BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2018
П В С Ч П С Н
« сеп.    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДЕСПИНА КОЛЕВА, СЪПРУГА НА ПИСАТЕЛЯ ЙОРДАН ЙОВКОВ

„Мила Дечке,
Аз трябваше да ти пиша още вчера, дори по-рано… ако има нещо, което да пълни съзнанието и мисълта ми – това са спомените за теб. Преди всичко колко жива и сладка е радостта, която ми донесе писмото ти – това мило и хубаво писмо, което ми даде на тръгване. Как да ти благодаря и как да ти се начудя за тази щастлива мисъл… Ти беше пак при мен, мила моя, и през редовете на писмото аз ясно виждах и погледа на хубавите ти очи, и милата усмивка, виждах ясно „фигурката ти”, както сама беше ми казала веднъж да я видя и да я запомня…”. Първо писмо на Йордан Йовков с дата 26 септември 1918 г. до неговата съпруга. Той ѝ пише 27 писма от 1918 до 1937 г. от Варна, от Букурещ и от Хисаря. Това не са откъси от епистоларна литература, върху които критиците ще правят „нов прочит”, ще търсят непознати „кодове” и няма да се движат по „махалото” на „текста-Йовков”, а ще представят биографични моменти от един живот. Писателят свързва житейската си съдба с една „мила” девойка от добруджанската земя, от града, „който беше в средата на безкрайната равнина, от който излизаха пътища по всички посоки, като лучите на звезда” („Песента на колелетата”). Това е Деспина Колева от Добрич. Тя на 15 декември 1918 г. ще се венчае и по фамилия ще бъде вече Йовкова. Това не е сюжет за малък разказ, а писма между „аз” и „ти”, като поредица от дати и години, които са публикувани в книгата на Деспина Йовкова „Йордан Йовков. Спомени. Записки. Писма” със съставители дъщерята на писателя Елка Йовкова и литературният критик Петър Динеков, излязла през 1987 г.
Две от тези писма белетристът изпраща до своята съпруга от Букурещ. Там той е на работа като сътрудник по печата в Българската легация от 1920 до 1927 г. Днес писмата се пазят като реликвени знаци в къща музей „Йордан Йовков” – Добрич. Тук, през 1997 г. се експонира свод от вещи и документи, дарени от внука Боян Попов. Сред тях са и двете писма от Букурещ. В тази къща се ражда Деспина Колева и в този дом свързва живота си с писателя. Къщата-музей е открита през 1968 г., а през 70-години на 20. век е обявена за Паметник на културата.
„Запознах се с Йовков в редакцията на сп. „Военни известия”. Отидох там да търся няколко броя на сп. „Отечество”… Йовков тогава работеше в редакцията на списанието. Това беше през зимата на 1917 – 1918 г. – последния семестър от следването ми в София.
Но струва ми се, че за първи път видях Йовков у Боян Пенев, който живееше у Петър Габе, баща на жена му Дора Габе… С Петър Габе се познавах от Добрич и на излизане чух как Йовков го запита: „Чия дъщеря е?
Бях чела всичките разкази на Йовков в „Отечество” и бях горда, че се запознах с един писател, който описва моя роден край”.
„Запознанството” е съдбовно. Деспина не подозира, че след срещата с писателя, той може да се заинтересува от нея. Предлага ѝ своята разходка и споделя замисли за свои творби. Например веднъж моли Деспина да му преведе символите на всички цветя от една френска енциклопедия. А тя владее този чужд език, защото е била студентка в Женева, в Швейцария и е възприела културните ценности на европейската цивилизация. После работата на „преводача” послужила при написването на Йовковия разказ „Последна радост”, излязъл през 1920 г.
Но при срещата с тази „дъщеря на Добруджа”, тези, които са били в близко единение с нейния духовен свят, ще оценят достойнствата. Тя свързва живота си с най-благородната професия – учителка в Добрич. За нея си спомнят, че е обичала театъра, живописта, четяла е много… Отличавала се е с удивителна скромност… не търси почести.
По своята емоционална нагласа Деспина е близка до усмивката на Йовковите героини Аничка, Асие и Минка от „Женско сърце”, Тиха от „Старопланински легенди”, Ангелина от „Белите рози”… Това пише за света на твореца литературният историк Петър Динеков.
В къща музей е експонирано Свидетелство за Свето кръщение на Деспина Колева. То е дарение от Елка Йовкова. Документът е с дата, година и място на раждане – 9 юни 1894 г., Добрич. Тази година, 2014 г., се навършват 120 години от рождението на Деспина Колева и това е поводът да се напишат паметни редове за дъщерята на Добруджа, свързала живота си с големия български писател Йордан Йовков. При дешифрирането се узнава, че Свидетелството е издадено на 20 юлий от Варненско-Преславска епархия и е с два обли сини печата в десните ъгли. Единият е на епархията, а другият – на църквата, в този случай на църква „Св. Георги”. Записани са и имената на родителите. Това са бащата Колю Иванов и майката Вънгелина Иванова Колюва. Следва името на свещеника, кръстил малката Деспина – Т. Табаков.
„Завършила е основното си образование в родния си град, а гимназия – във Варна. Навярно е била най-ученолюбивата в многодетното семейство…, защото баща ѝ я изпраща да учи в Женевския университет. Записала се е във Филологическия факултет на 8 ноември 1912 г. и е следвала четири полугодия – 1912 – 1914 г. Насочила се е главно към история, но е слушала доста широк кръг лекции: стара, нова и съвременна история, история на Ориента, история на религиите, история на науката, история на философията, политическа икономия, стопанска история, политическа география, политически институции, логика, естетика – и, разбира се, френски език”. Отново следва автентичен документ – Студентската книжка на Деспина от Женевския университет6, днес вече притежание отново на музея. Ще се допълни, че освен факултетът следва и печатът на учебното заведение, отбелязана е държавата, от която идва студентът – България. Името на девойката е записано с латински букви отначало бащиното – Koleff и личното – Despina. Може да се приеме, че тези данни са от първа страница на документа. При разчитането на книжката могат да се добавят и някои други занимания – семинари, конференция по политически институции и практически упражнения по френски език. Съдбата, макар и за кратко, среща Деспина с цивилизацията на стария континент, с културните ценности на Европа, с „Големия свят”.
Съществува един конкретен биографичен момент около литературния образ на „швейцарката” от творчеството на Йовков. За такава може да се приеме и съпругата на писателя – Деспина Колева. Сведения за обучението на голям брой български студенти в Швейцария, учили там от началото на 20 век, могат да се открият в книгата на Димитър Веселинов „Българските студенти на Фердинанд дьо Сосюр”. Авторът прави обстоен преглед на образованието, което се дава в Женевския университет, известен със своята либералност по отношение на чуждестранните студенти. Учебното заведение се е ползвало с особена популярност сред българската интелигенция. Сред по-известните български студенти са Иван Шишманов, министър на просвещинието, Стоян Загорчинов, писател, познат на Йовков, Мара Белчева, поетеса, Данаил Крапчев, политик и много други. Сред тях е и името на Деспина Колева. Свидетелствата отново потвърждават, че тази „възпитаничка” на европейския университетски център, навярно е послужила като прототипен образ на девойка, заминала да учи в Швейцария от романа „Чифликът край границата” на белетриста.
През 1900 г. бъдещият писател завършва Първа мъжка гимназия в София и става учител по добруджанските села. „В Добруджа и чрез нея Йовков извлече главните начала на своя художествен мироглед, очерта координатите, в които помести своя художествен свят” – така пише за света на твореца литературният историк Иван Сарандев в книгата си „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път 1880 – 1937”. Тук писателят започва своя творчески път и то със стихове почти цяло едно десетилетие от 1902 до 1911 г. През 1910 г. излиза в сп. „Просвета” и първият му прозаичен опит „Овчарова жалба”. През 1912 г. Йовков заминава, за да участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Тогава излиза и първата му самостоятелна книга с военни разкази. Това е „Разкази” том І, 1917 г., за която получава наградата „Иван Вазов” на Академията на науките. В същата година се появя цикълът отново озаглавен „Разкази”, издание на Щаба на действащата армия в Походна войнишка библиотека. На следващата – 1918 г. излизат „Разкази” том ІІ. Йовков вече е утвърден писател.
По това време студентката от Добрич прекъсва своето женевско следване. Причината е ясна, настъпва Първата световна война. Девойката се завръща в родината и там довършва своето учение. Деспина Колева продължава образованието си по специалността история (тогава свързана с географията) в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Четирите женевски полугодия са признати и през пролетта на 1916 г. се записва в петото полугодие, а в последното, осмото – през есента на 1918 г., завършва.
Пред посетителя в къща-музей е експонирана другата Студентска книжка, тази от България. Документът отново е дарение от внука на писателя.
При разчитането на корицата е отбелязано учебното заведание – Университет София. Заглавната страница включва факултет, учебна година, брой във факултетната книга и брой в университетския албум. Девойката е записана отново по фамилно и лично име – Колева Деспина и родното място – Добрич. Следва ръкописен подпис на студентката. Тя учи от 17 юни 1916 и приключва на 14 февруари 1918 г. В документа са вписани имената на преподавателите, личните им подписи и предметите.
Деспина слуша лекциите на едни от „строителите” на българската научна мисъл, получили висшето си образование в европейски, елитни центрове като Санкт Петербург, Берлин, Гьотинген, Лайпциг, Цариград и други академични средища. Сред преподавателите на първо място това е голямата фигура на проф. Васил Н. Златарски, историк-медиевист, археолог и епиграф, останал като едно от представителните имена на българската медиевистика със своята тритомна „История на българската държава през средните векове”. Любопитна подробност е, че още на първата страница от студентската книжка на Деспина присъства името и дисциплината на професора. А това е „Византийски хронисти ІХ, Х в.”. Но всичко е зачертано ръкописно, а самият учен в този момент е редовен професор и ректор на Университета. Въпросът, защо името на такъв крупен учен е свалено от учебната програма в студентската книжка на Деспина, остава за разрешаване от историците!
Но В. Златарски не остава без следа в живота на сем. Йовкови. Писателят получава като „дар” големия научен труд на професора „История на българската държава през средните векове. История на Първото българско царство. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852 – 1018)”, том I, част II, 1927 г.. Книгата е с посвещение: „Сърдеченъ споменъ на г-нъ Йорданъ Йовковъ – нашиятъ най-голям писателъ, Великденски пости, 1935 година, Драгалевски манастир”. Тя е подарена от Михал Ковачев, библиотекар на Духовната семинария. Сега вече е притежание на музея в Добрич, като дарение от дъщерята на писателя. Интересът на Йовков към историческите съчинения не е случаен. В неговата библиотека се откриват и други научни трудове, все съхранявани в културната институция. Това са: „Античните монети на Балканкия полуостров и монетите на българските царе“ от Никола Мушмов, член на Българския археологически институт и „Българи и румъни в историята на дунавските земи” от Петър Мутафчиев, историк, византолог, изследовател на източно-европейските народи, все книги с лични автографи и посвещения от авторите. Става ясно, че писателят води диалог с тази учени, има определено отношение към старата история, към миналото, а защо не – този интерес да е събуден от Деспина Йовкова, завършила Историко-филологически факултет в Софийския университет.
Следващият преподавател на девойката е Гаврил Кацаров, виден историк и археолог, ректор на Софийския университет и директор на Народния археологически музей и Българския археологически институт. По времето на Деспина ученият е декан на Историко-филологическия факултет от 1915 до 1918 г. Първата дисциплина, която тя изучава при него е Стара история на източните народи, Гръцка история, Римска история, Увод в изучаването на старата история и Четене и обяснение на историческите паметници.
Друг учен е Анастас Иширков, географ, етнограф и академик на БАН, основател на Географския институт при Историко-филологическия факултет. Председател на Българското географско дружество. Основоположник на географската наука в България. Ат. Иширков преподава на младата Деспина География на Добруджа, Културна география на царство България, География на българската земя и Физическа география.
Също голямо име в Университета е това на Богдан Филов, виден археолог, историк на изкуството и политик. Той е учен с важни приноси в археологията и историята на античното и средновековното българско изкуство. Първи директор на Народния археологически музей в София. Деспина учи при Б. Филов – История на етнографското изкуство, История на старогръцкото изкуство и Старогръцко изкуство.
И едно също голямо име – академик проф. д-р Димитър Дечев. През 1914 г. е назначен за лектор по латински език в Софийския университет. В библиографския списък на трудовете му са застъпени: класическа филология – антични литератури и езици, антична епиграфика, археология, история и културна история, тракология. Деспина става студентка и на този професор и учи при него латински език. Доста по-късно през 1936 г. Йовков влиза в диалог с Д. Дечев. Желанието му е да се запознае с майсторите на античното разказвателно изкуство, каквито са преди всичко римските и гръцките историци. Тъй като писателят не владее класическите езици, ученият му предоставя френски преводи на римските историци Цезар, Салустий, Ливий и Тацит, като допълва литературните писма на Плиний Млади. Йовков е искал да се запознае и с корифеите на гръцкото повествователно изкуство, каквито са историците Херодот и Тукидит. Той изпраща на редакцията на вестник „Зора” някои преводи на римски автори. От тях посмъртно през 1937 г. излиза превод от Тацит, озаглавен „Смъртта на Отона”. Отново в същия вестник се публикува едно писмо от Плиний до Тацит, озаглавено „Изригването на Везувий в 79 г. и смъртта на Плиний Стари”.
Студентката от Университета в София, слушала лекции при първите „строители” на научната мисъл по история и география, положили началото на академичното познание в България, а преди това се запознава с европейската култура, се завръща в родния град високо образована, прикачена към цивилизацията на стария континент, с поглед към „Големия свят”. В Добрич съдбата я събира през 1918 г. с големия писател Йордан Йовков. Тук той започва да пише първите си ръкописни страници от повестта „Жетварят”, отново съхранявани в музея. В тази своя творба писателят полага смислите за човешкото опрощение и за духовното провидение. Така в едно се събират посланията за национална идентичност и погледа към „Големия свят”, от Изтока към Запада.

http://www.antimovski-han.org/article.php?id=772