ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ТРАГЕДИЯТА, С КОЯТО ЗАВЪРШИ ПОСЛЕДНИЯ ЛЮБОВЕН РОМАН НА П. К. ЯВОРОВ

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Август 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Июл    
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ТРАГЕДИЯТА, С КОЯТО ЗАВЪРШИ ПОСЛЕДНИЯ ЛЮБОВЕН РОМАН НА П. К. ЯВОРОВ

С този материал нямам намерение да хвърлям ни най-малка сянка на съмнение върху делото и творчеството на нашия велик поет и бележит революционер П. К. Яворов и то в дните, когато предстои да се отбележи 100-годишнината от неговата смърт.
Една от най-четените книги за П. К. Яворов беше двутомния роман на неговия съвременник и писател Михаил Кремен „Романът на Яворов“. Заслужават още да се прочетат и книгите за Яворов на акад. Михаил Арнаудов, Ганка Найденова, проф. Асен Златаров и Никола Гайдаров. Въпреки тях и дори след стотиците още публикации все още остават открити и не малко въпроси, свързани с трагичния край на поета и на неговата последна любов – Лора Каравелова.

За някои публикуваните по-долу документи може би ще се сторят не толкова важни, но все пак искам да ги предложа на любознателните читатели, тъй като те също хвърлят доста ярка светлина сред „синята мъгла“, обгърнала този недоизяснен случай.
Дали обвиняват, или оневиняват поета приложените документи, това ще решите Вие, техните читателите, а може би ще се чуят и гласове, че въпреки че са изминали 100 години от тази трагедия е по-добре да замълчим, вместо да се ровим отново в излишни подробности? Но все пак смятам, че щом ги има тези документи по-добре е да ги прочетем и сами да си отговорим на нерешените въпроси. Сигурен съм, че и Вие смятате, че силата на нас българите е в това, че винаги дирим истината и се стремим да я казваме високо, дори и когато тя е нелицеприятна.


Яворов

Това, което Ви предстои да прочетете са пет, изключително важни документа, отнасящи се до разигралата се трагедия между Яворов и Лора, завършила с нейната смърт и с опита на поета да се самоубие. За да насоча вниманието Ви към тях ще си позволя само да ги посоча, но без да ги коментирам. И без това те са достатъчно краснпоречиви.

Яворов като четник

Тези документи представляват: 1. Изложение на П. К. Яворов от 28 юли 1914 г. до Върховния съд за причините за смъртта на съпругата му Лора Каравелова; 2. Писмо от Тодор Александров, член на ЦК на ВМОРО от септември 1914 г. до прокурора в Софийския апелативен съд Станишев, в което изразява възмущението си от поведението му на процеса срещу П. К. Яворов след самоубийството на Лора Каравелова; 3. Писмо от д-р Кръстьо Кръстев, създателят и ръководителят на Кръга „Мисъл“ от 31 октомври 1914 г. до неустановен кореспондент по повод възникнал конфликт с Григор Василев след обвиненията му срещу П. К. Яворов като убиец на Лора; 4. Изложение от Тодор Александров, професор Александър Балабанов, Владимир Василев, професор Кръстю Кръстев и професор Боян Пенев “Истината по П. К. Яворов”, публикувана във в. “Утро” от 31 октомври – 4 ноември 1914 г. и 5. Писмо от Григор Василев, адвокат, публицист и политик от 7 януари 1936 г. до Екатерина Каравелова за причината за смъртта на дъщеря й Лора Каравелова, съпруга на П.К. Яворов.

Яворов

Сега Ви предлагам само тези документи, въпреки, че бих могъл да споделя с Вас и несподелените на белия лист мнения на д-р Божирад Татарчев и Григор Василев от разговорите си за тази трагедия със сина на д-р Татарчев Андрей Татарчев и с дъщерята на Гр. Василев Ангелина Огнянова. Но ще си позволя само да отбележа, че те потвърждават казаното от Гр. Василев в писмото-изповед до Екатерина Каравелова.

Яворов и Т. Александров

Убеден съм, че след като прочетете внимателно приложените документи отново ще разгърнете стихотворенията на великия поет и участник в освободителните борби на народа ни в Македония и Одринско.

Четата на Яворов

Цочо В. Билярски

* * *

№ 1
ИЗЛОЖЕНИЕ НА П. К. ЯВОРОВ ДО ВЪРХОВНИЯ СЪД ЗА ПРИЧИНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА СЪПРУГАТА МУ ЛОРА КАРАВЕЛОВА

СОФИЯ, 28 ЮЛИ 1914 Г.

Господине Председателю,
Случайно преди няколко дена узнах, че по нещастната случка с жена ми (покойна) Лора, Софийския окр[ъжен] съд е постановил да бъда даден под съд, като неин убиец. Нищо до сега не бе ми известно по делото, освен това, че съдебния следовател бе ме разпитал като свидетел. И голяма бе изненадата за мене, когато узнах, че без да бъда привлечен като обвиняем и изслушани обясненията ми, като такъв, без да ми бъде предявено следствието и без да ми се даде възможност да представя доказателства за невинността си (ако би съществувало някакво подозрение спрямо мене) — Соф[ийският] окр[ъжен] съд постановява да бъда съден и наказан. Аз не познавам точно углавната процедура, но ми се вижда странно, че всичко това е възможно да стане тъй. Въпреки това, аз не искам да се ползувам от формалностите на закона и желая, колкото е възможно, по-скоро да се ликвидира с това обвинение. Доколкото имах възможност, аз прегледах с помощта на брат си (защото не виждам) делото и моля почитаемия Софийски апелативен съд да счете, че следствието ми е предявено. Но понеже никога до сега не съм бил разпитван като обвиняем, моля съда да има снизходителността, да изслуша моите обяснения върху случката като такъв и върху ония обстоятелства, които Соф[ийския] окр[ъжен] съд счита, че ме уличават в убийство.
Случката стана така, както съм я разправил на съдебния следовател. Причините за убийството на Лора са същите, които изложих пред него. Това е самата истина и няма тя никога да стане друга — каквото и да мисли правосъдието за мене, както и да постъпи спрямо мене. И нищо повече не бих искал аз да прибавя, нищо повече да говоря за оправдание. Пред кого да се оправдавам? Ако даже моята изповед пред смъртта е в състояние да възбуди подозрение и да бъде тълкувана като симулация на един нечувано хитър престъпник — нима моите по-нататъшни оправдания могат да важат нещо? Бих искал след този аргумет на Окр[ъжния] съд да млъкна — нека правосъдието прави каквото намира за добре! И не за да се оправдавам аз давам долните обяснения. Мен ме дълбоко огорчава, че не съм могъл да намеря в правосъдието поне един достатъчно внимателно отношение и преценка на фактите. Игнорирайки най-важните данни по делото, невярно предавайки други, нагазвайки в областта на хипотезите и фантазиите, служейки си с едно своеобразно тълкуване на психологическите моменти, съдът ме изкарва убиец на Лора. Нека почитаемият Апелативен съд има търпението да ме изслуша, за да види с каква тежка несправедливост Окръжния съд се е отнесъл към мене:
Аз казах, че Лора се застреля, като държеше револвера допрян до гърдите си. Това бяха няколко ужасни мигновения на страх и на очаквание, през които аз не смеях да се мръдна, да стана от леглото и да й отнема оръжието — да не би с това да я предизвикам още повече да спусне револвера, както много пъти дотогава се бе заканвала да стори. Софийския окр[ъжен] съд обаче счита, че тя не се е самоубила, а аз съм я застрелял подло от към гърба. Той се позовава на «устното» мнение, което двама лекари са изказали преди да е била направена аутопсията: че предната рана е по-голяма, а задната по-малка (на гърба). Даже и в тоя пункт, който поне не търпи тълкуване, най-старателно е подведена работата така, че да се даде впечатление, какво наистина всичко това е тъй.
Още веднага съдебния следовател е счел тяхното устно мнение за невярно, неотговаряще на действителността пред вид обгарянето раната на гърдите. Какво са казали тези същите лекари с третия след направената аутопсия. И тримата единодушно дават заключение, че раната има направление отпред назад и че ударът е нанесен с допряно до гърдите оръжие. И това те го твърдят не «устно» и въз основа на случайни първи впечатления, а с подписите си — след най-щателно изследване вида на раната и вътрешния ход на куршума. Най-силното, очевидното, необоримо с нищо доказателство е, че раната на гръдната кост е широко обгорена (виж съдебно-медицинския акт). Нима може след това да става съмнение откъде е нанесен удара? Но за Окр[ъжния] съд тоя факт просто съвсем не съществува, той го преминава мълком, без с нищо да загатне, да даде да се разбере поне с една думица, с една загадка, че такова широко изгаряне е било констатирано.
Но, ако Окр[ъжният] съд напълно игнорира тоя най-важен факт, с най-старателна подробност се залавя за големината на раната на гърдите и гърба и, намирайки първата по-голяма, а последната по-малка, мисли, че ударът е направен отзад. Какво значи големината на раната и нима лекарите, които дават заключение, не са имали това пред вид? Вярно е, че входната рана бива по-малка, а изходната по-голяма, но това е, когато се стреля от достатъчно разстояние, за да може куршума да се засили. Когато се стреля отблизко, от «плътен отпор» — както експертизата за балистическите свойства на куршума удостоверява, че е стреляно в случая — куршума произвежда разрушения, защото току-що излязъл от дулото, преди да бъде засилен, среща масата и употребява усилия, за да я разкъса. Окръжния съд в аргументацията си, че входната рана е винаги по-малка, твърди, че експертизата установила, че в подобен случай «едва се виждала».
Наистина, експертите твърдят това, но го твърдят за в случай, когато се стреля от разстояние 1 метър, а не от далечина 1-4 см., както същите експерти дават заключение, че е стреляна Лора. Нима мога тъй да бъда третиран от съда?
Със същото такова невнимание Окр[ъжният] съд е минал и всички важни данни, относително вътрешния ход на куршума. Ето какво е констатирано в съдебно-медицинския акт: 1) Раната на гръдната кост отвън има диаметър 10 мм, а на задната страна дължина 12 мм и широчина 4 см и 2 мм. Значи, на задната страна раната е по-голяма. 2) Върху задното лице на лявата камера на междукамерната преграда, и върху самати нея, раната е дълга 18 мм. и широка 8 мм. Значи, раната отзад на сърцето е по-голяма от раната отпред на гърдите. 3) Частица кост е откъртена от задната страна на гръдната кост. 4) Една част от външната ламелка на костта на реброто на гърба е отчекната и свободно виси. 5) Пред сърцето и под раната на гърдите има костни частици.
На мене ми е непонятно, как тия всички многочислени факти могат да се отминат, просто, като че ли не съществуват, и да се изкарва, че ударът е нанесем откъм гърба.
Заминаването на Лора за Париж, което според Окр[ъжния] съд е било непосредствения повод да я убия, е една измислица, също така старателно използувани срещу мене. За заминаването на Лора за Париж действително е ставало между нас дума — пръв път преди мобилизацията. Аз тогава трябаше да замина за Македония и не исках да преживява тревогите и страховете в София, затова й предлагах да замине за известно време в Париж при сестра си. Подир това често пъти след първата и втората война тя изявяваше желание да замине в Париж, но това бе не за да побегне, не за да се отърве от мене, а за съвсем друго. Никой път аз не съм имал нищо против нейното заминаване, но то си остана само проект, който служеше за взаимни закачки и шеги. Ако за това са потребни свидетели, ето г-н Тихов установява това. Даже и вечерта у тях, при играта на оракул, тя пак се закачаше, че ще остана сам в София, но като я запитаха сериозно, наистина ли ще заминава, обясни: «Толкова ли не виждате, че е шега.»
Но било намерено едно писмо от Лора до сестра й, че на 1 декември 1913 г. тръгва за Париж. Това писмо нито е било пращано, нито е имала намерение да го изпраща. Слугинята е обяснила защо е направено това — да й се дадат писмата, така че да узная и аз, какво Лора е решила да замине, а след това тайно да го вземе назад. А разгадката на тази детинска игра тряба да се търси в следното: Лора се блазнеше от наивната мечта, че е възможно някоя от моите пиеси да бъде поставена на някоя от Парижките сцени. «Аз бих се оженила, пише ми тя в едно от писмата, които прилагам, за някой друг богат човек, за да построя с парите му един театър, в който да се дават само твои пиеси.» За своя план тя разчиташе на Miss Orsby, секретарка на Сара Бернард, и на m-lle Dermaine Senose, имената на които се срещат в приложените писма (цялата кореспонденция е задигната от бившия й мъж Дрянков, когато аз бях пренесен в болницата). И истинска треска бе я обхванала, когато получи писмо да пратим пиесата. Тя настояваше постоянно да коригираме заедно превода й на «Когато гръм удари» и да го изпратим. Но понеже аз бях зает с много друго и работата се отлагаше, Лора ми говореше, че ще го прати некоригиран или сама ще го занесе и прибавяше: «Ако не вярваш, ето — пиша!» Впрочем, такива игри около пиесата са повтаряни много пъти и аз се чудя, че е намерено само едно писмо! Но аз всякога п казвах: «Лора, наистина, иди в Париж — и ако не направиш нещо за пиесата, поне ще се разведриш» — тя веднага ме хващаше за ръцете сърдита, говорейки: «Ти нарочно ме пращаш, за да останеш сам, кой знае за какво!…» И тогава, за да я успокоя, трябваше да й обещая, че през ваканцията непременно ще заминем двама.
Истината пък с писмото на г-ца Вяра Хаканова е още по-невинна. Г-н М. Никифоров бе наш познат и приятел и в това писмо (всъщност записка) г-ца Хаканова съобщаваше на Лора за денят, когато ще заминава за Виена да се лекува (той беше тежко ранен). Не за заминаване на Лора се касаеше тук, а за едно обикновено предупреждение, да идем на гарата да го изпратим. Понеже тренът заминаваше към 3—4 часа и аз имах неотложна служебна работа, помолих я да отиде сама, като предаде на пътника моите поздрави и благопожелания. Това могат да потвърдят и г-ца Хаканова, и г-н Никифоров. За какво заминаване с експреса още същия ден говори Окр[ъжния] съд, когато записката е от 14 ноември, а писмото до Виола от 28 същия?
Но Лора била сама казала на слугинята, че ще заминава. Прочетете показанията на слугинята да заключите доколко това е било сериозно: днес й каже ще заминава утре, други път — след 1 месец, трети път — напролет и всичко в свръзка с проектите на пиесата. Но слугинята на края на показанията си твърди, че няколко дни преди случката тя не е й говорила нищо за заминаване. Това е било не един ден преди смъртта, както твърди Окр[ъжният] съд, а преди месец.
Никакво приготовление за заминаване не е имало. Свалянето на сандъците от тавана бе предизвикана от това, че хазяите бяха дали таванските стаи на работници; става тясно и неудобно да се държат известни вещи там и Лора бе принудена да изпрати 1—2 сандъка при майка си.
Изтеглюването на 1000 лева от банката също не е в свръзка с никакво заминаване. Тя ги бе изтеглила, както много други пъти, за свои дамски потребности. С тях щеше да купува някои принадлежности за салона и да уравнява някакви свои сметки. Окръжния съдия счита тия пари за заминаване? Ако Лора би имала намерение да заминава същия ден (в петък), не би ли се погрижила поне за паспорт?
Че цялата тая история за заминаване е измислена, се вижда от това, че последните дни тя се занимаваше със съвсем друго — да гледа къщи, които се продават, защото имахме намерение да си купим своя и да се наредим тъй, както тя искаше. Даже и в самия ден на случката пак щяхме да ходим да гледаме къща. Ако тряба да се вярва на слугинята, тряба да се вярва и на всичко това, което тя утановява и на което Окр[ъжния] съд не намира за уместно да се спира. Ами че даже вечерта на вечеринката у Тихови тя пак говореше за намерението ни за собствена къщи, както са показали присъствующите.
Не, г-да съдии, за никакво заминаване не е ставало дума и никога аз не съм бил против него.
Аз обясних на съдебния следовател, че убийството на Лора се дължи на ревност. Нейната ревност бе велика, както бе велика и нейната любов и нищо пе можеше да я удовлетвори. Тя ме ревнуваше винаги, навсякъде и от всичко — от хората, от самата ми работа, от мъртавците. Прочетете онова писмо, в което тя ее измъчва от съмнението, че аз пазя своята любов за «покойната малка приятелка», на чийто гроб може би в него момент се намирам. Каквото и да правех, колкото време и да отделях — никога моята любов не беше достатъчна за нея и тя вечно се измъчваше от съмнения. И ако в такива минути тя често говори в писмата си за смърт, за самоубийство, може да си представите, какво би била в състояние да направи нейната ревност, когато напоследък изкуствено се разпали до неимоверност отвън. Тук аз не мога да казвам всичко, за да не стана причина с обясненията си и виновник за две или три чужди нещастия, но Ви моля да прочетете внимателно собствените признания на г-жа Дора Грозева за държанието й спрямо мене, за желанието й да дразни Лора, за секретните картички и букети, за късните съпровождания и пр. Аз Ви моля да обърнете внимание и на това как Лора е гледала на всичко туй (показанията на приятелките й и на слугинята), как е реагирала на тия предизвикателства (пред г-ца Бонева тя се е оплаквала, че вече я било срам от света и че й идело да се самоубие). Обърнете внимание и на това, защо тя в мълчаливата си женска гордост не е давала на г-жа Д. Грозева нито повод да помисли, че ме ревнува от нея. Това бяха изблици на една ужасна ревност, която се проявяваше винаги, навсякъде, без никакъв повод. В едно от писмата си тя ми забранява дори погледите на други хора, освен за нея. Такава една ревност я обхвана и вечерта у г-н Тихови (по какъв повод, това е смешно да се говори) и нищо вече не бе в състояние да я отклони от заседналото в душата й подозрение спрямо мене. Мислейки, че аз я пренебрегвам заради други, наранена дълбоко в своята женска амбиция и гордост, тя направи това, което често и в писма по-рано пред мен се канеше да направи, за да даде едно удовлетворение на себе си, а може би и да ми отмъсти.
Това е самата истина и аз мисля, че приложените писма достатъчно я уясняват. Съдете сами, дали това е било у нея едно «нормално, законно чувство» или едно болезнено състояние, което е могло да я доведе до такава постъпка.
Като улика, че аз съм убиец, се използува и това, че съм бил революционер и че следователно и «лесно съм могъл да посегна на своя и чуждия живот». Аз протестирам, дето Окр[ъжният] съд си позволил да се занимава с моята революционна дейност. Ако съм ходил в Македония, правил съм го да изпълня един дълг и няма да се намери даже едно куче в поробената земя, което да засвидетелствува, че съм убил някого — не! че съм присъствувал на някое убийство или даже, че съм говорил за убийство на когото и да е. Моята дейност в Македония бе чисто агитационна. Колкото се отнася до намереното в къщата ми оръжие, ще кажа, че понякога се е случвало да има у мене и чувал с бомби. Аз бях временен задграничен представител на Македонската организация и всички тия неща бяха нейни.
Думите, които д-р Червениванов твърди, че съм казал на Лора преди венчаването си, ги приемам за истински, макар и да не ги помня. Ако може да се прави аргумент и от тия съвсем естествени любовни клетви и то 2 год. преди случката, съгласен съм те да се считат като улика срещу мене. Господа съдии, когато ще преценявате в състояние ли е била Лора да извърши такава постъпка, имайте пред вид писмата, които прилагам… Колко често я намираха настроения да се махне от хората, да се махне от света! С мисълта за смъртта тя бе свикнала толкоз, че чувствуваше някакиа сладост в нейната близост. Прочетете писмата от Париж, дето тя ме увещава да й изпратя няколко грама кокаин! Вижте как се радва, как тя тържествува, когато най-после е успяла да се снабди с достатъчно количестно кокаин и как е успокоена, че сега има «такъв сигурен и съчувствен другар»! Вижте най-подир колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява, да се не боя — че няма сега да направи това, а някога подир, на есента и пр. …
Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта; друго удовлетворение то не можеше да намери! И сега, като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка!
П. К. Яворов
Публ. в П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. V, с. 479-486.

№ 2
ПИСМО ОТ ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ, ЧЛЕН НА ЦК НА ВМОРО ДО СТАНИШЕВ, ПРОКУРОР В СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД, В КОЕТО ИЗРАЗЯВА ВЪЗМУЩЕНИЕТО СИ ОТ ПОВЕДЕНИЕТО МУ НА ПРОЦЕСА СРЕЩУ П. К. ЯВОРОВ СЛЕД САМОУБИЙСТВОТО НА ЛОРА КАРАВЕЛОВ
А.
СОФИЯ, СЕПТЕМВРИ 1914 Г.

Уважаеми г. Станишев,
В желанието си да услужа не на другаря Пею, а на революционера и поета – Яворов, отнесох се до Вас, защото имах наивната вяра, че Вие като македонец и като горд, неустрашим и независим човек – за такъв беше Ви препоръчал и г. Хр. Матов, ще бъдете напълно справедлив и ще сторите всичко възможно от ваша страна, за да се разгледа безпристрастно и по-скоро – само това се искаше от Вас – препратеното в Апелативния съд дело на Яворова.
Обясних Ви колко зле влияе на неговите изхабени нерви това дълго разтакане делото; разправих Ви мизерията, която преживява той, и Ви добавих, че депутати негови другари, са обещавали да наредят да му се отпусне една пенсия от Народното събрание, за да не умре от гладна смърт и от отчаяние тоя заслужил на македонската кауза и на България човек. Обаче главна спънка за отпускане пенсия бе делото. Поради това се принудих да моля Вас да сторите потребното от ваша страна, за да се разгледа делото по-скоро, додето заседава камарата и при разглеждането му, лично Вие да присъствувате – гаранция, че ще се разгледа безпристрастно.
Молех съда по-скоро и безпристрастно да си каже думата по това дело, та ако е невинен Яворов, да се успокоеше по-скоро той и да се наредеше въпросът с неговата издръжка, за да отпочнеше нова творческа работа в литературното поле, като използува останалите си сили и способности, или1 ако е виновен, да бъде по-малко за осъждане и по-малко възмутително това небрежно, безмилостно, престъпно захвърляне [на] тоя заслужил българин в мизерия и отчаяние от българското общество и от българската държава.
Вие ми обещахте тогава, че наскоро ще се разгледа делото и че непременно Вие ще вземете участие при разглеждането му, като добавихте: “аслъ няма кой друг – всички са в отпуска”.
Какво бе моето учудване, като дознах, че в дните, когато се гледало делото, Вие сте се “поболели” от настинка, а през същите вечери стояхте по цели часове във влажната градина на “Градското казино”! А какво бе моето възмущение, когато научих, че Вие сте опитали да влияете на следствието во вреда на Яворова още в Окръжния съд, като по телефона сте обръщали вниманието на г. прокурора там да разпореди да се проверят известни булевардни слухове, които силно уличавали Яворова като убиец!
Компетентни лица, намират това Ваше държане за престъпно, определението на Окръж[ния] съд по това дело – чудовищно, а определението на Апелативния съд, вероятно стъкмено от вас – за фанфаронско: хем намирате за неправилно изпращането на делото при Вас, хем като го връщате, влияете майсторски върху съдиите от Окръж[ния] съд.
Не знаех нищо за порядките в съдебното ведомство на царството. Предвид на обстоятелството, че законът за несменяемостта на съдиите им гарантира положението, предполагах, че в съдилищата поне има по-голяма справедливост и правда и че всред съдийския персонал има по-голям морал, че съдиите са безпристрастни, добросъвестни и с пълно съзнание за дълг и отговорност. Обаче от това малко, което научих напоследък, се много разочаровах.
Нещастна страна! Злочест народ!
Счетох за свой дълг да изкажа Вам възмущението си, макар и с това да Ви2 доставям, може би, неудоволствие.
Извинете, моля, за безпокойствието, което Ви причинявам с писмото си!
С почит
Т. Александров
ЦДА, ф. 10 к, оп. 1, а. е. 3, л. 2 – 3. Оригинал. Ръкопис.

№ 3
ПИСМО ОТ Д-Р КРЪСТЬО КРЪСТЕВ ДО НЕУСТАНОВЕН КОРЕСПОНДЕНТ ПО ПОВОД ВЪЗНИКНАЛ КОНФЛИКТ С ГРИГОР ВАСИЛЕВ СЛЕД ОБВИНЕНИЯТА МУ СРЕЩУ П. К. ЯВОРОВ КАТО УБИЕЦ НА ЛОРА.

Б. М., 31 ОКТОМВРИ 1914 Г.

… Ви да поблагодаря от мое име на г. Букурещлиев, че все пак “mal gre toust?? – ме счита способен за хубави жестове”. Много съжалявам, че съвсем незаслужено ме упрекват, тъй като аз нито съм искал неговото извинение публично, нито насаме – от Григор Василев, нито имам намерение да искам, нито пък има защо. Аз не съм говорил за него “небивалици” у тях, а само квалифицирах неговите клевети по съдържание на Яворов. А че това не са небивалици, госпожата може да се убеди – не от мене; аз няма да се терзая да давам уверения, за да доказвам правотата си; повтарям, не от мене, а пак от Григор Василев; това ще бъде много невероятно, но то е. за голямо съжаление, бих разказал ако исках да продавам честта на госпожа “свършена истина”. За щастие може да свидетелствува трето лице. Да, за щастие, разбирам не с ирония, тъй като тоя господин, ако съдя по писмото на госпожата, т. е. ако тя предава неговите думи, “голям и доста дързък лъжец”. – Ето истините: един ден след смъртта и един ден преди погребението на Яворов (което стана на третия ден 18 октомври) дойде у мен д-р Ал. Балабанов, за да ми предаде от името на Григор Василев следното; че той действително първия ден след смъртта на Лора говорил, че Яворов е неин убиец, но сетне като видял, че се явяват противоречия между него и лекарите, престанал да говори по това и онзи съставя свое мнение. При тоя случай Балабанов ми каза също: 1) че Григор Василев на пътя го молил да ми заяви това от негово име и че тоя ден го срещнал и му повторил молбата си; 2) че Григор Василев мотивирал молбата си с думите: понеже Кръстев и у семействата говори против мен. А това значи, че му е било съобщено, какво съм говорил за него у Букурещлиев, за което аз им съм благодарен, понеже аз обичам и желая да знаят хората какво мисля за тях и никой не бих желал да си мисли, че се скривам от тях. А също значи: че сам Григор Василев никак не счита за Небивалица разказа и постъпките, които му приписах и нямаше защо да ме уведомява, че той в яростта си говорил работи, за които аз го осъждах, които считам за клевета. Как е могъл той, след като е изпросил от Ева Балабанова да му даде тия обещания, как е могъл да пише това на госпожата, без да заслужи името лъжец. Аз зная. Разумява се, аз си предполагах, че той е този лъжец и никой друг. Остава госпожата да потвърди предположението ми и да го оправдае като посочи друг. Благодаря Ви, че ми съобщихте тая работа. То е добра услуга, но навярно ще я платите с неприятности.
Предава благодарностите си и му благодари за поканата.
НА БАН, ф. 47 к, оп. 1, а. е. 242, л. 2. Дешифровка от стенограма. Ръкопис. (Стенограмата е на л. 1 в същата а. е.)

№ 4
ИЗЛОЖЕНИЕ (1) ОТ ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ, ПРОФЕСОР АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ, ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ, ПРОФЕСОР КРЪСТЮ КРЪСТЕВ И ПРОФЕСОР БОЯН ПЕНЕВ “ИСТИНАТА ПО П. К. ЯВОРОВ”, ПУБЛИКУВАНА ВЪВ В. “УТРО”.

СОФИЯ, 31 ОКТОМВРИ – 4 НОЕМВРИ 1914 Г.

В последните си писма нещастният поет Яворов изказа надеждата, че ще се намерят трима приятели, които да изнесат истината на драмата, която се разигра около него и с него.
Ето, ние получаваме следното изложение, написано от ония, които той, прощавайки се с живота, покани да кажат истината – тая истина, около която се направиха толкова предположения и която малцина знаеха.
Ние даваме това изложение, подписано от г. г. Тодор Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев и Боян Пенев.
“Брате Т[одоре] Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейния син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета.” Това е последното сбогом на поета към неговата родина, предадено на неговия близък другар по оръжие. Защото в безсилието си, в жестокото си усърдие, тая клевета бе направила и от неговата революционна деятелност мотив за обвинение: “като бивш четник, Яворов е могъл лесно да посегне на чуждия живот”. И кой можеше вече да я спре, кой можеше да й се противопостави! Като отровната рапира, тя се забиваше в неговото сърце, късаше душата му и погазваше в праха и неговите светини: “Въпреки връзките си с македонското дело и революция, казваше той, с които ето и досега съм впримчен, аз цял живот учех да не убиват, за да ме нарекат днес убиец. Затова – обръщаше се към своето малко братче – учи ги да убиват, за да не те обвиняват никога.”
И когато безприютен, поетът диреше прибежище при оная, към която неговата властна душа все по-властно се стремеше, само две неща го задържаха тук: да напише своята изповед, книга – некролог за нея и за себе си и да дочака края на безкрайното “дело”! То бе въпрос за неговата чест, за неговото писателско име, за честта на неговите близки – да излезе пред всички чист, както бе пред съвестта си и пред Бога! Кълна се в гроба на майка си, че казах на следователя самата истина по нещастната случка с жена ми… Нека гроба не даде покой на костите ми, ако аз не съм прав.” И в минутните светкавици на заглъхналия борчески инстинкт, той ставаше прав, изтриваше сълзите си, събираше последните си сили и даваше дума да се погрижи за здравето си, да закрепне физически, за да може да противостои, да се бори и да дочака денят на своето оправдание. Ала неговите съдии му отричаха и това право: записката, която бе оставил преди да се самозастреля първия път (миналата година) и тя бе използувана като обвинителен материал! Как може поетът, когато се самоубива, да мисли за своята чест, за своето име, — “това е нещо неестествено и неприемливо”…
Все пак той чакаше… От по-скорошния край на делото зависеше примирението със злата си съдба, което все пак можехме да очакваме, от него зависеше да се залови на работа – да напише своята книга, от него зависеше (о, срамно е да се каже!) – и въпроса за уреждане материалното му положение. И той чакаше… Той чакаше дни, чакаше нощи, чакаше дълги месеци и недели!… Делото обаче, година вече, не взимаше никакъв край и като че ли все по се отдалечаваше денят на неговото възмездие, денят на неговия съд! Последната фаза на делото, означаваше нови протакания, още дълги дни и месеци на угнетение, а за това поета нямаше вече и физически сили. “Всеки ден, пише той на своята сестра, аз умирам!” Изтерзан до последна мярка, обиден горчиво от своята родина, на която бе служил цял живот, унизен – да живее в оскъдност и да чака от други, той не може повече да противостои. Яворов изпълни това, за което още на 19 септември се бе приготвил и решил. Вече и думите на сестра му не можаха да го спрат.
Но и днес, когато поетът си замина – пак стоустата, хилядоустата клевета не млъква и днес тя не му дава покой. И днес зли и отровни разпространяват лъжата за някакъв неблагоприятен обрат на делото, който бил пряката причина да тури край на живота си.
“Ако в България има пет души, за които знача нещо, нека поискат напечатването на всички документи по делото и нека те се попълнят с всичко, което някой може да разкрие по него!” Да, той ни моли да направим това поне сега, след неговата смърт! Защото ние не изпълнихме нашия последен дълг към другаря – да изнесем истината тогаз, когато тоя акт на публично застъпничество щеше да му даде поне едно малко морално удовлетворение и сила за живот! Предпазвайки се от възможни обвинения, че с това се упражнява върху правосъдието едно морално давление, уверени за крайния изход на процеса – ние не направихме нищо. Нищо да не говорим, нищо да не пишем – да не кажем ни една дума в защита на оня, който умираше пред нас!
Все пак неговия завет трябва да бъде изпълнен. Веднага е невъзможно да се публикуват всички документи по делото, затова сега изнасяме само данни, от които ще се види в какво положение се е намирало то в момента на смъртта му.
Следственото дело е свършено три месеца след случката, като съд[ебния] следовател дава заключение: делото да се прекрати, понеже няма абсолютно никакви улики, че Яворов е виновен за нейната смърт; наопъки от всичко се вижда, че тя се е самозастреляла. Яворов даже не е бил и привлечен към отговорност – тъй нищо не е могъл да намери съдеб[ния] следовател, което да го уличи в някакво престъпление. Прокурорът го изпраща в съда със заключение да го прекрати, понеже и той не е намерил никакви доказателства против Яворова.
Соф[ийския] окръжен съд обаче е счел, че има улики срещу Яворова и е постановил делото да бъде изпратено в Соф[ийския] апел[ативен] съд, който да разреши възникналото пререкание между него и прокурора, т. е. следва ли Яворов да бъде привлечен към отговорност или не. За преценка на това мнение на Окръж[ния] съд даваме следното заключение на Яворова до Соф[ийския] апел[ативен] съд, след като делото е било изпратено там. Заявлението е според черновката запазена у брата му – с незначителни съкращения. В това заявление се засягат само ония обстоятелства, които Окр[ъжния] съд счита, че обвиняват Яворова. За многочислените данни, които са събрани при следствието и които са в полза на Яворова, в това заявление не става ни дума.
“Господин Председателю,

Случката стана така, както съм я разправил на съдебния следовател. Причините за самоубийството на Лора са същите, които изложих пред него. Това е самата истина и няма тя никога да стане друга – каквото и да мисли правосъдието за мене, както и да постъпи спрямо мене. И нищо повече не бих искал аз да прибавя, нищо повече да говоря за оправдание. Пред кого да се оправдавам? Ако даже моята изповед пред смъртта е в състояние да възбуди подозрение и да бъде тълкувана като симулация на един нечувано хитър престъпник – нима моите по-нататъшни оправдания могат да важат нещо? Бих искал след тоя аргумент на Окръжния съд да млъкна – нека правосъдието прави каквото намира за добре! И не за да се оправдавам аз давам долните обяснения. Мен ме дълбоко огорчава, че не съм могъл да намеря в правосъдието поне едно достатъчно внимателно отношение и преценка на фактите. Игнорирайки най-важните данни по делото, навярно предавайки други, нагазвайки в областта на хипотезите и фантазиите, служейки си с едно своеобразно тълкувание на психологическите моменти, съдът ме изкарва убиец на Лора. Нека почитаемият Апелативен съд има търпението да ме изслуша, за да види, с каква тежка несправедливост Окръжния съд се е отнесъл към мене:
1. Аз казах, че Лора се застреля, като държеше револвера допрян до гърдите си! Това бяха няколко ужасни мигновения на страх и на очаквание, през които аз не смеях да се мръдна, да стана от леглото и да й отнема оръжието – да не би с това да я предизвикам още повече да спусне револвера, както много пъти до тогава се бе заканвала да стори. Соф[ийския] окръж[ен] съд обаче, счита, че тя не се е самоубила, а аз съм я застрелял подло от към гърба. Той се позовава на “устното” мнение, което двама лекари са изказали преди да е била направена аутопсията: че предната рана е по-голяма, а задната (на гърба) по-малка. Даже и в тоя пункт, който поне не търпи тълкувания, най-старателно е подведена работата така, че да се даде впечатление, какво наистина всичко това е тъй.
Още веднага съдебния следовател е счел тяхното устно мнение за невярно, неотговарящо на действителността пред вид обгарянето раната на гърдите. Какво са казали същите тия лекари с третия след направената аутопсия. И тримата единодушно дават заключение, че раната има направление от пред назад, и че ударът е нанесен с допряно до гърдите оръжие. И това те го твърдят не “устно” и въз основа на случайни първи впечатления, а с подписите си – след най-щателно изследване вида на раната и вътрешния ход на куршума. Най-силното, очевидното, необоримо с нищо доказателство е, (че раната на гръдната кост е широко обгорена (вж. съдебно медицинския акт). Нима може след това да остава съмнение от къде е нанесен удара? Но за Окр[ъжния] съд тоя факт просто съвсем не съществува, той го преминава мълком, без с нищо да загатне, да даде да се разбере поне с една думица, с една загадка, че такова широко изгаряне е било констатирано.
Но ако Окръж[ния] съд напълно игнорира тоя най-важен факт с най-старателна подробност се залавя за големината на раната в гърдите и гърба и намирайки първата по-голяма, а последната по-малка мисли, че ударът е нанесен отзад. Какво значи големината на раната и нима лекарите, които дават заключение, не са имали това пред вид? Вярно е, че входната рана бива по-малка, а изходната по-голяма, но тава е само когато се стреля от достатъчно разстояние, за да може куршумът да се засили. Когато се стреля от близко, от “плътен упор” – както експертизата за балистическите свойства на куршума удостоверява, че е стреляно в случая – куршума произвежда разрушения, защото току що излязъл от дулото, преди да бъде засилен, среща масата и употребява усилия да я разкъса. Окръжния съд в аргументацията си, че входната рана е винаги по-малка, твърди, че експертизата установила, че в подобен случай “едва се виждала”.
Наистина, експертите твърдят това, но го твърдят за в случай, когато се стреля от разстояние 1 метър, а не от далечина 1 – 4 см., както същите експерти дават заключение, че е стреляна Лора! Нима мога тъй да бъда третиран от съда?
Със същото такова невнимание Окръжният съд е минал и всички важни данни, относително вътрешния ход на куршума. Ето какво е констатирано в съдебно медицинския акт: 1) раната на гръдната кост отвън има диаметър 10 мм., а на задната страна, дължина 12 мм. и широчина 4 см. и 2 мм. (лист 7, ст. ІІ). Значи, на задната страна раната е по-голяма. 2) Върху заднето лице на лявата камера на муждукамерната преграда и върху самата нея раната е дълга 18 мм. и широка 8 мм. (лист 6, стр. ІІ). Значи, раната отзад на сърцето е по-голяма от раната отпред на гърдите (10 мм.). 3) частица кост е откъртена от задната страна на гръдната кост. 4) една част от външната ламелка на костта на реброто на гърба е отчекната и свободно зависи. 5) Пред сърцето и под раната на гърдите има костни частици.
На мене ми е непонятно как всички тия многочислени факти могат да се отминават просто, като че ли не съществуват и да се изтъква, че ударът е нанесен откъм гърба.
Аз обясних на съдебния следовател, че самоубийството на Лора се дължи на ревност. Нейната ревност бе велика, както бе великата и нейната любов и нищо не можеше да я удовлетвори. Тя ме ревнуваше винаги, навсякъде и от всичко – от хората, от самата ми работа, от мъртъвците.
Прочетете онова писмо, в което тя се измъчва от съмнението, че аз пазя своята любов за “покойната малка приятелка” на чийто гроб, може би в него момент се намирам. Каквото и да правях, колкото и време да отделях – никога моята любов не беше достатъчна за нея и тя вечно се измъчваше от съмнения. И ако в такива минути тя често говори в писмата си за смърт, за самоубийство, може да си представите какво би била в състояние да направи нейната ревност, когато напоследък изкуствено се разпали до неимоверност отвън. Тук аз не мога да казвам всичко, но ви моля да прочетете внимателно собствените признания на г-жа К. Г. за държането й спрямо мен, за желанието й да дразни Лора, за секретните картички и букети, за късните съпровождания и пр. Аз ви моля да обърнете внимание и на това, как Лора е гледала на всичко туй (показанията на приятелките й и на слугинята) как е реагирала на тия предизвикателства (пред г-ца Б. тя се е оплаквала, че вече я било срам от света и че й идело да се самоубие) обърнете внимание и на това, защо тя в мълчаливата си женска гордост не е давала на г-жа К. Г. нито повод да помисли, че ме ревнува от нея. Това бяха изблици на една ужасна ревност, която се проявяваше винаги, навсякъде, без никакъв повод. В едно от писмата си тя ми забранява дори погледите за други хора, освен за нея. Такава една ревност я обхвана и вечерта у г. Т. (по какъв повод това е смешно да се говори) и нищо вече не бе в състояние да я отклони от заседналото в душата й подозрение спрямо мене. Мислейки, че аз я пренебрегвам заради други, наранена дълбоко в своята женска амбиция и гордост, тя направи това, което често и в писмо по-рано пред мен се канеше да направи, за да даде едно удовлетворение на себе си, а може би и да ми отмъсти.
Това е самата истина и аз мисля, че приложените писма достатъчно я уясняват. Съдете сами дали това е било у нея едно “нормално законно чувство” или едно болезнено състояние, което е могло да я доведе до такава постъпка.
Заминаването на Лора за Париж, което според Окр[ъжния] съд е било непосредствения повод да я убия е една измислица също така старателно използувана срещу мене. За заминаване на Лора за Париж действително е ставало между нас дума – пръв път преди мобилизацията. Аз тогава трябваше да замина за Македония и не исках да преживява тревогите и страховете в София, за това й предлагах да замине за известно време в Париж при сестра си. Подир това често след първата и втората война тя изявяваше желание да замине в Париж, но това бе не за да побегне, не за да се отърве от мене, а за съвсем друго. Никой път аз не съм имал нищо против нейното заминаване, но то си остана само проект, който служеше само за взаимни закачки и шеги. Ако за това са потребни свидетели, то г. Т. установява това. Даже и вечерта у тях, при играта на оракул, тя пак се закачаше, че ще остана сам в София, но като я запитаха сериозно ли наистина ще заминава, обясни: толкова ли не виждате, че е шега!…
Но било намерено едно писмо от Лора до сестра й, че на 1 декември 1913 год. тръгва за Париж. Това писмо нито е било пращано, нито е имала намерение да го праща. Слугинята е обяснила защо е направено това – да й се дадат писмата, така че да узная и аз, какво Лора е решила да замине, а след това тайно да го вземе назад. А разгадката на тази детинска игра трябва да се търси в следното: Лора се блазнеше от наивната мечта, че е възможно някои от моите пиеси да бъде поставена на някоя от парижките сцени. “Аз бих се оженила, пише ми тя в едно от писмата, които прилагам, за някой друг богат човек, за да построя с парите му един театър, в който да се дават само твои пиеси”. За тоя план тя разчиташе на Miss Orsby, секретарка на Сара Бернар и на M-lle Gerrnaine Senose, имената на които се срещат в приложените писма (цялата кореспонденция по това е задигната от бившия й мъж Дренков, когато аз бях пренесен в болницата). И истинска треска бе я обхванала, когато получи писмо да пратим пиесата. Тя настояваше постоянно да коригираме заедно превода й на “Когато гръм удари” и да го изпратим. Но понеже аз бях много занят с друго и работата се отлагаше, Лора ми говореше, че ще го прати некоригиран или сама ще го занесе и прибавяше “ако не вярваш, ето – пиша!” Впрочем такива игри около пиесата са повтаряни много пъти и аз се чудя, че е намерено само едно писмо! Но аз всякога й казвах: “Лора, наистина иди в Париж – и ако не направиш нещо за пиесата поне ще се поразведриш, — тя веднага ме хващаше за ръцете сърдита, говорейки “ти нарочно ме пращаш, за да останеш сам, кой знае за какво!…” И тогава, за да я успокоя, аз трябваше да й обещая, че през ваканцията непременно ще заминем двама.
Истината пък с писмото на г-ца Х. е още по-невинна. Г-н М. Н. бе наш познат и приятел и в това писмо (всъщност записка) г-ца Х. съобщаваше на Лора за деня, когато ще заминава за Виена да се лекува (той беше тежко ранен). Не за заминаване на Лора се касаеше тук, а за едно обикновено предупреждение да идем на гарата да го изпратим, понеже тренът заминаваше към 3 – 4 часа и аз имах неотложна служебна работа, помолих я да иде сама като предаде на пътника моите поздрави и благопожелания. Това могат да потвърдят и г-ца Х., и самият г-н Н. За какво заминаване с експреса още същия ден говори Окр[ъжният] съд, когато записката е от 14 ноември, а писмото до Виола от 28 същи.
Но Лора била казала на слугинята че ще заминава. Прочетете показанията на слугинята да заключите доколко това е било сериозно: днес й каже ще заминава утре, други път – след един месец, трети път на пролет и всичко в свързка с проектите за пиесата. Но слугинята на края на показанията си твърди, че няколко дни преди случката тя нищо не й е говорила за заминаване. Това е било не 1 ден преди смъртта, както невярно твърди Окр[ъжният] съд, а преди месец.
Никакво приготовление за заминаване не е имало. Свалянето на сандъците от тавана бе предизвикано от това, че хазяите бяха дали таванските стаи на работници, става тясно и неудобно да се държат известни вещи там и Лора бе принудена да изпрати 1 – 2 сандъка у майка си.
Изтеглянето на 1000 лева от банката също не е в свръзка с никакво заминаване. Тя ги бе изтеглила, както много други пъти, за свой дамски потребности. С тях щеше да купува и някои потребности за салона и да уравнява някакви свои сметки. Окр[ъжният] съд счита тия пари за заминаване? Ако Лора би имала намерение да заминава същия ден (в петък) не би ли се погрижила поне за паспорт?
Че цялата тая история за заминаването е измислена, се вижда от това, че последните дни тя се занимаваше със съвсем друго – да гледа къщи, които се продават защото имахме намерение да си купим своя и да се наредим тъй, както тя искаше. Даже и в самия ден на случката пак щяхме да ходим да гледаме къщя. Ако трябва да се вярва на слугинята, трябва да й се вярва и на всичко това, която тя установява и на което Окр[ъжният] съд не намира уместно да се спира. Ами че даже вечерта на вечеринката у Т. тя пак говореше за намерението ни за собствена къща, както са показали присъствующите.
Не, Г-да Съдии, за никакво заминаване не е ставало дума, и никога аз не съм бил против него.
Като улика, че аз съм убиец се използува и това, че съм бил революционер, и че следователно, “лесно съм могъл да посегна на своя и чуждия живот”. Аз протестирам дето Окр[ъжния] съд си позволява да се занимава с моята революционна дейност. Ако съм ходил в Македония, правил съм го за да изпълня един дълг и няма да се намери даже едно куче в поробената земя, което да засвидетелствува, че съм убил някого – не, че съм присъствувал на някое убийство или, даже че съм говорил за убийство на когото и да е. моята дейност в Македония бе чисто агитационна. Колкото се отнася до намереното в къщата ми оръжие ще кажа…
* * *
Думите които д-р Ч. И. Твърди, че съм казал на Лора преди венчаванието си, ги приемам за истински, макар и да не ги помня. Ако може да се прави аргумент и от тия съвсем естествени любовни клетви и то две години преди случката, съгласен съм те да се считат като улики срещу мене.
Господа Съдии,
Когато ще преценявате в състояние ли е била Лора да извърши такава постъпка, имайте пред вид писмата, които прилагам… Колко често я намираха настроения да се махне от хората, да се махне от света! С мисълта за смъртта тя бе свикнала толкова, че чувствуваше някаква сладост в нейната близост. Прочетете писмата от Париж, дето тя ме увещава да й изпратя няколко грама кокаин! Вижте как се радва, как тя тържествува, когато най подир е успяла да се снабди с достатъчна доза кокаин и как е успокоена, че сега има “такъв сигурен и съчувствен другар!” Вижте най-подир колко пъти тя говори за самоубийство и ме успокоява да се не боя – че няма сега да направи това, а някога подир, на есента и пр…
Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта: друго удовлетворение то не можеше да намери! И сега като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка: нашите съдби бяха решени в денят когато си подадохме ръка!
София, 28. VІІ. 1914 г.
П. К. Яворов
Това е целият обвинителен материал срещу Яворова, който е могъл да бъде събран при следствието. Или – не, има още един аргумент, последния, най-силния съкрушителния, макар и неизползуван от Окр[ъжния] съд. Чуйте, хора, Вий, които не вярвате във виновността на Яворова: Ако Яворов бе невинен, ако той се е застрелял веднага след смъртта на Лора и зарад нея, но опитът е излязъл несполучлив, той трябваше да направи това и втори път, сетне, когато е дошъл в съзнание! Да това говореше българската Темида на ослепелия поет, когото физическата немощ бе превърнала на призрак!…
Апелативният съд, обаче, имайки пред вид, че Яворов не е привлечен даже като обвиняем, с определение № 314 от 5 август 1914 г. е отменил изцяло определението на Окр[ъжния] съд и му връща делото с предписание: повторно да се занимае с въпроса и ако намери улики срещу Яворова да изпрати зелото на съдебния следовател, който да го привлече като обвиняем, да го разпита като такъв, да събере ония доказателства, които той от своя страна би посочил: след това делото отново да се изпрати на прокурора, който повторно да се занимае с него и ако тогава съдът пак се съгласи с неговото заключение за прекратяване на делото, тогаз Апел[ативният] съд ще се произнесе има ли наистина основание Яворов да бъде даден под съд или не.
Едвам на 16 октомври т. г. Окр[ъжният] съд се е занимал с въпроса и въпреки служебния риск който поемаше с неподчинението си на Апел[ативния] съд – връща делото отново на последния, считайки, че той не трябва да се произнесе по същество има ли достатъчно улики срещу Яворова да бъде привлечен към отговорност или не.
Ние имаме всички основания да мислим, че Апел[ативния] съд щеше да разгледа делото тоя път по същество. И нашата дълбока увереност е, че делото щеше да бъде прекратено. Но да се случеше и обратното, нямаше да се намери в тая страна съдийска съвест, която да не произнесе своята дума на оправдание.
Но поетът не дочака.
Т. Александров, д-р А. Балабанов, Влад. Василев, д-р К. Кръстев, Боян Пенев.
НА БАН, ф. 37 к, оп. 1, а. е. 962, л. 1 – 6. и в. “Утро”, С., г. ІV, бр. 1355 – 1359, 31 октомври – 4 ноември 1914.
——————
За историята на Яворовото изложение до Софийския апелативен съд разказва в спомените си книгоиздателят и приятелят на П. К. Яворов Владимир Василев. Тук ще цитирам само тази част от спомените му, отнасяща се до изложението:
“Не искам да се спирам на отношенията на Яворов с Лора. Един ден, край Градската градина, той ми съобщи, че ще замине за Македония и утре щял да се венчае с Лора, в Подуяне или Бояна, не помня; няма да кани никого, да не се сърдя. Аз съм ходил у тях и съм имал възможност да ги наблюдавам. Жена с културен вкус, Лора беше създала в квартирата на ул. “Раковски” скромна, но приятна обстановка, с ласкава атмосфера на интимност и деликатни отношения (поне тогаз). И Яворов чувствуваше това. Той нямаше защо да ревнува Лора. В тая любов тя бе активната страна, още от началото. Наопаки, нейната голяма любов е, която криеше ревността и която доведе тоя трагичен край. Хората си обясняват случая много просто: убил нея, след това убил себе си. Какво по-естествено? Тъй се пише по романите. И никой не смееше да ги защити – толкоз враждебно беше настроението в обществото и в буржоазната преса. За да се изпълни искането на Яворов в завещанието му – “ако има пет души, за които истината да значи нещо, да изяснят случая пред обществото”, — аз написах във в. “Утро” една статия “Истината за Яворов”, подписана от д-р Кръстев, Боян Пенев, Т. Александров, Ал. Балабанов и мен. Тя има своето действие, но не прекрати мълвата. Поддържаше се от заинтересовани лица и от заблуждението за някакви две експертизи: първата констатирала, че задната рана е по-малка, следователно стреляно е откъм гърба. Това обаче не е експертиза, а “външен оглед”, както се казва на съдебен език, и той не решава нищо. Действителната експертиза от лекари и артилерийски офицери установява: предната рана е широко обгорена от нагар, значи, стреляно е от упор; проследен хода на куршума вътре, вижда се, че е минал отпред назад. Какво по-очевидно от това? А предната рана е по-голяма, защото куршума, излизайки от дулото, няма време да се засили и срещайки съпротивата на тъканта, разкъсва я. Но вън от тия доказателства има нещо още по-просто и убедително: каквато и да е домашната разпра, никой няма да стреля жена си с револвер, допрян в гърдите й; а в гърба – значи да издаде себе си, че е той, а не тя. Това става само при физическа схватка, на улицата, при бягство и пр. Но има хора, разправяй им, колкото искаш, знаят си своето… Да мислят, каквото щат, от това истината няма да стане друга.
Прокурорът Ал. Огнянов не намери данни за обвинение и внесе делото в Окр[ъжния] съд за прекратяване. Съдът обаче, над който все пак тежеше създалото се обществено мнение, възбуди т. нар. пререкание (спор) с прокурора и прати делото на по-горна инстанция да разреши въпроса. На Апелативния съд представихме известното “изложение”, което обикновено се цитира. Яворов ми повтори пак фактическите обстоятелства, които бе ми казал в Александровската болница, когато отидох на третия ден след случката да го видя (нищо не ги опроверга) и някои нови подробности. Но той не знаеше делото, нито какво е юридическа аргументация и процесуални форми, не можеше и да пише – написах го аз, от първото до последното изречение. Гледах тук – там да дам впечатление уж на негов стил. Към изложението бях приложил и писма от Лора, в които тя говори не един път за самоубийство. Те обаче липсваха на делото. Дълг е на оня, който ги е измъкнал, да ги публикува, а оригиналите да предаде на Държавния архив. (Същото да направи и неизвестният друг някой, който е взел от тавана на старата ни къща седем Яворови писма до мене, от Нанси, с важно литературно значение.) Апелативният съд отбягна да се произнесе, намери едно формално основание: Яворов не бил привлечен в следствието като обвиняем, а разпитван само като свидетел, следователно няма повод съдът да бъде сезиран. И върна делото в Окръжния съд. Това значеше ново разтакане месеци, неиздържимо вече за Яворов. Той само разреши пререканието…” Вж. “Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си”, С., 1963, с. 596 – 598. Изложението на П. К. Яворов и писмата на Лора Каравелова до Яворов не са запазени. По изложението и спомените на Вл. Василев изказва своето мнение юриста Никола Гайдаров, като отхвърля твърдението му за авторството на изложението. Вж. Н. Гайдаров, Житейската драма на Яворов, С., 1979, с. 102 – 111.

№ 5
ПИСМО(1) ОТ ГРИГОР ВАСИЛЕВ ДО ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА ЗА ПРИЧИНАТА ЗА СМЪРТТА НА ДЪЩЕРЯ Й ЛОРА КАРАВЕЛОВА, СЪПРУГА НА П.К. ЯВОРОВ.

СОФИЯ, КОЛЕДА, 7 ЯНУАРИ 1936 Г.

Многоуважаема Госпожо,
Много пъти съм се канил да Ви направя една изповед, т.е. да Ви разкажа истината по чиста съвест за всичко, което знам по нещастната кончина на Вашата дъщеря Лора. От днес за утре все отлагах, кога от залисия в работа, кога от липса на разположение да засегна тая болезнена за Вас тема. От няколко дена ме обвзе едно чувство на задължение и понеже днес заминавам за провинцията, реших да изложа всичко, което знаех, и то само за Вас. Едно копие от това изложение ще остане в моите архиви с бележка от моя страна, че може да се публикува няколко години след смъртта ми.
На сутринта след нещастието цяла София разговаряше върху възможностите и отговорностите. Малко след пладне срещнах моя приятел Данаил Крапчев, сега директор на „Зора». Като поговорихме по станалото, решихме да отидем в Александровската болница, за да се простим с Яворова, който бе приятел на двама ни. Отидохме в Александровската болница до стаята, в която се намираше Яворов. Слугата, който пазеше помещението, не ни пусна да влезем; ние настояхме, като си казахме имената, да влезем вътре и да каже на лекарите, ако има такива, че ние желаем само за минута да се обадим на болния. Слугата влезе в стаята на Яворова и като се върна, ни каза, че не е възможно да влезем вътре, въпреки всичко.
Като излязохме от помещението, след няколко крачки срещнахме един мой познат, служител в болницата, който ме поздрави и ми съобщи, че трупът на Лора се намира в моргата. Тогава аз помолих Крапчева да се отбием в моргата, да се поклоним на тленните останки на Лора. Вътре в моргата заварихме един мой познат служащ, който ме познаваше от честото идване като студент по часове на съдебна медицина. От него разбрах, че скоро ще дойде прокурорът и лекарите-експерти, за да направят експертизата. Тогава Крапчев си замина, но аз останах, разбира се по единствената причина, защото имах непреодолимо желание да разбера истината. Прокурорът се забави доста, но почти надвечер дойде и веднага пристигнаха и лекарите-експерти, д-р Пиперков и д-р Божирад Татарчев. В началото се намери патрончето на револвера, защото при преобръщането на Лора се изтърси от чаршафа, който стоеше под нея. Ясно се виждаше само раната на гърдите. На гърба рана не се забелязваше никак. Беше и доста мрачно в моргата. Като обърнаха тялото и търсейки по посоката от раната на гърдите, един от лекарите намери със стилото си една едвам забележима следа близо до гръбнака и скоро се разбра съвършено ясно, че това е едно отвърствие на куршума. Понеже познавах и двамата експерти от близо, позволих си по отделно и на ухо да ги попитам за тяхното заключение. Почти с еднакви думи, те ми казаха същото нещо: „Няма никакво съмнение, че отвърствието на гърба е класическо входно отвърствие, а цъфналата рана на гърдите е изходно отвърствие.» Когато казах на Татарчева, че Яворов отрича, и то категорически, да е стрелял, Татарчев ми отговори буквално: „Това магаре, нашият приятел, лъже; отвърствието на гърба при никакви обстоятелства не може да бъде изходно.» Аз стоях повече от половин час за експертизата, обаче смрачи се много и прокурорът, по съгласие с лекарите-експерти, решиха да продължат довършването на експертизата на следния ден заранта.
Не съм имал случай да говоря по-късно с д-р Пиперкова по същия въпрос до смъртта му. Преди няколко месеци, обаче, срещайки случайно д-р Татарчева на ул. „Раковски» и „Гурко», позволих си да му поставя въпроса: „Спомняте ли си какво ми казахте в моргата при аутопсията на Лора Каравелова и защо в последствие Вашето заключение беше противоположно на онова, което ми казахте първия ден?» Д-р Татарчев ми отговори: „При аутопсията ние констатирахме движение на откъснати костни частици, от което се убедихме, че е стреляно отпред.» Не исках да споря с доктора, защото и аз съм юрист и имам известни познания по съдебна медицина. Според всичко, което зная, първото мнение на двамата лекари-експерти не подлежи на никакво оспорване и съмнение.
Ако раната на гърдите би била входно отвърствие, остава да се разреши въпроса, самостоятелно, кой от двамата е стрелял.
Но има и един човешки въпрос: Дали един мъж е по-виновен, когато по заслепление или безумно вълнение убие жена си или когато я докара до положение да посегне сама на себе си.
Като Ви прося извинение, Уважаема госпожо Каравелова, че на връх Коледа Ви занимавам с тъй болезнена за Вас тема, моля Ви да бъдете уверена, че и аз изпълнявам честно едно морално задължение и пред Вас не желая повече да мълча, а за българската история е достатъчно да разреши спора, макар и по-късно, но справедливо и обективно.
Приемете, Многоуважаема госпожо, моята дълбока почит и искрена преданост.
Ваш: [Гр. Василев]
ЦДА, ф. 135 к, оп. 1, а.е. 21, л. 247-249. Копие. Машинопис. Публ. в Гр. Василев, Един живот в писма. (Из архива на Григор Василев). Т. №. Писма от него (1904-1942 г.). предговор, съставителство и бележки Ц. В. Билярски. С., 1998, с. 204-207.
———————
(1) На първата страница на писмото има следната резолюция, написана на ръка: „Да се публикува няколко години след смъртта ми. Гр. В., 7.І.1936 г. София.» По тази трагедия има и други становища. Вж. Н. Гайдаров, „Житейската драма на Яворов. Правни и психологически изследвания». С., 1979.