BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Строителите на съвременна България“ – литература или наука?

„Строителите на съвременна България“ е достатъчната за каквато и да е литературна награда книга. Нашето недотам изискано чувство за родното голямо обвързва книгата с мълчаливо признание и отказ от артикулиране за нея. Нещо разпространено като родна практика и особено отнасящо се за книги извън каноничните художествени жанрове. И извън превзетостта и догматиката на раздаващите оценки. Такива са и „Записките…“ на З. Стоянов, и „Преживяното“ на Т. Влайков, и още други повече или по-малко значими книги. Определящи цялостен корпус литература, нехудожествена като жанр или жанров синтез, но въздействаща като художествен текст. И освен това неоценим носител на национално и историческо познание. Но нека изоставим полето на особеностите на българската литература, което се нуждае не от мълчаливо признание и от превзетост. А от мислене и обяснение.

Да се вгледаме в „Строителите…“, където си дават среща провъзгласените от историографията тези за научност и художественост. Особено настойчивото определяне на историците като хора на науката и на написаното от тях като наука и научност поражда въпроса: А какво е научност в историографията. Преди време зададох въпроса: Защо вие, господин Х, смятате, че тази книга не е научна. Младият тогава доктор на науките, сега вече понапълнял и в науката като доцент, след продължителен размисъл отговори: Защото няма бележки за произхода на документите. Разбира се, авторът беше посочил почти единния произход на документите. Но поради вродена недосетливост, по-точно нежелание да кара читателя след всеки цитат да прелиства, книгата си остана ненаучна. Не по-сериозни са и опитите за обективност да бъдат представяни за научност. Като повечето напъни на днешната обективност са субективно бягство от вчерашната субективност. В последно време се натъквам и на много, ама много плахо посипване с пепел на историографските глави. Затуй, че не пишели достатъчно добре и интересно. Изглежда доскоро важен критерий за научност е бил да пишеш лошо. А последните открития на научността сочат необходимостта от леко гарниране с по-достъпни и колкото се може по-художествени думи. Все ми се струва, че за научност се пледира заради прекомерна амбициозност или поради подсъзнателна неувереност. И като узаконено право на претенция за огласяване на истината. Но стига с това. На някои места по света се спори дали хуманитаристичните дисциплини са научни. С това открих Америка, защото там споровете са нестихващи.

А случаят със „Строителите…“ е следният. С. Радев дебютира в прозата с разказа „Раздор“. Ал. Константинов го е чел и казал: „Помнете ми думите, от това момче ще стане писател. И момчето станало, ама по-особен писател. В началото стои ранното осъзнаване на притежаваните качества. Ето изповедта по тоя повод: „Димитър Матов беше ми дал да разбера, че не съм поет. Аз сам после си дадох сметка, че не съм и белетрист. Липсва ми наистина творческата фантазия. Мога да опиша нещо, което е станало, но не сам да измислям.“ Впечатляваща е скромността на С. Радев. Но далеч по-удивителни са самосъзнанието и самодисциплината на таланта. Които във времето на юношеското опиянение от перспективите са открили най-адекватния писателски път. Който се е реализирал в публицистика, литературна критика и най-вече в особената проза на „Строителите…“, наподобяваща редица характеристики на белетристиката.

С. Радев притежава не по-малко от чистите белетристи и от поетите основното качество на пишещия – владеенето на и над думите. (Незаядливо казано – това, което научността въобще не се сеща, че го има. И че е важно.) Но той не се опиянява от умението си, не се стреми към самоцелна артистичност и екстравагантност. За да ни смае и покори със заявладяващия първоначален ефект на езиково-смисловото откритие. При него думите се подреждат така, че да блести както детайлът, така и целият разказ. И да се открои дълбочината на посланието, пък и на познанието.

Съществен елемент на историографското повествование на „Строителите…“, впрочем забелязван от всички и от научността, е портретуването на включените в разказа исторически лица. Но без да се тълкува участието на портрета в разказа. Което е подобно на функцията на портрета на героя от по-обемните белетристични жанрове. Т.е. то е представяне и въвеждане на историческата фигура в по-нататъшното действие. При чистата белетристика, за да се пази интригата за читателя, портретуването е въвеждащо и за характеристиката на героя. Без да я изчерпва. Докато в „Строителите…“ характеристиката е дотолкова цялостна и завършена, че да ни подготви за всяко от последващите действия на героя. Чарът и убедителността на Симеон-Радевите портрети на исторически лица са плод както на неговия талант, така и на белетристичната им функционалност.

В чистата белетристика авторът, водейки разказа, създава необходимата му ефектност и драматичност на действието. При Симеон-Радевата историографска проза подобна роля може да има само фактът. А нашият автор си служи само с проверените факти от документи и спомени. И за да е убедителен в своите послания и подтекстови морални изводи, трябва да търси значимите и придаващи смисъл на ситуацията факти. И навсякъде го прави успешно, без от това да страда историческата истина.

Всички си дават сметка, че „Строителите…“, видно и от заглавието, е книга за установяване на държавността в новоосвободена България. А не въобще нейната история. И в подобен избор не можеш да не представяш мотивите, страстите и действията на участниците. Със своето тематично решение С. Радев е постигнал две неща. Избрал е изключително важна тема, което характеризира и мащабността на таланта. И е избрал тема, която му позволява да разгърне всичките си умения на голям белетрист, нежелаещ или неможещ „сам да измисля“.

Така С. Радев е създал „Строителите…“ като реконструктивна проза на исторически преживяното с всички елементи на документалното. Като без да се откъсва от конкретното повествование, да кодира чрез подбрани фактологични детайли, портретуване и друг тип ненатрапващи се оценки своите интелектуални и морални послания за историческото действо. Един от другите оценъчни моменти в книгата е съотношението между събитието и посветените му страници. Когато авторът го е определил като значимо, той го разнищва в детайли, посвещавайки му голям обем от повествованието. Класическият пример в книгата е Сръбско-българската война, траяла няколко дни, но описана в над сто страници.

С всички тези особености „Строителите…“ има две лица според историографските критерии: Тя е както краен продукт, така и изворов източник. Може да бъде ползвана като основа и за други исторически изследвания. Но това почти не става. Историците или мълчаливо я признават, или я омърморват. Че създава митове, че изпозвала неправомерно чужди трудове. И т.н. Истината обаче е, че където стъпят книги като „Записките…“ на Захари Стоянов и „Строителите…“ на С. Радев, историографският терен отеснява. До невъзможност да се създаде по-убедително и по-търсено друго четиво за същия исторически период.

Толкоз. А С. Радев е разрешил въпроса за научността в спор с Михаил Арнаудов. Някъде в средата на 60-те години на ХХ век двете над 80-годишни старчета се скарали при случайна среща в издателство „Български писател“. След някоя и друга реплика правистът по образование С. Радев приключил разговора с въпроса: Коя ти е книгата? Академикът Арнаудов, десетилетия професор в СУ, автор на над 30 книги, млъкнал. И досега мълчи. Когато говорят трудове като „Строителите…“ и научността има защо да мълчи.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=3236180