BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2019
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

Антон Страшимиров на дуел с Петко Тодоров

Безпаричието накара Антон Страшимиров да извърти театрална шашма през 1906 г.

Той преметна Мелпомена с фалшификат, разгневи писателското братство и си навлече покана за дуел.

Тогава е обявен конкурс за пиеса, с която да бъде открит новопостроеният Народен театър. Страшимиров подостря перото си и решава да участва не с една, а с три драми.
„Този упорит труд – разказва писателят – имаше горчиви подбуди: бях задлъжнял до уши, гонеха ме изпълнителни листове (някои и за чужди бели гаранции). А театралният конкурс ми обещаваше златни планини: освен премията от 2000 лева, още и 40% от брутния приход на първите десет представления. Можех изведнъж да се разплатя и да се видя осигурен за цял живот.“

С помощта на музите
Страшимиров
съчинява пиесите
„Над безкръстни гробове“, „Отвъд“ и „Свекърва“. Първото заглавие лично предава на комисията. Другите две обаче пристигат с пощенско клеймо от Париж и Женева. Освен това текстовете са написани с различен почерк. Все едно че трима автори участват с отделни произведения, хитрува плодовитият драматург.

В началото на май 1906 г. под председателството на Константин Величков журито присъжда на „Отвъд“ 600 лв., а „Свекърва“ е удостоена с 500 лв. Третата наградена пиеса е „Първите“ от Петко Тодоров, която получава 400 лв.

Позлатеният Страшимиров ликува. На 17 май следобед влиза да се почерпи в столичното кафене „България“ – на ъгъла на улиците „Аксаков“ и „Левски“. Вътре клиентелата обсъжда театралната злоба на деня. Тук са Петко Тодоров и приятелят му Александър Балабанов.

Очевидецът Балабанов
свидетелства:
„Минава Страшимиров край нас с бастуна си, ама така някак си гордо, презрително и предизвикателно някак си, дори си отърква палтото на масата ни. И не поздравява, както се поздравява с „добър ден“ или поне с някакво си „здрасти“ там, а само си допира лявата ръка до челото мълчаливо – и ни отминава…“

„Браво бе, Антоне, ние с по една, а ти – хоп! – с две наведнъж“, подхвърля зад гърба му Петко Тодоров, който е разбрал за шашмата. Без да се обръща, Страшимиров изстрелва: „И без да миткам като тебе от капия на капия…“
„Вот тебя, здрасти!“, коментира Балабанов.

Възмутени, Петко и Балабанов отиват при Пейо Яворов в Народната библиотека. Разказват му как Страшимиров се е изгаврил с персоните им. Чирпанлията само това чака, стара вражда тлее между него и Антон.

„Дуел! Нищо друго –
дуел!!!“,
избухва поетът, като чува историята. Яворов и Балабанов са упълномощени за секунданти. Двамата хукват да търсят Страшимиров, който сигурно си допива в кафене „Македония“ на ул. „Мария Луиза“. Пътьом уточняват условията на дуела.

„С револвери! Я иди двеста крачки нататък“, казва Яворов на колегата си, като минават пред двореца. Поетът преценява, че 200 крачки са много, и сваля съдбоносното разстояние на 50.
„Абе ти наистина ли мислиш, че ще ги вадим на дуел? – колебае се Балабанов. – Петко не е пипал револвер, слаб е като тръстика, пък и…“

„Няма пък, ни и къки! Честта му е засегната, той трябва, ако трябва, и да умре за честта си! Петдесет крачки!“, срязва го Яворов.

Кръвожадните пълномощници влизат в кафене „Македония“. Неколцина комити си пият питието и кроят още утрешно хайдутуване отвъд границата. Сред тях е Антон Страшимиров.
Секундантите му правят знак и сядат на масата срещу изхода. Премираният писател е в отлично настроение. „Какво ще обичате? Кафе, сладко, локум! Сироп?“, пита ги великодушно той.

„Антоне! Ние не искаме нищо, ние сами ще си заръчаме по една газоза, лимонада“, сухо отвръща Яворов.

Донасят им три лимонади в шишета, загърлени със стъклени топчета. Тогава гласът на поета става официален: „Господин Страшимиров! Вие сте обидили кръвно един наш отличен приятел – именно Петко Юрданов Тодоров. Дойдохме да ви искаме обяснения…“

„Кой? Аз? Аз? Обяснения?“,
настръхва Страшимиров
„Аз съм гений! Аз мога всичко да правя и да казвам. Вашите закончета не ме засягат… Вие, такива буболечици на тая земя!“, сипе огън и жупел той.

„Ти досега беше обидил само един наш приятел, а сега обиждаш вече и лично нас направо!“, изревава Яворов и грабва едно от шишетата.

Антон разбира какво ще последва и за да обезоръжи противника, бута другите две на пода. После пробва да се изниже през изхода. Яворов обаче се прицелва и запраща бутилката подире му. „Но Страшимиров вече бе излязъл на улицата, а шишето се удари във вратата и се строши на много парчета“, хроникира секундантът Балабанов.

С официално писмо Пейо Яворов и Александър Балабанов осведомяват довереника си за случката в кафенето. Авторът на „Първите“ им отвръща също официално. (Виж писмата по-долу.)

Деликатният Петко Тодоров
въздъхва облекчено,
че няма да се гърми с комитата Антон Страшимиров. Пейо Яворов обаче е разочарован, защото се е надявал да си разчисти сметките с литературния противник.

„Тая вихрена намеса на Яворов е твърде характерна: винаги въздържан и самоконтролиращ се, той тук неочаквано проявява нервната си възбуда, сякаш не е „секундант“, а пряко участващ в дуел“, коментира наблюдателният Михаил Кремен.

След като страстите се уталожват, театралната комисия коригира разпределението на премиите. С оглед насърчаване на българската комедия „Свекърва“ получава 700 лв., на „Отвъд“ са присъдени 400 лв., а за „Първите“ остават старите 400 лв. От Страшимировите творби ялова се оказва само „Над безкръстни гробове“.

Макар че очаква около хилядарка повече,
писателят взема 1100 лв.,
които са добре дошли
за изтънелия му джоб
По онова време нашата валута е скъпа и това е значителна сума пари.

Антон Страшимиров прибира банкнотите, но лаврите обира друг. Тъй като е воювал с перото си срещу княза, не е удобно Народният театър да бъде открит с негова пиеса. Пък и завихрилият се дуелен скандал хвърля неприятна сянка.

За тържеството е поръчано на Иван Вазов да съчини нещо „по-така“. Поетът набързо стъкмява една сценка, която познавачите намират посредствена. Вазов обаче е жив класик и с неговия спектакъл на 3 януари 1907 г. е осветен българският храм на Мелпомена.

Секундантите и оскърбеният разменят писма

Драги Петко,
По твоето желание ние тутакси се срещнахме с г-н Антон Страшимирова в кафене „Македония“ и му искахме обяснение върху днешния инцидент между ви в кафене „България“.
Г-н Страшимиров призна намерението си да те оскърби, като мотивира това с най-обикновена неприязън към тебе. Той призна още, че постъпката му е съвсем неуместна, но отказва да се извинява или да ти даде кавалерско удовлетворение, защото, както сам се изрази, той не искал да бъде кавалер, бил прост българин, груб човек, способен на зло и срещу брата си и т.н…
Очевидно г. Страшимиров искаше да каже, че има вкус към уличните способи на добиване удовлетворение.
Като ти съобщаваме това, ние считаме мисията си за завършена и ти желаем здраве.

София, 17 май 1906 г.
Твои: П. Яворов,
Ал. Балабанов
***
Сърдечно благодаря и на двама Ви, любезни ми Пейо и Балабане, за готовността, с която изпълнихте тъй деликатната мисия, с която бях Ви задължил. После разясненията, които ми давате във Вашето писмо за срещата си с г-н А. Страшимиров, аз считам всякакви по-нататъшни разправии за излишни. Дълбоко скърбя, че моето неведение ме е накарало да се отнеса с такова внимание към един уличен псувач и да Ви пратя да искате обяснение от субект, неотговорен за своите действия – понятията за чест и обноска на когото са в основа тъй далеч от тия на порядъчните и честни люде. Наистина, колко тежко е да бъдеш порядъчен човек, каква трудна, непосилна работа предстои на малкото културни работници у нас!
Стискам дружески ръцете и на двама Ви и още един път Ви благодаря.

18 май 1906 г.
Ваш: Петко Тодоров

САМО ТРИМА НАШЕНЦИ НА ПОЛЕТО НА ЧЕСТТА

В историята на българската рицарска храброст има десетина обявени дуела. Само три завършват на полето на честта. Останалите вдъхновяват Иван Вазов за комедията „Двубой“.
През 1898 г. Найчо Цанов обвинява Доменик Кирали, че бракониерства. Найчо е видински народен представител и редактор на местния вестник „Народен лист“. Кирали е австро-унгарски консул в крайдунавския град.
На 21 юни газетата
тиражира
заглавието
„Консулска
нахалност“
„Преди няколко дена той наново е заловен на лов за диви патици – пише Цанов за Кирали. – Съгласно закона стражарите искали да му вземат пушката, но той се примолил да му я оставят, като дал честна дума, че ще я представи сам в полицейското управление, гдето щял да подпише и акта. „Честната дума“ на консула обаче била само за да излъже стражарите. Той и до днес не е представил пушката си на надлежната власт.“

В същата статия българинът кани чужденеца да си избере подходящ епитет: „лъжец“ или „безчестник“. Резултатът е дуел!

В хладното утро на 23 октомври двамата се срещат в горичката край софийското село Враждебна. Първи стреля Кирали и не улучва. Найчо вдига пистолета, прицелва се, но преди да натисне спусъка, хвърля оръжието на земята.

Така изкачва върха на рицарската доблест – според каноните на дуела най-благородно е да пощадиш противника, след като вече е гръмнал по теб.

На 6 април 1908 г. се разиграва друга шекспировска драма. На Слатинския редут със саби в ръка застават журналистът Ангел Киселов и офицерът Александър Мусевич-Бориков. Във вестника си „Балканско ехо“.

Киселов е обидил
армията
и Бориков иска
удовлетворение
Офицерът напада, журналистът се брани. Бориков люто напада, Киселов героично се брани. Замах, свистене, звън на стомана. Пак замах, пак свистене и отново звън режат утринната тишина.

В разгара на схватката Киселов пада, но Бориков му дава възможност да се изправи. Майсторски удар в корема отново поваля редактора. Секундантите и лекарят не констатират рана, двубоят продължава.

След един рикошет офицерската сабя закача лявата буза на Киселов, отправя се към гърдите и среща лявата му ръка. Острието прерязва ръкавицата и потъва в мускула над крайните два пръста. Пътечка от кръв обагря тревата и измива оскърблението.

„Е, ще пишеш ли пак против войската, господин Киселов?“, пита армеецът. „Ще пиша, когато трябва, защото доказах, че съм рицар!“, отвръща журналистът.

По време на Балканската война
френският писател
Пиер Лоти повежда
яростна кампания
срещу България
Той издава книга със сърцераздирателното заглавие „Агонизираща Турция“, а печатът е засипан с негови статии за „зверства“ на нашата армия.

Подпоручик Артаг Торком изпраща писмо, с което му обявява дуел. После хваща трена за Париж. В неговите жили тече арменска кръв, помни турските кланета над събратята си в края на XIX век.

Понеже е прехвърлил 60-те, Пиер Лоти наема професионален дуелант да защити застаряващата му чест. Жорж Бретмайер има зад гърба си дузина спечелени схватки.
Двубоят ще е при изгрев- слънце на 9 ноември 1913 г. в имението Монмераси, решават секундантите.

С пукването на зората мъжете вдигат шпаги. Артаг Торком – за българската и арменската доблест. Жорж Бретмайер – за Пиер Лоти. Двубоят е крайно ожесточен. Става ясно, че Жорж е с няколко класи над Артаг. Подпоручикът получава рана в ръката, но не спира да се дуелира.

После острието на французина пробожда гърдите му. Нашият офицер затиска с длан кървящата рана и отново иска да продължи.
Секундантите обаче са категорични: прекратяват дуела!
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4445690