BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Бакърено

Старите майстори бакърджии казват, че в медни джезвета се прави най-хубаво кафе, а греяна ракия в меден съд е като нектар за богове. Медният съд е и топъл, и искрящ, почти скъпоценен. Умело преплетените украси създават илюзията за затворен в него кехлибар. Гледам го и ми се струва, че ако го оставя на тъмно, ще засвети, ако протегна ръце, ще ме стопли.

В ателието на Йоланта, сгушено в пазвата на планината, се е настанил приятен безпорядък. Навсякъде се виждат разхвърляни листове бакър, готови да се превърнат в следващата история, да станат основа за картина, за напомняне към миналото. Чувствам се като в малката работилничка на изкусен майстор.

„Медникарството беше мой избор, още от ранна детска възраст, много харесвах начина на живот на моите родители. Едва тригодишна пълзях сред инструментите им, растях със занаята и нагласата, че това ще е моето бъдеще. Баща ми Димитър Манафски е самоук медникар, навремето научил и майка ми и двамата свързали животът си с медникаството, а после и моя. Аз съм второ поколение медникар и четвърто поколение занаятчия. Затова казвам, че ако моят дядо е прокарвал пътечка в гората, баща ми я е павирал, аз я асфалтирам, ако дъщеря ми продължи ще направи магистрала по този път. Няма нищо по-хубаво от приемствеността. Знам колко е тежко за самоук човек да открива неща, които аз отдавна съм научила, просто защото с тях съм израснала, те вече са част от мен. В тежък занаят какъвто е бакърджийството, няма кой да те научи на тънкостите, да ти покаже къде бъркаш и как да не повтаряш грешките. Много малко останаха, тези които искат да прекарат животът си по такъв начин. Затова и умират, занаятите, стават неатрактивни, излизат от бита. Ако преди 200 и повече години медникарството е било необходимост, защото занаята се е занимавал с практична изработка на съдове, сега се е пренесъл в областта на изкуството. Аз изработвам медни чинии за сувенири, малки икони, а от 20 години правя и уникални картички с метални орнаменти.”

Още в далечното минало турците донесли медните съдове в нашия живот, преди това единствено заможните хора ползвали метални съдове в домакинството. Преди повече от 200 години занаята е в невероятен апогей, тогава имотността на едно младо семейство се измервала в медни съдове. Най-развит бил занаята в планинските район – Смолян, Троян, Трявна, Казанлък, Търново. Открай време медникарството се е смятало за тежък занаят, защото освен да познаваш тънкостите на метала, трябва да разбираш и от стругарство, да си ковач.

„Днес малко хора пият кафе от медно джезве, нищо че е по-хубаво. Още по-малко са тези които, ползват медни съдове в домакинството. Затова в момента на пръсти се броят занаятчиите като мен, а в цяла България сме само три жени. Нищо друго в живота си не съм обичала и не съм вършила с такова желание. Веднага след като завърших техникума започнах да го упражнявам, но не е дошъл момента, в който да кажа, че съм спокойна, че владея занаята. Имам самочувствие, че върша нещо много рядко срещано и ценно, но не мога да кажа, че владея занаята. Първото нещо, което изработих сама, беше спортна купа. За да вляза в предприятието на родителите си „Българско народно творчество” трябваше да се ява на изпит и това беше задачата. След това десет години на всички ралита в България ние сме правили спортните награди.

Най-трудно винаги ми е било да измисля идеята. От момента, в който се ражда една идея до крайния продукт минава много време. При мен не винаги първото е най-доброто. Учебници няма, всяка задача учи сама, като малка мравчица хиляди пъти повтарям една нещо, докато накрая не

Слънцето бързаше да се скрие в клоните и да отстъпи място на нощта. Дъждът припяваше есенни мелодии, а в ателието на Йоланта меката светлина идваща от настолната лампа караше листовете мед по масата да блестят по-силно.

Металният глас на чукчето продължаваше да разказва, дори когато медникарката бе притихнала унесена в работата си.
„Това чукче е на 110 години, наследство от дядо ми. Работила съм с много чукове, но по-добър от този не намерих. Бащата на баща ми е бил ножар и най-младият участник в изложението в Лондон през 1900 година. За да стигне до там продава кравата на баща си и заминава с група майстори ножари от Костенец. На връщане му свършват парите и остава Солинген, Германия. Там започва работа като ножар в заводите „Солинген“. По-късно обаче решава да се върне в родината си. В Костенец имало много ножари и въпреки, че за него винаги имало работа, той решил да си направи собствена мелница и маслобойна и се отказва от ножарството. Тогава завещава това чукче на сина си, а той на мен.

Това, което съм запомнила от баща ми и от дядовците ми, е че няма значение какво работиш, важното е да си коректен и да правиш клиентите доволни. Другото важно е, че ако си обичаш работата дори най-непривлекателният труд носи радост. Възможността да творя навсякъде е много ценна, около мен е пълно с хиляди идеи, които чакат да бъдат реализирани. Кутии пълни със скици, започнати орнаменти, проекти. Може да мине много време, докато на един орнамент му дойде редът. Може едно парченце бакър да стои дълго преди да се превърне в красива чиния, която ще намери своя собственик.”

Малкото полутъмно ателие, старата, семейна къща със стени отрупани с медни предмети, топлите очи на Йоланта останаха в онази есенна вечер. Сега като се връщам към среща, съм спокойна, че някъде има един човек, който ще продължи да прави нещата по- единственият възможен добър начин.

Елеонора Гаджева, текст
Светослав Куцаров, снимки
Тази история е част от проекта и книгата “Разказвачи на истории”ми хареса. Имам основа, имам и знания, така че няма причина да не правя нещата както трябва. Благодарна съм на моя учител по дърворезба Костадин Дикански, при който ме изпрати баща ми навремето. Той казваше, че умният занаятчия трябва винаги да прави сравнение, да се съизмерва с тези около него. Той ни водеше по църкви, манастири, гледахме резбовани тавани, сравнявахме. В първите чинии, които съм изработила, съм вкарала елементи от дърворезбата. И до днес слънцето присъства, като елемент в моите работи, символ на вечността и непреходното.