BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
декември 2018
П В С Ч П С Н
« ное.    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Любомир Левчев: Има много изходи. Но вече няма вход…

Интервю на АНЖЕЛА ДИМЧЕВА с големия български поет Любомир Левчев за важното днес в България, за прекаленото ни вторачване в политическото говорене и за истинските духовни стойности

– Г-н Левчев, в стихотворението „Нежност” казвате „Времето изпитва болка”. А хората свикнаха ли да опитомяват болката?

– Въпреки световния демографски взрив болките са повече от хората. И колкото повече ги опитомяваш, все остават диви; напиват се, дрогират се, но остават. Така че болката е широко понятие. Има физическа болка, която се лекува в болниците. Политиката извива врата на своите противници до болка. Има духовна болка, която дава непрестанни импулси на изкуството. Нима можем да си представим голямата литература, безсмъртната поезия без изстраданата мъдрост, без страданието на света? Следователно – аз бих казал: Да не бързаме да опитомяваме всяка болка.

– Преди три години, по повод 77-ия ви рожден ден, издадохте един представителен том – „77 стихотворения”. Той започва с „Песен за Ф. Г. Лорка” и завършва с „Книгата”. С какво ще напълните Книгата на 80-годишнината си?

– Бих искал да напълня с радост душите на моите читатели и приятели. Това питие, мисля, че ще стане по-хубаво, ако в него капнат и няколко сълзи. По въпроса ви за новото в Книгата ще кажа, че издателство „Захарий Стоянов” ще започне издаването на новите ми избрани съчинения в 9 тома.

– Темите в поезията ви претърпяха метаморфоза през последните две десетилетия – те вече нямат очевиден социален или политически повод. Сега в почерка ви преобладават играта с думи, самоиронията, авантюристичният дух, алтернативната диалогичност, катарзисът… Какво ново ви се иска да добавите? В какво още не сте експериментирали?

– Мисля, че моите писания и дори самите мои мисли не са преживявали метаморфоза. В споменатите вече избрани произведения ще видите, че аз не съм изменял на себе си. Изменяло се е времето на тези десетилетия, които съм преживял.

Първото ми стихотворение – „На пост”, е отпечатано през 1950 г.:

Как спокойно другарите спят.

Не помръдва дори и гората.

Само трима не спиме сега:

аз, потокът и нощният вятър.

Наивно ученическо произведение. Оправдава се с възрастта ми – 15-годишен. През 1957 г. излиза първата ми стихосбирка и първият стих от първото стихотворение възгласява, че „звездите са мои”. След още три десетилетия в книгата „Седмата смърт” се изповядвам:

Отива си червеното светило.

Последният див рис се взира

в това, което е невидимо за нас…

На кой пазар за роби ти ме купи

и ме забрави, без да ме освободиш?

След още 25 години съм писал:

…Моят народ напуска себе си.

Тук е страната,

където следите се губят…

Да, има разлика, но тя не е във формата на стиховете. Първата ми книга излиза, когато се появяват битниците в Америка. В Англия първи се бяха появили сърдитите млади хора. В Германия – групата „Отговорете ни”. В Русия – шестидесятниците. Ние бяхме едно поколение. Но се стараехме да бъдем различни. Има неща, които остават дамгосани в сърцето. Други се променят. Поезията има един съавтор – Времето. То предизвиква промяната. Този невидим часовник променя всичко, а сам остава непроменен.

– В друго стихотворение изповядахте: „Всъщност, съм само берач на диви думи.” А не станаха ли отношенията между хората наистина „диви”? Накъде върви България? Ще ни погълне ли мултикултурната ентропия, цивилизационното обезличаване?

– Има такива опасности. Ядреното самоубийство на човечеството е реална заплаха. А на ръба на пропастта някои се боричкат за крадените материални богатства.

– Какво ви казват обикновените хора на улицата? Споделят ли с вас тревогите си? Какво витае над София, а какво – над Родопите, където често пребивавате в усамотение…?

– Непознатите на улицата ми казват: Видяхме ви по телевизията. Думите ви са тъжни. Дрехите ви са старомодни. Това го знам. С Родопите се избрахме взаимно. Аз търсех място за самозаточение (алтернативата бе самоизгнание). А Родопите имаха нужда от човешки живот. В село Полковник Серафимово възникна творчески център – двойник на американския „Грифис Арт Център” в Ню Лондон. Всяка година американски артисти пребивават в България и стават нейни заклети приятели. А моят приятел Руси Куртлаков – бизнесмен и художник, чрез своя фотоапарат откри, че цветовете и формите на пейзажа в Родопите удивително приличат на американския Ню Инглънд – земята на поета Робърт Фрост.

– Кое е най-важното за българската култура днес? Предусещате ли нов „Златен век” или това е химера?

– Новият век е налице. Но изглежда, че златото е откраднато. И ми е трудно да предсказвам.

– Имате ли отговор защо политическите игри у нас са един вид лабиринт – много обещаващи изходи, но няма вход?

– Да, това е финалът на моето стихотворение „Хотел Калифорния”:

Този лабиринт е мой.

Той има много изходи.

Но вече няма вход.

Дадох на моя син, който също е поет, да прочете стихотворението. Той поиска да му го посветя. Това ми стига. А политическите игри ме дразнят, но не ме вълнуват.

– Преди няколко месеца Вежди Рашидов заяви, че би инициирал възстановяването на Международните писателски срещи в София, които вие организирахте и провеждахте през ХХ век с такъв успех. Защо според вас тези форуми остават като еталон за литературно и международно сътрудничество? Каква беше тяхната магнетичност, която само вие можете да ни разкриете днес, след толкова години?

– В приятелски разговор попитах министър Вежди Рашидов, както вие сега ме питате, Анжела, какви са тези нови писателски срещи в София. Идеите на министъра са много благородни. Той обича световните мащаби и особено парижките. Кръстосвали сме с него пътища и мечти някога. Първата световна писателска среща, за която знаем нещо, се е състояла в Париж в навечерието на Великата френска революция и е била замислена и ръководена от Волтер. Той кани руския поет Фонвизин. През следващия век Юго организира голяма среща на писателите, които искат да бъдат чути от властниците. Като помощник на Юго е поканен Тургенев. Франция винаги като Де Гол е търсила и намирала Европа от Атлантика до Урал. През ХХ век Париж отново събира едни от най-големите световни писатели под девиза, който сам намира себе си като „борба за мир”. Първите световни писателски срещи в София следваха тази трудна традиция. Дръзката цел беше да се пробие Желязната завеса. Иначе празнични срещи имаше и продължава да има много.

– Помня едно ваше есе – „Искаш ли мир, готви се за мир”, където обобщавате: „Това е единственото условие, за да приема един глобален свят.” Този ваш афоризъм е особено актуален в момента на безпрецедентната война, която тресе Източна Европа. Защо политиците не се учат от историята? Ние ли сме виновни, че допускаме да ни манипулират, или национализмът и манията за лидерство изтрива всичко човешко?

– Мисля, че фразата е на Хегел: „Историята ни учи, че никой не се учи от историята.”

– Не ви ли се струва, че днес се раждат хора без съвест? А компютърното битие е на път да унищожи крехкостта и автентичността на любовта.

– Не, не мисля, че съвестта е само една вродена заложба. Съвестта се възпитава като религията и всички други добродетели. Ако днес се раждат безсъвестни хора, виновни до голяма степен сме ние, от предишните поколения. По-скоро бих се съгласил да вярвам, че любовта възниква у човека по вродени закони и не може да бъде унищожена от никакви компютри.

– Започнахме с поезия и ще завършим пак с нея: един стих, посветен на Дора? Вие греете на нейните платна, а къде е Тя в поетическата фреска?

– Вие започнахте с цитат от стихотворението ми „Нежност”.

Нека то ви разкаже всичко вместо мен:

Всичко е като теб.

Времето изпитва болка.

Като теб.

Страхувам се да ти кажа,

но времето се променя…

Като теб.

Може би ти липсват децата.

Грижата за тях.

Вразумяването…

Да, няма ги.

Само любовта и тревогата са останали.

А причината я няма.

Но ти

с кого говориш?

С причината, нали?

Караш се на онова жалко облаче:

– Внимавай!

Малък си, ще паднеш.

И ще станеш на мъгла

и скреж.

И на горския поток се сърдиш:

– Пак си газил във реката.

Леден си! Излез на слънцето веднага!

По-спокойно, скъпа.

Те са като мен.

Те също се страхуват да ти кажат,

че времето се променя.

И ти си станала дете,

което играе строга майка

в театъра на нашите сенки.

Но аз какво да правя,

като съм забравил свойта роля?

И помня само нежността.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4653686