BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
декември 2018
П В С Ч П С Н
« ное.    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

ЯВОРОВ В СПОМЕНИТЕ НА СИМЕОН РАДЕВ

ПОСВЕЩАВА СЕ НА 100-ГОДИШНИНАТА ОТ СМЪРТТА НА ПОЕТА И РЕВОЛЮЦИОНЕРА ЯВОРОВ

В четвъртия том от спомените си „Лица и събития от моето време“ големият наш историк, публицист, журналист и дипломат Симеон Радев разказва неизвестни факти за живота и революционната дейност на П. К. Яворов. Това е времето, когато Яворов участва в дейността на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). През лятото на 1902 г. когато Комитетът се разцепва той е в ръководството на Върховния комитет, възглавяван от инж. Христо Станишев и Тома Карайовов. Този комитет с дейността си поддържа и единодейства с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и се противопоставя на акциите на другия Върховен комитет, начело на който са Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев.

От началото на 1903 г. Яворов заедно с четата на Гоце Делчев влиза в Македония и вече преминава окончателно в редиците на ВМОРО. С. Радев в тези неиздадени спомени се спира точно на този период от дейността на Яворов, като заделя и значително място и на неговата публицистична дейност, като редактор и издател на вестниците на ВМОРО. Но все пак това, за което Ви разказах накратко е предстоящо да излезе, докато тук – по-долу ще имате възможност да прочетете един друг, вече публикуван Симеон-Радев спомен от книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“. Книгата претърпява две издания – през 1965 и 1996 г. и отдавна е заела своето място, както сред мемоарната българска литература, така и сред най-добрите примери от нашата публицистика.

В този си спомен, който освен на Яворов е посветен и на литературния кръг „Мисъл“, С. Радев разказва, макар и накратко и за останалите му членове – д-р Кръстю Кръстев, Пенчо П. Славейков и Петко Ю. Тодоров. Интересен и доста недобронамерен е анализа, който мемоаристът прави на Кръга „Мисъл“ и на отделните му членове, както и на взаимното влияние, което си упражняват те един върху друг.
За нас са особено интересни спомените за Яворов, като революционер, публицист, поет и драматург. Въпреки, че не са преобладаващи, но заслужават внимание и тези страници от спомените, които се отнасят и до личните отношения на С. Радев с П. К. Яворов.
С. Радев подлага на сериозна и различаваща се в значителна степен от литераторите и общественото мнение, критика по отношение и на маниерността в някои от стиховете (специално „Арменци“), в драмите на Яворов и във Философско-поетическия му дневник. И днес много от литераторите отминават често мимоходом или отхвърлят с лека ръка този Симеон-Радев анализ, а той заслужава не само да бъде прочетен, но и да предизвика сериозно мисли върху отделни периоди и произведения от Яворовото творчество.
В излезлият преди няколко години представителен том със спомени на Яворови съвременници от споменът на С. Радев е даден само един много кратък откъс. Явно, че и посмъртно има заинтересувани да се скрият вижданията на видния наш историк и публицист за Яворов.

С. Радев пише този си спомен и по определен повод. Това е излизането на Михаил-Кременовия „Роман на Яворов“, където авторът си позволява някои волности и манипулации по отношение С. Радеви думи за смъртта на Яворовата съпруга Лора Каравелова.
Запазваме си правото и в бъдеще да Ви предлагаме неизвестни и позабравени текстове на Симеон Радев за бележития наш творец и революционер, годишнината на когото отбелязваме тези дни.

Цочо В. Билярски

* * *

СИМЕОН РАДЕВ
ЗА ГРУПАТА „МИСЪЛ“ И ПО-ОСОБЕНО ЗА П. К. ЯВОРОВ

Една от причините да се издаде настоящата книга – може би главната – е моята студия в „Художник“ – „Д-р К. Кръстев като литературен критик“. Тя е поместена в сп. „Художник“, а „Художник“ мъчно се намира. Помня, че когато тя излезе, направи особено впечатление и от много хора получих поздравления. Но не предполагах ни най-малко, че тя ще намери такъв дълготраен отклик. След завръщането ми в България – 1940 година – бях много изненадан, че толкова души ми говориха за нея и от толкова неочаквани среди. Така преди няколко седмици някой ме пита: „Какво отговори д-р Кръстев?“ Задавали са ми и други въпроси: „Познавахте ли д-р Кръстев?“ „Имали ли сте личен конфликт с него?“ Не! Не го познавах. Не! Не съм имал никакъв личен конфликт с него. Тази страст, с която е написана статията ми, идеше преди всичко от поривите на възрастта ми, които ме увличаха във всичко, което пишех тогава. Трябва да отбележа, че беше ми повлияла и литературната среда, в която се движех. Антипатията против д-р Кръстев бе обща сред моите другари. Само у един от тях по лични причини: Елин Пелин не можеше да прости на д-р Кръстев, че той с едно известие върху кориците на „Мисъл“ му съобщавал да дойде да си прибере един представен от него разказ. Другите го мразеха, виждайки у него един педант с претенции на диктатор. В антипатията спрямо д-р Кръстев влизаше като по-разпространена причина отношението му спрямо Иван Вазов. То обиждаше българската интелигенция в нейната почит към народния поет.
Лично аз днес съжалявам, че съм се нахвърлил върху д-р Кръстев с такава жестокост. Зная сега, че той бе много добър българин и човек с високо гражданско чувство. Старият мой приятел инж. Христо Станишев ми разказваше, че той и д-р Кръстев, и двамата ученици в Софийската гимназия, били, за да се издържат, стенографи в Народното събрание. Единият дошъл от Кукуш, другият – от Пирот, жадни и двамата да се учат. Тоя разказ за неговото мъчно юношество събуди у мен разкаяние за употребения срещу него тон. Аз не забравям също, че добър или лош критик, д-р Кръстев посвети такава дълга дейност на литературната критика и помогна да се направи от нея един важен отдел от българската книжнина. Направи ми впечатление, че сам той намери нещо основателно в това, което писах за него. Минко Генов ми каза, че еднъж го попитал: „Какво ще кажете за студията на Симеон Радев?“ Въпросът беше много неделикатен, но д-р Кръстев отговори: „Умен човек.“
С д-р Кръстев съм се срещал само един път. Беше у Мара Белчева след смъртта на Пенчо. Когато той пристигна, Мара Белчева забеляза, че ние не се познаваме, и ме представи на него. Той за един миг има някакво колебание и после много учтиво си подаде ръката. Атмосферата обаче оставаше все нажежена и напразно Мара Белчева се опита да съживи разговора. След малко време аз си отидох.(1)
В кръга на „Мисъл“ бяха освен Кръстев и други трима души – Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров и Яворов. Както съм казал на друго място, аз се запознах с П. Ю. Тодоров в Берн.
Ставаха понякога събрания на български студенти. Един студент от Кюстендил, познат после като д-р Иван Димитров, автор на прочутите „Фердинандики“(2), декламираше свои стихове. Не помня тогава да съм виждал П. Ю. Тодоров между нас. Но от няколкото ми срещи с него той ми вдъхна много жива симпатия. Тая симпатия никога не престана. Някои мои другари от Казиното – няма нужда да казвам, че тук начело беше Елин Пелин – намираха някои черти на суетност и ги осмиваха. Той наистина обичал да бърка в джоба на сакото и да казва: „Не мога да намеря писмото на Максим Горки.“ Или да се упреква: „Още не съм отговорил на Георг Брандес.“(3)
Аз лично ни най-малко не се съмнявам, че П. Ю. Тодоров може да е имал да отговаря на Георги Брандес. Брандес беше станал със своето литературно дело нещо като общоевропейска личност и поддържаше отношения с писатели от разни страни. Що се отнася до Максим Горки, в архивата му се намери наистина едно негово писмо до П. Ю. Тодоров.(4) То се отнася до една статия на д-р Кръстев върху съвременната българска литература, поискана от големия руски писател за списанието, което той редактираше от остров Капри, където бе отдавна настанен. Писмото на Максим Горки до П. Ю. Тодоров съдържа бележките, направени от него върху пратения от д-р Кръстев текст. Те са прямо унищожителни за българския критики аз със задоволство видях, че се приближават по дух до това, което съм писал за него в моята студия. Имало е действително една суетност у П. Ю. Тодоров. То беше желанието му на млади години да стане политически деец. Достатъчно бе човек да го види – наивността, която се четеше по лицето му, – да го слуша еднъж, когато говори – този глас като че ли идваше отдалече, – за да разбере, че той не е човек, създаден за политически борби. Всичко видимо у него го делеше от политиката и навяваше представата за писателя и поета, който познаваме от неговото дело. Думата поет не случайно употребих. „Идилиите“ на П. Ю. Тодоров са облени с поезия.
І.
Когато Светослава Славейкова приготовляваше своята книга за Пенчо Славейков, при нашите срещи тя ми казваше: „Вие все още държите повече за бащата, отколкото за сина.“ „Да, така е!“ Една необикновена почит ме привърза към името на П. Р. Славейков. Още ученик в Македония, прочутите му стихотворения „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи“ силно ме вълнуваха. И сега на стари години, когато ги чета, те направо достигат сърцето ми. Не е само поетът, който буди преклонение, но и общественикът. Аз съм изучавал П. Р. Славейков. Чел съм с перо в ръка, за да си взимам бележки, петте годишнини на „Македония“ и го виждам като една от най-големите фигури в българските национални борби преди Освобождението. Той брани с всичката сила на перото си, с всичката страст на душата си, неуморно целостта на българския народ против тия, които допускаха жертви от нея. Името „Македония“ беше в неговите очи не само име на един вестник, но и знаме. Аз зная за беднотията, в която той е живял тогава. Дядо Методи Кусевич ми разказваше, че когато отивал при него, намирал го в стая с една маса и два стола. Това била редакцията му. Сам П. Р. Славейков пише, че един ден не е имал един грош, за да мине моста Каракьой, който свързва Стамбул с европейската част на града. Зная и преследванията, на които е подвергнат от страна на противниците си. Иларион Макариополски забрани, щото той да участвува в съвета, който изработваше устава на Българската екзархия. Той не го допусна даже да присъствува там като наблюдател в качеството му на редактор на в. „Македония“. Враждата на Иларион Макариополски го преследваше и по-нататък. Благодарение на него П. Р. Славейков не можа да влезе в първия български Народен събор в Цариград като представител на Търновската епархия. Най-после противниците му успяха със своите постъпки пред турското правителство да спрат вестника му.
След Освобождението на България П. Р. Славейков намери в новия й живот мястото, което заслужено трябваше да заеме. Но той беше вече стар. Амбицията му беше не за самия него, а за синовете му. Най- старият му син, Иван, свършил Роберт колеж, имаше достатъчно образование и той чезнел да го види на път към една политическа кариера. Иван обаче, флегматичен, не съумял да се възползува от популярността на баща си. П. Р. Славейков казвал за него: „Тъпанът е на тавана, но няма кой да го бие.“ Най-после Иван Славейков стана министър, но в 1901 г. Шест години по-рано баща му беше легнал вече в гроба. Старият поет обаче можа да види, че синът му Пенчо поде неговото име в българската книжнина. Стихосбирката „Момини сълзи“ излезе, докато той беше още жив.
Като разпитвах г-жа Каравелова за мъжа й, тя ми показа едно писмо, писано до нея от Черната джамия. В него прочутият държавник говореше и за сбирката на Пенчо Славейков. Той не я харесвал никак. Ако помня добре, казваше, че да се четат тия стихове е, като да се върви в турски гробища. Впрочем сам поетът бил много недоволен от своята първа творба. Светослава Славейкова пише: „По-късно той изкупувал екземплярите на тази сбирка от книжарниците, за да ги гори.“ Чувал съм някои да твърдят, че като директор на Народната библиотека той и там унищожил екземпляра от „Момини сълзи“. Но това не може да бъде истина.
В студията си „Д-р Кръстев като литературен критик“ аз нарекох поезията на Пенчо Славейков „книжна“. Така мислеше тогава за нея и Ал. Балабанов, близък до него още от Лайпциг. Той отиваше далече и ми казваше: „Обзалагам се да докажа, че няма у Пенчо Славейков нито един стих, който да не е спомен от някоя народна песен или нещо, прочетено у чужд автор.“(5) Моят приятел имаше такива смели изказвания. Такъв бях и аз на младини. Сега голямото име, което Пенчо Славейков е оставил, ме прави колеблив.
Ще се спра тук за една забележка.
Всички български поети с голямо име влязоха в българската литература с блясък. Така беше с Ботев и Вазов; така бе с Кирил Христов, Яворов, Лилиев. Същото можем да кажем и за прочутите поети, които дойдоха след тях. С Пенчо Славейков става обратното. Когато излязоха „Момини сълзи“, той беше на 22 години и сбирката му е била сигурно такава, че както казах, той се срамувал от нея. Би било много интересно да можеше да се проследи до какъв процес на развитие Пенчо Славейков е стигнал от „Момини сълзи“ до „Епически песни“ и „Сън за щастие“. Но данни няма и могат да се правят само догадки. Подобрението на неговото здраве — от почти парализиран да ходи после с патерици – може да ни води до едно обяснение. То е отприщило, тъй да се каже, наследената от баща му дарба. За да надвива все повече своя недъг, Пенчо Славейков е изразходвал голяма волева сила. Тая му сила, поставена в услуга на неговата амбиция да бъде поет, му е помогнала несъмнено да стане такъв. В негова помощ са му дошли умът и културата — еднакво забележителни. Така Пенчо Славейков стигна до художествената форма на стиха. Но нещо му липсва и аз търся да определя за себе си какво. Една аналогия ми се представя и ще прибягна до нея.
Когато посещавах като студент музея „Люксембург“ в Париж, френските художници от академическата школа, макар и с някои общопризнати качества – например рисунък, композиция – не ме привличаха. По-късно разбрах защо. В техните картини нямаше багра. Така и в стиховете на Пенчо Славейков няма музика. В кръга на моите другари никой не говореше с възхищение за поезията на Пенчо Славейков, но всички изпитвахме почит към него. Иван Вазов, макар неспрял да пише, принадлежеше към миналото и заемаше мястото на класик. Стоян Михайловски беше голям, но ни се явяваше в една намръщена самотност. Централната фигура в българската литература беше за нашето поколение Пенчо Славейков. Така го виждах и аз. Не търсех обаче да се доближа до него. Това, което чувах за характера му, ми даваше по-скоро желание да го избягвам. Тия, които го познаваха добре, разправяха за навика му да употребява нецензурен език. Самата Мара Белчева, като говори за първите си впечатления от едно посещение на Пенчо, пише: „… обръщение, думи, понякога на ръба на приличието, но понякога и през ръба“. С Пенчо Славейков съм се срещал само два пъти: еднъж, когато отидох при него като при директор на Народната библиотека; втория път, когато се намерих заедно с него в една компания в кафене „България“. Чух го тогава да говори между другото и за френската литература. Той каза: „След Виктор Юго французите нямат лирика.“ Останах странно изненадан, тъй като за французите от нашето време – тия, които бяха в състояние да ценят поезията – френската лирика влиза в своя най-блестящ период именно след Виктор Юго. Наистина подир него идват Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме.
Макар да съм стоял далече от Пенчо Славейков, на два пъти имах случай да изкажа публично почитта, която му се дължеше. Най-напред, когато С. С. Бобчев, министър на народната просвета, го уволни от поста, който той заемаше в Народната библиотека. Тогава излязох с една статия в моя вестник „Воля“ под наслов „Предследванията на г. Бобчев против българските писатели“. Статията ми започваше иронично: „Полиграф от 35 години насам, т. е. съчинител в разни посоки на мисълта, г. С. С. Бобчев буди в българското общество чувства разнородни. Старите се възхищават от него, мислейки за трудолюбието му; младите се смеят, виждайки резултатите.“ По-нататък аз пишех за Бобчевите преследвания, с които е озаглавена статията ми. Андрей Протич, директор на Народния музей, беше пратен от правителството на Ал. Малинов делегат на един конгрес в Рим. Бобчев му прекъсна командировката. „Без да мисли – пишех аз – за достолепието на България и за скандала, на който ще направи свидетели представителите на толкова европейски държави, събрани в Рим, той отзова телеграфически г. Протича…“ Само благодарение на енергичната намеса на Димитър Ризов – българския дипломатически представител в Рим – Андрей Протич остана до завършването на конгреса. Втората стъпка на Бобчев в тия преследвания засегна Пенчо Славейков. Командирован в Италия също от бившето правителство на Малинов, за да изучава библиотеките, Бобчев реши и него да отзове. „… Почна – продължава статията ми – позорната комедия, устроена около личността на г. Пенчо Славейков. От Министерството на народното просвещение се пускаха във вестниците отровни антрефилета, които напомняха обявленията, с които полицията търси избягалите престъпници. Една легенда като че ли захвана да се създава за поета-скитник, беглец по морета и планини, сподирян от една заповед за връщане, която не можела да го настигне. Ако тези антрефилета не изхождаха от самия Бобчев, той трябваше да ги опровергае, защото те бяха срам за нашата страна; но известно е, че той сам ги внушаваше и това не може да му бъде простено.
„За поезията на г-н Пенчо Славейков можем да мислим различно, бележех аз. За неговия характер също. Но никой не може да откаже, че той е едно от най-големите имена в нашата литература. В съзиждането на българската духовна култура равни на себе си по дело той има малцина. Г-н Бобчев, който има амбицията да мине за писател, най-малко трябваше да забрави почитта, дължима на хората, които са дали у нас малко блясък на това призвание. И тъкмо той е, който с посланието на министерството създаде мнимата тревога за безследното изчезване на Пенчо Славейков; той е, който изчисли парите, получени от поета за командировките му; той е, който сега търси между полукултурната сбирщина на своите почитатели човек, комуто да даде Славейковата служба в Народната библиотека.“
Действително, след завръщането на поета в България, Бобчев го уволни от поста директор на Народната библиотека и го изпрати в Министерството на народната просвета като началник на училищния музей. Тази мярка ще добие още повече тоя характер на лично преследване, като се напомни, че училищният музей се намираше на четвъртия етаж и че познатият недъг на поета не можеше да му позволи да се изкачва по стълби, уморителни даже за здрав човек. Пенчо Славейков никога не се яви да заеме своята нова служба. Известно време той ходел да се разписва и се връщал в къщи. Това положение, разбира се, не можеше да трае и свърши с неговата оставка. Така той остана без служба, без пенсия, без всякакви приходи освен тия от своята поезия. Приходи, нищожни по онова време. Той е живял за своето призвание, но не от него.
Пенчо Славейков бе уволнен от поста директор на Народната библиотека на 20 юли 1911 г. На 24 август същата година той напусна България. Мара Белчева, която го посрещнала на цюрихската гара, пише: „Сянката на скръб, с която cu дойде от България, не слезе вече от лицето му до самия край.“
Вярната му другарка вече не се отделила от него. Живели известно време в Швейцария, а после преминали в Италия. В писмата си до своя издател Ал. Паскалев Пенчо Славейков скръбно разправя какви безполезни усилия правел, за да намери за себе си някаква работа, която да му даде издръжка, но същевременно да му остави време за продължение на литературната му дейност. Тогава той привършвал „Кървава песен“. Мара Белчева имаше добра пенсия като вдовица на убития през 1890 г. министър на финансите Христо Белчев. Пенчо не беше в мизерия, както се говореше в София и както аз, неосведомен тогава, писах след смъртта му. Но да се осланя на нейните средства беше жестоката мъка, мъченичеството на Пенчо. Това бе голямата драма на живота му.
На 28 май 1912 год. Пенчо почина. Неговата смърт ми даде нов повод да изкажа почитта си към неговата памет и негодуванието си към тия, които го направиха своя жертва. „Смъртта на Пенчо Славейков – пишех аз – извика в суровата душа на българското общество един неволен трепет. Над поета слагат сега лаврови венци и тия дори, които приживе камъни хвърляха подире му. Няма да бъде чудно, ако утре над неговите трагични останки се изстъпи и г. С. С. Бобчев и държи надгробна реч“…
Мълвата, че Пенчо Славейков живя като изгнаник в мизерия, предизвика силно негодувание в софийското общество. „Тогава – пишех по-нататък – чу се, че срамът заговорил в душите на тия, които го пропъдиха. Чу се, че на бедния голям поет държавата ще простре покровителска ръка. За подобна помощ в близкото минало имаше примери: едно друго правителство бе отпуснало пенсии на Ив. Вазов и Ст. Михайловски. Същото може да стане и сега. Но и тази надежда остана празна. Това, което неукият Петков направи като дълг към народната поезия, книжовникът С. С. Бобчев не рачи да повтори. Събранието се закри, без да гласува обещаната пенсия. И Пенчо Славейков склопи очи, забравен от България“…
Тук свършвах със скръбната участ на поета и продължавах: „…Но смъртта на Пенчо Славейков слага пред българските политици важния въпрос за отношението на държавата към литераторите. В случая с Пенчо Славейков тия отношения, озарени от смъртта, се виждат сега много жестоки; но далеч не са благи те и спрямо други видни литератори в страната. Ще напомним, че и друг един голям поет, г. Кирил Христов, бе изложен преди няколко години на злата участ на Пенча. Мнозина приятели на поета, които знаеха, че той е тежко болен, молиха тогавашния м-р на просвещението г. Мушанова да го назначи на някоя спокойна служба; г. Мушанов отказа… Съдбата на другите български литератори не е по-завидна. Антон Страшимиров бедствува; Елин Пелин получава нищожна заплата като чиновник в Народната библиотека. Яворов има една по-голяма служба в театъра, но и на нея едвам се крепи: намериха се хора да му завидят…“ И ето как свършвах: „Чували сме някои хора да се провикват: „Но какво им дължи държавата на тия литератори?“ Какво ли? Дължи им красотата на българската реч, дължи им духовните ценности, които те създават, дължи им вълненията, които будят в народната душа, дължи им мечтите на своите синове, дължи им гордостта да се счита културна. Това малко ли е?“(6)
ІІ.
Сега ще говоря за останалия член на групата около „Мисъл“ – П. К. Яворов. Но преди това ще цитирам едно писмо, което изпратих на 8 февруари 1960 г. до Георги Караславов, главен секретар на Съюза на българските писатели. В това писмо казвах: „Пиша Ви във Вашето качество на главен секретар на Съюза на българските писатели за потвърждение на това, което Ви казах при нашето свиждане след появяването на „Романът на Яворов“. Михаил Кремен разказвал, че съм го срещал по ул. „Граф Игнатиев“, че съм го държал на дълъг разговор до една будка и че съм го убеждавал, че Яворов е убил Лора. Заявявам: срещата, която Кремен описва, никога не е ставала; разговора, който той предава, никога не съм имал с него; думите, които той ми приписва за Яворова, никога не е чувал от моите уста. Моля Ви да наредите да се постави това ми писмо в архивата на съюза като доказателство за моя протест срещу една нечестна и ехидна измислица.“
Защо Михаил Кремен измисли тоя несъществуващ разговор с мен? Не виждам друга причина освен желание у него да разпространи в българското общество едно обвинение против големия поет под отговорността на един много познат човек. Името на Яворов е по-скъпо за мен, отколкото на много други, защото съм македонец, а Яворов се посвети на Македония и служи на делото за нейното освобождение с риск на живота си като четник. Един ден, когато в нашата компания в Казиното говорех за опасностите, на които Яворов се е излагал, Елин Пелин каза: „Той си приготовлява биографията. Иска като поет да се види, че подражава Ботева.“ „Пелине – отговорих аз – бих желал, за честта на нашето поколение, да има повече млади хора в България с амбицията да подражават Ботева по същия начин.“ Елин Пелин млъкна. Настана и общо мълчание, в което всеки си правеше свои размишления.
Това – казано за Яворов като македонски революционер. Ще мина към него като към поет.
Аз съм правил различни устни изказвания за Яворов. Някои от тях са били парадокси в увлечението на случаен разговор. Други са осакатено предавани. Аз отговарям само за това, което носи моя подпис. В статията ми „Ал. Балабанов в моите спомени“, поместена в сборника за неговия 25-годишен юбилей, аз съм писал: „…Първите му работи са чудесни, но последните не са поезия, а витийство.“ Такова е и днес моето мнение за него. Смятам се длъжен обаче да не го оставям немотивирано, що се отнася до последната му част, тъй като Яворов има много почитатели, които поставят много високо цялата му поезия без различия между един негов период и друг. Казах: „Първите му работи са чудесни“, и трябва да добавя, че между тях поставям на първо място „Градушка“. Тук ще приведа един личен спомен.
През моето време във Вашингтон като пълномощен министър – не помня точно кога: 1927 ли беше, 1928 ли – получих писмо от едно издателство в Ню Йорк. В него се казваше, че то приготовлявало международна антология, в която да влиза от всеки народ стихотворение, което най-добре да изразява неговата душа. Аз препоръчах „Градушка“ от П. К. Яворов. Научих се след това, че някои българи в Ню Йорк препоръчали на издателството „Моята молитва“ на Христо Ботев. Може всеки да си въобрази какво впечатление тя е можела да направи върху благочестието на един американски протестантин.(7) Както и да е, за проектираната международна антология не получих по-нататък никаква вест.
Четат ми отново „Градушка“. Искам да цитирам някой пасаж. Но кой? Всичко в нея, от първия стих до последния, е вдъхновеност и съвършенство. Тежка и дълга неволя, паднала върху селото:
„Една, че две, че три – усилни
и паметни години… Боже,
за някой грях ръце всесилни
издигна Ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар че вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то – градушка ни удари,
а то – порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше –
в земята зърно се опече.“
Но природата се смилила:
„Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита
и знойно лято позлати
довчера злачни широти.
Назрява вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.“
Надежда не за дълго. Едно нещастие минало, настъпва друго. По небето се вижда чер облак, угроза за буря. Ще цитирам оттук нататък цялото:
„…На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе – дим и адски тътен.
Вихрушка, прах… Ей свода мътен
продран запалва се – и блясък –
и още – пак, – о, боже!… Трясък
оглася планини, полета –
земя трепери… Град!… парчета.
Труд кървав, боже, пожалей!
яйце и орех… Спри… Недей
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва нейде надалече
и влък след стадо — вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица:
вън селото се мъкне цяло.
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Че там жетварка бесна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени –
безредно, зрели и зелени,
и цвят-надежди е пожнала!…“
Това е Яворов при почването си. Един голям поет на трудовия народ с плуг и сърп по българските полета.
Когато в кръг от почитатели на Яворов аз възторжено съм говорил за „Градушка“, те са казвали: „Е… да“ – и после са минавали с възхищението си към „Арменци“.
След смъртта на Димитър Ляпов-Гурин между българите аз съм днес човекът, който е имал най- близки отношения с арменците, борци за освобождението на своя народ. Още в първата седмица след пристигането ми в Женева, за да се запиша в университета, отидох да посетя Арменския революционен комитет, където беше и редакцията на техния орган „Доршак“. Арменските революционери знаеха, че още като ученик в лицея аз съм им помагал при много опасни за мен обстоятелства. Те ме приеха сърдечно, братски. Арменските революционери, родом от Руска Армения, бяха всичките социалисти. Те имаха големи връзки с хора от левицата във Франция, тия именно, които бяха воювали за оправданието на невинно осъдения капитан Драйфус. Същите тия хора помагаха на Армения. Революционният комитет издаваше в Париж един вестник на френски „Pro Armenia“. Под заглавието на вестника фигурираха като покровители на неговата борба три имена — Жорес, Клемансо, Анатол Франс. Редактор беше Пиер Киар, познат френски поет; секретар – Жан Лонге, внук от дъщеря на Карл Маркс. Когато в 1900 година почнах да издавам на френски „L’Effort“, вестник за пропаганда за Македония, нямах нищо зад себе си освен младежката си смелост. Арменските революционери ми дойдоха в помощ. Те ми създадоха необходимите познанства. Благодарение на тях към борбата за Армения се присъедини и името на Македония. Старите ми спомени още ме свързват с арменския народ и аз съм щастлив, че един голям български поет е посветил на неговата трагедия едно от най-прочутите си стихотворения. Това стихотворение е високо ценено. То се е изучавало в нашите гимназии като нещо образцово. За жалост трябва да кажа откровено, че що се отнася до художествената страна, тук Яворов не е равен на себе си. Стихът му е обременен с много думи, някои излишни, някои не на място.
Ще взема като пример следния стих:(8)
„Тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна завсякога меч.“
Прилагателното „безпощаден“ не прибавя нищо към „кръвник“, напротив – отслабва го, като ненужно. Думата „меч“ е също така нещастно употребена: меч е оръжието на войника, когато е изправен срещу противник, също въоръжен. Арменските кланета не бяха извършени с меч.
Ето и един друг стих: „Те пият – пиянство забравя неволи.“ В речника на Найден Геров чета: „пиянство – пиене много и често пития, които опиват“ – значи, алкохолизъм. Пиенето на арменците, събрани наедно, за да забравят поне за няколко часа трагедията на своя народ, не може да се нарече „пиянство“. Пак друг стих: „Че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.“ Мъстта на арменците не е била „кръвнишка“. Кръвнишка беше душата на Абдул Хамида, който заповяда арменските кланета. Трябва да прибавя, че и ритъмът на „Арменци“ е тежък. Тук трябваше крилатият стих на Вазов. Такава не беше дарбата на Яворов.
„Арменци“ има недостатъци, но в същия период Яворов даде стихотворения, великолепни по настроение и художествен израз. От това време е „Лист обрулен“:
„Лист обрулен, бог знай де го
вятъра завлече…
И сирака
тъй отмина на чужбина –
сам, далече.
Лист обрулен, мир за него
в някоя долина…
Кой го чака,
та сираче да заплаче
по родина?“
Оттогава е и „Есенни мотиви“:
„Повя горняка през полята,
залюшна дървесата –
и от настръхналите клони
листа увехнали орони.

Горняка разпиля листата
далеко из полята:
стоят самотно черни стволи
и скръбно махат вейки голи.“
Слушайте по-нататък от същия цикъл:
„Безмълвна нощ и адски мрак.
И нигде звук и нигде зрак:
почти допират до земята,
тъй ниско виснат небесата.

Духът страда притеснен,
умът блуждае ослепен…
боже, дай една звездица –
и глас, макар на нощна птица!“
Това са осем стиха, с които Яворов се издига до висотата на най-големите чужди поети. Уви! Яворов има и втор период. И тоя втор период има прекрасни, вълнуващи стихотворения. „В часа на синята мъгла“ се цитира с възхищение. Талантът у Яворов никога не е отслабвал, но едно увлечение взема все повече връх у него и това увлечение е нещастно.
Трябва да обясня защо го наричам така.
Аз съдя за поезията със своята чувствителност и с литературния си вкус – чувствителност, каквато ми е дадена от природата, и вкус, формиран от обичаните от мен поети. Между тях на първо място иде Верлен. В своя „Art poetique“ той казва какво трябва да има и какво да няма в поезията. Стихът според него трябва да бъде музикален. В поезията – пише той – не трябва да има „литература“, т. е. съчинителство. С особена строгост Верлен се произнася за риторическата поезия. „Хвани красноречието – се провиква той – и му извий врата.“ Поезията на Яворов е крайно музикална, „П. К. Яворов – съм писал аз – това знаят всички, които се интересуват от нашата книжнина – е един от най-блестящите ни млади поети. Ние не всякога сме се възхищавали от мотивите на неговата поезия. Но той даде на българския стих една гъвкава форма, един ритъм, една звучност, които будят удивление. Този поет, чрез когото българската поезия направи една голяма стъпка към своето съвършенство…“ Тия редове излязоха във „Воля“, когато получих „Подир сенките на облаците“. Както личи от тях, още тогава към високата си оценка на Яворов аз правех и някои резерви. Тези резерви са сега още по-категорични. У Яворов имаше вече много литература и много реторика. Промяната, настъпила у него, е поразителна. В едно от ранните си стихотворения той се обръща към майка си така:
„Недей ме пита, майко мила,
от що съм люто наранен,
къде се дяна мъжка сила,
та крея аз от ден на ден.
Но дай си, майко, дай ръката,
на гръд ранена я сложи,
и нещо – спазено в душата
от миналото – разкажи:
кажи, как плачехте тогава,
кога излъгана любов
сърце гореше: до забрава
така да плача съм готов.
Кажи, от тъмно зло гнетими,
на що възлагахте тогаз
надежди глупави – кажи ми!
Бих вярвал в глупости и аз!…“
А ето сега как почва едно негово стихотворение „Майчина любов“:
„Аз всичко съкруших, до сетнята мечта в сърцето, и всичко угасих, до сетнята звезда в небето:
сред тишина и мрак политвах сетнем към леглото, разтласкал вече с крак руини от добро – и – злото.“
В друго стихотворение поетът се провиква: „Душата ми е стон, душата ми е зов“… Трето – „Песента на човека“ – почва ето как:
„Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана…“
Аз лично съм наклонен да мисля, че в своя литературен живот – до интимния му няма да се докосвам – Яворов има две нещастия. Първото е, че е попаднал в кръга на „Мисъл“.
Ще се докосна до един психологически въпрос, който ме е занимавал много, когато съм се замислял за българските писатели и поети. Това е съотношението у тях между таланта и ума.
У Елин Пелин аз мисля, че едното и другото са в равновесие. У Лилиев също. У Пенчо Славейков умът стои по-горе от таланта. У Яворов е обратното. От него има няколко статии в македонския вестник „Дело“. Те са лошо свидетелство за неговата мисъл. Образованието му беше също слабо – до пети клас. Такъв постъпи Яворов в кръга на д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Те и двамата поставяха литературата над живота и себе си над всички други. Яворов е присъствувал на разговори между тях, водени, тъй да се каже, на високо равнище, и може би е бил малко потиснат в началото. Но той беше много амбициозен и у него се е породила мисълта да се издигне над това, което е бил като поет.
Второто му нещастие бяха неговите престои във Франция. Проф. Шишманов му пише, след като получил от него „Подир сенките на облаците“. Най- напред му говори за наслаждението, което е изпитал от неговата поезия, към това прибавя и своето морално задоволство – не били прави тия, които го обвинявали, че с командироването му във Франция е извършил едва ли не атентат срещу самобитния му талант.(9) Тия опасения не бяха безосновни. Яворов започна своето запознаване с френската литература не от началото, а от края.(10) Неговото запознаване с новите френски поети все пак можеше да му бъде полезно, ако той беше подготвен да вземе ценното от тях. Но той нито знаеше добре французки, за да вникне в тяхното художническо изкуство, нито те бяха съзвучни с неговата природа. Те само разпалиха още повече неговата амбиция да надмине себе си. В едно писмо до д-р Кръстев, в което той се защищава от неговия упрек за маниерност, Яворов пише: „Ти сигурно наричаш с това име всегдашното ми стремление към оригиналност, касателно формата.“ Тия му думи са странни. Даровитият човек не търси оригиналност. Оригиналността сама му иде. Още по-странно впечатление правят думите, които той е казал на Михаил Арнаудов: „Не без борба се вдадох на новата поезия. Почти се огъвах като магаре на мост. Не исках да мина моста на декадентството.“(11)
Много бих искал да вярвам, че Михаил Арнаудов неточно е запомнил това изказване или неточно го е записал. Но за жалост подобно предположение за един учен като М. Арнаудов е недопустимо. Тогава странно е да помислим, че един голям поет се пита такъв ли ще бъда, или онакъв с оглед към времето и модата. Някои смятат, че Яворов станал символист. Може и той сам така да е мислил. Няма да се впускам в определение на това, което значи „символизъм“. Подобни определения в литературата са рисковани. Но познавах добре тази школа. Като ученик в лицея в Цариград, преди да влезе учителят ми по френска литература в последния клас, Перар, аз пишех на черната дъска стихове от Маларме, за да дразня неговия класически култ. После съм чел, мога да кажа, едва ли не всички френски символисти. На никого от тях не мога даже отдалеч да уподобя Яворов. Символист? Не! Но закъснял романтик, това е, което стана Яворов. Яворов бе чист лирик. Там беше дарованието му. Но там бяха и неговите граници. Извън тях той не дава нищо сполучливо.
Пример за това са и неговите пиеси.
Една вечер, когато бях в Казиното, влезе Лора, спря се на моята маса и ме попита какво мисля за „В полите на Витоша“, която тъкмо се даваше в Народния театър. Отговорих: „Намирам я лоша.“ Лора ми каза тогава: „Моля ви се, недейте казва това на Яворов. Ще го отчаяте.“ „В полите на Витоша“ остана в репертоара на Народния театър и се нрави на публиката. Аз обаче не съм променил своето мнение за нея. Изцяло е досадна със своите декламации и третото действие – в гробищата – е просто непоносимо.(12)
На времето нито писах за „В полите на Витоша“, нито казах някому какво мисля за тая пиеса освен на Лора. Моите лични отношения с Яворов ми забраняваха това.
Върху екземпляра, който той ми изпрати от „Подир сенките на облаците“ – 1 април 1910 г., – е писано от него: „На Симона – Пейо.“ Тая негова сърдечност може да се обясни само с връзките, които ни свързваха в македонското революционно движение. В борбата против върховизма ние бяхме в един и същи лагер. Инак аз не съм другарувал много с него. Той беше, както е известно, в групата на „Мисъл“ и когато влизаше в кафене „България“ – и това съм писал, – сядаше до Пенчо Славейков, от когото аз се държех настрана. В казиното, където се срещах със своите другари, не помня да съм го видял. Винаги обаче, когато случайно се срещнехме, той беше с израз на приятелско чувство към мене. За Яворов често слушах от Александър Балабанов. Противно на впечатлението на голяма въздържаност, което Яворов даваше на тези, които като мене слабо го познаваха, Балабанов го намираше винаги готов за весели приказки. Той особено изтъкваше неговата необикновена леснина да съчинява стихове на каквато и да е тема. „Яворов – казваше той – може да ти напише в няколко минути в стихове червения лист на един съдебен изпълнител.“
Когато С. С. Бобчев уволни Пенчо Славейков, пръсна се слух, че и Яворов бил уволнен. Тогава във „Воля“ изказах своето негодувание. Яворов беше драматург на Народния театър. „Г-н Бобчев – пишех аз – успя да го намери там и да го уволни. И на мястото на г-н Яворов той мисли д назначи един чернорабочи на литературата, спрямо когото ще бъде голямо великодушие, ако не му споменем името.“ Слухът се оказва неверен. Яворов не бил уволнен. Но обществената мълва смяташе уволнението му за предстоящо. Четири дни подир моята статия във „Воля“ „Вечерна поща“ пишеше: „Научаваме се, че способният и безукорен в добросъвестността си драматург на театъра г-н Яворов, който едва преди месец-два се завърна от странство, където бе командирован да се специализира по длъжността си, щял да бъде назначен на друга длъжност, за да се назначи на неговото място Н. Атанасов, комуто била обещана отдавна тази длъжност.“(13) Яворов беше популярен и С. С. Бобчев се смути от възмущението, което се прояви против приписваното му намерение. Може би по негово желание, може би по лично съображение на самия Яворов – да тури край на шума, повдигнат в печата около неговата съдба – излезе на 1 май 1911 г. във вестник „Ден“, един от правителствените органи, едно негово съобщение. Яворов опровергаваше пуснатите за него слухове; изтъкваше благосклонността на Министерството на народната просвета спрямо себе си; намираше заслугите си в Народния театър преувеличени в една степен, която смяташе „конфузна“ за себе си. „Репертоарът – пишеше Яворов – е винаги дело на артистическия колектив и дори предимно на директора, който е автор на всеки почин и дава направление на театралната политика…“
Още тогава – макар и не колкото сега – аз се дразнех от неправилно употребените думи, защото така бяха ме учили моите учители французи, толкова строги в това отношение. В съобщението на Яворов имаше две провинения спрямо българския език. Първото е „конфузна“ степен, дума, която, уж взета от френския език, не съществува в такава форма… Относно второто провинение ето какво пишех във „Воля“(14): „Г-н Яворов пише до вестниците, че не бил уволнен и че те били преувеличили заслугите му в театралната политика. Това съобщение ни радва с едно, че Яворов запазва своята служба, но то ни огорчава с друго: че тоя изящен поет е можал да употреби в тоя случай претенциозния и варварски (?!) израз „театрална политика“, израз, неверен при това, тъй като той не значи политика на театъра, а политика на театралности.“ Тия редове бяха поместени в хрониката без подпис. Но Яворов не можеше да не види, че те са от мен. Александър Балабанов ми разказа, че присъствувал, когато Яворов питал Пенчо Славейков: „Четохте ли какво писа Симеон Радев против мен?“ Пенчо Славейков отговорил: „Симеон Радев е прав.“
При една среща недълго след това Яворов не показа никаква промяна в своето държане спрямо мен. Нашите отношения не пострадаха. Дойде след това войната. Аз заминах с Македонското опълчение, Яворов – с една чета, на която войвода беше Георги Занков. Четата имала бой пред Мехомия(15). Д. Ляпов-Гурин, също участник в боя, ми каза колко добре Яворов се е държал. След Балканската война, пълномощен министър в Букурещ, чух отдалече за трагедията, която поетът преживя. На доклад през есента в София, срещнах го по бул. „Цар Освободител“. Той идеше откъм градината. Известно ми беше, че зрението му било много пострадало, но не знаех, че някой трябва да го води. Бях силно развълнуван. Исках да му кажа нещо и не намирах думи. Той обаче ми говори със същия глас, както някога. Стори ми се, че е бодър и че някаква надежда грее у него. След завръщането ми в Букурещ пристигна вестта, че той е турил край на живота си. Яворов можеше да падне в Македония като четник. Смъртта щеше да озари името му. Съдбата тогава го запази, за да го направи no-сетне неразгадана жертва на една тъмна гибел.
1964 г.
Публ. в С. Радев, Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1996, с. 277-303.
БЕЛЕЖКИ:
() Това бе първото и последно мое посещение у Мара Белчева. Още когато започнах да пиша във „Вечерна поща“, по-точно след моите кореспонденции от някои столици, братът на Мара Белчева, артилерийски офицер, човек с много благородна външност, ми каза, че сестра му желаела да се запознае с мене и щяло да й бъде драго да я посетя. Но аз, дошъл от Македония, без роднински връзки тук, другаруващ само с ергени, не бях навикнал да посещавам семейства, късо казано – бях стеснителен. Не ходех у Мара Белчева и много съжалявам за това.
(2) Питах го един път: „Защо, Иване, си нарекъл нападките си против Фердинанда „Фердинандики“? – „Както – отговори той – Демостен нарече нападките си против Филип Македонски „Филипики“.
(3) Георг Брандес – датчанин – беше добил голяма известност като литературен историк… Чел съм още като студент неговата „Die Literatur des neunzehnten Jahrhunderts in ihren Hauptstromungen“. Той писа върху литературите на по-главните европейски народи. Имаше нещо много любопитно в оценките, които му се даваха. Англичаните казвали: „Това, което е писал за Шекспир, не е нищо особено, но колко добре познава Виктор Юго!“ Французите, обратно, намират, че познавал чудесно Шекспир, но повърхностно Виктор Юго. Брандес ходел често в Париж. Някой му казал, че е много популярен между французите. Брандес отговорил: „Да, популярен съм, но ме наричат „Марта“. Марта Брандес беше една от любимите актриси в „Комеди Франсез“. През време на Първата европейска война датският критик държеше за Германия. Тогава Клемансо, него стар приятел, скъсал с него с една статия, озаглавена „Adieu, Brandes“.
(4) Константин Старчев – Максим Горки за българската литература, в. „Народна култура“, 12.IV.1958 г., с. 5.
(5) Ал. Балабанов често е менявал своята оценка за Пенчо Славейков.
(6) „Българските писатели и държавата“. В-к „Воля“, в. I, 2.VI.1912, с. 1.
(7) Ще цитирам в това отношение един мой разговор с моя предшественик във Вашингтон г-н Стефан Панаретов, сега покойник. Бивш ученик на Роберт колеж, после учител по български език в него, женен за американка, живял толкова години между протестанти. Панаретов бе станал и сам той протестант. Един ден, като говорехме за Американския колеж в София, той изказа негодуванието си, че там бил поставен портретът на Христо Ботев. Разбрах, че „Моята молитва“ на великия поет беше, която бе наранила дълбоко неговото религиозно чувство. Питах го: „Ами според вас, г-н Панаретов, на кого портрета трябваше да турят?“ „Ами че – отговори той – например портрета на Иларион Макариополски!“
(8) Не се съмнявам, че ще има някои, и не малцина, които ще нарекат тези мои упреци за лошо употребление на думи педантизъм. Мога да им покажа такъв род педантизъм и у Луи Бейо и Андре Жид. Това е достатъчно.
(9) За нещастното влияние, което животът му във Франция упражни върху него, свидетелствува т. нар. „Философско-поетически дневник“, писан от него в 1910 г., през време на престоя му в Париж. Тук той, обладан от някакво главозамайване, което го кара да се смята за мислител, навлизащ във високите сфери на философията на историята, пише: „Геният няма възраст и народност.“ После говори за Моцарт, за Буда, за Прометей, за Мохамед, за Христос… „Исус, който беше голям мъдрец, и Мохамед, който беше един велик поет, също прогласиха своята божествена мисия на земята (като Буда – бележка моя). Те завладяха света. Те бяха истински гении.“
(10) Тук ще приведа нещо от моите лични спомени.
Ем. П[оп]димитров, чиито първи стихове излязоха в „Художник“, дойде да ме види, преди да замине да следва в Женева, и поиска от мене някои съвети. Казах му: „Обещай ми, че първата година ще се занимаваш само с класическа френска литература и нищо повече. После ще четеш новите френски поети.“ След като завърши своето образование в Женева, той дойде пак да ме види и ми благодари за съвета, който му бях дал. Никой не се намери да упъти Яворов.
(11) М. Арнаудов, Яворов – личност, творчество, съдба, С., 1961, с. 103.
(12) Върху един екземпляр от „В полите на Витоша“, който бях дал на Кирил Христов, той е написал следната бележка:
„Александър Балабанов ми съобщи –
1. Най-добрите актьори от Народния театър го уверявали, че за пръв път виждат българска пиеса, която може да бъде показана и на европейска сцена. 2. Божан Ангелов, Боян Пенев и Вл. Василев намирали пиесата превъзходна. 3. Пенчо Славейков намира I и II действие „търпимо“, III, IV и V „невъзможни във всяко отношение“.
(13) „Вечерна поща“, в. XII, бр. 3438 от 27 април 1911 в., с. 3.
(14) „Воля“, год. I, 1911 в., бр. 46, с. 3.
(15) Разлог.