Петко Бочаров 70 години от бомбения ад над София през очите на Петко Бочаров

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
юни 2021
П В С Ч П С Н
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Петко Бочаров 70 години от бомбения ад над София през очите на Петко Бочаров

На днешния 10 януари се навършват 70 години от една от най-жестоките бомбардировки над София през Втората световна война. Потърсихме живия свидетел на събитията през януари 1944 г. Петко Бочаров – най-възрастния действащ журналист в Европа. На 19 февруари т.г. г-н Бочаров ще навърши 95 години. Юбилеят му ще бъде отбелязан с излизането от печат на книгата му “Петко Бочаров на 95 г. през три Българии”.

В книгата има специална глава за участието на България във войната на страната на Тристранния пакт, епизод, от който са бомбардировките над София. Равносметката от първия дневен бомбен ад са 750 загинали и 710 тежко ранени. Разрушени са 3304 сгради, повечето жилищни. Ето как Петко Бочаров описва страшните дни на столичани.

Мобилизиран съм като подпоручик във Втори конен полк, Скопие. И ме командироват за двуседмична “опреснителна” школа в Сливен. Така на 10 януари 1944 г. се качвам на влака, който минава през Кюстендил и пътуваме до София 20 часа.

Около 6 ч на 11 януари влакът влезе в София. И онова, което видях от прозореца на вагона още преди да сме спрели, никак не ми хареса. Гарата тънеше в мрак, зимно време е, тъмно е, но защо не свети нито една лампа? Перонът е пълен с народ със странен багаж – денкове, куфари и вързопи, натоварени върху детски шейни или върху пружини за легло, теглени като шейни, защото беше паднал сняг. Стана ми ясно, че хората бягат.

Първият човек, когото попитах какво става, почна да ми обяснява, че предишния ден е имало бомбардировка и че “София е в развалини”. На въпроса къде са пораженията, той отговори “най-вече в центъра”. Забързах се като малоумен да хвана трамвая с единствената мисъл да си взема топъл душ и да се наспя, преди да тръгна следващия ден за Сливен. Нямаше, разбира се, никакъв трамвай. Тръгнах към “Мария Луиза” и гледката започна да ми отваря очите за истинското състояние на нещата – в тъмнината човешкият поток с креватни пружини и всякакъв багаж продължаваше да се стича към гарата. Колкото повече приближавах “Света Неделя”, толкова по-често се натъквах на

огромни кратери,
скъсани жици

паднали стълбове и тухли. Вече почти тичах. От “Алабинска” свих по “Граф Игнатиев” и картината бе същата. Стигнах площад “Славейков” и завих по “Раковски”. Погледнах по посока на нашата къща – беше си на мястото. Няма да свети прозорец, но къщата стои.

Със следващата крачка обаче, по средата на уличното платно, се спънах в изхвърчала от някъде врата. И познах, че беше нашата пътна врата. Още няколко крачки и… вратата наистина я нямаше, а от прага, вместо стълбището, видях небе.

Вече зазоряваше. От къщата стърчеше единствено фасадата. Зад прага на входната врата всичко беше развалини – паднали и разчупени бетонни плочи, железа и тухли. Развалините плътно покриваха мястото, където би трябвало да е вратата към мазето. А в това мазе, знаех го със сигурност, родителите ми положително са слезли, когато е била дадена тревогата. Опитах се да мина през развалините и да видя дали някъде няма пролука към мазето – не.

Излязох на улицата и отидох в хотела, който си стоеше невредим на ъгъла на “Славейков” и “Раковски”. На рецепцията дремеше момиче в немска военна униформа. Доколкото можах, обясних, че моля за фенерче или свещ. Даде ми свещ и кибрит. Върнах се.

Никаква полза,
всичко бе
затрупано

Хвърлих се да обикалям противовъздушните скривалища наоколо. В сградата на “Славейков”, където е сега Градската библиотека, после в Министерството на вътрешните работи, после в Народната банка, после в хотел “България”. Хора, насядали по земята или прави, увити в одеяла, някои още спят, тук-таме количка с бебе. Минавам край редиците и се взирам в лицата. Няма помен от майка ми и баща ми. Тогава тръгнах по роднини. Нищо. Последната надежда беше моя леля, чието семейство притежаваше къща с двор близо до Военното училище. Намерих мъжа , който ми каза – “Не, не са се обаждали”. Тръгнах обратно към разрушената ни къща, без да мисля къде другаде да отида. От Орлов мост нагоре към Народното събрание и… ето ги, идват насреща. Двамата със зимни палта и с по чанта в ръка, майка ми с дамска шапка, баща ми с мека. И като ме видяха, се побъркаха, защото знаеха, че съм в Скопие. Прегръдки, а на мен душата ми пее.

Решаваме, че трябва да отидем до Княжево във вилата на братовчедка на баща ми. Стигаме до Руски паметник с надеждата да се качим на някакво превозно средство, но разбирам, че шансът това да стане е минимален, първо, защото автомобили почти няма, файтони хич. А майка ми, горката, едва ходи. Как ще измине 12 километра! Заставаме като на автостоп до Руски паметник, аха, ето една кола, вдигам ръка, тя отминава. А, ето още една кола. И тя отминава, а на мен пред очите ми пада червен воал. Задава се пак кола. Изваждам пистолета и заставам пред нея. Спира, естествено. Не забравяйте, че съм в офицерска униформа, нали? Вътре са двама мъже и две жени. Нареждам им да вземат още една жена. Двете жени се сместват и майка ми (слава Богу) сяда до тях.

Колата заминава, а ние с баща ми – леви-леви, чак до Княжево. По пътя баща ми разказва как са оцелели – добрият дядо Господ се е намесил. Когато завили сирените, двамата с майка ми слезли в мазето. Зачакали. Близо половин час. В един момент мама казала: “Хайде да отидем отсреща”. Отсреща и досега си я има кооперацията с вход откъм “Стефан Караджа”. Баща ми казал: “Абе, къде ще вървим сега, нали винаги слизаме тук. Я чуй, вече противовъздушните стрелят”. Майка ми обаче започнала много да настоява – да отидем, та да отидем. Дори се разплакала. И той махнал с ръка, заключил мазето и вратата към мазето, излезли почти на бегом на улицата, вече ехтели експлозии от бомби и те се вмъкнали във входа отсреща. Не били направили и две стъпки по стъпалата към тамошното мазе и мощна

експлозия ги
залепила
за стената

Бомба съвсем наблизо. В нашата къща…

Във вилата в Княжево заварваме роднини, все по бащина линия, някои от които виждам за пръв път. Прелюбопитна компания, събрана под един покрив. Леля Райна с мъжа си и двамата си сина. От разговорите ми става ясно, че това са някакви мои червени до мозъка на костите братовчеди. Но иначе приятни и възпитани. По-големият след 9 септември стана председател на БАН – казваше се Любомир Кръстанов. По-малкият, Димитър (Митко) Кръстанов, стана военен лекар, полковник, първо отиде да се бие на страната на Северна Корея, а после във Виетнам, пак против американците. Имаше куп награди, невероятно предан войник на Партията…

В тази вила преспах само две вечери и заминах за Сливен, каквато ми беше заповедта. Там изкарах въпросната школа и като се върнах в София, ме уволниха. Тогава се нанесох в апартамента на моя приятел от казармата Жоро Патев, на ул. “11 август” №5. София по онова време представляваше нещо много особено. Сега да ме убиете, не мога да си спомня откъде съм имал джобни пари, може би баща ми ми е давал, но нали пък и като мобилизиран съм имал някаква заплата. Петима приятели се събирахме в бирхалето на хотел “България”, срещу бившия дворец, и там вечеряхме. Това беше единственият действащ ресторант в центъра. А през деня всеки се грижеше за себе си. Мисля си, че тогава цялото население на столицата можеше да се побере в скривалището на Съдебната палата – както впрочем установих по-късно.

Датата е 30 март. Сутринта към 8,30 ч отивам в Съдебната палата. Влизам през входа откъм “Алабинска” и сирените завиват. Слизам в подземието, разположено под цялата площ на палатата – то почва да се пълни с народ. Отвън гърмежите почват, воят на бомбите – също, само дето се чуват по-слабо. Не бях мислил, че може да ме хване клаустрофобия, но този път там, в това подземие, с този народ, с хленченията на жените, с вайканията на мъжете и с какво ли не още, ме удариха нервите. Направи ми впечатление обаче, че май падаха по-малко бомби. По-късно разбрах, че в тази бомбардировка, която нанесе последния и нокаутиращ удар на държавата, наречена Царство България, разрушителните бомби са били по-малко. Затова пък София е била засипана със запалителни.