BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Дом за лястовици

Гласът на джура гайдата се понесе над старите, натежали от спомени покриви. Обгърна заспалото градче и прехвърли планината. Промуши се сред достолепните борове и потъна в търсене на минало. Песента й е писклива и насечена, напомняща плача на млада девойка.

„Два занаята имам – единият се вижда, другият се чува”, така започва историята си Петър Лазаров. Изкусен майстор в дърворезбата, дървоструговането и изработването на музикални инструменти. Докато работел над струга, все мислeл как да затвори кръга, да завърти всичко около себе, да му се радват и хората. Сега е доволен, защото нищо не му липсва. Спокоен сред своите си неща, майсторът обърна поглед към резбованите предмети и продължи, повече на себе си, отколкото на мен.

„Много се пилях в този живот. Знам го и затова всяка вечер си правя ревизия. Преди да заспя, затварям очи и мисля как е минало времето. Припомням си как съм говорил, с кого съм се срещнал, какво съм обещал, подреждам си нещата за следващия ден. Някои не се случват, други по-добре от очакваното, но това ми дава възможност да не се разсейвам с излишни работи, да следвам нишката, а тя здраво ме е свързала със занаята. Нямам работно време, не дължа на никого срокове. Работя, докато вървя, рисувам, докато сънувам пея, сигурно е навик от безкрайните ми митарства. Най-дълго работех в Добрич, там заедно с други майстори през 1978 създадохме етнографски комплекс. Да има място, където да работим, а и да показваме занаята. ”

Някога в района на Златоград била характерна плоската овчарска дърворезба. Докато наглеждали стадата, овчарите дялали геги, хурки, лъжици, съдове – да минава времето и за къщата да има нещо. Днес в резбарската работилница майсторът рисува, изработва съдове и музикални инструменти. Защото един предмет освен полезен трябва и да радва окото, работи по техника, при която в дървото се инкрустира метална нишка. Така украсява ручилото на гайдата, великденските дървени яйца, съдовете, които сякаш разказват историите на майстора, оживяват в ръцете на всеки, който ги докосне или засвири.

„Баща ми е свирил на кавал, сестра ми е певица, майка ми беше изкусна тъкачка. Винаги съм бил заобиколен от хора на изкуството и занаятите. От малък като чуех народна музика спирах и слушах. Докато не се срещнах с майстор Димо Султанов в Добрич. Сериозно се занимавах с дървоструговане, а рисуването ми даваше интерес към дърворезбата. В нашия край няма изявени резбари, така че не съм имал пример, затова реших да се срещна с майстор Димо. Поговорихме, разказа ми че занаятът е тежък, изисква се не само дървоструговане, но и музикалност. Така неусетно станах част от неговата работилница. Докато чиракувах, вечер като си тръгвам, събирах всяка изрезка паднала от изработването на кавали, той беше изключителен кавалджия. Така се прибирах и сядах на струга, правех мои неща. Направих си сам гайда, започнах да свиря. Питах и разпитвах за тънкостите в занаята, така съм се учил, малко по малко. ”

Талантът на Петър Лазаров е навсякъде в работилницата, някои свидетелства и грамоти са прибрани грижливо в долапи, други украсяват лавиците, висят по стените. Много са в чужди ателиета, в други къщи, в изложбени зали, в църкви, пред очи отворени за красотата.

„Аз съм неизлечимо болен да предавам занаята си. Да показвам сътвореното от моите ръце. Ако имам още един живот, ще си купя фургон и няма да има читалище и село, където да не направя изложба. Работил съм в Индия, Франция, в Унгария, скитал съм къде ли не по света, но винаги се връщам в моето си гнездо като лястовиците. Моята голяма болка е, че няма млади хора, които искат да учат. Ще съм най-щастлив да видя един млад човек да опре любопитно носле на прозореца и да ми каже „Майсторе, искам да се науча и да работя!”. Да го видя, че е обречен на занаята, че го обича повече от мен. За съжаление занаятите изчезват, защото няма кой да ги наследи.

Елеонора Гаджева, текст
Светослав Куцаров, снимки
Тази история е част от проекта и книгата “Разказвачи на истории”