BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
август 2019
П В С Ч П С Н
« юли    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Истории по цървули

Едрата фигура облечена в сив елек от обърната кожа ни посрещна с широка усмивка. Грубата му ръка, набраздена от времето и работата, се протегна за поздрав и още от прага започна да разказва. История, след история за дългата и трайна връзка на българина с цървулите. За старите майстори, които не криели занаята, а го подарявали на всеки, който искал да продължи да го носи.

… не е важно колко ще спечелиш, ако успееш да оставиш диря след себе си.

Късното слънце, провира любопитните си лъчи през прашните стъкла на просторното помещение. Стените са накичени с кожени върви, заготовки, колани, юзди. По дървените полици се бутат едно в друго стъклени бурканчета пълни с пирончета, болтчета, гайки. Метални машини, с разхвърляни около тях макари, игли, длета, всевъзможни дребни предмети с неясно за мен предназначение, придават на мястото очарованието на неразтребена работилница на стар майстор.

Открай време българина е свързан с цървулите има и поговорки, и интересни, и пиперливи истории са се разказвали. Но малко са останали тези, които с труда си, връщат доброто минало на занаята и му придават вкус на настояще. Сарашкият занаят се учи трудно, голямо търпение и внимание е нужно, защото работата е прецизна и свързана с изключително остри инструменти. Ръката на майстора трябва да е стабилна, а шилото да върви в права линия, за да се получи красив шев.

Никола Николов е от малкото останали майстор-сарачи, които знаят тайните на занаята и освен, че продължава да работи, той издирва и възстановява стари и забравени модели колани, юзди, цървули.

„Цървулите са измислени преди много време. Най-напред се изработвали от свинска кожа. През зимата, като заколели прасето от кожата му правели цървули. Измивали я, поставяли крак върху парчето, очертавали формата, изрязвали, навръзвали връв и обували. Много по-късно започнали да слагат парчета отдолу, за да не пропускат вода. Носили ги само като излизали до кръчмата или из двора и при животните. Обували цървулите през деня, а през нощта ги заравяли в земята, да са на влага, за да се запази мека кожата. Стопанинът на къщата, като обуе сутрин цървулите и до обяд трябва, да ги натопи в локва, за да омекнат, защото стават като калъп около крака и трудно се ходи. Още в миналото носенето на цървули е белег за незавидно материално състояние. В средите на занаятчиите, с тях се обували бедните млади калфи и чираци, тогава шеговито ги наричали “цървулан.”

Спомням си приказки, които са ми разказвали стари майстори, как в едно семейство се правил само един чифт цървули за децата. Ако има пет деца, което е най-раннобудно, то обува цървулите и ги носи цял ден, а останалите ходят боси. Това е имало и възпитателен характер, карали децата да стават по-рано, да не се излежават. Знам и друга приказка, за мома, която взима цървулите на майка си, за да отиде в гората да се срещне с любимия си. Но момъка срамежлив, помайва се, върти се около нея, напред, назад… Накрая момата не издържала и казала, „Ей, ако ще ме целиваш, целивай ме, че мама чака за опинците.”

В различните райони на страната наричали цървулите – опинци, опинки, връвчанки, кьоселета… Има сведения, че жените по-рядко ходили с цървули. В Пловдивско, Разградско и Странджа не носили цървули. Неизменна част от местната носия са били само в Западна България – имали чифт за делник и за празник, някои си изработвали сами, в повечето случаи купували от майстори на цървули. По-късно започнали да ги използват от телешка, говежда и биволска кожа, а в редки случаи магарешка или конска.

„Повече от 35 години се занимавам с този занаят. До началото на 70-те работех като авиомеханик на Аерогара София, но не беше това моето място. Винаги са ми идвали отръки занаятите, винаги ме е теглило към старите традиции. Моите баба и дядо са от Бусенци, Трънско. Всички бяха занаятчии. Един дърводелец, друг бояджия, трети обущар, железар.

От 1974 година започнах да се занимавам с кожи. Дълги години работех в предприятие „Васил Райдовски”, произвеждах цървули. Поръчваха ми за сувенири, за ансамбли, за спомен, за подаръци. Изработвал съм за държавния ансамбъл „Филип Кутев”. Преди известно време имах голяма поръчка от Испания, за български ансамбъл. Изработвал съм цървули за Белгия, Холандия, Щатите. Напоследък повече читалища ми поръчват цървули, за самодейните групи, които са към тези организации.

До 2000-та година имах много работа, при мен работеха 12-13 души. Тогава изработвах и кожени колани и кобури за пистолети, обличах полицията и войската. След това се отказах от кожените изделия и от 1997 година, откакто се пенсионирах само с цървулите се занимавам. Те ми остана сърцето, измислям си моделите, изработвам ги, всичко правя на ръка. Имам модели от различни краища на България, едни от най-старите модели цървули, които съм запазил са били изработвани за българската войска по време на Балканската война. Отнема време, но като си направиш заготовките и нещата тръгват. Правенето на чифт ми отнема около два дни. Време си е, защото в един чифт има между 300-350 дупки. Никой не е забогатял от работа, но пък занаята трябва да се поддържа, да се пази жив.”

… когато пазим пътят зад нас чист, няма да имаме пречки и по пътя напред.

„ В момента в България сме около двадесетина души, които се занимават с правенето на цървули. Вече сме възрастни, това което ни остана е да мислим, че има кой да продължи нашият път. Няма лошо да гледаме напред, но да не забравяме откъде идваме.”

Дървената врата се затвори, а от работилницата продължаваше да се чува металния глас на шевната машина. Още някой щеше да обуе чифт цървули изработени от ръката на майстор Кольо. „Дано има повече такива хора”, рече майстора с тъжна усмивка и се върна при занаята си.

http://eleonoragadjeva.com/authors-book-page/more-articles-list/istorii-po-carvuli/3/

Автор: Елеонора Гаджева

Снимки: Светослав Куцаров