BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
Январь 2018
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Вс
« Дек    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Обичам те! Много те обичам!

Обичам те, но да знаеш, че малко ще живея! Така ми каза Гриша преди много години, когато поиска да се оженим. Затова цял живот съм се страхувала за него, дебнех го, докато спи. Знаех, че всеки момент може да си отиде. Но винаги се чувствах защитена, обичана, сигурна. Даваше ми такава нежност и топлина. Казвал ми е по сто пъти на ден: Много те обичам. Особено през последните години, с една въздишка: Обичам те! Много те обичам! Втора част от интервюто със Силвия Вачкова, съпруга на големия ни и обичан актьор Григор Вачков.

А казах ли ти как дойдоха у дома да ме искат?

Артистът Лео Комфорти беше близък и с Гриша, и с баща ми, имаха общи приятели. Идват у дома с Бочката (Димитър Бочев), Георги Попов и Гриша да ме искат. И бате Лео казал на татко: Ние имаме едно момче, дай твоето момиче да ги съберем, че сме си го харесали. А татко се се засмял: Аз Гришата много го харесвам, и вас много си ви обичам, но дъщеря за женене нямам. Искам тя да учи. А Гриша през цялото време е мълчал, по едно време казал: Ще учи бе, ще учи! Аз ти обещавам! И накрая: Стана работата!

И аз мечтаех да стана актриса. В училище играехме много Чеховите спектакли, при това на руски. Но Гриша се шегуваше, че един артист вкъщи стига. Затова, когато Мартичето стана на две годинки, кандидатствах руска филология. Без никакви специални уроци и подготовка, без да отворя старите учебници по руски, ме приеха с петица! Бях добра студентка и все ме даваха за пример. Имахме преподавател руснак, белогвардеец, който казваше: Взимайте пример от Силвия! Вие, които дойдохте от руската гимназия, говорехте добре. Сега тя говори по-добре от всички вас.

Студенти руска филология с любимия преподавател Ставровски, аз съм ляво от него

Когато с Гриша се оженихме, нямаше къде да живеем. Дори известно време, докато си търсехме квартира, Гриша спеше в ергенската стаичка с Черкелов, а пък аз – при нашите. Но чичко се смили над нас и ни даде една стая срещу Седмо училище, на ъгъла на „Шишман“ и „Венелин“. Беше голяма къща с няколко входа, с железни перила и вътрешен двор. Навремето е била хан на края на София. Чувала съм, че Левски е преспивал в нея. Чичко и стринка години наред готвеха на терасата на един котлон, а ние живеехме в кухнята им. Имахме голяма зидана печка с плочки, която пълнехме с кюмюр – на нея хем готвиш, хем те топли. Имахме два кревата на ъгъл и една маса. Но нямахме нито баня, нито топла вода, нито хладилник, за пералня да не говорим. И с бебе! Бедно живеехме, никак не смогвахме с парите. Татко все се смееше, че ни е предупредил, че ще гладуваме. Заплатата на Гриша беше 60 лв. Затова татко ми оставяше всяка сутрин 5 лева, често се налагаше вечер да върне 2-3 лева на съседите, ако не са ми стигнали.

В Трънчовица, селото на Гриша, отидох бременна седми месец. Бях абсолютен дечко, с вързана на конска опашка коса. Как ми се радваха! Как ме гушкаха! Нивясто ма, нивясто… – галеше ме лелята на Гриша. А когато се роди Мартинчето, те дойдоха в София. Дойде и баба Цана воденичарката, дойде и моя любима леля от Етрополе. Тогава нашите се запознаха с дядо Вачко и двете сестри на Гриша. Беше първото по-голямо семейно събиране. Бебето беше на 18 дни, когато я кръсти отец Грозев. А татко се шегуваше, защото нали Гриша беше член на Партията: Леле, Гриша, да казвам ли, че поп е идвал у дома?!

Обичам те! Много те обичам!
2015-04-19 19:06:55 | Прочитания: 43012 | Коментари: 3
Принтирай
Изпрати
Автор: Милена Нейова

Обичам те, но да знаеш, че малко ще живея! Така ми каза Гриша преди много години, когато поиска да се оженим. Затова цял живот съм се страхувала за него, дебнех го, докато спи. Знаех, че всеки момент може да си отиде. Но винаги се чувствах защитена, обичана, сигурна. Даваше ми такава нежност и топлина. Казвал ми е по сто пъти на ден: Много те обичам. Особено през последните години, с една въздишка: Обичам те! Много те обичам! Втора част от интервюто със Силвия Вачкова, съпруга на големия ни и обичан актьор Григор Вачков.

А казах ли ти как дойдоха у дома да ме искат?

Артистът Лео Комфорти беше близък и с Гриша, и с баща ми, имаха общи приятели. Идват у дома с Бочката (Димитър Бочев), Георги Попов и Гриша да ме искат. И бате Лео казал на татко: Ние имаме едно момче, дай твоето момиче да ги съберем, че сме си го харесали. А татко се се засмял: Аз Гришата много го харесвам, и вас много си ви обичам, но дъщеря за женене нямам. Искам тя да учи. А Гриша през цялото време е мълчал, по едно време казал: Ще учи бе, ще учи! Аз ти обещавам! И накрая: Стана работата!

И аз мечтаех да стана актриса. В училище играехме много Чеховите спектакли, при това на руски. Но Гриша се шегуваше, че един артист вкъщи стига. Затова, когато Мартичето стана на две годинки, кандидатствах руска филология. Без никакви специални уроци и подготовка, без да отворя старите учебници по руски, ме приеха с петица! Бях добра студентка и все ме даваха за пример. Имахме преподавател руснак, белогвардеец, който казваше: Взимайте пример от Силвия! Вие, които дойдохте от руската гимназия, говорехте добре. Сега тя говори по-добре от всички вас.

Студенти руска филология с любимия преподавател Ставровски, аз съм ляво от него

Когато с Гриша се оженихме, нямаше къде да живеем. Дори известно време, докато си търсехме квартира, Гриша спеше в ергенската стаичка с Черкелов, а пък аз – при нашите. Но чичко се смили над нас и ни даде една стая срещу Седмо училище, на ъгъла на „Шишман“ и „Венелин“. Беше голяма къща с няколко входа, с железни перила и вътрешен двор. Навремето е била хан на края на София. Чувала съм, че Левски е преспивал в нея. Чичко и стринка години наред готвеха на терасата на един котлон, а ние живеехме в кухнята им. Имахме голяма зидана печка с плочки, която пълнехме с кюмюр – на нея хем готвиш, хем те топли. Имахме два кревата на ъгъл и една маса. Но нямахме нито баня, нито топла вода, нито хладилник, за пералня да не говорим. И с бебе! Бедно живеехме, никак не смогвахме с парите. Татко все се смееше, че ни е предупредил, че ще гладуваме. Заплатата на Гриша беше 60 лв. Затова татко ми оставяше всяка сутрин 5 лева, често се налагаше вечер да върне 2-3 лева на съседите, ако не са ми стигнали.

В Трънчовица, селото на Гриша, отидох бременна седми месец. Бях абсолютен дечко, с вързана на конска опашка коса. Как ми се радваха! Как ме гушкаха! Нивясто ма, нивясто… – галеше ме лелята на Гриша. А когато се роди Мартинчето, те дойдоха в София. Дойде и баба Цана воденичарката, дойде и моя любима леля от Етрополе. Тогава нашите се запознаха с дядо Вачко и двете сестри на Гриша. Беше първото по-голямо семейно събиране. Бебето беше на 18 дни, когато я кръсти отец Грозев. А татко се шегуваше, защото нали Гриша беше член на Партията: Леле, Гриша, да казвам ли, че поп е идвал у дома?!

Дядо Вачко

Когато навърши 75 години, дядо Вачко дойде да живее при нас в София. И взе, че пропуши, защото е модерно. Ама се криеше. Току тръгне да из​хвърля боклука и се намята със сакото, да си изпуши цигарата навън. Веднъж приятел ни донесе метакса от Гърция. Чул дядо Вачко, че ние ахкаме: Ах, че е хубаво! След няколко дни гледам – метаксата преполовена. Знаех, че не пие, затова го питам: Татко, идвал ли е някой, черпил ли си някого? – Не бе, нивясто, жабурках се за невралгията. – Ама татко, що се жабуркаш с метаксата, що се не жабуркаш със „Слънчев бряг”? – Ама нали казвате, че туй много хубаво.

Жабуркал се дядо Вачко с половин шише метакса!

Изпратихме го на екскурзия до Гърция с бащата на Любчо Шарланджиев. Върна се много щастлив, донесе подаръци. Питаме го дали е доволен, а той: Много съм доволен, много! Ама казват, че в Париж било най-хубаво!

Париж иска да види дядо Вачко. Сладък, много сладък беше. Той е прототип на героя във филма на Христо Христов по Хайтовия разказ „Дърво без корен”. Цели епизоди са взети от неговия живот. Голяма носталгия изпитваше по родния си край. Отиде на гарата, изчака влака от Плевен и започва да пита слизащите​: Ти откъде си? Ти откъде си? Аааа, от Обнова! От Славяново? – околни села. И кажи сега, къде ще ходиш? На лекар? Аз ще те заведа. По цял ден ги водеше – кой където има нужда. Но една вечер много закъсня. Чудим се ние къде ли е отишъл. И гледаме по телевизията директно предаване от цирка. А сред публиката – дядо Вачко. Завел хората на цирк. Голям мерак му беше да срещне някой от селото си.

И дойде време да ти разкажа за моя най-голям грях!

Гриша започна да снима, вече беше много зает, аз учех, майка и татко ходеха на работа… Затова решихме да дадем Мартина на седмични ясли. Беше само на две годинки. Мястото беше по-специално, само за хора от ЦК или „с връзки“ – луксозна, красива къща с голям двор, на малка зелена уличка срещу хотел „Плиска“. Често ходехме с Гриша, криехме се, за да гледаме през прозореца какво става вътре. Децата танцуват, хванали се две по две, смеят се, а Мартинчето изпълнително, танцува и то, но на личицето му – мировата скръб! Когато си я взимахме в събота, не плачеше, но много тежко въздишаше. Сърцето да ти се скъса, като чуеш тази детска тежка въздишка. Това беше мъка за всички и продължи цяла година. Докато тръгна на детска градина.

Мартинчето в коритото, което й служеше и за легло на село

Когато се преместихме от кухнята в другата стая, вече имаше място и за гардероб, и за бюфет, и за малко креватче на Мартина. Имам ужасен спомен от една вечер, когато я подпалих. Бях я изкъпала, сложила съм я в дървеното креватче. И понеже беше много студено, запалих срещу креватчето печка с три реотана. Гриша се върна от представление, сложих вечеря. По едно време усетих особена миризма. Отварям вратата на спалнята и какво виждам?! Яркочервена светлина, дървените пръчки на креватчето станали почти на жар, а в средата на юрганчето тлееща дупка! И се чува едно леко „пуф, пуф“. Детенцето спи сладко, бузките му като на печено агънце се напукали… Ужас! Добре че нямаше никакъв дим!

Мартинчето беше много добро и прибрано дете. Как си прибираше дрешките! Хубаво ги сгъне и подреди, а отгоре си сложи чорапките. Веднъж счупи нещо, не помня вазичка ли, чаша ли, и по пода се разля вода. Казвам й: Бягай сега да почистиш! Беше на две годинки и нещо. Тогава нямаше такива модерни четки за под. Имахме метла, фараж (лопата) и един парцал, който перях на ръка и чистех пода. И тя отиде, взе парцала и като мие, и като пъшка, ама то не можеш да си представиш как пъшка! А Гриша застанал над нея, гледа я с умиление, а на мен прошепва:

Ще те убия! Виж го детето, Козетката на татко!

Като махнахме дървеното креватче, нямаше място за трето легло, затова между бюфета и гардероба сложихме малка, ниска масичка, върху която постилахме одеяла и там спеше детето. В тази малка стаичка се събирахме до 20 човека! Какъв е бил тоя наш акъл!? На всичко отгоре всички пушеха. Така беше тогава – всички пушехме навсякъде.

У нас идваха Бочката, на първо място, Йордан Матев, скъп, скъп приятел. Обич, обич, така ми казваше и ме грабваше на ръце. Чапразов, Ефо (Евстати Стратев), Хиндо Касимов, Васко Попов и жена му. Не сме слагали вечери, то ние и маса нямахме като хората. Купувахме водка „Столичная” по 1,75 лв., сядахме по леглата един до друг, всеки си държеше чашката, и си говорехме, пеехме… Най-добрият изпълнител на оперни арии беше Данката Матев. Един ден бате Лео Конфорти донесе за първи път нескафе от Израел и ние като идиоти го бъркахме със захар в керамични чаши, за да стане хубав каймак. Голям лукс беше!

По-късно всяка вечер след представление се събирахме в клуба на Сатиричния театър. Разказах ти как се заливахме от смях, когато Гришата започваше да рецитира „Родина“. Качваше се на един стол и започваше: Родина! Там, дето буки и мури извиват върхари… Всички започват да се смеят, Гриша ги изгледа строго, сърдито – защо се смеят, и започва отначало… Смях! А всички жени пазеха мъжете си да не сядат до Гриша. Имаше болни бъбреци и не трябваше да пие, но много обичаше да сипва на другите. Слушай сега, Велù, (на Велùто Чаушев), ако ме обичаш и ако искаш да оздравея, изпий тази водка! До дъно, моля ти се!

Първите ни приятелства ​бяха​ от театралните среди – Кольо Анастасов, Ефо Стратев, Хиндо Касимов, Васко Попов, Мито Манчев. Събираха се, надготвяха се! Мъжете бяха страхотни кулинари, с изключение на моя.

«На всеки километър» — Митко Бомбата (Григор Вачков) и майор Деянов (Стефан Данаилов)

Когато започна да снима „На всеки километър“, вече не можехме да се събираме толкова често. Появи се и лека завист у някои колеги, защото Гриша стана бързо популярен! Толкова много го харесваха хората, толкова голяма обич получаваше. Оттогава пък е приятелството със Стефан Данаилов, който се шегуваше, че в този период двамата с Гриша са спали в една стая по­-често, отколкото с жените си.

А по време на репетиционния период на „Суматоха“ се сближихме много със семейството на Радичков. Тогава започна и великото приятелство между Гриша и Йордан! Почти всеки ден бяхме заедно, всяка Нова година или у тях, или у нас. Гриша благоговееше пред Йордан, такава обич и респект изпитваше! Но те, както се казва, си паснаха – единият пишеше, другият играеше!

В една суматоха не може без знаме! Араламбене му е майката!

Това е цял период от нашия живот. Тогава техните приятели станаха наши и приятели – писатели, художници. Това бяха Емилиян Станев, проф. Петър Динеков, Камен Калчев, художниците Милка Пейкова, Гриша Ковачев, Светлин Русев, бай Дечко Узунов. Постоянно се събирахме ту у Радичкови, ту у Милка Пейкови, ту у нас.​ Съпругата на Камен Калчев носеше кутия с шапки, маскирахме се, щуреехме, танцувахме! Тогава видях Йордан да танцува рок! А как святкаше с очите! ​ Абе нямаш представа колко хубаво беше с тези хора! Имаха фантазия за хубавото, за интересните разговори. Като ни слуша човек отстрани, оказва се, че много бурно и весело сме живели. Въпреки многото работа. А незабравимите септемврийски изложби в Стария град в Пловдив, с Начо Културата, Димитър Киров, Слона, Павлето! Бяхме постоянни посетители там! Пловдив беше и на Мартина любим град и тя като ученичка ходеше на кафе на автостоп с приятелки!

Приятели! Пловдив, 1975 г.

Оттогава е ​и ​приятелството ни със Светлин Русев, когото много обичам​. Тези хора останаха до края наши най-­близки приятели. В деня на смъртта на Гриша, Гриша Ковачев ​беше болен ​и не можеше да стане от леглото. Изпрати ми картина, нарисувана по този повод – цялата в тъмни тонове, разорана угар, а някъде в безкрайността две сенки – на мъж и жена. Изключително силна картина!

Бяхме близки и с Любо Левчев и жена му. Сприятелихме се по време на снимките на „Гибелта на Александър Велики“ по сценарий на Левчев. Това беше първата главна и сериозна роля на Гриша. Започнахме често да се виждаме, Любо ни пускаше Висоцки и Булат Окуджава на касети, донесени тайно от Съветския съюз. Но не говорехме за политика. Странно, нямам спомен за подобни разговори с приятелите ни! Може би Гриша „по мъжки” да е говорел с тях.

А Камен (Калчев), беше председател на съюза на писателите – сладък, благ, добър! До такава степен, че например отиват по работа в Търново и в хотела администраторката го посреща: Ох, другарю Калчев, извинявайте, ама вие нали сте много добър човек, вас ви настанихме в една малка стаичка, защото другарката Вера Мутафчиева настоя тя да бъде в най-хубавата стая! Дойде му много. И помня думите му: Писна ми, писна ми да съм добър!

През лятото, докато Гриша снимаше, ние с Мартина наемахме квартира до станцията на писателите и по цял ден децата ни играеха заедно. До ден днешен те запазиха приятелството си, а Розето (Радичкова) я обичам като мое дете.

На море с Гриша! Два пъти сме ходили заедно.

Йордан ни разказваше всичко, за което пише. Веднъж беше получил писмо от адвокат от Смолян за извършено убийство. Прочете ни го, беше много развълнуван, а ние го слушахме зяпнали. След няколко дни отиваме ние пак у тях, а той от вратата ни посреща:

Убих го, убих го! Беше се родила „Козята брада“.

Един ден с Радичковите отидохме да посетим Емилиян (Станев) в санаториума във Владая.. Разговорите между Емилиян и Йордан нямаха край, не можеха да се наговорят. 200 години да живееха, нямаше да могат да си кажат всичко. Разхождаме се в градината — те двамата напред по алеята, ръкомахат, поспират, а ние зад тях. Емилиян беше по-нисък и от Йордан. Изглеждаха толкова крехки, а такава сила и мъжественост излъчваха! Тогава Гриша, който имаше голям респект и към двамата, ми каза:

Погледни ги, погледни ги! И запомни тази картина завинаги! Колко са малки, а толкова големи!

Когато Йордан предложи на Гриша да играе в „Последно лято“, той трудно се съгласи. Не мога, не е това за мене. Разбирам го героя, вълнува ме всичко, което той прави! Но аз мога само едно – да кося. Комедиен актьор съм. Само като се появя, и всички ще се смеят! Вярно, че като го видеха по улицата, хората се ръчкаха и се смееха. Гриша беше бесен от това. Как да посмея да играя тази толкова драматична и страшна роля? А Йордан казва: Можеш! Знам, че можеш! И по време на тези снимки станаха още по-близки.

Голямото приятелство! Единият пишеше, другият играеше!

Точно по това време загубих второ си детенце.

С голяма радост го очаквахме. Бяхме вече по-зрели хора и мечтаехме да имаме син. По това време Гриша снимаше „Последно лято“. Когато разбрал какво е станало, дошъл си през нощта от Пловдив, седял цялата нощ с лекаря и на сутринта дойде при мене с огромен букет, все едно син съм родила! С него бяха Сузи Радичкова и Мартина, засмени! За да ми дадат сили. Но и той много тежко го преживя. В седми месец станала белята. Вътре в мен почина. Гриша снимаше този трагичен и драматичен филм – в един ден бащата, кравата, телето – всички умират! И този благ човек, Гриша, спеше като героя си от филма Иван Ефрейторов – с огромно напрежение и страшно излъчване…

И така, Гришата започна да снима, да пътува и все го нямаше. Започнах и аз работа за чужди телевизии, но към Комитета по туризма. Почти всяка седмица летях до морето, за да снимаме с различни екипи красотите на България. Имаха екскурзовод, но аз правех програмата, уреждах разрешителни. Започнах и аз да отсъствам от дома. Много рядко се случваше да вечеряме тримата. Бях си купила една от първите миялни машини. С Гриша видяхме това „чудо“ в Америка, но за 10 години я пуснах на една Нова година. Всеки се хранеше сам, измиваше си чинията и хукваше по задачи. Мартина пак остана сама.

Сама се гледаше, сама учеше, никога не съм я питала „учила ли си?“.

24 май, но не съм сигурна в годината…

Има и един, ама истински куриоз!

Дойде време Марта да е абитуриентка. Беше с хубава кенарена рокля с шевици, която можеше да носи и след бала. Дойде да я вземе неин съученик и тръгнаха пеша. А у нас, помня, бяха Еди Захариев и Мариана (Димитрова) и казват: Хайде да отидем и ние, да видим абитуриентите! Училището беше близо до операта, вървим по „Стара планина“ и когато пристигнахме, не бях стъпвала там, нали все ме няма, питам едни ученици за Мартина Вачкова. А те отговарят: Нямаме тук такава единадесетокласничка. Защо не видите в другото училище? През две преки, в другото училище я намерихме. Иначе бяхме добри приятелки. Знаех, че не пуши, знаех, че не пие. Когато се случеше нещо, едва ме изчакваше да се прибера, за да ми разкаже. Всичко ми споделяше, но бях гузна, че не й отделям достатъчно време и внимание. Същото чувство имам и за Гриша!

Обич!

Но нечувана, казват всички, беше връзката между Гриша и Мартина. Такава силна обич! А и Гриша умееше да си изразява обичта! Аз до ден днешен не мога да играя с деца. Държа се с тях като с големи хора. Така беше с Мартина, такава съм и с най-любимото ми същество – внучката ми Рада.

Гриша най-много се дразнеше, когато го потупваха фамилиарно: Ей, Бомба, как си?! Беснееше направо! Когато ходеха със Стефан Данаилов и Черкелов по села и градове, хората подлудяваха! Разказвал ми е как в Перник публиката го понесла на ръце и усеща той, че някой го щипе яко по задника. Защо щипеш бе?! – викнал Гриша. – Не знам, не знам! – в еуфория отговорил другият. Знаеш ли, в едно интервю Гриша беше казал: Очаквам другите си имена. Мечтая да ми казват Банко или Ефрейторов!

Кадър от филма «Последно лято», Гриша в ролята на Иван Ефрейторов

Има една интересна случка, описана от Радичков. Пътувахме заедно до Калиманица, родното му село, което разрушили, за да построят язовир. Но язовирът така и не стигнал дотам. Само селото съборили и останала да стърчи църквата. Мрачна картина на едно хубаво място. Заведе ни в двора, където е била къщата му. И на връщане по пътя, някъде край Берковица бяхме, чуваме голяма дунанмá. Виждаме край пътя една жена с дълги бели коси като вещица от Шекспирова пиеса, циганка с яркосини очи, надвесва се над колата и иска да ни гледа! А зад нея сватбари! И като познаха циганите Гриша! Бяха пийнали вече, сложиха го до булката и пратиха годеника да цепи дърва. После имаше хоро, хвана се и той на хорото.

След Промяната Йордан, с цялата си почтеност, чувствителност и деликатност, се включи в предизборни кампании.

Стана и депутат… По това време бях денонощно на снимки с немската телевизия и дълго не се бяхме виждали, месеци наред. Веднъж пресичам пустия площад пред Мавзолея с малкото фиатче и виждам силуета на самотен човек, който върви едва­едва откъм ЦК. Йордан! Качих го в колата, толкова му се зарадвах и изненадах: ​Какво става бе, Данчо, какво правиш на площада в неделя сутрин? – Бях на едно заседание. – Къде бе, Данчо, защо ходиш? На заседания и митинги ли ти е мястото? – Не мога, Силве, длъжен съм. Задължен съм на тази партия, на Петър (Младенов) и на Сашо (Александър Лилов)… Подадоха ми ръка, когато мизерствахме и ме назначиха на работа​. И наистина, имаше години, в които не издаваха произведенията на Радичков, спряха пиесата му „Образ и подобие”, защото Тодор Живков се познал в нея, жена му също не работеше.

​Ние с Гриша сме бедни селски момчета. Ако не беше тази Партия…

– Йордане, попитах го, теб Партията ли те направи писател? Гриша Партията ли го направи артист? – Силве, Силве, ако знаеш какво блато е там… Ако знаеш…​И започна да рони ей такива сълзи в колата. – Нямаш представа, не мога повече, не мога! След няколко дни обяви от трибуната на Парламента, че се оттегля от политиката. Затова се ядосвах, когато след промените развяваха името на Гриша на събрания и митинги на ​различни​ партии.

Ако Гришата беше жив, той щеше да е с нас!

Ей такива ги говореха. Да, Гришата беше отговорен човек, но и много критичен. Тогава нямаше други партии. Гордееше се, че е член на БКП, това беше за него чест. Така смяташе той. Но и много неща не знаехме тогава. Никой от нас не знаеше за убийствата, за лагерите. Че кой е знаел за тия неща?! Никой не смееше да говори. Не знаехме и за съдбата на нашите приятелски семейства. За едни от най­обичаните ни приятели, семейство Стоянович, знаехме само, че са били много близки със „Симеончо”, че са от буржоазно семейство, толкова. Много харесвахме и бащата и майката на Жана и Иван. Често им ходехме на гости. А и при Ивановия живот и популярност, кой би могъл да предположи, че са имали проблеми?

Хор „Ахтополска камбана“ с диригент Григор Вачков
солисти: Рангел Вълчанов, Силвия Вачкова и Ани Бакалова и публика: Мартина (Вачкова) и Петър (Стоянович)
фото: Иван Стоянович

Гриша е изиграл много цигански роли в киното.

Особено обичаше две от тях – в „Покрив“ с Пепа Николова, и другата във „Всички и никой“ по Радичков, на Коко Азарян, където играе главатаря на циганите. Доскоро насред Осиковица, където снимаха филма, стоеше надпис с въглен на една бяла къща: Сички и никой. Веднъж като минавахме оттам, циганите го познаха. Като наскачаха! Надонесоха снимки с Гриша оттогава – с автографи, в рамки сложени. Тогава той ми каза: Да знаеш, толкова са добри за снимане, че

застане ли един циганин до теб пред камерата, отиваш на кино!

Толкова са артистични, толкова фотогенични! И те много, много го обичаха. Сигурно знаеш за случката с циганите на гроба на Гриша? Не?

Отидох на гроба, нямаше още една година от смъртта му. Бяхме сложили некролог на огромното дърво, под което е погребан. И се задава една сюрия 20–30 циганета, води ги младеж, около 25-годишен с бяла риза, и си носи обувките в ръка. Ама тичат през гробищата и се оглеждат, явно търсят някого. И се чува: Тук е, тук е! Идвайте. И всички се юрват, идват на гроба на Гриша и въздишат: Ех, Бомба, Бомба, ех, Бомба, Бомба. По едно време момчето ме пита: Како ма, ти каква си му на Бомбата? Отговарям: Жена съм му. Ех, како, како, ти ще ни кажеш – той беше циганин, нали? Казвам: Не беше, но много ви обичаше! И Мартинчето понякога я мислеха за „циганè“, татко така й казваше. А баба ми, воденичарката, все ме питаше:

Кам го цигането? Кога ще ми го доведеш?

Коронната роля на Гриша беше в „Лазарица” от Радичков. Премиерата беше незабравимо събитие за театъра! След спектакъла в барчето на Сатиричния театър се събраха живите класици Елисавета Багряна, Дора Габе, Емилиян Станев, Петър Динеков, Камен Калчев, Георги Джагаров, тогавашният министър на културата Георги Йорданов, Павел Писарев и др. Представяш ли си какви хора се прекланяха пред Радичков и Гриша! Как говориха само! А артистите прехласнати ги гледаха и слушаха!

Разказах ли ти за последното представление на „Лазарица“ преди да го оперират? Беше се разчуло, че е болен и в Сатиричния театър се изсипа цяла София – колеги, приятели, хора, които го гледаха за не знам кой път… Претъпкана зала, хората насядали по земята. Гриша игра като за последно! Игра страхотно! Не го пускаха да си тръгне. Всички плачеха! Когато слизаше между редовете, беше най-­вълнуващо. Тогава отиде при Дамян Дамянов, коленичи и му целуна ръцете. Беше прощално представление. Всички знаеха, че Гришата е много зле. А като оживя след операцията, наесен, през октомври, пак го игра! И пак се събра цяла София, но настроението вече беше друго!

В гримьорната — Гриша, Йордан и Мартина след «Лазарица»

Преди операцията беше много зле. Сега, като гледам негови снимки оттогава, изглежда старец. А беше на 45… Лекарят каза, че е много рисковано да се оперира, защото могат да блокират бъбреците. Но беше голям риск и да не се оперира, този дивертикул на стомаха рано или късно щеше да се превърне в друго образувание. Имаше и много сраствания.

Аз трябваше​ ​да реша дали да се оперира!

Не ми беше лесно. Казах си, той има късмет във всичко, Господ е с него! Няма начин да не се справи и този път! Операцията беше много тежка, продължи повече от 6 часа, наложи се да махнат и далака, за да спре кръвоизливът. По стълбите се струпаха болните от всички етажи, стоят и чакат. Повечето вдигнаха температура от вълнение – любимият Бомба го оперират! И не излиза, и не излиза от операционната! Над 3 литра кръв са му прелели, главно циганска. По едно време от операционната излезе един от лекарите, наш приятел, огромен мъж, и се строполи върху мен. Аз го влача по коридора и той само повтаря:

Няма да оживее, няма да оживее! А аз го успокоявам…

Едва оживял. Месец след операцията.
Сузи Радичкова, Гриша, аз, Милка Пейкова, Гриша Ковачев и Йордан

Когато Гриша излезе от упойка и трябваше да го пренесат от операционната направо в стая с 12 души, нямаха реанимация, той, милият, като видя болните по стълбите, се помъчи да им се усмихне…Дълго и тежко беше възстановяването, стоях с него в тази препълнена стая цял месец. Полека, полека се възстанови. И само след няколко месеца успя да снима този труден филм „Мъжки времена“ с Марианка (Мариана Димитрова).

В кадър от филма «Мъжки времена»

Никой не може да каже със сигурност, но аз си мисля, че тромбът, от който си отиде, беше остатък от тежката операция, с толкова кръвозагуба. Получи инсулта след три години, в началото на снимките на „Мера според мера“. И Мартина участваше, нали е ученичка на Дюлгеров. Тогава видяла за пръв и последен път баща си на снимачната площадка. Снимали са в една стара къща, отвсякъде духало, ставало страховито течение – масова сцена, пълно със селяни и деца. “Постоль съди”, така се казва тази знаменита сцена. Мартина беше шашната от търпеливостта му, как той седи на студа с часове и чака да свърши работата с натуршчиците. Мартина си дойде в София по работа и ми каза: ​Майко, никога не съм предполагала, че така се снима филм, че е толкова страшно. Ако татко оживее, това ще е чудо! Само два епизода беше снимал, това беше началото на ролята му. Да е жив и здрав Дюлгеров, че запази тези кадри и не ги преснима с друг актьор!

Последна среща на Мартина с баща й по време на снимки на «Мера според Мера».

На другия ден Гриша си дойде в София, а тя трябваше да се върне обратно на снимки в Ковачевица. В този последен ден той свърши много задачи, много услуги на роднини и приятели. Отиде да навести и болен приятел, който отказвал хемодиализа. А Гриша казал на жена му: ​Вие със Силвия знаете, че и той и аз сме обречени. Защо да си продължава живота седмица по седмица?! Остави го човека да си умре достойно. ​Това са думи на Гриша от последния му ден. Намери време за всеки. Привечер отидохме на кино с Марианка и Еди Захариев и вечерта се събрахме у нас. Гриша, непиещият, пълнеше голяма чаша с лед и бира и разказваше въодушевено за снимките на „Мера според мера”.

Нали Ванга му беше казала: Я рекох ли ти да не вадиш лед от хладилника бре, Вачков?

Като си тръгнаха гостите, ме помоли: ​Остави чиниите, дай ми някакво хапче, много ме боли главата. ​Намерих аналгин, нося му, а той казва: ​Не, не искам, мина ми.​ Цял живот се ​страхувах за него​, дебнех ​го, ​докато спи. Знаех, че всеки момент може да си отиде. Нали така ми каза преди много години, когато поиска да се оженим: ​Обичам те, но да знаеш, че малко ще живея!

Следващият ден беше вторник, почивен ден за него, казах си ­ може да поспи до по­късно. Взех си приспивателното и отидох да спя в стаята на Мартина. На сутринта, преди да тръгна за работа, викам си, чакай лекичко да вляза да му оставя телефона. Имахме един с мнооого дълга жица. Влизам и чувам, че хърка, спи с полуотворени очи. А Гриша винаги спеше тихо като бебенце. И разбрах, че нещо е станало през нощта.

Казах си: ​Ето, случи се! Дойде моментът!

Мислех си, че е инфаркт. Опитах да му пъхна нитроглицерин в устата, а той ме захапа, изглежда някакъв спазъм е било. Грабнах телефона и започнах да звъня на Бърза помощ и в Правителствена болница. Лекарите пристигнаха много бързо. Линейката тръгна, аз след нея. Тромбът е бил абсолютно неразбиваем, тогава нямахме апаратура за такива мозъчни операции. А мястото, откъдето е минал било тройно по­-тясно. Природна аномалия! Още докато беше в кома, помолих да го видя. Предупредиха ме, че гледката е страшна. След няколко месеца гледах филма „Ах, този джаз“ и видях точно тази картина… същата… Попитах мога ли да го хвана за ръката. Разрешиха ми. И като го докоснах, както беше в дълбока кома, рипна, почти седна, целият оплетен в тръби, все едно разтресен от електрически шок, дори извика! Погледнах лекаря с безумни очи, а той каза:

Реакция на подкорието. Разбрах, че няма надежда!

Имахме осем дни да свикнем с мисълта за смъртта. Разбира се, до последно с надеждата, че ще се оправи. Като мъртва бях. Като мъртва – няма плачене, няма сълзи, нищо. Мислех само как да се мобилизирам.

На поклонението в Сатиричния театър, когато изкачвахме стълбите, Невена Коканова ни държеше двете с Мартина за ръце и ни стискаше мълчаливо. А какво стълпотворение стана отвън! Бяха разрешили само два часа за прощаване с Григор Вачков! Ще ти покажа снимки. На една от тях се вижда жена, стъпкана на земята, прегазена от хората, които искат да влязат в театъра.

Поклонението…

Спряха движението по „Раковска” и „Граф Игнатиев”, опашката се виеше към „Гурко”. Строшиха витрините на театъра, колата едва успя да излезе, хората хвърляха цветя отгоре. Тръгнахме към гробищата, и там пълно с хора. Беше слънчев ден… Вървим пак така – с Невена и Мартинчето, стиснали ръце. Не знаехме все още къде е гробът. И като завихме по алеята, грейна пред нас огромен дъб, също като в „Лазарица“. А ​под него – гробът на Гриша. Казах си: Боже мой, кой го е намерил това място?! Спогледахме се трите и се усмихнахме. Така си мисля и до днес за Гриша – без сълзи, само с усмивка, с радост, с любов, с умиление… Знаеш ли, че няколко дни след погребението на Гриша Радичков получи инфаркт и постъпи в същата реанимация. Не знам, как е могъл някой да му каже: Знаете ли, че на това легло лежа Григор Вачков? И Радичков на прави втори инфаркт!

Най-тежко ми беше за Мартина. Тя боготвореше баща си.

Не споделяше с мен мъката си, но знаех какво й е. Гриша умря на 18 март, а през юни беше изпитът й по актьорско майсторство​. За първи път се качваха на сцена във ВИТИЗ. Тя трябваше да играе мустакатата дъщеря на баба Яга, която ухажва Иванушка ​Д​урачок –​ откъс от разказ на Василий Шукшин​. Но нищо не ми беше казала. Насядали хората, излиза Иванушка – един симпатичен дребничък артист. И по едно време излиза Гришата на сцената – с неговия анцуг, с неговите вежди и с неговите мустаци. Мартина си прибрала ​косата нагоре и върви с неговата походка. Цялата публика ахна сподавено, като един човек, и след това избухна в смях. Хората викаха и падаха от пейките, честно! А тя като налита към Иванушка,​ като му мята едни погледи – точно номерът на Гриша с очите!

Тогава се успокоих за нея. И видях Гриша жив!

За годишнината целият Сатиричен театър пристигна с автобус в родното му село Трънчовица. Беше пролет.​ С цветя бяха написали: „Ти си с нас!”. Нямаше кахърни сцени, беше ведро, красиво! И през нощта сънувам Гриша, тупа ме по рамото и вика: ​Моят човек! Така ми казваше: ​Моят човек. Знаеш ли, повечето хора се плашат, когато сънуват мъртвите си близки. А за мен винаги е истинско блаженство, щастлива съм, че съм го видяла.

Гриша се познаваше с Ванга и беше много впечатлен от нея. По време на едно пътуване в онзи край, решил да й се обади. Тя му се зарадвала, говорили си и му казала: ​Живей си живота, носи си дрехите! Нема да пиеш студено! Стига си вадил лед от хладилника бре, Вачков! Върна се ​и се смее горчиво и иронично​:

Ванга ми каза да си нося новите дрехи!

Не беше минала още година от смъртта на Гриша, и Невена Коканова ми се обажда: ​Много съм виновна пред теб! Забравила съм да ти кажа – Ванга каза да идеш при нея! Същата събота тръгнах. Не знаех, че е Тодоровден, денят на мъртвите. Тръгнах в един порой, като преди това отидох на гроба. Отивах на среща с Гриша, така го чувствах. Повтарях си: Гриша, идвам! Гриша, идвам! Не бях плакала цяла година. Навън вали, а аз карам, плача и просто вия! Ама рев, ти казвам! ​Изплаках си сълзите, душата. ​Като пристигнах, грейна слънце. Знаех, че Ванга си ляга към обяд. Нищо, ще чакам. Ходих до реката, до мостчето, ходих даже до Мелник. И към 17 ч. застанах недалеч от къщата, сама край реката. Тогава на Рупите не ходеха посетители.​ И виждам, че от къщата излиза сестра й Любка. Познах я от филма на Невена Тошева. Дойде чак до реката при мен и ме попита какво чакам. Ванга ме е повикала, отговорих аз. – Ти да не си Силвия? – Силвия съм. Като взе да се удря по главата: ​Айде влизай, влизай.​ А при Ванга била дошла съседка и както си седели трите, тя изведнъж започнала да говори на сестра си: ​

Яяя, кой ми е дошал. Кой ми е дошал, артисто бе!

Абе артисто бе, те го те, абе видите ли го? Любке, бегай навънка. Там е Силвия, там е жена му. Бегай и я доведи. Ама Божке, с каква любов я гледа тая жена.​Това ми разказва Любка пред вратата. Като влязох в стаята, паднах в краката на Ванга и се задушавах от рев. А тя ме галеше по главата: ​Нема да плачеш! Нема, стига си плакала, каквото е станало, така е требвало. Всичко е било както що требва. Те го те, тука е той. Гледа те! Нема да плачеш. Каквото си правила, каквото е било, е било много добро, и сега както живееш – така требва.

За всички тези години, след тази среща с Ванга, само веднъж плаках! „Мъжки времена“ започва с много близък план ​– на целия екран е лицето на Гриша, бръсне се. Всичко ми се преобърна, видях лицето му в детайли, които познавах до болка… Но иначе само с възхищение и с радост го гледам. И си мисля:

Колко е хубаво, че мога да те виждам!

х х х

Имам любимо стихотворение, толкова е точно!

Казват – лекувало времето, времето не лекува.
Мъката като жилите с възрастта се подува.
Времето е проверка за любовта голяма.
То би помогнало само там, където любов няма.

х х х

По повод 80-годишнината от рождението на Гриша, Юрий Дачев написа книгата „Пратеник на мъжки времена“. Юрий е бил дете по времето на Гриша, не го е познавал. Ние с Мартина и негови приятели му разказвахме за него. А как го е усетил! Колко точен образ е пресъздал! Да е жив и здрав!

На Светлин Русев пък е идеята и вдъхновението скулпторът Емил Попов да направи художествен портрет на Гриша, който беше поставен в Градската градина срещу Народния театър. Заслугата за осъществяване на идеята е на Владимир Житенски. Но това не е паметник! Някои ще кажат – това не е Гриша. Това е духът на Гриша! Духът на Пратеника на мъжките времена!

http://glasove.com/vutreshni-glasove/50422-obicham-te-mnogo-te-obicham—