверяваме Ви, уважаеми Господин министре-председателю, че за преуспяването на тези общобългарски въжделения ние сме готови да прибавим всички възможни жертви към ония, които Македония е дала в продължение на ред години.
С дълбоко почитание:
От Централния комитет на ВМР Организация
[Печат на организацията] 66
На 28 януари 1913 г. Д. Крапчев и Т. Александров, изпращат от Солун бърза телеграма до П. К. Яворов, с която го канят да присъства на срещата на дейците на ВМОРО, участници в Балканската война в Малгара, на брега на Бялото море за съгласуване на действията на четите с тези на армията и го известяват за предстоящото заминаване на дейците на организацията за срещата:
“Бърза. Пейо Яворов
Главнокомандующия генер[ал] Савов поканва всички четници, войници, доброволци и др[уги] да заминат незабавно [за] Малгара. Тия дни заминават от тука Александров, др[уги] войници, четници и организационни милиционери около 5 – 600 души. Аз оставам. Траянов телеграфира, [че] тръгнал с 5 души днес. Ела веднага [в] Солун!
Крапчев,
Александров”67
Траянов, за когото се споменава в телеграмата е царевоселския и пиянечки войвода Гога Траянов от с. Илиево, Малешевско.
От началото на 1913 г. Т. Александров е назначен от щаба на Македоно – одринското опълчение за началник на разузнавателния пункт в Щип, където под негово ръководство са предприети саботажни акции срещу сръбските окупатори. Запазени са негови рапорти от 26 май до 1 юни 1913 г. до щаба на МОО.68
На 1 февруари 1913 г., вече като началник на разузнавателния пункт в Щип Т. Александров изпраща нова телеграма до П. К. Яворов. Според него и Протогеров Матов е по-полезен за делото да бъде в София, тъй като Яворов като представител е претрупан с работа, но Матов не може да си представи да е в тила и настоява да е на предната линия на очертаващите се бойни действия със съюзниците, които все още предстоят. В щаба на 3-а Македонска бригада е необходим и другият член на ЦК Петър Чаулев и Т. Александров настоява да тръгне веднага:
“Пею Яворов, “Раковска” 126
Протогеров каза, [че] щом намира за нужно Матов, нека дойде, но [го] счита по-полезен [в] София.
Чаулев с тримата нека дойде веднага. Телеграмите получавам. Благодаря. Тук [има] строга цензура.
Александров”69

В продължение на няколко месеца кореспонденцията между двамата приятели прекъсва, а може би и да не е запазена. Разтревожен Яворов изпраща телеграма до Ефрем Чучков в Щип с питане за местонахождението на Т. Александров.
“Тодор там ли е? Защо мълчи?
Яворов”70
А през това време Одрин пада в ръцете на българската армия, като голяма заслуга за това имат и командваните от генерал Никола Генев доброволчески македоно-одрински дружини на Македоно-одринско опълчение, а водените преговорите между съюзниците и турците и пазарлъците между самите съюзници в Лондон се проточват. Докато главните български военни части са в Тракия и жънат победи след победи в Източна Македония се намира само 7 Рилска дивизия и действащите чети на организацията още от преди започването на войната. Сърби и гърци установяват своя администрация и настаняват войски във Вардарска и Егейска Македония, смятайки поради липсата на българска войска да предрешат въпроса с Македония. Турските власти при отстъплението си предават Солун в ръцете на гърците, доката 7 Рилска дивизия изчаква в подстъпите на града. Макар и с българско военно присъствие в последствие гърците бързо установяват свое управление в града. Докато е в Солун Т. Александров е арестуван от гръцките власти. След пускането му от ареста той се оттегля в Кукуш. От тук на 14 април 1913 г. изпраща пощенска картичка до приятеля Яворов, който покрай работата си в Задграничното представителство е и драматург и в Народния театър:
“Господин Пею Яворов в Народния театър, София
Драги Пею,
Честитявам на двама Ви празниците и Ви пожелавам земен щастлив живот и вечно благоденствие.
В събота на Лазарово Воскресение, вечерта прекарах 3 ч[аса] в гръцкия ІV участък в Солун. Надея се, ще дойде ред да си отмъстя и на тях, както на турците.
Мислех за Воскресение да дойда там, но неопределеното положение тук не ми дава да се отдалеча: не се знае кой ден и час може да се роди месия.
Сърдечен поздрав на г[оспо]жата, тебе, Чаулева и др[уги] познати там:
Т. Александров”71
Въпреки, че Яворовата кореспонденция с Т. Александров е оскъдна в архивите са запазени чернови на негови кратки съобщения и телеграми. От тях може да се получи информация и за връзките с албанските революционери. Четите на организацията и българските бежанци са посрещани в свободните вече албански територии с големи симпатии. В телеграма от П. К. Яворов до намиращия се вече в Щип Т. Александров той съобщава за отношението на албанците към назряващия сръбско – български конфликт:
“Същото положение. Исмаил Кемал заявява в “Албанише кореспонденц”: Албанците следят с голямо внимание ср[ъбско] – бълг[арския] конф[ликт] и желаят от все сърце победата на България.
Яворов”72
През пролетта на 1913 г. ВМОРО подготвя нов мемоар, като вижда новата опасност за бъдещето на Македония, която е вече почти напълно окупирана от сърби и гърци.
За предаване на официален характер на мемоарите, окръжните писма, пълномощните, съобщенията и другите документи на ВМОРО Т. Александров изисква от Яворов да му изпрати организационните печати. С телеграма от 25 април 1913 г. Яворов съобщава на Т. Александров, че изпраща само печатите на Скопския революционен комитет по охридския войвода и опълченец Пандил (Пано) Георгиев от Охрид:
“Т[одор] А[лександро]в, Щип
Двата скопски [печата] изпращам по Пано Георгиев, опълченец, 3 дружина. Известните тръгнаха [на] 23 май, навярно вече са пристигнали. Алексо ще тръгне, след като уреди домашните си работи с помощта на Изпълнителния комитет, за да не бъде много скъпо.”73
Но междувременно Т. Александров пристига в София и спешно иска да му бъде изпратен от Яворов и печата на Централния комитет. На 15 май 1913 г. той изпраща следната бележка:
“Двата печата – от Централния комитет и от Скопския револ[юционен] окръг, заедно с кутиите боя за тях Димко Х[аджи]кимов да ги занесе и предаде срещу разписка на Пею Яворов и разписката да донесе Вам.
Т. Александров”74
На гърба на бележката има отпечатани с червена боя двата печата на Скопския революционен окръг и този на Централния комитет на ВМОРО.
Още същия ден сдружената македонска емиграция в България връчва на чуждите дипломатически мисии в София своя меморандум. В него се излага “болезненото състояние на македонския въпрос” при новите поробители – сърби и гърци: “Българската черква, българското училище, българското име се преследват навсякъде и в лицето на всеки българин. Тия нечути насилия върху съвестта на българина се придружават и с едно явно и систематично ограбване на имота му и изнасилване на семейната му чест. Изложено на такива жестоки преследвания и ограбвания, населението с пълно право счита своите “освободители” за врагове и по-жестоки от турците притеснители. То чакаше след войната да се наслаждава на свобода и правов ред, а дочака по-тежка тирания и по-големи произволи”. В меморандума на представителите на българското население в Македония се подчертава, че “македонското население без колебание поведе борбата и високо издигна народното си знаме, за да види и се убеди цял свят, че то е и остава българско, и по език, и по съзнание, и по чевства и стремежи.” В него не се признаваха никакви “спорни места” и с възмущение се отхвърля “да бъде третирана част от него като разменна монета в политически комбинации за задоволяване на чужди и с нищо неоправдани притежания.”75 Т. Александров е в София заради връчването на меморандума и за подготовката на нов мемоар на ВМОРО. Новият мемоар е озаглавен като “Декларация на Вътрешната Македонска революционна организация” и носи дата 16 май 1913 г. От него е запазена само следната чернова:
“Тъкмо когато изстрадалото и борческо население на Македония бе се зарадвало, че с войната, наречена освободителна, се туря край на неговите теглила, тъкмо тогава то вижда, че отпреде му се изпречват нови изпитания – се тъй грозни и дори по-грозни от първите с въпроса за някакви „спорни земи“ в границите на Македония, т. е. на ю[г] от Шар планина и на с[евер] от р. Бистрица. И естествено, възмущението му е безгранично.
Как може да става спор за земи на онова българско население, което в старо време отвори очите на целия български народ като му даде четмо и писмо и превода на светите книги; което даде първото старобългарско просветително огнище – района на Кирил [и] Методиевия ученик Св[ети] Климент, откъдето се разнесе светлина и в днешна Велика Русия и в целия славянски свят; което даде двете старобългарски столици Охрид и Преспа и Охридската патриаршия; което даде първото голямо въстание против византийското иго в 1040 год. под водителството на цар Самуиловия внук Петър Делян с център Скопие.
И нали в ново време именно в Македония блесна първа искра за възраждането на българския народ, първа печатница (в Солун), първа печатна книга на народен език, нали тамошните българи зеха най-живо и първостепенно участие във величавата борба на целокупния български народ по църковния въпрос?
Особено пък може ли да става спор за земи на онова българско население, което в най-ново време изнесе на плещите си 20-годишна непрекъсната епическа борба за свобода с едно голямо въстание, каквото бе Битолското Илинденско въстание от 1903 год. с плеада борци и с безброй материални и човешки жертви, в това число и цели кланета (Щип, Кичево, Кочани), едно население, което тъй дълго време държа в напрегнато състояние и Турция, и България, и Европа, и което тькмо даде поводът, първопричината да се дойде до война, подета главно и преди всичко в името на неговото освобождение.
И в самата тая война цели тридесет хиляди доброволци, синове на Македония, се биха като българи било на македонските планини – на партизански начала, било из тракийските полета, организирани в редовни дружини.
При това, чудно нещо тоя спор идва, след като вече в недавнашно минало това население си е извоювало признание и санкция на неговата права кауза за Македония като българска област, цяла и неделима в държавни и международни актове, а именно: фермана за Екзархията от 1870 г., решенията на Цариградската международна конференция от 1876 г.; Санстефанския договор, па и Мюрцщегския проект и Ревелската програма.
Ние недоумяваме, що друго и що повече може да се иска от едно население, за да се види неговото силно развито национално и политическо самосъзнание и за да се чуе неговата воля да живее един неразделен живот с неговите родни братя.
И ако, въпреки всичко това, факторите от които зависи да решат съдбата му, ако го счетат за безчувствена маса, или за разменна стока, та рекат да го режат на части, за да задоволят сърби и гърци, неговите неприятели, които до вчера се биеха рамо до рамо с турците против него, против неговите прекомерни усилия за добиване политическа свобода и които и днес в окупираните от тях български земи за лишен път показаха, че са истински негови заклети врагове, – това би означавало да се върви в разрез с всяко човешко и морално право.
Ето защо Вътрешната организация, познатата изразителка на чувствата и интересите на това борещо се население, като счита неговата самоопределяща се воля за върховна воля и поради това, като не признава спорни земи, а само български земи в границите на Македония, дължи да заяви своевременно и категорично, че ако македонският въпрос не се реши така, както желае тя не ще прекрати своята революционна дейност и че във вихъра на борбата не ще се подвоуми да си послужи със сички възможни средства, с които би могла да разполага, без да води сметка ни за Женевска, ни за други международни конвенции.
От Централния комитет
на Вътрешната македонска революционна организация”76
По това българо-сръбските отношения стават все по-враждебни и навлизат в нова фаза, като след по-дребните инциденти в Македония се очаква кой от съюзниците ще започне пръв офанзивата срещу другия. От дълго време, по настояване на руската страна, определена за арбитър при решаването на спорните въпроси между съюзниците се подготвя българо-сръбска среща на високо равнище на министър-председателите Иван Ев. Гешов и Никола Пашич. В Петербург вече не се крият симпатиите на руската страна към Сърбия и към нейните домогвания за ревизия на договора. Сазонов изпраща инструкции (на 7, 13 и 14 май) към руския пълномощен министър А. Неклюдов, за да ги връчи на Ив. Ев. Гешов. В тях се препоръчва при териториалното разграничение да се прокара по-права линия в полза на Сърбия, като се отстъпят Струга, Крушево, Велес и Кратово. Правейки тълкуване на съюзния договор в смисъл, че в него “преобладавала идеята за разграничение на сферите на влияние над принципа на териториалното разграничение” Сазонов фактически от името на руската страна предаваше на Сърбия цялата спорна зона. Той съветваше българската страна да влезе в незабавни преговори по разграничението със сърбите и гърците. Това руско вмешателство в полза на сърби и гърци става веднага след току що подписания Лондонски мирен договор.
С телеграма, от която е останала само недатираната чернова, но навярно е от навечерието на предстоящата вече среща на Гешов с Пашич, както става ясно от съдържанието Яворов съобщава на Т. Александров и за заминаването на Петър Чаулев за Охрид. Тук Чаулев заедно с Милан Матов, след седмици, загърбвайки недоразуменията помежду си застават начело на Българо – албанското въстание, подкрепено и от македонските турци срещу сръбските окупатори. Яворов отново съобщава и за продължаващата все още правителствена криза и за получената информация за сръбските и гръцките настроения в навечерието на Междусъюзническата война (1913 г.), която както се оказва по-късно е неточна. Куражът на сърби и гърци не само, че не е спаднал, както пише Яворов, а дори апетитите им са неимоверно нараснали, а и пропагандната им машина е започнала да работи на пълни обороти и българите, въпреки фактите и до ден днешен ще се водят за агресори в тази война. А те всъщност само са очаквали българското нападение. Но това ще стане ясно само след дни. Яворов адресира телеграмата едновременно до Щип и до Солун, тъй като не е ясно къде ще бъде застигнат Т. Александров:
“Т[одор] Ал[ександров], Щип.
Щип. Солун
Чаулев замина. Кризата продължава. Среща уговорена, но денят още неопределен. Куражът на сърби и гърци чувствително спада. Те почват да си кривят устата за европейска намеса.
П[ейо]”77
Първата среща на българския министър-председател Ив. Ев. Гешов с тогавашния сръбски министър-председател М. Милованович се е състояла на 28 септември 1911 г. На нея се взема решение за създаването на Балканския съюз като договорът за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия бил подписан от двамата на 29 февруари 1912 г. Но това е вече минало и проблемите между България и Сърбия са вече други, а резултатите от тайната сръбско – гръцка дипломация ще станат ясни след около месец и половина. За да се изгладят противоречията със Сърбия непосредствено след подписването на Лондонския мир на 17 май 1913 г. е проведена втора среща между министър-председателите на Сърбия и България Никола Пашич и Ив. Ев. Гешов в Цариброд на 19 май през нощта. На срещата присъствували още Димитър Ризов, от българска страна и Спалайкович от сръбска. Бил обсъден въпроса за оповестяването на подписания Лондонски мирен договор и необходимостта от нова среща на министър-председателите на България и Сърбия, но този път като бъдат поканени и тези на Гърция и Черна Гора в някоя от четирите страни за изглаждане на съществуващите вече противоречията. На срещата не бил повдигнат въпроса за ревизия на сръбско – българския договор, за което настоявал в свои изявления Пашич, подтикван от руските дипломати. В момента в България правителствената криза все още не била разрешена и Гешов присъствувал на срещата след подадената оставка на правителството на 17 май 1913 г.
Докато се провежда срещата между Пашич и Гешов и се постигат договорености, българската делегация не подозира какво й се крои и коварството и двуличието на сръбската страна по отношение на България става известно по-късно. В Солун на същата дата е подписан съюзен сръбско-гръцки договор с тайно допълнение, военна конвенция и протокол за общи действия на двете страни срещу България, но това все още не е известно нито на българското правителство, нито на ВМОРО.
В телеграма от 20 май 1913 г. Яворов съобщава на Т. Александров в Щип получената успокоителна информация за състоялата се среща между Иван Ев. Гешов и сръбския министър-председател Никола Пашич:
“Снощи среща Гешев – Пашич [в] Цариброд. Решено [e] самоуреждане [на] среща [на] четирите съюзни президенти. Всичко добре [в] наш смисъл. Да пази Бог от интервенция десетина дни. За сега признаци малко.
П. Яворов”78
Същият ден – 20 май 1913 г. от Щип Т. Александров изпраща телеграма до Яворов, с която настоява да отпътуват за Щип костурския войвода Марко Иванов и велешкия войвода Милан Гюрлуков:
“Пею Яворов, “Раковска” 126
Веднага да дойдат Марко Иванов с Чеганец Гюрлуков.
Александров”79
Българските войски отсам Вардара и четите на организацията, по нареждане на Т. Александров започват да се прегрупирват за предстоящата схватка с бившите съюзници. Сърбите, усещайки че нещо се крои също започват предислокация на войските си от другата страна на Вардара, в Тиквешията. За раздвижването на сръбските войски и положението в Тиквешията разказва в спомените си Благой Видов. ВМОРО предупреждава околийския комитет в Кавадарци да се готви за предстоящата акция. Местните войводи Дончо Лазаров и Мишо Шкартов се завръщат в Тиквешията. Получават съобщението, че за Тиквеш се предвижват четите на П. Чаулев, Васил Чакаларов, дякон Евстатий, Карамфилов, Спространов и Милан Гюрлуков, които пристигат на 2 юни, а четата на Хр. Чернопеев се намира на левия бряг на Вардара. От 28 до 30 май се провежда околийска конференция в с. Бегнище, на която се решава да се вдигне Тиквешкото въстание. Още преди решението за въстание сръбските войски побягват панически от Криволак и Пепелище, като изоставят всякакво оръжие, включително и картечници, които после попадат в ръцете на въстаниците и са използвани против сърбите при всички техни опити за настъпление. Щабът на въстаниците се установява на Криволак, откъдето ръководи боя срещу сърбите.80
Събитията се развиват стремително. В нова телеграма от Щип още същия ден 20 май Т. Александров съобщава на Яворов за раздвижването на сръбските войски към Криволак:
“Пею Яворов, “Раковска” 126
Днес сърбите изпразниха казармите към Криволак. Щом се върне Кимов, прати незабавно големия скопски или и двата [печата] и стоте [кг динамит] от Будевски. Телеграфирай всеки ден важните новини.
Александров”81
След многото настоявания от страна на Т. Александров на 20 май Яворов изпраща кратко писмо до Будевски за уговаряне среща да получи оставения от Военното министерство динамит за предстоящите акции на Вътрешната организация:
“Уважаеми г-н Будевски,
На тръгване за Турско Каран[филов] остави 100 кгр. динамит, отпуснат ми от Воен[ното] м[инистерст]во за Револ[юционната] организация. Сега получих телеграма от Македония да го изпратя веднага там. Моля явете ми с една записка в Нар[одния] театър или ул. “Раковски” 126, кога да дойда да го взема.
С поздрав и почит
П. Яворов”82
На следващия още ден – 21 май Яворов съобщава спешно с телеграма от София до Т. Александров за подготовката на организационни чети за преминаване в Македония, заедно с прилепския войвода Иван Гюров и за политическата криза в България след оставката на Ив. Ев. Гешов и идването на правителството на д-р Стоян Данев. От Будевски Яворов не е получил още отговор за динамита на организацията:
“Т. Ал[ександров], Щип
Въпросните плюс Ив. Гюров тръгват на 23 сутринта. Чаулев също настоява да тръгне с други трима.
Криза. Разрешение след ден – два. Реконструкция или концентрация. Пресата начело с официозите категорична към съюзниците: или – или!”83
Явно след получен отрицателен отговор на Будевски Яворов бърза да съобщи на Т. Александров за направеното. От телеграфическото съобщение на Яворов е запазена само една задрасквана и корегирана чернова, в която съобщава за тръгването на Петър Чаулев за Щип и за сърдечното посрещане в Албания на българи, избягали от гръцки плен. От Валона информацията е изпратена от Григор Цилка, албанец от Корча, пастор и учител. Цилка учи в американско мисионерско училище в Битоля и Самоков и завършва теоложка семинария в Ню Йорк. Там се оженва за Катерина Стефанова, която учи за медицинска сестра. Съпругата му е отвлечена през 1901 г. от дейци на ВМОРО заедно с мис Елена Стоун. Яворов поддържа тесни приятелски отношения и с Цилка, което се вижда от Яворовия архив в ЦДА. Макар и лаконична телеграмата на Яворов от 22 май до Т. Александров съдържа важна информация:
“Т[одор] А[лександров], Щип
1) Освен другите, тръгва и Чаулев с троица. Кимов още [го] няма. На стоте [кг барут] май са пораснали криле.
П[ейо]
Положението неизменно същото. Общото положение неизменно. Цилка телеграфира от Валона. Десетина българи, избягали от гръцко заточение, срещнати братски во Валона. Банкет, от градския съвет, българско знаме редом с албанското над градския дом. В Северна Албания [има] силно противосръбско брожение. На охридска[та] граница албанците изклали и жеското обезобразили няколко сръбски стражари.”84
В архива има и друг запазен и недатиран вариант на тази телеграма на Яворов до Т. Александров, който поради различието ще цитирам цялостно:
“Т[одор] Ал[ександров], Щип
Утре тръгва Милан Матов с трима. Той носи материалите, освен стоте от Будевски, които са пропаднали. У Кимови няма, затова купих. Министерството формалности за десет дни, затова също купих.
Алексо се мотка с Изпълнителния комитет.”85
Битолският окръжен войвода Милан Матов е от Струга и е брат на Христо Матов. М. Матов е и председател на Битолския окръжен революционен комитет. Той е един от ръководителите на Охридското българо – албанско въстание срещу сърбите, което избухва през същата 1913 г. М. Матов остава кратки, но много ценни спомени за П. К. Яворов. 86
На следващия ден 23 май 1913 г. Яворов отново изпраща кратка телеграма до Т. Александров за полученото разрешение за връщането на Хр. Матов от фронта:
“Т. А[лександров], Щип
Христо телеграфира, [получил е] разрешение [за] връщане. Помогни чрез Протогерова. Телеграфирахме [до] Валона благодарност от организацията. Яви получаваш ли телеграмите.
П[ейо]
Положението неизменно. Турция демобилизира. От Румъния сравнително успокоителни новини.
П[ейо]”87
Но Хр. Матов не бърза да се завърне в София, а заминава за Щип. На 26 май той изпраща до д-р Владимир Руменов следното писмо: “Тук съм още. Рекох да си бава нарочно работите. Сега пък дружинния наш ме спира тук – за поръчки. Телеграфически помолих да ми позволи да ида; нека прати друг -, отговори – да съм стоел. Как и да е тези 2 – 3 дни ще замина макар и против неговото желание. Забавката досега ни бе: да сторим сичко, за да убедим хората да не оставят Скопие и Солун. Сърбите очевидно ни помогнаха. Нашите военни едногласно са на ум, че ще бием и гърци и сърби (ти това по-добре знаеш),а това естествено прави и нашите управници неотстъпчиви. До снощи изглежда, че за никой от четниците не бе тръгнал по пътя на отстъпките. За Гешова имаше едно съмнение, че бил се наклонил към разширен арбитър. Пиша ти нарочно за приключените редове, които или ще гледаш непременно устно да ги предадеш на Савов – Фичев или пък както си е на отделно листче. Целта е да се избегне предишната съдбоносна грешка – да се остави Мак[едони]я в ръцете на гръцки и сръбски войски. Основната грешка на прав[ителство]то – политическа наивност да вярват на вековни врагове сърби и гърци – се направи и от нашите военни. Защото колкото и да се вика против прав[ител]ството, ако военните не бяха направили за Мак[едони]я крупни грешки, друга щеше да бъде работата сега. А те направиха главно следните три грешки: 1. Не оставиха повече б[ългар]ски войски в Мак[едони]я и не зеха (по предварително съглашение) повече сръбски resp. гръцки. А можеше: щеше да им се дадат специални задачки, както на макед[онското] опълчение напр. (охраняване черномор[ския] или мрамор[номорския] бряг и др.). 2. Неизползуваха достатъчно Вътр[ешната] орг[анизаци]я – или макед[онското] население изобщо (на 50 б[ългарски] войника 500 души милиция – тогава – поради войската 50-те души) легитимна власт щеше да поставят в много макед[онски] градове и тогаз управл[ение]то прошарено. 3. Не превзеха Солун, а можеха (Стоянович им изгуби 5 – 6 дни, и сетне пътища не са знаяли). А ако беше земан Солун, пътят на Зап[адна] Мак[едони]я откъм Воден отворен и сърбите нямаше да смеят да кръшкат. Може би и това зло е за добро! С поздрав Христо Матов.
Тук бе Тод. Алекс[андров] и др[уги] войводи. Зехме известни решения и са вече в Щип: от там разпореждат. Там ще ида и аз.
П. П. Завчера тук дойде куриер. Казваше ми, че лично той е отивал нощно време в с. Малино (Куман[овско]). Изобщо отивам като куриер в Паланечко, Куман[овско] и пр., макар да има толкова сръб[ски] войски. Нашите селяни са били готови за забягване. Опасно е да не би в последния момент преди войната сърбите да изловат мнозина: сичките не могат.”88
Колкото и да не му се иска на Хр. Матов, но все пак се налага да замине за София, тъй като Яворов не може да смогне да изпълнява, както задълженията си в театъра, тъй и в ЗП. Двамата вече изпращат телеграма, с която благодарят на албанските си приятели за приема на бежанците от Македония. Тяхна телеграма от 8 юли бе открита в Държавния архив в Тирана, която е адресирана до “Валона, Албания”:
“От името на ВМОРО ние изразяваме най-горещи благодарности за братското посрещане на бежанците македонски българи. Това ще е още един залог за братско единство между нашите два народа. Да живее свободна и независима Албания в борбата си за свобода.
Представители: П. Яворов и Хр. Матов.”
На 24 май Яворов съобщава телеграфически на Т. Александров за изпращането на демирхисарския войвода Алексо Стефанов. Но явно желаещите да заминат за Македония не са малко, затова Яворов пита кого да подпомага Задграничното представителство:
“Т[одор] Ал[ександров], Щип
Алексо и др[уги] искат да тръгнат. Яви да се оказва ли съдействие на всички желаещи или само на нарочно повиканите.
П[ейо]”89
Същия ден Т. Александров бърза да даде нови разпореждания до Яворов за заминаването на другия член на Централния комитет Петър Чаулев за Щип.
“Г-ну Пейо Яворов,
“Раковска” 126
Чаулев, ако не заминава горе, незабавно да дойде тук.
Александров”90
Писмата между двамата все повече зачестяват. Въпросите, които имат да съгласуват стават все по-важни и по-важни. От кореспонденцията се вижда, че Вътрешната организация подготвя въоръжените си сили, състоящи се от чети, терористи и саботажни групи, които са приведени в бойна готовност. Нараства и нуждата от боеприпаси. Българските войски започват съсредоточаването си при Щип, Кочани и Радовиш, докато сръбските се изтеглят от другата страна на река Вардар. В писмото си от Щип от 25 май Т. Александров не крие намерението си да бъде наложена на всяка цена войната със съюзниците, дори и ако правителството на д-р Стоян Данев се опита да я избегне:
“Драги Яворов,
Получавам телеграмите и почти само от тях научаваме новини.
Сега почнахме да пращаме малки групи за нареждане разузнавателна служба, осигуряване каналите и др., а след 3 – 4 дена почваме да пращаме и четите от по 6 – 12 души за околия.
С Протогерова се разбираме досега напълно по всички въпроси.
Тия дни стигна една команда от 20 души пионери с малко пироксилин и др. Оставена е на разположение мен, за да я разделя и изпратя с четите.
Телеграфирах ти да пратиш 100-те кила динамит от Будевски и 25 сухи елемента, които можеш да купиш от Вебер.
Сърбите изпразниха Щип и казармите – сега са оттатък реката. Исках да телеграфирам за това, но има строга цензура – спряха телеграмата. Чакам най-скоро Матова, Чаулева, Гюрлукова, Алексо, Марко и др.
Тука намерих годеника на г[оспожи]цата, с която се запознах у Вас. Поздравих го от страна на г[оспожи]цата и тебе. Той заминава утре за Кочани и ме задължи да Ви поздравя от негова страна. В Щип – Кочани пристигнаха вече цялото опълчение и осмата дивизия. Тия дни се очаква още 7-а дивизия – всичко 100 – 120000 д[уши] – ІV армия на генер[ал] Ковачев, който се очаква в Радовиш. Военните предполагат, ако се опитат главните сръбски сили от Скопие, Куманово, Паланка да се отправят от Кюстендил за София, да ги склещят на тясно и вразумят.
Тука се мисли, че войната е неизбежна: само така се решават да пращат вече четите и да разрешават и за атентати.
Разбрахме се с някои военни: и ако се опита правителството да избегне войната, ние оттук да я предизвикаме и наложим. Затова има нужда редовно да ни уведомяваш телеграфически как вървят работите, особено за войната, за да не пропуснем сгодните моменти.
Сърдечно поздравявам тебе, д-р Кръстев и всички познати там:
Т. Александров
Снощи се изтресе тук и Дан[аил] Крапчев с Петър Мончев. Изскубвал се из Солун, когато гърците замислят арестите.
Същи”91
Както се вижда от писмото на Т. Александров Яворовите телеграми се оказват главното средство за осведомяване и той настоява непрекъснато да бъде държан в течение на ставащото в София, за да не се изпуснат сгодните моменти за започването на войната. Пак по този повод Т. Александров настоява в телеграма от Щип от 28 май Яворов да абонира пункта в Щип за български вестници:
“Раковска” 126, Пею Яворов
От тръгналите никой не пристигнал. Алексо нека тръгне веднага, като вземе всичко освен пушки. Изпращай само извиканите и много способните. Пращай абонамент един месец “Мир”, “Поща”, “Дневник”!
Александров”92
На 30 май, отново от Щип Т. Александров изпраща последователно две телеграми до П. К. Яворов за нуждата от динамит, сухи елементи и фитилни запалки и за очакваните чети на П. Чаулев, Милан Гюрлуков и Алексо Стефанов. В първата бърза телеграма Т. Александров пише:
“Бърза, “Раковски” 126,
Пею Яворов, предст[авител] на организацията.
Чакам най-бързо Чаулева и Орлуко, Лексо и др[уго] изпратете незабавно стоте от Будевски, 24 сухи елемента, 15-тях топли от Кимови, “Ц[ар] Симеон” [№] 100 и 100 Тюфекчиеви фитилни запалки от полковник Топалов.
Пунктов нач[алник] Александров.”93
И във втората Т. Александров отново настоява:
“Раковска” 126, Пею Яворов
Изпрати с[т]оте [кг динамит от] Будевски и 25 сухи елемента веднага.
№ 26, за пунктов началник Александров.”94
Същият ден от Щип тръгва за София делегация от двама свещеници, представляващи българските бежанци да искат помощ за изпадналите в нужда българи. Т. Александров се възползва от открилата се възможност и изпраща по тях подробно писмо до Яворов, с което след като ги препоръчва отново иска взривни материали и дава последните си разпореждания и подробни обяснения за получената заповед от Щаба на Македоно – одринското опълчение за предприемане на саботажни акции срещу бившите съюзници. Войната за довършване на освождението на Македония и за обединението на всички български територии се оказва неизбежна. Часът на саможертвата за Тодор Александров всеки момент ще удари:
“Драги Яворов,
Две – три телеграми ти дадох, за да пратиш веднага: динамита, 20 – 30 сухи елементи, фитил со запалка от Тюфекчиев, но от тебе никакъв отговор.
Имам поверително от Щаба на опълчението, по заповед на Главната квартира, да разпоредя да се предприемат разрушаване на ЖП мостове, водоснабдит[елни] кладенци и др[уги] постройки на линиите: Велес – Скопие, Скопие – Митровица и Скопие – Куманово. Виждаш, че с тия и др[уги] подобни атентати могат да ускорят и даже наложат войната. Пратих хора в Кумановско, но не мога да им вярвам на тях, както на себе си. Аз трябва да замина да се самопожертвувам, но да наложа тая война, чрез която ще успеем да се обединим: да земем всички бълг[арски] земи от Македония, както наречената от бълг[арското] правител[ство] “Спорна” зона, тъй и Солун со всички бълг[арски] околии до него.
Моля те изпрати незабавно означените неща и окръжния печат от Скопско, ако се е върнал Димко Кимов.
Матов защо не идва още?
Аз пращам телеграмите без пари – официално, с номер. И ти пращай така служебни телеграми!
Пиши веднага някои новини!
Сега стигна щабът на 7-а Рил[ска] дивизия, която е към Радовиш – Струмица.
Днес се заловиха в Кочанско преоблечени двама сърби – офицерин и подоофицер за разунав[ателна] цел. Докараха ги тука. Холерата върлува в 8-а дивизия. Досега поболени 300 д[уши], умрели 70 – 80 д[уши].
Приноситeлите двама свещеници са делегация от бежанците тук – да правят постъпки за облекчение участта на интернираните им домашни.
Упъти ги де да отиват и ако стане нужда на тръгване, дай всичко 40 – 50 лева.
Сърдечно те поздравявам.
Т. Александров.”95
Определеното за подготовката на военните действия време недостига. Саботажните групи на организацията изпитват нужда от все нови и нови доставки на взривни материали. С много бърза телеграма от 5 юни от Щипския пункт Т. Александров за кой ли път настоява за едно и също и пита кога най-сетне ще пристигне и нужния навсякъде за момента Христо Матов:
“Мн[ого] бърза.
Представител на Организацията, Пею Яворов, “Раковска” 126
Защо не изпрати още нещата от Будевски, 20 сухи елементи и др., които ти исках с две телеграми и 2 – 3 писма. Необходими са веднага. Кимов върна ли се [от] Деде Агач? Христо търгна ли? Отговори веднага със служебна телеграма!
№ 36 Пунктов началник в Централ[ния] комитет на организацията
Т. Александров”96
На 5/18 юни 1913 г. в София Яворов съставя съобщение на Задграничното представителство на ВМОРО до вестниците за изпратената декларация от Централния комитет на организацията със предупреждения, както към българското правителство, така и към представителите на великите сили за подновяване на действията си. Вътрешната организация отново декларира публично, че не признава, съществуващата в българо – сръбския договор “спорна зона” и разрешаването на македонския въпрос несъответстващо на желанията на населението в Македония:
“Вътрешната македонска революционна организация изпрати на българското правителство и на представителите на великите сили декларация, в която след едно историческо изложение тя заявява, че не признава като спорна никаква част от страната. Декларацията завършва с думите: “Ако македонският въпрос получи противно разрешение на желанията на населението, организацията не ще преустанови своята революционна дейност и увлечена в борбата, не ще се поколебае да си послужи с всички средства, с които разполага, без да държи сметка нито за Женевската, нето за каквато и да е друга международна конвенция.”
Представителството на организацията”97
На 10 юни нова телеграма от Щип с разпореждания и пак за взривни материали и абонамент за български вестници, и опасения, че информацията достига бавно:
“Раковска” 126,
Пею Яворов, представител на организацията
Изпрати веднага бомбите. От Кимова не търси сухи елементи от тях. Отговори на писмата, изпратени по [Мише Коцев] Бачо по пътник до Кюстендил и по арх[иерейския] наместник в Кратово. Запитай Бачо защо не [е] предал важното писмо, което му даде управителят на тръгване. Телеграмите ти идват по поща за 5 – 8 дена. Абонирай за пункта тук за 1 месец “Мир”, “Поща”, “Дневник”.
№ 43 Пунктов нач[алник] Александров”98

Чрез телеграмите Яворов получава така нужната информация, с която трябва да подготви и българското общество за предстоящите действия срещу бившите съюзници. Непрекъснато пристигат сведения за сръбския терор над българското население в цяла Македония. В бърза телеграма от Щип от 15 юни Т. Александров известява за получените най-сетне взривни материали и съобщава за извършените жестокости над българите в Кумановско и Светиниколско от известният сръбски злодей бившият войвода майор Ранкович. Т. Александров настоява пред Яворов изпратените сведения да бъдат съобщени и на министър-председателя д-р Стоян Данев:
“Бърза.
Пею Яворов, представител на организацията, “Раковска” [126]
Получих елементите, запалките, колелото и др. Сега пристигналият бежанец Траян Стойков от с. Павлещенци, Кумановско, разправя, че на 20 май вечерта сърбите обесили павлещенския дългогодишен организационен ръководител Ицо Стоилков. Те заловили след това и самия Траян, затворили го в училището, за да обесят и него по-сетне, но той скочил от един прозорец и едва успял да се спаси в тъмнината сред града от куршуми.
Обесен е и Наце Неманишки в с. Свети Никола. Има избесени и избити мнозина други ръководители, но имената им не могат се научи. Сръбският майор Ранкович събрал в с. Малиново населението от 10 села и след като набил пред всички родителите и жените на бежанците и опълченците от тия села и псувал всичко българско, заповядал на войниците си: 1) да ограбят имотите на бежанците; 2) да запалят къщите им и 3) да обезчестят жените и децата им. Заповедта се изпълнявала както от войниците, тъй и от сръбските четници, разбойници от сърбоманските села в Кумановско. Положението на българите там е ужасно.
Доложи президенту Даневу!
№ 49 Пунктов начал[ник] Т. Александров”99
Същият ден (15 юни) Яворов бърза да извести Т. Александров с телеграма, от която е останала недостатъчно ясна чернова за получената сръбска нота и за правителствената криза в България:
“Т. Ал[ександров]
Кризата трае. След разрешаването й ще се отговори на сръбската нота. “Мир” пише: … Алб[анският] в[естни]к пише …”100
За три седмици кореспонденцията между двамата секва. Българската армия, Македоно – одринското опълчение и четите на ВМОРО са в решителна схватка по бойните полета без никакъв съюзник. Срещу тях се изправят обединените сили на бившите съюзници – сърби, гърци и черногорци. От север навлизат в българска територия също готовите за плячка румънски части, а от югоизток турските войски и озверелия башибозук се завръщат в освободените и гарантирани с Лондонския мирен договор земи в Източна Тракия. На 25 юни Яворов заминава за назначението си в Кочани, където е неговата част с издаден му открит лист от Изпълнителния комитет на македоно – одринските братства.101 Участва в сраженията, като непрекъснато снове от бойните позиции в Кочанско и Малешевско до Кюстендил, изпълнявайки и организационните си задължения. На позициите по върховете на “Сива Кобила” в тези дни Яворов се среща с приятеля си Неделчо Тополов, който по-късно разказва за тази среща: ”Видяхме се. Очите му бяха двойно почернели и главата оборена. Оня възторг, онова пламенно възклицание, което беше обзело поета преди години, беше отлетяло. Нито следа от предишния Пею. Държеше ми ръката едва, едва, без да я пусне, а устните конвулсивно се свиваха. – Изплаках сълзите си от петнадесет дни – каза той – и днес нямо гледам тая шир към Щип. Ето тук е Виница, а там виждаш Кочани; ето Ежово поле, а там малко по на запад Вардар и Велес – ще ли ги видим пак? – Едва промълви той. – Приказвахме и приказвахме, но какво ли … думите се теглеха като с криково въже из устата и мълком съзерцавахме жестоките пристъпи, които се водеха под краката ни на “Повиен” и вляво на “Калиманица”. – Нашето племе е нещастно – додаде той. – жестока е орисницата на българския народ. Усилията на десетки поколения се разбиват на прах и съдбата на хиляди същества – деца и жени – е трагична. – И зави се той като че ли с черна, непроницаема тъга и млъкна… И така, загърнат и замълчан, го срещнах да щапа с бастун в ръка по булевард “Дондуков” след войната. Спряхме го с Ив. В. отбихме се в сладкарница “Роза”, но той, загънат, мълча…мълча, за да отнесе тъгата на цяло племе в гроба – “в нощта, студена непрогледна нощ”…102
На 4 юли 1913 г. Т. Александров изпраща кратка бележка вече от София до Яворов, който по това време е в Кюстендил. С нея го моли да отпусне парична помощ за изпадналите в нужда оголели и обосели бивши войводи Лазар Тодоров Фертика и Владе Марчев:
“Драги Яворов,
Моля те, дай на Лазар Тодоров (30) тридесет лева за лична издръжка срещу разписка.
С поздрав Т. Александров
P. S. Имай добрината да дадеш 30 лева и на Владе Марчев за обуща и панталони.
Същи”103
На 14 юли 1913 г. Т. Александров отново е на позицията “Сива Кобила” в Плачковица планина, от където изпраща кратка бележка до Яворов, написана върху визитната му картичка. С нея го упълномощава му да приеме архивата на ВМОРО от Министерството на вътрешните работи, прибрана там след самоубийството на Тодор Лазаров.
“Господин Пею Яворов,
Знаеш, че след самоубийството на непрежалимия Т. Лазаров во военния съд прибрали архива организационна, оставена на съхранение от Лазаров и мен у бр[атя] Х[аджи]кимови. Чел си, вярвам, и писмото завещание, оставено от Тодора, с което упълномощява мене да прибера и запазя архивата и всичко оставено от него.
Моля, имай добрината, да направиш постъпки пред г. министъра на вътрешните работи да благоволи да разпореди той, щото тая архива да бъде предадена на тебе, за която цел ти изпращам и приключеното пълномощно.
Сърдечно те поздравявам:
Тодор Александров, нелегален окръжен на Скопския р[еволюционен] окръг и член в Централния комитет на Вътрешната М. О. Р. Организация.”104
Необходимото за тая цел пълномощно, изпратено с визитната картичка на Т. Александров има следното съдържание:
“Пълномощно
Упълномощавам г. Пею Яворов – задгр[аничен] представител на Вътрешната М. О. Р. Организация в София да прибере, вместо мен от прокурора на полевия военен съд там организационната архива, взета от къщата на бр[атя] Х[аджи]кимови, живущи [на] ул. “Цар Симеон” № 100, по случай самоубийството на представителя на В. М. О. Р. Организация – Тодор Лазаров.
Упълномощил: Нелегален окръжен на Скопския револ[юционен] окръг и член в Центр[алния] комитет на В. М. О. Р. Организация:
Т. Александров
Сива Кобила, 14 юли 1913 г.
[Печат: “Скопски революционен окръг”]”105
Отново от Сива Кобила в Плачковица планина на 19 юли 1913 г. Т. Александров, преди да замине на позицията “Черната скала”, където са полковник Ал. Протогеров, Хр. Матов и полковник Петър Дървингов съобщава на Яворов за поверителния си разговор с воения лекар д-р Владимир Руменов, “който има възможност да научава тайни” за отношението на Сърбия и Гърция по въпроса за автономията на Македония и надвисналата опасност от дележ на Македония:
“Драги Яворов,
Пратих ти едно писмо и пълномощно за изтегляне [на] организ[ационната] архива от военния следовател там чрез Мише Коцев Бачо, по войника Шекеранов. Ако си го получил, разпореди се!
На тръгване за границата срещнах д-р Руменов, който има възможност да научава тайни. Той ми разправи някои работи и добави, че автономията сега ще бъде от вреда за нас, защото ще я прилагат сърби и гърци и ние пак ще останем изиграни во всяко отношение. Вън от това, той каза, че засега никоя от силите не иска да рискува нищо за нас, за да ни спасява. Австрия казва: “Дайте една голямо победа, за да се намеся”, а изглежда, че ние нямаме вече войска, за да ни даде подобна победа; Турция още не е изтикана зад Енос – Мидия, при всичко, че наглед всички сили се съгласиха на това и пр. и пр.
Изглежда, че в 5-дневно примирие ще се свърши всичко с дележ, като гледат нашите да грабнат колкото е възможно по-голямо парче. Генадиев е казал: “Ще режем ръце, крака, за да запазим, каквото можем.”
Днес – утре аз отивам при Матов, Дървингов, Протогеров и др. Но и ние там не ще можем да вземем някакво последно решение, защото не сме в течение на всичко, което става там и на отношенията и разположенията на силите към нас. Ти не писа тия 2 – 3 деня, пък и да пишеш, всеки ден може да се изменя положението. Все пак добре е да пишеш чрез Стойчев или чрез Тодор Х[аджи]костандов, содажия [в] Кюстендил.
Тука е грозен студ. Заледен съм.
Привет: Т. Александров.
P. S. Ако срещнеш кукушкия кмет – Анго Попов, кажи му, че той, заедно с Хр. Делчев, Мицо Търпанов, Вано Палазов и др., ако намерят за добре, могат да раздадат на крайно бедните кукушки бежанци всички организационни пари, оставени на съхранение у последните двама, които вярвам са ги донесли со себе. Поздрави ги всичките.
Същи.”106
По това време, както се вижда от това писмо на Т. Александров, пък и от обширните писма на Хр. Матов организацията възлага големи надежди на д-р Никола Генадиев, родом от Битоля, лидер на Народнолибералната (стамболовистка) партия, министър на външните работи в наскоро сформираното правителство на д-р Васил Радославов. Ще минат 10 години и Т. Александров ще нареди ликвидирането на този бележит българин, “станал вреден за българските интереси” през есента на 1923 г. Обвити в мъгла и хиляди неясноти български времена и нрави!
Но до 1923 г. е още далеч, пък и не всички ще доживеят до далечната и страшна година след едно десетилетие. На прага е първата българска национална катастрофа.
От позицията “Черната скала” на 18 юли бележитият Христо Матов също споделя с Яворов страховете и надеждите си. Макар и вече известно това негово писмо, тук ще го цитирам изцяло тъй като това помага да се изяснят редица важни моменти от свързаните с освободителните войни събития. Тук и Матов чертае нови планове за бъдещето, очаквайки и той националната катастрофа:
“Драги Яворов,
Получих писмото ти от К[юстенди]л. На 15 срещу 16 аз бях при Протогерова на позициите – и там спах. Казаха ми и той и Крапчев, че сте тръгнали за София с Г. В. Радев и Кр. Станчев. И Крапчев настояваше да дойда и аз в София, както пишеш и ти. Мен не ми се идва сега, преди седмица – още по-малко. Подир някой ден ако стане примирие и ако положението върви – поне относително – към подобрение, тогаз друго нещо.
Ето моето мнение: Казах го на Протогерова и Крапчева – почти на един ум бяхме с тях след моите обяснения, а вярвам, че и с тебе и Кр. Ст[анчев] и др. не ще бъдем по принцип на различни мнения.
1. Нищо не трябва да предприемаме, което би било по принцип против едно убеждение и решение на бълг[арското] правителство и на опоз[ционните] шефове, които – както виждаш постоянно се съвещават и дружно работят. Подир тая война с тия жертви, които даде бълг[арският] народ, и при това критическо положение, една наша отделна политика не може да се оправдае и да даде резултат. Каквото вършим трябва да бъде в съгласие с офиц[иална] България, а не против нейното желание. (Говоря за сега само, а не за след време).
2. Един вик за автономия би бил – при днешното положение – най-желателен, но за това трябва да се вземе съгласието на офиц[иална] България, а тя ще си даде съгласието: а) ако види, че е възможно да се реализира такъв план, т. е. ако Тройният съюз и Англия биха поддържали, също и Румъния; в) ако не се даде само повод и подтик на Гърция и Турция да постоянствуват да искат автономия за Одринския вилает и за Ю[жна] Тракия изобщо. (В „Утро“ от 17 т. м. личеше телеграма от Берлин, че в диплом[атическите] кръгове божем повече замислювале подобно нещо).
3. Било, че се съгласи офиц[иална] Бълг[ария] да се ратува за автономия, било че не се съгласи едно организиране и раздвижване от наша страна е много уместно и трябва да стане. Чрез това ще може до някъде да се отбиват гръцки и сръбски лъжливи агитации в странство, а може и да се добият полож[ителни] резултати. Раздвижването горе – доле си го представлявам така: а) пак декларации от братствата, б) пак декларации от организацията, в) и още повече – раздвижване на бежанците: депутации от граждани и рев[олюционни] ръководители (каквито сигурно са мнозина между бежанците) начело с попове и владика) от мак[едонски]те) се пращат в Лондон, Виена, Рим, Прага, П[e]т[eр]б[ург], Москва; Протести писмени и шествие от бежанците из София покрай европ[ейските] пьлном[ощни] министри и под.
4. Съобразно с междунар[одното] полож[ение] и с целите на офиц[иална] България, раздвижването на македонците ще преследва ето що: а) да представи пред Европа, че колкото по-големи части от Макед[ония] останат под сърби и гърци, толкоз повече и толкоз по-сигурно европейците ще бъдат свидет[ели] на нови теглила и нови кървави борби на Балканите, б) Автономията – колко годе спасително средство, в) да се представят изстъпленията на гърци и сърби, г) да се разбере, че предпочели бихме австр[ийско] покр[овителство] и дори Австр[ийска] окупация на Македония пред тегло от гърци и сърби и др. под.
5. Аз сега не съм в състояние напълно спокойно и следов[ателно] правилно да преценя бъдащето наше полож[ение]; затова са потребни и повече умове збрани наедно. Но колкото бих могъл да преценя, предпочитам австр[ийско] покров[ителство] и австр[ийска] окупация пред сръбско и гръцкото. При тая измяна – на сърбите особенно – у нас друго чувство не може да говори освен чувство на омраза и отмъщение спрямо тях.
6. Трябва да се отбива у бълг[арските] големци всяка помисъл за отмъщ[ение] на сърбите подир някоя и друга година. Изгубеното за българщината сега, трябва да се счита изгубено почти за винаги. Подир 5 год[ини] младежта ще бъде посърбена и погърчена; теглилата башка. Затуй сега каквото може да стане – да стане, макар чрез Австрия или под Австрия.
Обаче ако е невъзможно да се съгласи Австрия да ратува за автон[омна] Македония и ако едно завзимане на Македония от Австрия влезе подире си като условие Sine quo non и подчиняване досегашна свободна Бълг[ария] под руско влияние (предполагат, че завзимайки Македония Австрия ще подчини и Сърбия), тогаз трябва да се оставят бълг[арските] държавници свободни да си решат тоя тежък въпрос и те сигурно ще го решат в смисъл: да се запази независимостта на досегашна България, па макар и да препадне под гърци и сърби цяла Македония.
7. Разни. Депутация от бежанци да отиде формално да иска намесата на Австрия. Ако за това е потребно непременно – униятство, (т. е. припознаване папата за духовен глава, а догми и обряди – православни, да се възприеме и това: то ще даде възможността на Австрия да се застъпи за църк[овно] – учил[ищна] автономия, а възможно е – пресно бидейки – да стреснем Русия, та по да води сметка за българо – макед[онските] интереси. Впрочем като познавам сръбските насилнически инстинкти и средства, съмнявам се и в униятството като ефик[асно] средство: сръбските власти ще накарат селяните да не купуват от гражданите – българи. Служи си с куриер до тука. За наша ориентировка най-ценни са първите сведения от там: има ли и как стои международно въпроса за автономията; има ли и какво съглашение с Австрия и др. Срещай се по-често със Станишев. Той нека се вижда с Генадиева.
Англичани, сърби, гърци и др. ще искат най-сетне да ни се възвърнат местата до Мидия – Енос, за да ни ограбят по-добре в Македония. Дайте да се разбере, че главно и преди всичко, ни интересуват земите в Македония и че, ако може да се земе нещо повече в Македония пряко или под вид на автономия, нека не се настоява да се земе всичко към Мидия – Енос: това открито да се изтъква – като аргумент поне – пред авгличани, а може би и пред руси, които имат интереси към Мраморно море.
На Калиманския така големи жертви дадоха тия 2 дни сърбите. Пехчево напуснаха гърците; изобщо добре сме.
Поздрави Милетича, Георгова, Станишева и др. Яка им душа в тия моменти.
С поздрав твой Х. Матов
По приносящия настоящето А. Филипов очаквам писмо. Нему можеш да повериш тайни; бил е рев[олюционен] ръководител в Скечанско.
Р. S. 1. Не е сега Гешов – Данев та да ни изпросят пари за депутации по Европа; сега е Генадиев – други полюс в това отношение.
2. Добре е да се състави настоятелство от бежанците.
3. Питай Туша Делииванов и Ив. Х[аджи]николов, да ти посочат по-добри граждани и особено рев[олюционни] ръководители от Кукуш, Гевгели, Дойран и др. места.
4. На 17 в 2 – 3 1/2 ч. след пладне съсипани бидоха гърците между Лешко – Кадийца – Струма: кръстосан огън от три страни. Наши разезди към Радовиш и Струмишко и Петричко.
5. Чухме за пет дневно примирие.Не ми фаща око да могат да се разберат по границите – за да стане мир.
Както дадоха сърбите премного жертви на Калиманци и както гърците са подгонени, ако има гранати, надали е добре да не се продължат действията.
Същи Х. М. “107
Т. Александров в писмо от тези дни до Яворов (, който до 8 юли се намира в Кюстендил) също чертае нови пътища за разрешаването на българския национален въпрос и споделя опасностенията си от рухването на надеждите за обединение на българския народ войните:
“Драги Яворов,
Сърцето ми се къса от скръб и яд, като гледам как рухват общонародните идеали и какво грозно бъдеще ни готвят нашите държавници и особено нашето военно командуване. Вярата в българския войник не съм изгубил и изглежда докрай няма да я изгубя, но висшето командване виждам, не умее да използува тая отлична сила, а дипломацията ни хич я няма. Там е именно нашето нещастие.
Спомням си думите на един консул, казани на наши другари в Битоля след въстанието от 1903 г., а именно: “Права кауза защищавате, юнаци – силни сте, но ум нямате, за да използувате тия си преимущества пред противниците.”
От казаното дотука не мисли, че съм отчаян песимист. Аз ще продължавам да се надея, че накрай ще възтържествува нашата права кауза. И защо да не допускам това, когато на Балканите са преплетени толкова много интереси на малките и големи държави? Ако Албания получи своята свобода, когато най-малко се надееше на това, защо ние да не се надяваме да сполучим нашето национално обединяване, след толкова жертви и след толкова усилия, направени от целия народ?
Викаш ме да дойда в Кюстендил. Неудобно е, мисля, да идвам там сега, когато се подкачиха военните действия, макар и да не напредваме много, поради което и аз не съм много зает.
Необходимо е, струва ми се, че да има наш другар в София, който да следи развоя на събитията и да ни държи в течените на всичко, за да сторим потребното, когато е удобен моментът.
Повече от военните тук открито се изказват за автономията на Македония, за да се запази от разпокъсване. Разбира се, че пред две злини и ние ще предпочетем по-малката. Когато настане време да си кажем и ние думата ще трябва да пратиш специален куриер да ме извикаш, за да сторим нужното. Виждаш, че ти трябва да си в София непременно.
Много се ядосвам, че аз останах в щаба на 8-а дивизия, а не влезнах вътре. Крапчев ти е разправил, че искахме да влезнем към Велешко – Скопско, когато Криволак беше паднал, но, едно, генералът малко се противеше на това, а, друго и главно, скоро дойде отстъплението от Вардара и престъпното бягство – 150 км на цялата 4-а армия, което е и фатална грешка, източник, може би, за всички наши нещастия. Не е чудно да бъде от полза за каузата моето оставане тука.
Поздравявам те най-искрено:
Т. Александров
P. S. Благодаря ти за сарделите, шоколада и сливовицата.
Т.”108
Въпреки българския героизъм на 28 юли 1913 г. с Букурещкия мирен договор България е сполетяна от първата национална катастрофа. Рухват надеждите за обединение на земите и народа ни въпреки многобройните победи и жертви.
В дните след катастрофата за изпадналите в нужда организационни дейци Т. Александров непрекъснато настоява пред П. К. Яворов, който държи и касата на ВМОРО за отпускане на парична помощ на Владимир Марчев и на войводата Владе Сланков на 30 юли 1913 г.:
“Драги Яворов,
Дай Ципушеву 30 лева за издръжка Влад. Марчев в Кюстендил и на Владе Сланков 40 лв. за дрехи и 50 лв. за издръжка от 1 – 15 август.
С поздрав Т. Александров”109
А на 4 август 1913 г. вече от София върху визитната си картичка Т. Александров отново настоява за отпускане на парична помощ за войводата Кръстьо Лазаров и за издаване на удостоверения на неговите четници:
“Г. Пею Яворов, ул. “Раковска” 126
Драги Яворов,
Дай на Кръстьо Лазаров1 (100) лева за дрехи, обуща и вр[еменна] издръжка, срещу разписка.
Напиши и 2 удостоверения на Тодор Чавдаров и Денко Сомов, р[одо]м от Казанлъшко, войници от 8-а пионерна дружина, отишли по заповед с четата на Кръсто Лазаров от 2 . ІV. до 4. VІІІ. 1913 г. – с печата на Представителството.
Къде се криеш, та хич те няма?
В каф[ене] “България” отивам често, но и там не идваш?
Сърдечно те поздравявам: Theodore Alexandroff”110
След несполучливия завършек на Междусъюзническата война 1913 г. и първата национална катастрофа за България ЦК на ВМОРО отново изпраща делегации в Европа, които да изложат пред съответните правителства искането на организацията за автономия на Македония и да се защитят правата на поробените българи. В двете делегации от август 1913 г. влизат проф. Л. Милетич, проф. Ив. Георгов, проф. Димитър Михалчев, проф. Никола Милев, Григор Василев, проф. Александър Балабанов и Тодор Павлов. Инструкциите делегатите получават от Т. Александров след съгласуване с Христо Матов, а пълномощните им са изработени от задграничните представители П. К. Яворов и Хр. Матов. Т. Александров решава и сам да участва в преговорите за намиране на съюзници срещу новите поробители. В писмо от 1 август 1913 г. на Т. Александров до Григор Василев, след като излага пълномощията на делегатите дава инструкции каква позиция да заемат те в Англия, Франция и Русия: “с дявола биха отишли македонците само да не останат под гърци и сърби, които рамо до рамо се биха с турците против българските революционери”. А в Австро-Унгария и Германия да се изтъква, че “македонците предпочитат да влезне Македония, като автономна област в независима Албания – дуализъм; или поне Битолския вилает, или най-малко съседните околии (Костурско, Охридско, Дебърско, Тетовско и др.)” Текстът на това важно писмо, което разкрива и важни моменти от дейността на Т. Александров и задграничните представители П. К. Яворов и Хр. Матов и за упълномощената от ВМОРО делегация в чужбина за пропагандиране на идеята за автономия на Македония, новите насоки в македонското движение, което уточнява и пълномощията на делегатите гласи:
“Драги Григоре,
Другарите тук намерихме за уместно да изпратим пълномощни от Цен[тралния] комитет на В[ътрешната] организация г. г. д-р Милетич, д-р Георгов, д-р Михалчев, Гр. Василев, Н. Милев и др., за да сторят сичко възможно и уместно за автономията на Македония. Поменатите г-да могат да вършат агитации и постъпки било поотделно, било като се групират по двама или трима, според случая.
Сичко, каквото вършим сега – постъпки за налагане на автономията, сондажи чрез унията под австро – [унгарски] протекторат дали може да си запази националността македонският българин в заграбените от сърби и гърци места, в краен случай действия, да минат някои околии (като Дебър, Тетово, Охрид, Битоля, Лерин, Костур и др.) в Албания и пр., и пр., – става със знанието и съгласието на българското правителство.
По мнението на Матов и др., между друго, ето какво може да се говори, агитирайки за автономия.
1. Населението в Македония е предимно българско. Вътр[ешната] организация 20 години бе за автономия; Сърбия и Гърция винаги против автономия, защото населението е българско. И сега, ако остане Македония под сърби и гърци, ще означава, че войната, подета главно и преди сичко в името на освождението на Македония, свършила се е с нейното поробване.
2. Жестокостите (кланета, безчестия и пр.), вършени от сърби и гърци в Македония, показват за лишен път, че те са врагове на местното население. Също 150 хиляди бежанци, дошли в България: довод против Сърбия – Гърция и в полза на България.
3. Завоевателите са принудени да си служат с терор, за да намалят и унищожат българското население; значи по необходимост, толкоз повече че то е свикнало на кървави револ[юционни] борби през цели 20 год.; а то и без тоя терор би се борило. Значи и от едната, и от другата страна неизбежна е кървавата борба. По тоя начин няма траен мир, тъй много желан от Европа.
4. Че действително в Македония живее борческо и жилаво население, се вижда от факта, че през 20 год. репресиите не ги сплашиха и разните неефикасни реформи, предлагани от Европа, не ги задоволиха:
в 1902 г. – пъдарските реформи,
[в] 1903 [г.] – Мюрцщегските [реформи],
[в] 1904 [г.] – финансовата реформа,
[в] 1906 [г.] – проекта за съдебната [реформа],
[в] 1908 [г.] – Ревелската програма;
Подир мл[адо]тур[ската] конституция –
Пак револ[юционна] борба – докато най-сетне се обяви войната.
И сега трябва да вярваме, че тъй ще бъде:
Недоволство – револ[юционна] борба – отглас в България, Австрия и пр.
5. За в Англия, Франция и Русия: с дявола биха отишли макед[онци]те само да не останат под гърци и сърби, които рамо до рамо се биха с турците против българските революционери.
6. Македонците предпочитат да влезне Македония, като автономна област в независима Албания – дуализъм; или поне Битолския вилает, или най-малко съседните околии (Костурско, Охридско, Дебърско, Тетовско и др.) – Сега за сега за отделни околии пред немци не е политично да се говори.
7. Сърби и гърци не допускат свобода на съвестта. В Букурещ сръбските делегати формално са отказали да приемат взаимност на църк[овно] – училищна свобода. Сърбите през юни изпъдиха българските владици и заставят силом свещениците да не признават екзарха и в черквите да споменуват белградския митрополит. За български училища и черкви и дума не дават да се продума.
При свободно време добре е да пишете неща, които ни интересуват на адрес – Хр. Матов, гостилница „Балкан“.
Сърдечно Ви поздравявам: Т. Александров.
Г[ригоре], моля прати препис от настоящето на Милева, комуто пратихме само пълномощно без тия инструкции. Същия.”111
По същото време ЦК изпраща и представители да преговарят с Младотурския комитет в Цариград и с албанските революционери за съвместни действия в Македония срещу новите поробители. Непрекъснато се изпращат и чети „за поддържане духа в Македония и за възсъздаване организацията“. Вследствие на постигнатите договорености с турци и албанци през септември 1913 г. ВМОРО вдига въоръжено въстание в Битолско, Охридско, Тиквешко и Дебърско, в което заедно с българите участват и албанци и турци.
На 20 септември 1913 г. от София Т. Александров изпраща ново писмо до П. К. Яворов с което го известява за заверяване на удостоверение и пълномощно за предстоящото му пътуване в Европа и за подготовка на чети за изпращане в Македония.
“Драги Пею,
Моля те, подпиши и подпечати удостоверението на Ст. Коев; подпечати и приготви също и др[уги] две пълномощни и определи кога да дойде да ги вземе приносителят.
Паспорт извадих. Утре може да замина. Необходимо е, ако се забавя повече от 4 – 5 дена, да изпратите приготвените чети за Кумановско, Щипско, Кратовско, Тиквешко и др. Поради това, добре е, всяка вечер към 6 ч. да отиваш към сладкарница “Охрид”, дето да се срещаш с Матов, Лаз. Томов1, за да наредите тоя въпрос.
Преди да замина, ще те видя.
С поздрав: Т. Александров”112
По същото време и Хр. Матов изпраща кратка бележка до П. К. Яворов за взетото решение да се издаде от името на ЗП на ВМОРО удостоверение на Т. Александров за предстоящото му пътуване.
“Г-н Пею Яворов, писател в София.
Яворов,
Съгласихме се с Т. Алекс[андров] да му се издаде уд[остове]рение с печата на пред[ставител]ството. Подпиши го и ако има време удари печат.
Бързо е, защото инак ще си изпати по военните закони.
С поздрав Х. Матов.”113
П. К. Яворов издава исканото пълномощно на Т. Александров за водене на преговори в чужбина, но не от името на ЗП, а от името на ЦК на ВМОРО. Пълномощното е с номер 950 издадено през септември 1913 г. От пълномощното става ясно, че Т. Александров ще замине за странство, където вече е започнал преговорите Наум Христов. Известно е че Н. Христов тогава се намира в Земун и Оршова, което би могло да означава, че Т. Александров се готви да замине и той за Австро – Унгария, на която тогава организацията възлага големи надежди. Пълномощното има следното съдържание:
“Пълномощно
Цен[тралният] комитет на В. М. Р. Организация упълномощава г. Тодор Александров, нелег[ален] окръжен на Скопския рев[олюционен] окръг и член в същия комитет да замине за странство, за да влезне в разбирателство по македонския въпрос с ония, които са изпратили устна покана чрез г. Наум Христов.
От Центр[алния] комитет”114

Вероятно по същото време задграничните представители от името на ЦК издават пълномощно и на Ал. Протогеров, въпреки, че то носи като дата месец октомври 1913 г. за продължаване на водените преговорите с ЦК на младотурската организация “Обединение и прогрес”:
“ЦК на ВМОРО упълномощава г-н Ал. Протогеров да влезе във връзка за разговори с ЦК на организацията “Обединение и прогрес” по въпроса за автономия на Македония.
ЦК на ВМОРО”115
На 30 октомври 1913 г. Т. Александров настоява пред П. К. Яворов да привеждане в ред сметките на Вътрешната организация.
“Драги Пеьо,
Чакал си ме у дома ти, а аз идвах в 4 ч. сл[ед] пл[адне] в неделя в театъра, както се бяхме уговорили. Виждам, че си винаги зает и не устойваш и на думата си, за това не те безспокоя.
Моля те, по-скоро нареди равносметка – списък по ред, по дати на всички разписки на 3000 лв. първите, сетне на – 4000 лв. и сега ти пращам 2000 лв.
Има много новини, които те интересуват, обаче кой те знае кога си свободен?!
Сърд[ечен] поздрав: Т. Александров”116
Освен ангажиментите с работата в ЗП П. К. Яворов е и драматург в Народния театър. На 13 октомври 1913 г. при голям успех минава представянето на драмата му “Когато гръм удари”. Явно скоро след това Т. Александров го поздравява за успеха, но това писмо е загубено. За него съдим от запазената чернова на отговора на Яворов, изпратен от София на 12 ноември 1913 г.:
“Не ме хвали за драмите. – Аз най-добре зная какво съм постигнал и какво има още да постигам. Без излишна скромност аз смятам първите си две драми за сполучливи начални опити, но има някаква твърда увереност, че пътят към истинската драма е вече открит пред мене. Аз ще я постигна, бъди сигурен, и то не в далечно бъдеще …”117
Но само две седмици след това, почти пророческо писмо, в което Яворов пише за откритият път към истинската драма, която се оказва на практика този път лична, българското общество е потресено от разигралата се трагедия през нощта на 29 ноември 1913 г. между него и съпругата му Лора Каравелова. За времето от 29 ноември 1913 г. до последният изстрел на 29 октомври 1914 г. най-точно ни разказва Никола Коларов от събраните от него сведения и спомени от семейството на Т. Александров. След трагедията от 29 ноември Яворов остава полусляп и може да разчита единствено на приятелите си д-р Кръстьо Кръстев, проф. Боян Пенев, проф. Александър Балабанов, Владимир Василев и др., като довчерашни негови близки приятели се отвръщат от него и започват да го обвиняват в пресата, дослагвайки често неверни или тенденциозни сведения, които единствено довеждат до протакане на водения съдебен процес. Но от всички най-близко до Яворов е приятеля и съратника в революционните борби Тодор Александров.
В архива на П. К. Яворов е запазена черновата на поредната декларация на ЦК на ВМОРО от април 1914 г. срещу разпокъсването на Македония на Букурещката мирна конференция и за продължаването на революционната борба до постигането на автономията й, която е подписана от почти слепия вече Яворов като задграничен представител:
“Македонската вътр[ешна] револ[юционна] организация посрещна с велико огорчение жестокото дело на Балканската конференция в Букурещ, Македония, страната на епически борби за освобождение от турско иго, е разпокъсана, за да бъде хвърлена в едно робство още по-безизходно: робството под гърци и сърби. Десетмесечният режим на неговите завоеватели в засвоените от тях македонски покрайнини е безпримерен по жестока безскрупулност. Прочее, гласът на македонското българско население остана да вопие за праведен съд! И револ[юционната] организация, която в един момент на суетна надежда беше сложила своите изпитани оръжия, ги подема отново и застава на всегдашната си и неизменна позиция: автономията.
Тя високо заявява пред света, че за достигането на своя идеал ще си послужи со всички средства, които интересите на правата кауза и перипетиите на борбата ще й наложат.
Задграничен представител: П. Яворов”118
След последвалите тежки дни за Яворов отново Т. Александров е сред най-категоричните му защитници. През септември 1914 г. от София Т. Александров пише до Станишев, прокурор в Софийския апелативен съд и го обвинява в мудност и преднамереност във воденото дело, което нито потвърждава, нито отхвърля ширещите се слухове и нанасящи нов удар върху поета. В писмото си Тодор Александров изразява възмущението си от поведението на прокурора на процеса срещу П. К. Яворов след самоубийството на Лора Каравелова.
“Уважаеми г. Станишев,
В желанието си да услужа не на другаря Пею, а на революционера и поета – Яворов, отнесох се до Вас, защото имах наивната вяра, че Вие като македонец и като горд, неустрашим и независим човек – за такъв беше Ви препоръчал и г. Хр. Матов, ще бъдете напълно справедлив и ще сторите всичко възможно от ваша страна, за да се разгледа безпристрастно и по-скоро – само това се искаше от Вас – препратеното в Апелативния съд дело на Яворова.
Обясних Ви колко зле влияе на неговите изхабени нерви това дълго разтакане делото; разправих Ви мизерията, която преживява той, и Ви добавих, че депутати негови другари, са обещавали да наредят да му се отпусне една пенсия от Народното събрание, за да не умре от гладна смърт и от отчание тоя заслужил на македонската кауза и на България човек. Обаче главна спънка за отпускане пенсия бе делото. Поради това се принудих да моля Вас да сторите потребното от ваша страна, за да се разгледа делото по-скоро, додето заседава камарата и при разглеждането му, лично Вие да присъствувате – гаранция, че ще се разгледа безпристрастно.
Молех съда по-скоро и безпристрастно да си каже думата по това дело, та ако е невинен Яворов, да се успокоеше по-скоро той и да се наредеше въпросът с неговата издръжка, за да отпочнеше нова творческа работа в литературното поле, като използува останалите си сили и способности, или ако е виновен, да бъде по-малко за осъждане и по-малко възмутително това небрежно, безмилостно, престъпно захвърляне [на] тоя заслужил българин в мизерия и отчаяние от българското общество и от българската държава.
Вие ми обещахте тогава, че наскоро ще се разгледа делото и че непременно Вие ще вземете участие при разглеждането му, като добавихте: “аслъ няма кой друг – всички са в отпуска”.
Какво бе моето учудване, като дознах, че в дните, когато се гледало делото, Вие сте се “поболели” от настинка, а през същите вечери стояхте по цели часове във влажната градина на “Градското казино”! А какво бе моето възмущение, когато научих, че Вие сте опитали да влияете на следствието во вреда на Яворова още в Окръжния съд, като по телефона сте обръщали вниманието на г. прокурора там да разпореди да се проверят известни булевардни слухове, които силно уличавали Яворава като убиец!
Компетентни лица, намират това Ваше държане за престъпно, определението на Окръж[ния] съд по това дело – чудовищно, а определението на Апелативния съд, вероятно стъкмено от вас – за фанфаронско: хем намирате за неправилно изпращането на делото при Вас, хем като го връщате, влияете майсторски върху съдиите от Окръж[ния] съд.
Не знаех нищо за порядките в съдебното ведомство на царството. Предвид на обстоятелството, че законът за несменяемостта на съдиите им гарантира положението, преполагах, че в съдилищата поне има по-голяма справедливост и правда и че всред съдийския персонал има по-голям морал, че съдиите са безпристрастни, добросъвестни и с пълно съзнание за дълг и отговорност. Обаче от това малко, което научих напоследък, се много разочаровах.
Нещастна страна! Злочест народ!
Счетох за свой дълг да изкажа Вам възмущението си, макар и с това да Ви доставям, може би, неудоволствие.
Извинете, моля, за безпокойствието, което Ви причинявам с писмото си!
С почит
Т. Александров”119
В тези последни дни от живота си Яворов преработва стихосбирката си “Подир сенките на облаците”, издадена през 1910 г. от издателството на Александър Паскалев. Тогава с неравния си и разкривен вече почерк от настъпващата слепота той посвещава стихотворението си “Заточеници” на Т. Александров.
Стихотворението “Заточеници”, с първоначално заглавие “Към Подрумкале. Песен.” е написано от Яворов в края на 1901 г. след известната Солунска афера на ВМОРО, когато след разкрития от турските власти членовете на Централния й комитет д-р Христо Татарчев, Христо Матов и Пере Тошев са арестувани, осъдени и изпратени на заточение в Подрумкале (остров Халикарнас). За пръв път е отпечатано в сп. “Мисъл”, г. ХІІ, януари 1902, кн. 1, с. 3 – 4. Тук давам текста на това любимо на поколения българи стихотворение на Яворов, което е и завършък на една голяма дружба родена в борбата за свобода:

“Заточеници
Т. Александрову
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни…
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове.

И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша – необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам – до гроб зарица
сред споменът един.

Рушители на гнет вековен –
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен –
осъди ни врага заклет…
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой – съдба завидна! –
край твоя свет олтар.
Но корабът, уви, не спира,
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни… Простира
нощта крилото си – и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутния Атон.

И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор, – за сетен път
простираме ръце в окови
към нашия изгубен рай…
Горчива скръб сърца ни трови. –
Прощавай, роден край!”120
На 8 септември 1914 г. подготвяйки се за завършване на земния си път като слага ред в делата си поета отново споменава и Т. Александров в допълненото си завещание, което е започнал на18 март 1914 г.:
“Завещание
Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливия ден да отида там, дето е тя, ден, който аз чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор.
“Архивата” си завещавам на д-р Кр. Кръстев1 и Вл. Василев2, да разполагат с нея, както те намерят за добре. На тях предоставям и да решат, какво да стане и с някои ръкописи, ако такива биха се намерили, и с писмата, които е неудобно да излизат на яве.
От всичките ми книги е продадено само едно издание – това, което е излязло вече. Правото за по-нататъшни издания принадлежи на моите законни наследници – с изключение правото, което предоставям на Ал. Паскалев с отделно писмо, за отпусната ми от него помощ 1500 лв., ако не бъда в състояние да му ги заплатя.
Маската на Лора да бъде предадена на сестра ми Екатерина. На нея да се предаде и библиотеката ми.
Моля Кръстев и Василев да приемат за спомен двата стари турски пищова, моята къса манлихерова пушка, с която съм се сражавал през време на последното ми ходене в Македония, и една дълга най-нова система турска маузерка, донесена пак от там. Другите ми оръжия да бъдат предадени на хората от Македонската Революц[ионна] Организация.
Дал съм разписки на Вътр[ешната] Макед[онска] Революц[ионна] Организация на обща сума 10,200 лв., поверени ми като на неин задграничен представител. Сумата е изразходвана за целите на Организацията, което ще се удостовери от разписките, поверени от мене на Вл. Василев също и от ония разписки на сума 2 – 300 лв., които г. Ципушев, зет на Т. Александров, ми дължи. Към разписките трябва да се прибави и сумата 800 лв., която Т. Александров, член на Централния Комитет, е получил от Дрянков3, който хайдушки ги бе задигнал от чекмеджето ми. Същият е задигнал, между други мои неща, и част от архивата ми в един тенекиен сандък, за което моля Кръстев и Василев, в чието разпореждане тя остава, да го преследват по съдебен ред.
Изказвам своя безкрайна благодарност на всички приятели, които през дните на тежки изпитания се отнесоха към мене с трогателно съчувствие и ми оказаха всяка поддръжка.
София, 18 март 1914 г.
Пейо К. Яворов

Допълнение към писмото ми от 18. ІІІ. 1914 г.
У Паскалев има писма, една папка с телеграми и други кореспонденции с Лора, и едно портфейлче.
Портфейлчето да си го задържи Паскалев, като подарък, а папката да се предаде на зетя ми Н. Найденов, мъж на Екатерина.
Шалчето – за момиченцето на сестра ми Екатерина, Малинка.
Един бръшлян да съединява двете дървеса, които ще бъдат на гроба ни, един розов храст да бъде също посаден там, и един скромен камък или кръст – на мои разноски непременно, на който да се напишат имената ни.
Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечени панталони, с ботушите, и ако не се намери каскета, някоя фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея.
Думата “архива” (в завещанието) се касае само до писмата от литератори, върху литературни неща или изобщо.
Писмата на жена ми, като се приберат и шестте от Окр[ъжния] съд, да се запазят добре. Те не бива да се печатат приживе на г-жа Е. Каравелова4.
Всичко останало да се предаде на сестра ми Екатерина, която да запази само домашната ни кориспонденция и другите неща, доколкото ги намира добри за домашен спомен. Останалото да се предаде на огън.
Има една скица на “В полите на Витоша” и друга скица на нещо, недовършено, драскотено в Париж: тия две неща да се изгорят непременно.
Да се унищожат всички документи за частния ми живот от преди живота ми с Лора.
Домашните ми имат право да четат писмата на Лора и да се интересуват по-нататък за тях.
8 септ. 1914 г.
П. К. Яворов”121
Решен да си отиде от този свят Яворов започва да се сбогува с близки и приятели. Веорятно на 16 октомври 1914 г. той пише последното си писмо до приятеля Т. Александров. Прощалното му предсмъртно писмо до Т. Александров, което трогва дори и най-предубедените читатели има следното съдържание:
“Драги Тодоре,
Прости ми ти, нека ми простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук.
Ще легна при моята мила Лора.
Целувам те, дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания. Благодаря за тия деветстотин лева помощ от организацията, без които отдавна бих умрял от глад, наместо от куршум, както ми прил[яга].
Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя вече е щастлива!”
Предай моите сърдечни поздрави на домашните си!
Горещо стискам ръцете на Христо Матов и Хр. Татарчев и Ал. Протогеров.
Целувам те. Сбогом
Твоя Пейо
В тия дни на терзания, аз не можах да подредя разписките. Моля те нареди да стане, както намериш за добре!
Същи”122

За последните дни от живота на поета са няколкото реда в спомените на войводата Милан Матов, които поставят отново някои въпроси от отношенията между Т. Александров и Яворов. След потушаването на Охридското въстание в късната есен на 1913 г. М. Матов се завръща в София и се среща с поета – революционер, изпаднал в най-тежкия момент от живота си. М. Матов пише: “Той много не се съгласяваше с философията на първите дейци като брат ми, Христо Татарчев, Гьорче Петров и други и често поспорваше с тях. Всеки, който е имал досег с Пею Яворов, не може да забрави никога неговата мила усмивка, искрените му обноски и особено приятното събеседване винаги като с много близък другар. Късно през 1913 година, когато се завърнах от Албания, помня, че дойде при мен в сладкарница “Охрид” – прегърбен, бедно облечен и с черни очила и почна да ме моли да му намеря револвер, па ако трябва и с моя собствен да му услужа – но сам да изпълни присъдата си. Аз вече бях научил за станалото с Лора, но въпреки това бях потресен, като слушах думите му. След това Яворов изрече фразата: “Не слушай философите – махайки с ръка към брат ми – а се проникни от човешкото и военното кавалерство, защото ти по-добре ще разбереш, отколкото той…” Не се сдържах и го помолих при раздяла да ми каже кой е виновен за неговото нечовешко страдание и аз ще направя всичко, за да го премахна, но така не може да продължава… Яворов все едно че не ме бе чул, обърна се и полека си отиде. Брат ми ведната се обади: “Прав е Пею. Влизам му в положението. И Тодор ме пита дали да му даде револвер или не. Опасно е, че той ще намери оръжие и ще свърши със себе си. Ако беше по-добре с очите, то той щеше да е по на себе си, а и щеше да е полезен на обществото. Страх ме е да не се излъжеш и да му дадеш пищов – знам, че се обичате…” По-късно с Яворов си определихме нова среща при Лазар Христов – не се намерихме. Той знаеше къде живеем с брат ми и сам дойде да ме търси, ама наред с това бе търсил и оръжие в стаята ни, та беше го заварил Христо и е имало обяснение на висок глас. П. К. Яворов познаваше мнозина войводи и четници – някой от тях му даде револвера, но отиде си без време един голям човек.”123
Споменаването от Милан Матов на този и до днес останал неразгадан въпрос ме накара да потърся и други сведения, които да разсеят съществуващите съмнения около него. Написаното около трагедията на Яворов е толкова огромно и противоречиво, та едва ли тези редове ще отговорят окончателно на въпроса, кой даде отровата и револвера на Яворов, с които той сложи края на живота си, но поне ще отхвърлят едно съмнение. Преди години племенницата на поета Ганка Найденова Стоилова засегна един важен детайл, чут от устата на последният ръководител на ВМРО Иван Михайлов, премълчаван от нея в продължение на 50 години, свързан със самоубийството на Яворов, който до някъде дава отговор на въпроса. Този ценен спомен тя за пръв път отпечати в книгата си “В часа на синята мъгла”: “Спомних си моята среща с Иван Михайлов в Загреб през 1942 г. … Разговорът започна от Яворов. Михайлов говореше за дълбокото приятелство на Т. Александров с него. Запитах го дали знае кой от македонците е дал на поета отровата.
– Не вярвам да е македонец – отговори твърдо той. – Най-малко Александров. Няма македонец, който би помогнал на Яворов да посегне на живота си. За всички нас той е кумир. Щом дори Яне сандански не посегна на живота му…
– Не забравяйте, че той е участвувал в Македония в сражения и е бил готов за такава смърт. В плевнята в Голешево сигурно не биха се предали живи в ръцете на турската потеря. Но и там всеки от другарите му би застанал с гърдите си пред него, за да поеме куршума, насочен към него. Вие трябва да напишете книга за Яворов. Вие можете и там трябва да отречете разпространявания нашироко слух, че Яворов е получил отрова и револвер от македонците. Това е невъзможно…
Слушах този човек, чиято мрачна слава познавах чрез македонци от другите крила. Възможно ли е да е отнел живота на толкова хора той, който в този момент с такава упоритост се бореше за чистото име на македонските дейци?”124
Обстановката, в която преминават последните дни от живота на поета – революционер са най-тежките в неговия живот. Но той отново намира подкрепа в най-близките си приятели, сред които Тодор Александров пак е най-близко до него.
Тодор Александров, член на ЦК на ВМОРО, Владимир Василев, литературен и театрален критик, издател и редактор на сп. “Златорог”, директор на Народния театър, д-р Кръстю Кръстев, професор по философия в Софийския университет и литературен критик, издател и редактор на сп. “Мисъл”, Александър Балабанов, професор по класическа филология в Софийския университет, преводач, литературен критик и редактор на сп. “Художник”, в. “Развигор” и сп. “Прометей” и Боян Пенев, професор по история на българската литература в Софийския университет, литературен историк и критик – петимата Яворови приятели, които подписват публикуваната във вестник “Утро” статия, отпечатана в няколко поредни броя от 31 октомври до 4 ноември 1914 г., в защита на невинно оклеветения Яворов. Но вече е късно, на 29 октомври 1914 г. поетът и революционерът сам слага край и на без това невъзможния си вече живот. Това изложение, което и днес предизвиква някои съмнения и спорове има следното съдържание:
“Истината по П. К. Яворов.
В последните си писма нещастният поет Яворов изказа надеждата, че ще се намерят трима приятели, които да изнесат истината на драмата, която се разигра около него и с него.
Ето, ние получаваме следното изложение, написано от ония, които той, прощавайки се с живота, покани да кажат истината – тая истина, около която се направиха толкова предположения и която малцина знаеха.
Ние даваме това изложение, подписано от г. г. Тодор Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев и Боян Пенев.
“Брате Т… Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета.” Това е последното сбогом на поета към неговата родина, предадено на неговия близък другар по оръжие. Защото в безсилието си, в жестокото си усърдие, тая клевета бе направила и от неговата революционна деятелност мотив за обвинение: “като бивш четник, Яворов е могъл лесно да посегне на чуждия живот”. И кой можеше вече да я спре, кой можеше да й се противопостави! Като отровната рапира, тя се забиваше в неговото сърце, късаше душата му и погазваше в праха и неговите светини: “Въпреки вразките си с македонското дело и революция, казваше той, с които ето и досега съм впримчен, аз цял живот учех да не убиват, за да ме нарекат днес убиец. Затова – обръщаше се към своето малко братче – учи ги да убиват, за да не те обвиняват никога.”
И когато безприютен, поетът диреше прибежище при оная, към която неговата властна душа все по-властно се стремеше, само две неща го задържаха тук: да напише своята изповед, книга – некролог за нея и за себе си и да дочака края на безкрайното “дело”! То бе въпрос за неговата чест, за неговото писателско име, за честта на неговите близки – да излезе пред всички чист, както бе пред съвестта си и пред Бога! Кълна се в гроба на майка си, че казах на следователя самата истина по нещастната случка с жена ми… Нека гроба не даде покой на костите ми, ако аз не съм прав.” И в минутните светкавици на заглъхналия борчески инстинкт, той ставаше прав, изтриваше сълзите си, събираше последните си сили и даваше дума да се погрижи за здравето си, да закрепне физически, за да може да противостои, да се бори и да дочака денят на своето оправдание. Ала неговите съдии му отричаха и това право: записката, която бе оставил преди да се самозастреля първия път (миналата година) и тя бе използувана като обвинителен материал! Как може поетът, когато се самоубива, да мисли за своята чест, за своето име, – “това е нещо неестествено и неприемливо”…
Все пак той чакаше… От по-скорошния край на делото зависеше примирението със злата си съдба, което все пак можехме да очакваме, от него зависеше да се залови на работа – да напише своята книга, от него зависеше (о, срамно е да се каже!) – и въпроса за уреждане материалното му положение. И той чакаше… Той чакаше дни, чакаше нощи, чакаше дълги месеци и недели!… Делото обаче, година вече, не взимаше никакъв край и като че ли все по се отдалечаваше денят на неговото възмездие, денят на неговия съд! Последната фаза на делото, означаваше нови протакания, още дълги дни и месеци на угнетение, а за това поета нямаше вече и физически сили. “Всеки ден, пише той на своята сестра, аз умирам!” Изтерзан до последна мярка, обиден горчиво от своята родина, на която бе служил цял живот, унизен – да живее в оскъдност и да чака от други, той не може повече да противостои. Яворов изпълни това, за което още на 19 септември се бе приготвил и решил. Вече и думите на сестра му не можаха да го спрат.
Но и днес, когато поетът си замина – пак стоустата, хилядоустата клевета не млъква и днес тя не му дава покой. И днес зли и отровни разпространяват лъжата за някакъв неблагоприятен обрат на делото, който бил пряката причина да тури край на живота си.
“Ако в България има пет души, за които знача нещо, нека поискат напечатването на всички документи по делото и нека те се попълнят с всичко, което някой може да разкрие по него!” Да, той ни моли да направим това поне сега, след неговата смърт! Защото ние не изпълнихме нашия последен дълг към другаря – да изнесем истината тогаз, когато тоя акт на публично застъпничество щеше да му даде поне едно малко морално удовлетворение и сила за живот! Предпазвайки се от възможни обвинения, че с това се упражнява върху правосъдието едно морално давление, уверени за крайния изход на процеса – ние не направихме нищо. Нищо да не говорим, нищо да не пишем – да не кажем ни една дума в защита на оня, който умираше пред нас!
Все пак неговия завет трябва да бъде изпълнен. Веднага е невъзможно да се публикуват всички документи по делото, затова сега изнасяме само данни, от които ще се види в какво положение се е намирало то в момента на смъртта му.
Следственото дело е свършено три месеца след случката, като съд[ебния] следовател дава заключение: делото да се прекрати, понеже няма абсолютно никакви улики, че Яворов е виновен за нейната смърт; наопъки от всичко се вижда, че тя се е самозастреляла. Яворов даже не е бил и привлечен към отговорност – тъй нищо не е могъл да намери съдеб[ния] следовател, което да го уличи в някакво престъпление. Прокурорът го изпраща в съда със заключение да го прекрати, понеже и той не е намерил никакви доказателства против Яворова.
Соф[ийския] окръжен съд обаче е счел, че има улики срещу Яворова и е постановил делото да бъде изпратено в Соф[ийския] апел[ативен] съд, който да разреши възникналото пререкание между него и прокурора, т. е. следва ли Яворов да бъде привлечен към отговорност или не. За преценка на това мнение на Окръж[ния] съд даваме следното заключение на Яворова до Соф[ийския] апел[ативен] съд, след като делото е било изпратено там. Заявлението е според черновката запазена у брата му – с незначителни съкращения. В това заявление се засягат само ония обстоятелства, които Окр[ъжния] съд счита, че обвиняват Яворова. За многочислените данни, които са събрани при следствието и които са в полза на Яворова, в това заявление не става ни дума.
“Господин Председателю,

Случката стана така, както съм я раправил на съдебния следовател. Причините за самоубийството на Лора са същите, които изложих пред него. Това е самата истина и няма тя никога да стане друга – каквото и да мисли правосъдието за мене, както и да постъпи спрямо мене. И нищо повече не бих искал аз да прибавя, нищо повече да говоря за оправдание. Пред кого да се оправдавам? Ако даже моята изповед пред смъртта е в състояние да възбуди подозрение и да бъде тълкувана като симулация на един нечувано хитър престъпник – нима моите по-нататъшни оправдания могат да важат нещо? Бих искал след тоя аргумент на Окръжния съд да млъкна – нека правосъдието прави каквото намира за добре! И не за да се оправдавам аз давам долните обяснения. Мен ме дълбоко огорчава, че не съм могъл да намеря в правосъдието поне едно достатъчно внимателно отношение и преценка на фактите. Игнорирайки най-важните данни по делото, навярно предавайки други, нагазвайки в областта на хипотезите и фантазиите, служейки си с едно своеобразно тълкувание на психологическите моменти, съдът ме изкарва убиец на Лора. Нека почитаемият Апелативен съд има търпението да ме изслуша, за да види, с каква тежка несправедливост Окръжния съд се е отнесъл към мене:
1. Аз казах, че Лора се застреля, като държеше револвера допрян до гърдите си! Това бяха няколко ужасни мигновения на страх и на очаквание, през които аз не смеях да се мръдна, да стана от леглото и да й отнема оръжието – да не би с това да я предизвикам още повече да спустне револвера, както много пъти до тогава се бе заканвала да стори. Соф[ийския] окръж[ен] съд обаче, счита, че тя не се е самоубила, а аз съм я застрелял подло от към гърба. Той се позовава на “устното” мнение, което двама лекари са изказали преди да е била направена аутопсията: че предната рана е по-голяма, а задната (на гърба) по-малка. Даже и в тоя пункт, който поне не търпи тълкувания, най-старателно е подведена работата така, че да се даде впечатление, какво наистина всичко това е тъй.
Още веднага съдебния следовател е счел тяхното устно мнение за невярно, неотговарящо на действителността пред вид обгарянето раната на гърдите. Какво са казали същите тия лекари с третия след направената аутопсия. И тримата единодушно дават заключение, че раната има направление от пред назад, и че ударът е нанесен с допряно до гърдите оръжие. И това те го твърдят не “устно” и въз основа на случайни първи впечатления, а с подписите си – след най-щателно изследване вида на раната и вътрешния ход на куршума. Най-силното, очевидното, необоримо с нищо доказателство е, (че раната на гръдната кост е широко обгорена (вж. съдебно медицинския акт). Нима може след това да остава съмнение от къде е нанесен удара? Но за Окр[ъжния] съд тоя факт просто съвсем не същестувава, той го преминава мълком, без с нищо да загатне, да даде да се разбере поне с една думица, с една загатка, че такова широко изгаряне е било констатирано.
Но ако Окръж[ния] съд напълно игнорира тоя най-важен факт с най-старателна подробност се залавя за големината на раната в гърдите и гърба и намирайки първата по-голяма, а последната по-малка мисли, че ударът е нанесен отзад. Какво значи големината на раната и нима лекарите, които дават заключение, не са имали това пред вид? Вярно е, че входната рана бива по-малка, а изходната по-голяма, но тава е само когато се стреля от достатъчно разстояние, за да може куршумът да се засили. Когато се стреля от близко, от “плътен упор” – както експертизата за балистическите свойства на куршума удостоверява, че е стреляно в случая – куршума произвежда разрушения, защото току що излязъл от дулото, преди да бъде засилен, среща масата и употребява усилия да я разкъса. Окръжния съд в аргументацията си, че входната рана е винаги по-малка, твърди, че експертизата установила, че в подобен случай “едва се виждала”.
Наистина, експертите твърдят това, но го твърдят за в случай, когато се стреля от разстояние 1 метър, а не от далечина 1 – 4 см., както същите експерти дават заключение, че е стреляна Лора! Нима мога тъй да бъда третиран от съда?
Със същото такова невнимание Окръжният съд е минал и всички важни данни, относително вътрешния ход на куршума. Ето какво е констатирано в съдебно медицинския акт: 1) раната на гръдната кост отвън има диаметър 10 мм., а на задната страна, дължина 12 мм. и широчина 4 см. и 2 мм. (лист 7, ст. ІІ). Значи, на задната страна раната е по-голяма. 2) Върху заднето лице на лявата камера на муждукамерната преграда и върху самата нея раната е дълга 18 мм. и широка 8 мм. (лист 6, стр. ІІ). Значи, раната отзад на сърцето е по-голяма от раната отпред на гърдите (10 мм.). 3) частица кост е откъртена от задната страна на гръдната кост. 4) една част от външната ламелка на костта на реброто на гърба е отчекната и свободно зависи. 5) Пред сърцето и под раната на гърдите има костни частици.
На мене ми е непонятно как всички тия многочислени факти могат да се отминават просто, като че ли не съществуват и да се изтъква, че ударът е нанесен откъм гърба.
Аз обясних на съдебния следовател, че самоубийството на Лора се дължи на ревност. Нейната ревност бе велика, както бе великата и нейната любов и нищо не можеше да я удовлетвори. Тя ме ревнуваше винаги, навсякъде и от всичко – от хората, от самата ми работа, от мъртавците.
Прочетете онова писмо, в което тя се измъчва от съмнението, че аз пазя своята любов за “покойната малка приятелка” на чийто гроб, може би в него момент се намирам. Каквото и да правях, колкото и време да отделях – никога моята любов не беше достатъчна за нея и тя вечно се измъчваше от съмнения. И ако в такива минути тя често говори в писмата си за смърт, за самоубийство, може да си представите какво би била в състояние да направи нейната ревност, когато напоследък изкуствено се разпали до неимоверност отвън. Тук аз не мога да казвам всичко, но ви моля да прочетете внимателно собствените признания на г-жа К. Г. за държането й спрямо мен, за желанието й да дразни Лора, за секретните картички и букети, за късните съпровождания и пр. Аз ви моля да обърнете внимание и на това, как Лора е гледала на всичко туй (показанията на приятелките й и на слугинята) как е реагирала на тия предизвикателства (пред г-ца Б. тя се е оплаквала, че вече я било срам от света и че й идело да се самоубие) обърнете внимание и на това, защо тя в мълчаливата си женска гордост не е давала на г-жа К. Г. нито повод да помисли, че ме ревнува от нея. Това бяха изблици на една ужасна ревност, която се проявяваше винаги, навсякъде, без никакъв повод. В едно от писмата си тя ми забранява дори погледите за други хора, освен за нея. Такава една ревност я обхвана и вечерта у г. Т. (по какъв повод това е смешно да се говори) и нищо вече не бе в състояние да я отклони от заседналото в душата й подозрение спрямо мене. Мислейки, че аз я пренебрегвам заради други, наранена дълбоко в своята женска амбиция и гордост, тя направи това, което често и в писмо по-рано пред мен се канеше да направи, за да даде едно удовлетворение на себе си, а може би и да ми отмъсти.
Това е самата истина и аз мисля, че приложените писма достатъчно я уясняват. Съдете сами дали това е било у нея едно “нормално законно чувство” или едно болезнено състояние, което е могло да я доведе до такава постъпка.
Заминаването на Лора за Париж, което според Окр[ъжния] съд е било непосредствения повод да я убия е една измислица също така старателно използувана срещу мене. За заминаване на Лора за Париж действително е ставало между нас дума – пръв път преди мобилизацията. Аз тогава трябваше да замина за Македония и не исках да преживява тревогите и страховете в София, за това й предлагах да замине за известно време в Париж при сестра си. Подир това често след първата и втората война тя изявяваше желание да замине в Париж, но това бе не за да побегне, не за да се отърве от мене, а за съвсем друго. Никой път аз не съм имал нищо против нейното заминаване, но то си остана само проект, който служеше само за взаимни закачки и шеги. Ако за това са потребни свидетели, то г. Т. установява това. Даже и вечерта у тях, при играта на оракул, тя пак се закачаше, че ще остана сам в София, но като я запитаха сериозно ли наистина ще заминава, обясни: толкова ли не виждате, че е шега!…
Но било намерено едно писмо от Лора до сестра й, че на 1 декември 1913 год. тръгва за Париж. Това писмо нито е било пращано, нито е имала намерение да го праща. Слугинята е обяснила защо е направено това – да й се дадат писмата, така че да узная и аз, какво Лора е решила да замине, а след това тайно да го вземе назад. А разгадката на тази детинска игра трябва да се търси в следното: Лора се блазнеше от наивната мечта, че е възможно някои от моите пиеси да бъде поставена на някоя от парижките сцени. “Аз бих се оженила, пише ми тя в едно от писмата, които прилагам, за някой друг богат човек, за да построя с парите му един театър, в който да се дават само твои пиеси”. За тоя план тя разчиташе на Miss Orsby, секретарка на Сара Бернар и на M-lle Gerrnaine Senose, имената на които се срещат в приложените писма (цялата кореспонденция по това е задигната от бившия й мъж Дренков, когато аз бях пренесен в болницата). И истинска треска бе я обхванала, когато получи писмо да пратим пиесата. Тя настояваше постоянно да корегираме заедно превода й на “Когато гръм удари” и да го изпратим. Но понеже аз бях много занят с друго и работата се отлагаше, Лора ми говореше, че ще го прати некорегиран или сама ще го занесе и прибавяше “ако не вярваш, ето – пиша!” Впрочем такива игри около пиесата са повтаряни много пъти и аз се чудя, че е намерено само едно писмо! Но аз всякога й казвах: “Лора, наистина иди в Париж – и ако не направиш нещо за пиесата поне ще се поразведриш, – тя веднага ме хващаше за ръцете сърдита, говорейки “ти нарочно ме пращаш, за да останеш сам, кой знае за какво!…” И тогава, за да я успокоя, аз трябваше да й обещая, че през ваканцията непременно ще заминем двама.
Истината пък с писмото на г-ца Х. е още по-невинна. Г-н М. Н. бе наш познат и приятел и в това писмо (всъщност записка) г-ца Х. съобщаваше на Лора за деня, когато ще заминава за Виена да се лекува (той беше тежко ранен). Не за заминаване на Лора се касаеше тук, а за едно обикновено предупреждение да идем на гарата да го изпратим, понеже тренът заминаваше към 3 – 4 часа и аз имах неотложна служебна работа, помолих я да иде сама като предаде на пътника моите поздрави и благопожелания. Това могат да потвърдят и г-ца Х., и самият г-н Н. За какво заминаване с експреса още същия ден говори Окр[ъжният] съд, когато записката е от 14 ноември, а писмото до Виола от 28 същи.
Но Лора била казала на слугинята че ще заминава. Прочетете показанията на слугинята да заключите доколко това е било сериозно: днес й каже ще заминава утре, други път – след един месец, трети път на пролет и всичко в свързка с проектите за пиесата. Но слугинята на края на показанията си твърди, че няколко дни преди случката тя нищо не й е говорила за заминаване. Това е било не 1 ден преди смъртта, както невярно твърди Окр[ъжният] съд, а преди месец.
Никакво приготовление за заминаване не е имало. Свалянето на сандъците от тавана бе предизвикано от това, че хазяите бяха дали таванските стаи на работници, става тясно и неудобно да се държат известни вещи там и Лора бе принудена да изпрати 1 – 2 сандъка у майка си.
Изтеглянето на 1000 лева от банката също не е в свръзка с никакво заминаване. Тя ги бе изтеглила, както много други пъти, за свой дамски потребности. С тях щеше да купува и някои потребности за салона и да уравнява някакви свои сметки. Окр[ъжният] съд счита тия пари за заминаване? Ако Лора би имала намерение да заминава същия ден (в петък) не би ли се погрижила поне за паспорт?
Че цялата тая история за заминаването е измислена, се вижда от това, че последните дни тя се занимаваше със съвсем друго – да гледа къщи, които се продават защото имахме намерение да си купим своя и да се наредим тъй, както тя искаше. Даже и в самия ден на случката пак щяхме да ходим да гледаме къщя. Ако трябва да се вярва на слугинята, трябва да й се вярва и на всичко това, която тя установява и на което Окр[ъжният] съд не намира уместно да се спира. Ами че даже вечерта на вечеринката у Т. тя пак говореше за намерението ни за собствена къща, както са показали присъствующите.
Не, Г-да Съдии, за никакво заминаване не е ставало дума, и никога аз не съм бил против него.
Като улика, че аз съм убиец се използува и това, че съм бил революционер, и че следователно, “лесно съм могъл да посегна на своя и чуждия живот”. Аз протестирам дето Окр[ъжния] съд си позволява да се занимава с моята революционна дейност. Ако съм ходил в Македония, правил съм го за да изпълня един дълг и няма да се намери даже едно куче в поробената земя, което да засвиделествува, че съм убил някого – не, че съм присъствувал на някое убийство или, даже че съм говорил за убийство на когото и да е. моята дейност в Македония бе чисто агитационна. Колкото се отнася до намереното в къщата ми оръжие ще кажа…
*
думите които д-р Ч. И. Твърди, че съм казал на Лора преди венчаванието си, ги приемам за истински, макар и да не ги помня. Ако може да се прави аргумент и от тия съвсем естествени любовни клетви и то две години преди случката, съгласен съм те да се считат като улики срещу мене.
Господа Съдии,
Когато ще преценявате в състояние ли е била Лора да извърши такава постъпка, имайте пред вид писмата, които прилагам… Колко често я намираха настроения да се махне от хората, да се махне от света! С мисълта за смъртта тя бе свикнала толкова, че чувствуваше някаква сладост в нейната близост. Прочетете писмата от Париж, дето тя ме увещава да й изпратя няколко грама кокаин!Вижте как се радва, как тя тържествува, когато най подир е успяла да се снабди с достатъчна доза кокаин и как е успокоена, че сега има “такъв сигурен и съчувствен другар!” Вижте най-подир колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява да се не боя – че няма сега да направи това, а някога подир, на есента и пр…
Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта: друго удовлетворение то не можеше да намери! И сега като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка: нашите съдби бяха решени в денят когато си подадохме ръка!
София, 28. VІІ. 1914 г.
П. К. Яворов
Това е целият обвинителен материал срещу Яворова, който е могъл да бъде събран при следствието. Или – не, има още един аргумент, последния, най-силния съкрушителния, макар и неизползуван от Окр[ъжния] съд. Чуйте, хора, Вий, които не вярвате във виновността на Яворова: Ако Яворов бе невинен, ако той се е застрелял веднага след смъртта на Лора и зарад нея, но опитът е излязъл несполучлив, той трябваше да направи това и втори път, сетне, когато е дошъл в съзнание! Да това говореше българската Темида на ослепелия поет, когото физическата немощ бе превърнала на призрак!…
Апелативният съд, обаче, имайки пред вид, че Яворов не е привлечен даже като обвиняем, с определение № 314 от 5 август 1914 г. е отменил изцяло определението на Окр[ъжния] съд и му връща делото с предписание: повторно да се занимае с въпроса и ако намери улики срещу Яворова да изпрати зелото на съдебния следовател, който да го привлече като обвиняем, да го разпита като такъв, да събере ония доказателства, които той от своя страна би посочил: след това делото отново да се изпрати на прокурора, който повторно да се занимае с него и ако тогава съдът пак се съгласи с неговото заключение за прекратяване на делото, тогаз Апел[ативният] съд ще се произнесе има ли наистина основание Яворов да бъде даден под съд или не.
Едвам на 16 октомври т. г. Окр[ъжният] съд се е занимал с въпроса и въпреки служебния риск който поемаше с неподчинението си на Апел[ативния] съд – връща делото отново на последния, считайки, че той не трябва да се произнесе по същество има ли достатъчно улики срещу Яворова да бъде привлечен към отговорност или не.
Ние имаме всички основания да мислим, че Апел[ативния] съд щеше да разгледа делото тоя път по същество. И нашата дълбока увереност е, че делото щеше да да бъде прекратено. Но да се случеше и обратното, нямаше да се намери в тая страна съдийска съвест, която да не произнесе своята дума на оправдание.
Но поетът не дочака.
Т. Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев, Боян Пенев.125
За историята на статията и на Яворовото изложение до Софийския апелативен съд разказва в спомените си за П. К. Яворов Владимир Василев. Той пише:
“Не искам да се спирам на отношенията на Яворов с Лора. Един ден, край Градската градина, той ми съобщи, че ще замине за Македония и утре щял да се венчае с лора, в Подуяне или Бояна, не помня; няма да кани никого, да не се сърдя. Аз съм ходил у тях и съм имал възможност да ги наблюдавам. Жена с културен вкус, Лора беше създала в квартирата на ул. “Раковски” скромна, но приятна обстановка, с ласкава атмосфера на интимност и деликатни отношения (поне тогаз). И Яворов чувствуваше това. Той нямаше защо да ревнува Лора. В тая любов тя бе активната страна, още от началото. Наопаки, нейната голяма любов е, която криеше ревността и която доведе тоя трагичен край. Хората си обясняват случая много просто: убил нея, след това убил себе си. Какво по-естествено? Тъй се пише по романите. И никой не смееше да ги защити – толкоз враждебно беше настроението в обществото и в буржоазната преса. За да се изпълни искането на Яворов в завещанието му – “ако има пет души, за които истината да значи нещо, да изяснят случая пред обществото”, – аз написах във в. “Утро” една статия “Истината за Яворов”, подписана от д-р Кръстев, Боян Пенев, Т. Александров, Ал. Балабанов и мен. Тя има своето действие, но не прекрати мълвата. Поддържаше се от заинтересовани лица и от заблуждението за някакви две експертизи: първата констатирала, че задната рана е по-малка, следователно стреляно е откъм гърба. Това обаче не е експертиза, а “външен оглед”, както се казва на съдебен език, и той не решава нищо. Действителната експертиза от лекари и артилерийски офицери установява: предната рана е широко обгорена от нагар, значи, стреляно е от упор; проследен хода на куршума вътре, вижда се, че е минал отпред назад. Какво по-очевидно от това? А предната рана е по-голяма, защото куршума, излизайки от дулото, няма време да се засили и срещайки съпротивата на тъканта, разкъсва я. Но вън от тия доказателства има нещо още по-просто и убедително: каквато и да е домашната разпра, никой няма да стреля жена си с револвер, допрян в гърдите й; а в гърба – значи да издаде себе си, че е той, а не тя. Това става само при физическа схватка, на улицата, при бягство и пр. Но има хора, разправяй им, колкото искаш, знаят си своето… Да мислят, каквото щат, от това истината няма да стане друга.
Прокурорът Ал. Огнянов не намери данни за обвинение и внесе делото в Окр[ъжния] съд за прекратяване. Съдът обаче, над който все пак тежеше създалото се обществено мнение, възбуди т. нар. пререкание (спор) с прокурора и прати делото на по-горна инстанция да разреши въпроса. На Апелативния съд представихме известното “изложение”, което обикновено се цитира. Яворов ми повтори пак фактическите обстоятелства, които бе ми казал в Александровската болница, когато отидох на третия ден след случката да го видя (нищо не ги опроверга) и някои нови подробности. Но той не знаеше делото, нито какво е юридическа аргументация и процесуални форми, не можеше и да пише – написах го аз, от първото до последното изречение. Гледах тук – там да дам впечатление уж на негов стил. Към изложението бях приложил и писма от Лора, в които тя говори не един път за самоубийство. Те обаче липсваха на делото. Дълг е на оня, който ги е измъкнал, да ги публикува, а оригиналите да предаде на Държавния архив. (Същото да направи и неизвестният друг някой, който е взел от тавана на старата ни къща седем Яворови писма до мене, от Нанси, с важно литературно значение.) Апелативният съд отбягна да се произнесе, намери едно формално основание: Яворов не бил привлечен в следствието като обвиняем, а разпитван само като свидетел, следоветелно няма повод съдът да бъде сезиран. И върна делото в Окръжния съд. Това значеше ново разтакане месеци, неиздържимо вече за Яворов. Той само разреши пререканието…”126
Изложението на П. К. Яворов и писмата на Лора Каравелова до Яворов не са запазени. По изложението и спомените на Вл. Василев изказва своето мнение юриста Никола Гайдаров, като отхвърля твърдението му за авторството на изложението.127

* * *

Макар и продължила само няколко години тази дружба остава в историята трайни следи и поражда вдъхновение за творчество и борба в двамата приятели и съратници. За потомците остава творчеството и споменът за революционната дейност на поета за освобождението на поробените българи в Македония и Одринско, както и малкото запазени документи свидетелствуващи за една велика дружба, родила се в борбата. Загубата на приятеля се оказва тежък удар не само за Т. Александров, но и за Вътрешната организация. Т. Александров преживял стотици такива загуби успява да се съвземе и да възроди отново организацията след две национални катастрофи и да продължи борбата при още по-тежките условия до своята Голгота точно след 10 години през 1924 г. когато ориста на революционерите ги събира отново заедно.

Цочо В. Билярски

БЕЛЕЖКИ:

1 П. К. Яворов, Подир сенките на облаците. Отбрани стихотворения, С., 1910, с. 73 – 74. Второ фототипно издание на къща музей “П. К. Яворов” – Чирпан, С., 1997.
2 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 5, Писма, автобиографични материали, С., 1979, с. 258.
3 Никола Коларов, публицист, деец на македонското националноосвободително движение, редактор на сп. “Млада Македония” (на френски език), на в. “Обзор” и на в. “Целокупна България”.
4 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 2, Гоце Делчев. Хайдушки копнения, С., 1977.
5 Задграничното представителство (ЗП) на ВМОРО в София е създадено на Първият Солунски общ конгрес на ВМОРО през 1896 г. Чрез него Централният комитет на ВМОРО в Солун установява връзка с легалната организация на македонските и тракийските българи в свободното княжество – Върховния македоно – одрински комитет, с българските правителства и политическите партии с цел да се постигне синхрон и единодействие в борбата им за освобождението на поробените българи в Македония и Одринско. Задгранични представители до избирането на П. К. Яворов на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО през март 1908 г. за съветник към ЗП са били Гоце Делчев, Гьорче Петров, Димитър Стефанов, Туше Делииванов, д-р Христо Татарчев, Христо Матов, Пере Тошев, Петър Попарсов, Иван Гарванов, Борис Сарафов, Михаил Дорев, Апостол Димитров и Тодор Лазаров.
6 Днес архивът на П. К. Яворов се съхранява в Централния държавен архив (ЦДА) в София под № 10 к и се състои от 3 описа. В него се съхраняват и част от документите на ЗП на ВМОРО. Части от личния архив на П. К. Яворов се съхраняват и в Българския исторически архив при Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” (БИА ВБКМ) и в къщите музеи на поета в София и Чирпан. Всичките документи, които изрежда Н. Коларов се намират в архива на поета в ЦДА, като някои от тях са включени по-долу в текста. Вж. и П. К. Яворов, Между стиха и куршума. Кореспонденция, С., 2003.
7 Вж. Г. Найденова – Стоилова, Лора – Яворов. Писма и документи, С., 1983 и Неизвестни писма на Лора. Представени от Ст. Памуков, Пловдив, 1982.
8 В. “Обзор”, София, 29 февруари 1936, г. І, бр. 51, с. 1 – 2.
9 Вж. Кръгът “Мисъл”. Кореспонденция, С., 2003.
10 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 4, Критика. Публицистика, С., 1979, с. 293 – 296.
11 Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. 2, След Илинденското въстание, С., 1983, с. 551 – 566 и К. Пърличев, Кюстендилският конгрес на ВМРО – 1908, С., 2001.
12 В. “Реч”, бр. 224, 19 март 1908, с. 2.
13 Т. Александров, Непубликувани спомени, документи и материали, С., 2002, с. 28 – 29.
14 П. К. Яворов, Събрани съчинения, Т. 5, с. 104.
15 Гр. Василев, Един живот в писма, Т. ІІ, С., 2000, с. 12. Писмо на Т. Александров от 21 декември 1909 г.
16 П. К. Яворов, Събрани съчинения, Т. 5, с. 223.
17 Вж. Хр. Матов, Македонска революционна система, С., 2001, с. 217 – 237.
18 Гр. Василев, Един живот в писма, Т. ІІ, с. 125.
19 В. “Зора”, 27 октомври 1939, с. 6.
20 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 1. Оригинал. Ръкопис.
21 Анкета по македонския и балканския въпрос (Мнения на всички познати представители на българските партии, деятелите по македонското движение и на стоящите в близост до него). Из 9 книга на сп. “Съвременна мисъл”, С., 1910, с. 3.
22 Анкета по македонския и балканския въпрос, с. 68 – 69.
23 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 9. Оригинал. Ръкопис.
24 Вж. ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 139, л. 1 – 13. Препис. Машинопис. Вж. и В. Викторов – Топоров, П. К. Яворов и неговото време, във в. “Зора”, С., г. ХVІІ, 15 март – 29 март 1936, бр. 5014 – 5026.
25 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 10. Оригинал. Ръкопис.
26 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 8. Оригинал. Ръкопис.
27 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 6. Оригинал. Ръкопис.
28 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 4. Оригинал. Ръкопис.
29 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 5. Оригинал. Ръкопис.
30 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 267, л. 3. Оригинал. Ръкопис.
31 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 7. Оригинал. Ръкопис.
32 Вж. Д-р Н. Генадиев, Между политиката и властта, заговорите и затвора, С., 2002.
33 Гр. Василев, Един живот в писма, Т. ІІ, с. 23.
34 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 3. Оригинал. Ръкопис.
35 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 267, л. 4. Оригинал. Ръкопис.
36 Мемоарът е отпечатан във вестник “Камбана”, № 1381, г.V, от 26 окт. 1911, с. 3.
37 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 253, л. 2. Оригинал. Ръкопис.
38 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 267, л. 5. Оригинал. Ръкопис.
39 НБКМ БИА, ІІ Д 891. Оригинал. Ръкопис.
40 НБКМ БИА, ІІ Д 905. Оригинал. Ръкопис.
41 Д-р Вл. Бурилков, Пред изборите, Искра, Солун, 15 януари 1912 г., кн. ІV, с. 1.
42 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 254, л. 1. Оригинал. Ръкопис.
43 (фр.) – Целувам те от цялото си сърце.
44 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 254, л. 2. Оригинал. Ръкопис.
45 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 254, л. 4. Оригинал. Ръкопис.
46 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 254, л. 3. Оригинал. Ръкопис.
47 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 254, л. 5. Оригинал. Ръкопис.
48 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 714, л. 1. Позитив. Оригинал. Ръкопис.
49 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 566, л. 1. Оригинал. Ръкопис.
50 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 267, л. 8. Оригинал. Ръкопис.
51 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 254, л. 15. Оригинал. Ръкопис.
52 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 714, л. 3. Позитив. Оригинал. Ръкопис.
53 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 254, л. 12. Препис. Машинопис.
54 ЦДА, ф. 176 к, оп. 2, а. е. 1068, л. 41. Препис. Машинопис.
55 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 254, л. 6. Оригинал. Ръкопис.
56 НА БАН, ф. 73 к, оп. 1, а. е. 2834, л. 1. Оригинал. Ръкопис.
57 ЦДА, ф. 176 к, оп. 2, а. е. 1068, л. 131. Оригинал. Машинопис и ръкопис.
58 ЦДА, ф. 1898 к, оп. 1, 1 л. Препис. Машинопис.
59 Ц. Билярски, Смърт в името на свободата, Македония, г. ІІ, бр. 8, октомври 1994, с. 22.
60 Ал. Балабанов, И аз на тоя свят. Спомени от разни времена, С., 1985, с. 47 – 48.
61ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 4. Оригинал. Ръкопис.
62 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 5 – 6. Оригинал. Ръкопис.
63 Изложенията вж. в Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912 – 1913 година. Съобщава Л. Милетич, С., 1929, с. 287 – 293 вж. и по-долу.
64 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 1 – 2. Оригинал. Ръкопис.
65 В. „Македония“, г. П, № 110, 16 януари 1921 г., с. 2. Съкратен вариант на мемоара е публикуван в Баждаров Г. Войната и македонският въпрос. – сп. Македония, г. 1, 1922, № 4, 10 – 11. ЦДА, ф. 568 к, оп. 1, а. е. 1017, л. 1 – 2. Оригинал. Машинопис.
66 Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1913 година, 1929, 290 – 293.
67 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 1. Фотокопие. Бланка. Оригинал. Ръкопис.
68 Вж. Т. Александров, Непубликувани спомени, документи и материали, с. 41 – 47.
69 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 4. Бланка. Оригинал. Ръкопис. Ген. Александър Протогеров от Охрид, офицер от българската армия, войвода на ВМОК. По това време полк. Протогеров е резервен член на Централния Комитет на ВМОРО и е командир на 3 бригада от Македоно – одринското опълчение. През Първата световна война е командир на дивизия, началник на Моравската военно – инспекционна област и директор на Дирекция Социални грижи и обществено подпомагане. След смъртта на Христо Чернопеев, в началото на Първата световна война заема неговото място в ЦК на ВМРО.
70 ЦДА, ф. 1932 к, оп. 2, а. е. 229, л. 1. Чернова. Ръкопис.
71 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 20. Оригинал. Ръкопис.
72 ЦДА, ф. 1932 к, оп. 2, а. е. 229, л. 1. Чернова. Ръкопис.
73 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 289, л. 1. Чернова. Ръкопис.
74 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 16. Оригинал. Ръкопис.
75 Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978, с. 586 – 590.
76 НБКМ БИА, II Д 923. Чернова. Ръкопис.
77 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 289, л. 4. Чернова. Ръкопис. В телеграмата думата “неопределен” Яворов е написал върху задрасканото “няма фиксирана дата”, а датата на предстоящата среща, за която става дума е 19 май.
78 ЦДА, ф. 1932 к, оп. 2, а. е. 230, л. 1. Чернова. Ръкопис.
79 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 12 Бланка. Оригинал. Ръкопис.
80 Вж. Революционерните борби в Тиквешията. Спомени и материали, Кн. 1, Скопие, 2001, с. 476 – 500.
81 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 8. Фотокопие. Бланка. Оригинал. Ръкопис.
82 П. К. Яворов – Летопис за живота и творчеството му, С., 1986,, с. 586.
83 НБКМ БИА, ІІ Д 934. Оригинал. Ръкопис.
84 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 289, л. 2. Чернова. Ръкопис.
85 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 289, л. 3. Чернова. Ръкопис.
86 Вж. М. Матов, Най-комитата разказва …, С., 2002, с. 144 – 145.
87 НБКМ БИА, ІІ Д 933. Чернова. Ръкопис.
88 ЦДА, ф.1949 к, оп. 1, а. е. 25, л. 12 – 13. Оригинал. Ръкопис.
89 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 289, л. 4. Чернова. Ръкопис.
90 НБКМ БИА, ІІ Д 917. Ксерокопие. Ръкопис.
91 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 27. Препис. Машинопис.
92 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 2. Фотокопие. Бланка. Оригинал. Ръкопис.
93 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 3. Фотокопие. Бланка. Оригинал. Ръкопис.
94 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 10. Фотокопие. Бланка. Оригинал. Ръкопис.
95 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 28. Препис. Машинопис.
96 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 11. Фотокопие. Бланка. Оригинал. Ръкопис.
97 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 564, л. 1 – 2. Фотокопие. Чернова. Ръкопис.
98 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 9. Фотокопие. Бланка. Оригинал. Ръкопис.
99 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 290, л. 5 – 7. Фотокопие. Бланка. Оригинал. Ръкопис. За жестокият сръбски терор в Кумановско преди и след Междусъюзническата война разказва в спомените си действащия в този район войвода Кръсто Лазаров. Вж. Македония в пламъци, С., 2003, с. 207 – 211.
100 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 289, л. 1. Чернова. Ръкопис. “Кризата” Яворов е написал върху задрасканото “положението”. Останалият текст липсва, но на обратната страна на листа Яворов си е водил следните бележки с молив: “фланел, долни топли дрехи, ½ кг. Захар, 1 кг. Сланина, хляб (в повъзможност повече), чорапи и партенки. Пачатжиев, П. от Разлог? бив[ш] тикв[ешки] войвода.” Вероятно става дума за екипирането на тиквешкия войвода Васил Пачаджиев.
101 Откритият лист е с № 1637 от София, 24 юни 1913 г. и гласи: “Носителят Пейо Яворов, опълченец от Македоно – одринското опълчение пътува за в частта си Кочани, следа. Умоляват се всички военни железопътни и административни власти да улесняват пътеването му. Председател: Д-р П. Нейчев. Секретар: К. Шахов. [Печат: “Изпълнителен комитет. Македоно – одрински благотворителни братства”]” Вж. ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 554, л. 3. Оригинал. Ръкопис.
102 Спомени за П. К. Яворов, С., 1989.
103 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 11. Оригинал. Ръкопис.
104 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 8. Оригинал. Ръкопис.
105 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 556, л. 1. Оригинал. Ръкопис.
106 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 13 – 14. Оригинал. Ръкопис.
107 ЦДА, ф. 1933 к, оп. 2, а. е. 18, л. 1 – 3 и 6 – 7. Оригинал. Ръкопис.
108 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 9 – 10. Оригинал. Ръкопис.
109 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 12. Оригинал. Ръкопис. Владимир Сланков от с. Ново село, Щипско е велешки войвода. През Балканската война е четник в четата на Т. Александров.
110 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 17. Оригинал. Ръкопис. Кръстьо Лазаров от с. Коню, Кумановско е кумановски войвода. През септември 1944 г. е убит от сърбите заедно с още 40 кумановци, като той е жив погребан.
111 ЦДА, ф. 135 к, оп. 3, а. е. 23, л. 5. Оригинал. Ръкопис.
112 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. 255, л. 18. Оригинал. Ръкопис. Лазар Томов от с. Годлево, Разложко, учител, разложки войвода, член на Серския окръжен революционен комитет.
113 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 271, л. 3. Оригинал. Ръкопис.
114 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 18. Оригинал. Ръкопис. Ф. 1932 к, оп. 2, а. е. 235, л. 1. Чернова. Ръкопис.
115 НБКМ, ІІ Д 931. Оригинал. Ръкопис.
116 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 255, л. 19. Оригинал. Ръкопис.
117 П. К. Яворов, Събрани съчинения, Т. 5, С., 1979, с. 258.
118 ЦДА, ф. 10 к, оп. 1, а. е. 30, л. 1. Чернова. Ръкопис., и оп. 3, а. е. 563, л. 1 – 4. Чернова и препис. Ръкопис и машинопис.
119 ЦДА, ф. 10 к, оп. 1, а. е. 3, л. 2 – 3. Оригинал. Ръкопис.
120 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Стихотворения и стихотворни преводи, т. І, С., 1977, с. 117 – 118.
121 П. К. Яворов, Събрани съчинения, т. 5, с. 471 – 473. Д-р Кръстьо Кръстев от Пирот е литературен критик, професор в Софийския университет, главен редактор на сп. “Мисъл” и възглавявал литуратурния кръг “Мисъл”, близък приятел на П. К. Яворов. Запазена е голяма и ценна кореспонденция между двамата, съхранявана в в архива на д-р Кр. Кръстев в НА на БАН и в архива на П. К. Яворов в ЦДА. Владимир Василев е литературен и театрален критик, директор на Народния театър, създател и редактор на сп. “Златорог”. Съхранява голяма част от архива на П. К. Яворов, предадена в ЦДА. Петко Дрянков е първият съпруг на Лора Каравелова. Екатерина Каравелова, преводач и общественик, майка на Лора Каравелова и съпруга на Петко Каравелов. Тя е противник на брака на дъщеря си Лора с П. К. Яворов и стои начело на кампанията срещу него след самоубийството на Лора.
122 ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 219, л. 1 – 3. Фотокопие. Оригинал. Ръкопис.
123 Вж. М. Матов, Най-комитата разказва …, С., 2002, с. 144 – 145.
124 Г. Найденова – Стоилова, В часа на синята мъгла, С., 1992, с. 186 – 187.
125 НА БАН, ф. 37 к, оп. 1, а. е. 962, л. 1 – 6. и в. “Утро”, С., г. ІV, бр. 1355 – 1359, 31 октомври – 4 ноември 1914.
126 Вж. “Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си”, С., 1963, с. 596 – 598.
127 Вж. Н. Гайдаров, Житейската драма на Яворов, С., 1979, с. 102 – 111.