Кога се пука гърнето?

BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
септември 2021
П В С Ч П С Н
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Кога се пука гърнето?

Облак от цветни листа се вдигна и се разпиля пред очите ми, беше началото на богата и топла есен. Когато зеленото все още не е готово да си отиде, а природата вече е извадила палитрата с най-красивите си багри. С богатството на цветове, с енергия, дошла от земята и докосната от човешки ръце, е свързана третата история….

Райчо Савов вече ни чакаше на входа на дома си в Самоков, тялото му почти беше изпълнило малката дървена врата на работилницата, където се случваха чудеса от бусенска керамика. Мирисът на мека глина, ни покани и ни съпътстваше през цялото време, мирис на земя и на традиция. Слънцето провираше любопитните си лъчи през пръските глина, полепнали по малкото прозорче. По дървената маса около старото колело бяха подредени дребни фигурки – палаво коте, изящна камбанка, момиче със забрадка, купички…, странни, още безжизнени, в очакване да срещнат ръцете на майстора. Следите от глина са навсякъде, по рафтовете с подредени като гиздави моми стомни, по радиоточката, която ни посрещна с мързелива мелодия, по отдавна белосаните стени…

… Колкото по-дълбоко разравяш, толкова по-трудно е да спреш.
„Родителите ми са се преселили в Самоков от село Бусенци, Трънско. Баща ми ми разказваше как навремето в Бусенци почти всяка втора къща е произвеждала керамика. Казваше, че само попът и даскалът не се занимавали с това. През XVIII-XIX век бил разцветът на този занаят у нас, тогава в надпреварата и конкуренцията се раждало богатството от цветове и форми. Не е имало празник, сватба или кръщене без тежките тъмнозелени крундири в центъра на софрата, украсени с човешки фигури, с птици и цветя. Пак по това време от всички близки страни пристигали търговци, за да търгуват с нашите съдове. Бусенската керамика била известна далеч зад пределите на страната. Гледали са и са се дивели на неповторимото зелено на крундирите, на алторунджиевото на стомните, на червеното, цветове от природата, от земята… Навремето всички занаяти били свързани, грънчарите взимали меден окис от ковачите, от кожарите използвали други материали, всеки занаят зависел от друг.
След толкова години нещата са много променени, пещите вече са на ток, глината се купува от пазара, рисковете са сведени до минимум. Въпреки всички нови възможности аз се гордея, че пазя знанието и работя по начин, по който са го правили моите предци. Започнах сравнително късно да уча занаят, бях на 55 години и последните 15 години ръцете ми са все в глината. Предадох и на сина ми Стоян, и на снаха ми Камелия това, което знам. Макар че аз сам съм се учил на занаята, баща ми беше много против да се занимавам с това. Давам си сметка, че вървим по най-трудния и трънлив път, но аз така съм решил – или ще правя грънци по старите технологии на бусенските майстори, или по-добре с друго да се занимавам. Много история и знание има в начина, по който са работили грънчарите, че ако ние не съхраняваме и не предаваме това знание, то ще изчезне, а с него и историята на толкова много хора.”

Пред погледа ми са подредени кое от кое по-красиви, изрисувани, завъртяни, майсторски изпипани съдове. Над стогодишни рундири, в които се наливало виното, огромни гювечи, в които ястието става най-вкусно, шарени стомни, красива фигура на жена с младенец…, а Райчо продължава своя разказ, спокойно отпуснат сред всичките си произведения, обвит в цигарен дим и интересни спомени.
„Много са тънкостите в изработването на бусенска керамика, всичко се прави на ръка, за всеки етап е нужно време и познаване на материала. Като се започне от намирането на глината, ние сами я копаем, после я смесваме. Колкото повече отлежава глината, толкова по-добре. Сега правим съдове с глина отпреди две години. Приготвянето на цветовете е дълъг и сложен процес, още не е известна тайната, по-която старите грънчари са приготвяли зеления цвят, толкова характерен за тази керамика. После идва шаренето, сушенето, изпичането. Подготовката на пещта, подреждането на съдовете. По цвета на огъня познавам кога е готова керамиката и кога да слагам дърво, изпичането продължава около 48 часа. Ние правим пещ веднъж на няколко месеца, ако за лош късмет се случи съдовете да се спукат, ядосваш се, страдаш, преживяваш го, но преглъщаш и продължаваш. Това е занаят, огромен сбор от тайни и много фини технологии. Ако само една от тези технологии се пропусне или не е извършена както трябва, резултатът е обречен. Ако не е добре изсушен, ако не е добре гледжосан, ако не се нанесе глазурата навреме, ако прекалиш със сушенето, низ от отделни малки неща, за да се получи крайният продукт.”

Камелия Брашненкова е снаха на Райчо, занимава се с изработването на бусенска керамика от 10 години. Разказва, че за да достигне майсторството на старите грънчари, трябва много, много време, години работа, много старание и любов. На нея са й били нужни около три години, преди да седне на колелото.

„Освен че съм най-младият представител на грънчарите, занимаващи се с правенето на бусенска керамика, за мен би било невероятно удоволствие да се нарека носител на тайните на този занаят. Доколкото ми е известно, ние сме единствените в България, които работят по старите технологии. Продължавам да издирвам хора, които също са продължители на старите бусенски традиции в грънчарството, но до момента не съм открила такива.”

http://eleonoragadjeva.com/authors-book-page/more-articles-list/koga-se-puka-gurneto/3/