BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Январь 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Дек    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Лора и Яворов — трагедия на един век

ЛЮБЕН ГЕНОВ

Ето вече столетие изминава от трагедията на 30 ноември 1913 г. в дома на Яворов на софийската ул. «Раковски». Гробовете на Пейо и Лора днес сякаш вълнуват повече хора, отколкото цезурата (словораздел — б.ред.) в стиха на поета. Подобна антитеза има в изследване на рано напусналия ни литературен критик Кръстьо Куюмджиев, публикувано в сборника за стогодишнината от рождението на Яворов (1978 г.).
Като състуденти и приятели с Кръстьо сме си приказвали неведнъж за Яворов и Лора. Той го и написа, че любовта им напомня «древна поема», а писмата я разкриват като «необикновено същество, създадено извън всякакви мерки». Любовта на Лора не е могла да се задоволи със «сажди на страстта». Тя е искала да превърне поета в «жрец на тяхната любов, да живее единствено чрез любовта, както живее самата тя». Кръстьо изтриваше и «най-малкото петънце» от тази любов, обкръжена от поезията и легендата. Това, което Лора не можа да постигне в живота, го постигна в смъртта.

Можем ли
да я съдим?

Кръстьо не съветваше никого да прави това.

В литературна анкета от шест продължителни срещи от по два-три часа през 1911 г. акад. Михаил Арнаудов оставя поета «да говори на воля». След тези срещи той прави известното си проучване «Към психографията на Яворов», което си остава безценен автентичен източник за тайнствата на поета.

През лятото и есента на 1910 г. акад. Арнаудов често се среща с Яворов в Париж, където живеят в съседство, и споделя, че на гроба, в който почива 20-годишната Мина, «поетът ровеше с ръце земята, за да сади цветя».
В парижкия си дневник Яворов изповядва чувството си към това «ангел дете», идеал на «покварената» му душа: «И ме пита веднъж защо те любя. И аз не знаех защо. Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И все пак те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз не помня да бях живял, преди да те бях видял. И где е началото и где е краят?»

По това време Яворов пише драмата «В полите на Витоша» и признава: «Още сълзите ми не бяха изсъхнали… Неведнъж имах илюзията, че покойницата сама води перото ми.»
Литературният историк проф. Боян Пенев по-късно споделя с Дора Габе (негова съпруга от 1910 до 1914 г.), че Яворов «навред го дебне сянката на Мина и затова не може да се отдаде на Лора и да се ожени за нея».

Пенев и Яворов са изключителни приятели. Както пише моят уважаван колега още от в. «Народна младеж» проф. Иван Сарандев, двамата живеят през 1908 г. сами. Боян Пенев споделя: «Аз се срещам само с него и той само с мен.» И за да разнообразят темите на разговорите си в кафене «България»,

често измислят
и се лъжат

«И тъй изкусно се лъжем, че и двамата вярваме в лъжите си», пише професорът. По друг повод той отбелязва, че у Яворов има «един тъмен, неосъзнат вътрешен стремеж» да си строши по някакъв начин главата. Говори на гроба му и се гневи за «безграничната злоба на обществото, за тъмните хули и клевети», тъй щедро сипани върху поета.
Боян Пенев прави критична рецензия за драмата на Яворов «В полите на Витоша». Това е негово «дълбоко убеждение и най-искрена мисъл». Но признава, че след Пенчо Славейков цени най-много Яворов. Счита лириката му за единствена в нашата литература. Поетът му отговаря: «В твоята искреност и приятелство не съм се съмнявал никога!»

Душата ми е стон, душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов.

Академикът разкрива чара на този поетичен шедьовър и цитира споделеното пред него от Яворовия вуйчо Атанас Крачолов. Двамата с поета през септември 1914 г. преглеждат Яворовите стихотворения, правят поправки, посвещават някои на Тодор Александров, на д-р Кръстьо Кръстев и др. Когато вуйчото предлага да посветят едно на Лора и между другото му прочита «Душата ми е стон…», поетът казва: «Ето това ще посветим на Лора.» «Но нали то е писано за Мина?», пита вуйчо му. Яворов мълчи продължително и отговаря категорично: «Посвещавам го на Лора.»

Поетът е под пълната власт на чувствата си към Мина. Запознава се с нея на 25 март 1906 г. и още на следващия ден в стихотворението «Благовещение» пише: «Душата ми е пленница смирена, плени я твоята душа…» Мина умира от туберкулоза през лятото на 1910 г. Яворов изповядва: «Блага вест я нарекох аз в живота си.

Тя радваше
очите ми

и опияняваше душата ми.» В едно от писмата му до нея четем: «Няма в съня нито една ръка, до която бих се допрял, без да потръпна… Нека всяко световно чувство бъде за вас. И аз покривам с хиляди целувки вашата ръчица, мило дете.» В картичка с цветя поетът се обръща към любимата: «Иди, където са моите мисли…» Акад. Арнаудов е убеден, че това дете е «способно да извади поета от кошмарни видения и резигнация». След дълги писмени обяснения Яворов предлага на Мина женитба.

Известният поетичен цикъл «Писма. Денят на самолъжата» започва с мото от нейно писмо: «Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а вие сте поет…»
Друг авторитетен изследовател проф. Михаил Неделчев посочва, че този цикъл предизвиква семейството на Мина и особено брата — писателя П. Ю. Тодоров, да забранят да кореспондира с поета. Яворов отговаря: «Аз не мога да затъкна с кърпа устата на душата, защото тя ще се задуши.» Не се примирява с оскърблението семейството да «цензурира» стиховете му. Посвещава на Мина: «Аз не живея, аз горя», «Ще бъдеш в бяло» и др.

Поетът не стои между два женски образа в нито миг след запознанството си с Мина, не намира повод да посвети стихове на Лора или да разкрие епизоди от срещи с нея. Няма от това време и стихове, вдъхновени от друг идол, освен от Мина. Едва през лятото на 1911 г. Яворов се сближава с Лора и през есента на следващата година сключват брак. Другото би противоречало на «вътрешната възможност и реални засвидетелствани чувства», коментира акад. Арнаудов.

Мистицизмът, в който изпада Яворов след ударите на съдбата, особено след ослепяването си, съдебната присъда и злоезичието на обществото, че е убиец на Лора, го водят до окончателно примирение с нейната сянка. «В мен има много мистицизъм. Аз не мисля за смъртта,

аз мечтая
за смъртта

пише поетът, изпитвайки повелителна потребност да мре, и намира начин да зачете паметта на Лора. Той чувства, че тя го зове и «поставя» цвете от гроба на Мина в началото на последното издание на «Подир сенките на облаците»:
«Мила Лора,
На твойта светла душа, устремен към тебе духът ми посвещава своите изповеди.
Пейо»
В заключение и акад. Арнаудов се изповядва: «Искреността на това посвещение не може да не трогва всички, които обичат и ценят Яворов.»

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=2470247