BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2019
П В С Ч П С Н
« авг.    
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

Димов сам се качи на разпятието. Така спаси “Тютюн”


– А рецитал само по ваши стихове правен ли е?

– Да. Направихме с Невена и общ рецитал само по мои стихове в театралната зала на читалище „Славянска беседа“. Избрахме си кой какво ще изпълни. Не бих могла да постигна превъплъщенията й в любимите й стихотворения. Като например „Индулгенция“:

Монолог на змията:

Индулгенцията е голямо откритие.

После се измъквам от кожата си,

изглеждам свежа

и чиста

и наричам това

развитие!

Веднъж само да

се добера

до камъните на

високото.

На най върха! А там,

като се припека на

слънчевите лъчи,

отровата ми ще се

асимилира във лечебна.

Това е всъщност

свойството,

изкупващо

съществуването на

змията.

Старата кожа ли?

Ще я поставя в албума

на детската си

възраст.

– Кое беше другото любимо стихотворение на Невена Коканова?

– „Видение“:

Душата ми се отдели

от голата прегръдка

на телата ни,

усмихна ми се мило,

после завидя:

В такава вътрешна

голота

душа в душа

едва ли е притихвала…

Невена не ги изпълняваше, не ги рецитираше. Тя ги споделяше, доверяваше ги като свои. Рециталът бе озаглавен „Да даряваш обич“. В което направи за мен, позволявам си да провиждам, Божа компенсация за Ирина. И никак, никак не съжалявам.

– Знаете ли нещо неизвестно досега за любовния роман на Коканова с Раде Маркович?

– Ако искаше да говори на всеослушание за любовта им, би го направила сама.

– Защо се отказахте от театралната сцена?

– Свързано е с брака ни с Димитър Димов, с неподходящия ми за колективно изкуство характер и с новата ми любов – поезията.

– Димитър Димов е писател на европейско равнище и много добър учен, но от снимките му и от това, което съм чел и слушал за него, не мога да си го представя като романтичен човек. Какъв беше в действителност?

– Той имаше всякакви нагласи. Някои дори несъвместими. Но всичките го улесняваха – него, кабинетния творец домосед, в превъплъщенията му в художествените образи. А и в адаптирането му към жестокото време, в което му бе дадено да твори.

Обаче неприязнено се коментират лавиранията му, че соцреализмът в изкуството подлежи на развитие без да е във вреда на идеологията. Това бяха еквилибристики на интелектуално обречения в борбата му с примитива.

– Как ви предложи да се омъжите за него?

– Труден въпрос. За съкровеното… Спомените ми са живи, защото не мога да спра да си ги дообяснявам. Търся го в творбите му, в пледоарията за просъществуването на „Тютюн“ и най-вече в откровенията му пред мен. А това изисква верижно проследяване на живота му, понеже интимното и творческото у него бяха преплетени в преголяма степен. Опитвам се да направя това в мемоарната си книга на страниците за него.

Той поиска да се оженим на третата от трите ни единствени срещи. Бяхме разговаряли за това как виждам Ирина, изпълних му нещо от репертоара си, партнира ми в диалог Ирина – Фон Гайер. Посмяхме се. Бяхме само делови, но необяснима, неведома радост ни бе облъхнала.

На трети ноември 1954 г. рано-рано ми телефонира: „Добро утро! Купих ви пантофки. Видях ги на витрината, харесаха ми, взех ги…“ Аз блокирах. Не реагирам. А той: „Ало, ало, чувате ли ме?“ „Чувам, но…“ „Беше импулсивно. Ще си продължим разговора, нали? Въпреки пантофките…“

Ще ми купува пантофи! Да не би да съм му изкаляла килима! Днес няма да му занеса цветя.

Пантофите бяха изящни. Настоя да ги пробвам. Сияеше, очакваше… какво? Повдигна главата ми и каза: „Случи се! Случи ми се! Обичам те. Обичаш ме и ти, миличка! Как ти личи!“ А аз съм забила очи в пантофите и си казвам – накъде, накъде, Пепеляшке? На другия ден заведе бракоразводно дело. С Доспевска бяха разделени от пет години. На 6 януари 1955 г. – същия ден, в който получи окончателното съдебно решение, се разписахме.

– Как в тогавашния хайлайф се коментираше бракът ви?

– Хайлайф!… Неприязнено. „Злополучните“ критици, малодарните писатели, читателите от златната среда не можеха да му простят нито преработката на „Тютюн“, нито победата. Той не биваше да бъде щастлив! Отмъщаваха си дори на махленско ниво. Анонимни писма до него срещу мене, до мене срещу него…

– Как живеехте двамата? В интервю с човек, представящ се за негов приятел, прочетох, че Димов си имал отделно жилище, където работел и приемал приятелите и гостите си. Не можел да понася жена му да се мотае в дома, когато пише. Вярно ли е това?

– Не сме имали такива проблеми. Поне в нашия петгодишен брак. Но аз се съобразявах. Пише ли, стъпвах на пръсти, но по свое желание. А и всеизвестно е, че с първата си съпруга Н. Доспевска са живяли на два пъти по една година, но заедно, в един дом.

– Как пишеше Димитър Димов? Йордан Йовков например винаги обличал бяла риза.

– Не знаех… Но как двама от най-големите ни са се настройвали за писане! Мишо – така наричахме Димитър Димов, неизменно подостряше прословутите 50 молива. А ритуалът с бялата риза е бил елемент от превъплъщението в художествения образ.

– Как писателят преживя разправата около първото издание на романа „Тютюн“ и нареждането да го поправи и пренапише?

– В университетското издание на СУ „Климент Охридски“ са всичките протоколи от тридневната дискусия в БКП. Те дават представа за равнището на писателската гилдия и как Димов е защитавал романа си.

Искано е да бъде унищожен, защото е вреден! Да напише и вмести в тялото романово нови 250 страници с ясното съзнание, че го разваля!

„Нямаше начин да не се подчиня. Аз не съм комунист и те го знаят. Направих го, за да спася единственото, което имах – писането.“ Не мога да забравя болката, с която го изрече… Като в библейска история ми е. Димитър Димов сам се качи на разпятието, за да живее детето му „Тютюн“. Умъртвяването му беше на косъм. Победата не му донесе творческо удовлетворение. Напротив – осъди го на двойствен живот.

– Почти по същото време върви и скандалът с художника Александър Жендов. Червенков подкрепя Димов, но се отрича от приятеля си Жендов. Защо?

– Защото Димов не е претендент за престола, а писател. За нас Жендов бе българският Берия.