BG diaspora.
Культурно-просветительская организация
болгар в Москве.

Девиз
Наша цель – поиск добрых сердец и терпеливых воль, которые рассеют навязанный нам извне туман недоверия и восстановят исконную теплую дружбу между нашими народами в ее подлинности и полноте.
октомври 2020
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Силвия Вачкова, по мъж – Наполеон Бонифациева

Понеже село Трънчовица е католишко, доменът, католишкият свещеник, им давал имената. Свекърва ми била Мартина, но слушай сега… сестра й се казвала Беатриче, а дядо Вачко пък бил Бонифаций. И искал да кръсти Гриша Наполеон. Значи Гришата трябвало да се казва Наполеон Бонифациев Проданов. А още по-смешни са съкращенията на имената. На чичо Рафаел, мъж на леля Беатриче, му викаха Рафо, на Каролина – Къна, на Беатриче – Бица. На дядо Бонифаций откъде и как е станало Вачко, не мога да ти кажа… В паспорта беше записан Вачко, но във всички документи на село е записан като Бонифаций Проданов, от Трънчовица. Първа част от интервюто със Силвия Вачкова, което даде специално за "Гласове".

 

Родът на баща ми е от Етрополско, сега село Бойковец. Навремето е било бедна махала Равна,  заобиколена от чудни баири, откъдето се виждат връх Баба и връх Елака – голяма красота!

Моят, Павловският род е в долната част на селото. Къщата ни е била воденица над самата река Равна. Доскоро беше жива и здрава, гордост на селото, с чардак и големите сиви плочи. В Равна нямаше големи къщи, приличаха повече на колиби. Нямаше медицински пункт, нито църква, нито поща, нито телефон, нищо нямаше. Но ето, сега вече имаме път, построихме си и параклис. Рада, внучката ми, удари за първи път камбаната на „Успение Богородично“. Скромно мога да кажа, че съм първият дарител на храма.

Дядо ми Стоян бил воденичар, а баба Цана – воденичарката. На нея съм се метнала, така казваше:

Àко че не те кръстùа на мене, ти си пá на мене приличаш.

И е вярно – визуално, по дух, че и по щурост – на нея приличам.

Баба Цана, воденичарката (дясно) до дядо Стоян

Дядо беше много висок мъж, грамаден, до последния си дъх ходеше с кафявите шаячни дрехи, нашити с гайтани. А баба Цана беше мъничка и малко трътлестичка, с черен сукман – голяма скица, знахарката на селото! Тя изродила всички деца, вадеше сливици с ръка, лекуваше цялата махала с билки. Помня воденицата, окичена с билки…

Една от любимите ми картини – воденицата, нарисувана от брат ми Лисо

Дядо Стоян е участвал в две Балкански войни. Затова все го нямало. Когато се върнел за малко в отпуск, правел по едно дете и пак заминавал. Всичките си шест деца (три дъщери и трима сина) баба Цана сама ги раждала долу в мазата (три от тях седалищни). И сама ги гледала.

Като малък, татко бил на пет годинки, седнал на трикрако столче край огнището, за да се стопли. Баба била закачила котле с вода, в което да готви качамак. И както си е протегнал ръцете, столчето климнало, той заровил ръце в жарта и отгоре се изсипала врялата вода. Грабнала го баба, хвърлила го в реката под воденицата и започнала да го маже с олио, с жълтък и билки. И го оправила. Нощно време току подвиквали под прозореца с фенер:

Како Цанооо, яла, че Мика почнá да ражда.

Невероятна баба! Можеше и да гадае по сънища. Помня, бях ученичка вече, отивам си на село, а баба нарежда:

Внимавай, бабо, внимавай, оти санувáх смок. А смок значи смрът! 

Тогава за първи път ми дадоха да карам мотора на наш познат. И като се засилих нагоре… Паднах, ама много лошо. Ударих се в друг мотор – баща си караше детето, а и той се учи като мене. От удара съм хвърчала пет метра някъде, паднала съм в канавката, където се свестих. И се прибирам, ама жестоко одрана. Баба като ме видя… Я рекох ли ти да се вардиш? Я рекох ли ти, смок, това е много лошо, ама добре че не те е увáпал! (ухапал).

Хората от селото имали голям респект към дядо,     бил почтен мъж, затова решили той да отговаря за войниците в селото. Едва ли са били повече от 10–20.

Трябва да е било 42–43-та година, люта зима, тъмна тъмница,

на вратата на воденицата се потропало. Помня един огромен дървен лост, който минаваше през средата на вратата и влизаше направо в зида на къщата, та никой да не може да влезе – ни турчин, ни разбойник. И се тропа, тропа! Дядо погледнал от чардака – на двора мъже, нарамили пушки. По онова време в този край партизанствал отрядът „Чавдар“ на Добри Джуров. Отворил дядо, къде ще ходи. Гостил ги с качамак, топили те в масълцето от биволицата, нахранили се, стоплили се. И дядо казал:

Сега, момчета вие тръгнете, надек щете, но я сам стотник, я треба да ида у града и да кажа, че са идвале партизане. Я ще им кажа, че сте тръгнáле накъдè Страшкерùд, а вие одете, надек щете. Давам ви два часа преднина, след това я ще тръгна за града.

През нощта, в снега и студа, дядо тръгнал към града. Трябвало да мине седем километра… Тази история не я знаем от него. 30–40 години след нея, Мартина вече беше голяма, моя братовчедка видяла във вестник снимка на нашата воденица, с дядо на чардака. Там бил публикуван и разказът на от един от партизаните. А снимката трябва по-късно да е направена. И го питала братовчедката: Абе, дедо, защо си мълчал досега? Ние щяхме да станем „заслужили“, а ти – активен борец с голяма пенсия! А той: Да мълчиш! Дума съм дал на никого да не казвам.

Малка част от голямата фамилия Павловци пред родовата къща – воденицата, в средата – дядо Стоян, воденичаря

А братът на дядо, чичо Пейо, бил ятак. Затова често в плевнята му нощували партизани. Жена му пък взела, че го издала на властите.

Подгонил я чичо Пейо със секира да я коли,

но късмет извадила, че партизаните го хванали и го откарали със себе си. Тя умря после де, ама много проклета жена беше.

Дядо изучил всичките си шест деца. След като завършили основното си образование, изпратил тримата си синове си в София да чиракуват. Татко слугувал в едно кафене, спял в мазето, върху кюмюра. А като му давали бакшишче, той си го събирал и си купувал книжки, да чете. В това кафене често идвал полковник Славчев. Видяло му се симпатично момчето, умно, попитал го: А бе, момче, ти не щеш ли да учиш? – Искам, отговорил татко. И полковник Славчев го взел във военното училище – там да живее и да учи. Сутрин ставал в 5 часа, оправял леглата, правел попара за закуска на войниците и отивал на училище. Там се запознали с майка ми. Той е с две години по-голям, но учели в един клас, защото бил прекъснал за две години училище.

Дядо Стоян със синовете си Васил (баща ми) и Павел 

Във военното училище татко се записал да учи фагот.

По-късно започнал да свири в Гвардейския духов оркестър, след това го приели в Царския оркестър. Имам негова снимка с онези впечатляващи униформи, с пелерините, с белите ръкавици. След 1944 г. с проф. Саша Попов са сред основателите на Софийската филхармония, наследник на Царския оркестър. Преподаваше фагот и в няколко училища. Учениците (и особено ученичките) бяха луди за него. Когато заминаваше да преподава в Кайро или Египет, плачеха за него.

Баща ми (в средата с фагот) с колеги от Царския оркестър

Бащата на майка е роден във Врачеш, малко преди Ботевград, а баба е софиянка. Била е модистка, т.е. шивачка. Дори приемала поръчки от двореца. Вкъщи беше пълно със супержурнали и аз не можех дори да си представя, че е възможно да съществуват такива луксозни дрехи. Баба Кръстина, наричахме я

баба Писа, беше елегантна жена и обичаше живота!

Баба Писа и дядо Иван 

Майка беше наследила таланта от баба и ми шиеше много кокетни рокли, поли, палтенца от ценните платове на татковата царска униформа. Беше изключително музикална, лирична, артистична, невероятно пееше. Вечер ни приспиваше, като ни свиреше на пиано "Лунната соната", без да може да чете ноти. Татко я беше научил. А как рисуваше! Брат ми на нея се е метнал, художник стана. Къщата, където е отраснала мама, била пълна с пиана, с какви ли не инструменти, които дядо продавал. И как не я научил нещо?! Защо я е дал в Търговската гимназия?! Така и не можа да сметне две и две, нямаше никакво отношение към търговията. Беше хубава, мила, романтична. И стана фотограф. Работеше при художника Пенчо Балкански, който имаше фотостудио на „Граф Игнатиев“ – прочутото фото „Луна“.

Живеехме под наем в красива къща на малката уличка „Мальовица“

в центъра на София. Все още я сънувам, толкова красива беше – с кубета, с огромни врати, с високи тавани, целите в гипсови ангелчета и цветя. А ламперията! Беше два метра висока – дървена, гравирана. Във всяка стая, включително в коридора, имаше камина, която стигаше до тавана. В едната стая – пепел от рози, в другата – масленозелена. Нашата беше екрю, а стаята, в която живеехме, беше голяма и просторна с еркер към улицата. Всички живеехме в тази една стая. А какъв студ, мрак и мизерия витаеше в тази красива къща! Години по-късно, когато Гриша започна да печели пари, все сънувах, че се връщам там, че искам да наема отново етажа… Каква красота!

Баба Писа пред къщата на ул. "Мальовица"

От вчера цял ден си мисля за къщата. Дали да не отида, да звънна и да помоля само я погледна вътре, за да си спомня… В нея съм родена, имам бебешки снимки там, на стълбите. Хубаво е двете с Мартина да отидем, защото и тя там е родена. После и кръщенето й го правихме тайно пак в тази къща.

Както ти казах, майка и татко били съученици. Имали общи компании. От двете сестри леля била по-красивата и по компаниите. Майка – по-скромничка. И татко си харесал скромничката.

Леля Мария и майка, фото „Луна“, снимка на Пенчо Балкански

Баща ми беше голям бонвиван,

много красив, като американски артист от онова време – висок, строен, все засмян. Освен че беше хубавец, четеше Хемингуей в оригинал, знаеше и френски, и немски. Библиотеката ни беше огромна и освен западна литература имахме всички големи руски писатели и поети. До края на дните си четеше, и то предимно в оригинал. Жените бяха луди по него, даже една се е самоубила, защото не искал да се ожени за нея, за да не е „заврян зет“. Клеопатра се казвала и била много богата. Помня една друга, учителката ми по пиано, много хубава жена. Трепереше за татко. Остана си стара мома.

Майка и татко като младоженци

Родителите ми се оженили през 1939 г. Аз се раждам през 1941 г. Татко междувременно пътувал с Царския оркестър. Обиколили Европа, Тосканини ги дирижирал в Италия. Свирел по съвместителство и в оперетата. Когато пътували с Мими Балканска, навсякъде с тях бил и някакъв милионер, който плащал вечерите на всички. Понякога Мими танцувала на масата, такива фурори! Имали интересен живот! А мама по цял ден ретушираше снимки (днес му казваме фотошоп). Представи си един изкорубен телевизор, в който си завираш главата, за да работиш на тъмно. Отзад свети само една лампа, за да се вижда негативът. Ей така работела майка – в черната кутия. Вкъщи работи, на работа работи…

Тук съм на 1 г. Снимката е от покана за изложба в Париж на фотографа Куновски 

Ако ти кажа кой ми е първият детски спомен, ще умреш от смях.

Защото няма как да е мой спомен, може би съм го сънувала. Историята е от сватбата на майка – стои тя на стълбите на църквата „Света Неделя“ с бяла булчинска рокля, обръща се към мен, усмихва се и ме вика: Ела, ела…

Иначе първите ми истински спомени са от село. Всяко лято прекарвахме по няколко месеца на воденицата. Помня мириса на брашното, помня големия издълбан бук, откъдето се спуска водата, отива долу под къщата, за да завърти дървените перки, които пък въртят горе двата камъка. Помня чардака на къщата, надвиснал над реката. Рай! Помня баба Цана, помня дъха на прясното биволско мляко и масло – бяло на цвят. Пред очите ми е огнището, котлето, в което ври качамакът на баба…

Силвето на 3 г., фото "Луна"

В селото идваха много деца, имахме и братовчеди на нашата възраст. С тях ходехме по Балкана да пасем биволиците и кравите – кой каквото има. Обикаляхме като луди поляните и върховете, палехме си огън да се стоплим, помня и мириса на сланинка на клечка… Много, много хубаво и бурно живеехме.

От София нямам много детски спомени. Водеха ни на детска градина с брат ми, той е една година по-малък от мен. Беше зима, сложили ни в шейната, увити хубаво в одеяло. И на един завой се изтърсихме, ама както сме омотани хубаво. А пред нас дупка. Оттогава, стигнехме ли до това място, изпитвах ужас от въпросната дупка – шахта от канализацията, без решетка, затрупана с камъни.

На разходка с майка и брат ми

Нямам много ясен спомен от първия учебен ден. Помня една случка от отделенията. Наша съседка, другарката Селяновска, ми беше учителка. И тя разказала на татко как в училище трябвало да ни абонират за вестник „Септемврийче”. А аз съм се изтъпанила и съм казала: Татко каза такива боклуци да не нося в къщи. Та го помолила другарката:

Васко, внимавайте какво говорите пред  Силвия.

Помня и едни ужасни шини на зъбите. Тогава нямаше такива модерни брекети. Бяха ми вързали едни телове, които се забиваха безмилостно във венците. А как стърчаха навън – ужас! Шест месеца се мъчих с тези нечовешки шини.

Бях добра ученичка, без да залягам много над учебниците. Много играехме в нашия двор, катерехме се по черешите, между които понякога опъвахме завеси и правехме театър. Разбира се, винаги бях в актьорския състав, актриса първа. Обличах някакви рокли на майка, свирех на пиано.

Силвето на 10 г., фото "Луна"

Помня приятелите на татко, които се събираха у нас и играеха карти – диригента Васил Стефанов, Савата, беше ректор на Академията, Васил Чернаев, цигуларя, Митко Карагьозов, много известни музиканти и негови колеги от филхармонията. Идваха у нас, затваряха се в една стая и играеха карти до полуда! До полуда! Това беше и една от причините да не кандидатствам в Консерваторията. Неудобно ми беше… Ректорът на Консерваторията у дома, Васко Стефанов у дома, всичките приятели на татко преподават там и аз ще отида на изпит и няма да съм добра. Затова бях решила една година да продължа да свиря много сериозно на пиано и тогава да кандидатствам. Но забременях и животът ми тръгна в друга посока.

Първото ми влюбване беше в мой съученик, който ме претрепваше.

Кирчо се казваше. В знак на любов ми правеше 100 иглички и все ме гонеше да ме удря с чантата. Така си показваше симпатиите. После, вече в Пионерския дворец, харесвах много Марчо. Но той не знаеше. Бяхме заедно в Кукления театър и един път ме целуна зад кулисите. Но бързо ми мина… Всички момичета масово бяхме влюбени в колегата на Гриша Цако Дачев – красив, с букли, с огромни очи, с изписани устни, точно като за влюбена ученичка… За всяка Нова година в Пионерския дворец се правеха живи спектакли.

Куклен театър в Пионерския дворец. Аз съм вдясно от ръководителя ни Георги Костов, състудент на Гриша.

Тогава се запознах с Гриша и Хиндо (Касимов)

– и двамата студенти. Аз играех някаква продавачка на улицата, Гриша беше злият мандарин Сок от зряла праскова, така се казваше героят му, а Хиндо – беден обущар. Колко мил и внимателен беше Гриша! Виж го на тази снимка.

Сега като гледам, колко е хубав! А тогава ми се виждаше стар и рошав. Но виж какво нещо е времето и разликата в годините. Той е по-голям от мен само 9 години. Но тогава аз съм била само на 14 години,

а Гришата на 23 – старец!

 
"Обичам те! Гр."

Имах дълга коса, сплетена на плитки, с панделки. За един мой рожден ден бях поканила у дома и Гриша, и Цако. Живеехме в сутерен на „Кръстю Сарафов“. И аз им свиря „Лунната соната“. После майка ми разказваше как звъннал телефонът, обаждало се едно от момичетата от кукления театър, от масово влюбените, и аз съм казала: Да знаеш кой е тук! Ако знаеш кой е тук! Цако, Цако е тук! А Гришата ме наблюдавал усмихнат…

Като Македонски в студентския спектакъл за държавен изпит. "Хъшове", реж.Ст. Сърчаджиев 

После ходих на изпита му във ВИТИЗ. Играеха „Хъшове”, той беше Македонски – велик! Само като си покажеше главата, и всички крещяха от възторг в залата. И замина за Враца, актьор, с Цако Дачев, Хиндо Касимов и един друг актьор. Директор на театъра там беше бай Пано (Димитър Панов) – нисичък, мъничък, но много добър актьор. Та разказвал бай Пано: Абе пратиха ми тука от София трима актьори и един гений. Геният бил Веско Павлов.

Гриша ми пишеше писма, пишех му и аз.

"Не ме забравяй! Винаги ще те обичам! Силвия"
10 май 1958 г. малко преди да се оженим

Бяхме приятели, но не мога да се сетя за целувка, милувка, нещо сигурно е имало… Като дойде в София, започна да ме кани на театър, на разходка. И един ден ме заведе в сладкарница „Ну, погоди“, срещу „Св. Седмочисленици“. Тогава за първи път опитах шоколадче, което той ми купи. Соевите блокчета бяха нашият шоколад. И му казах: Нищо не знам за теб. Разкажи ми откъде си, разкажи ми за семейството си… Така научих, че майка му умира, когато той бил дете, едва 12-годишен.

Разказа ми за село Трънчовица, в което е роден.

Тази история е много интересна. Ражда се първо момче, след това сестра му Люба. Междувременно момчето умира, след него се ражда второ момче, което също умира, и се ражда сестра му Райна. Третото момче е Гриша. Родил се „по икиндия“, някъде към 4 часа следобед, когато бие камбаната. Когато дошли да видят родилката, погледнали и казали:

Туй дèти много блядо!

А една от братовчедките забелязала, че от люлката се цеди кръв! Развили пелените и що да видят – пъпчето на детето се развързало! Така кака Анка спасила Гриша. За второто дете, момченцето, дядо Вачко разказваше: Него го урочаса една съседка, имаше лоши очи. Дойде да види нивястата, дитенцито си играй, рони едни мамули и се смей. Нивястата отива само до портата да изпрати съседката и се връща – дèтито умряло. А според мен то се задушило с царевицата… Невястата, майката, умира много млада. Затова по-голямата сестра, Люба, отглежда Гриша. Беше луда за него до последния му миг.

Дядо Вачко бил строен, буен мъж. Ставал сутрин в 3 часа и отивал с биволята да оре. Връщал се към 6 сутринта, вече изорал. Другите селяни тепърва тръгвали: Къде бе, Вачко? – Прибирам се, свърших вече. Такъв беше. И на хорото пръв се хващал.

Понеже село Трънчовица е католишко, доменът, католишкият свещеник, им давал имената. Свекърва ми била Мартина, но слушай сега… сестра й се казвала Беатриче,

а дядо Вачко пък бил Бонифаций. И искал да кръсти Гриша Наполеон.

Значи Гришата трябвало да се казва Наполеон Бонифациев Проданов. А още по-смешни са съкращенията на имената. На чичо Рафаел, мъж на леля Беатриче, му викаха Рафо, на Каролина – Къна, на Беатриче – Бица. На дядо Бонифаций откъде и как е станало Вачко, не мога да ти кажа… В паспорта беше записан Вачко, но във всички документи на село е записан като Бонифаций Проданов, от Трънчовица.

В това католишко село всичко беше по-различно. В църквата, където имаше хармониум, всички баби пееха на латински „Аве Мария“. Езикът им също е доста странен. Когато за първи път отидох, пикла с конска опашка и бременна, нищо не им разбирах. Едни особени думи имат – кадонче например е чаша, фърколица – вилица.

Гриша с двете си сестри Райна и Люба

Гришата е завършил Стопанското училище в Плевен. Днес на входа има две плочи, от едната страна на Стамболийски, от другата – на Гришата. Директор на училището бил бащата на Светлин Русев – Руси Русев. И му казал: Момче, ти знаеш ли, че в София има едно театрално училище, ти си само за там! Знаели го те още от самодейния колектив „Стършел“ в село Трънчовица, в който Гриша като ученик взимал участие.

Доброто старо време! – Зуека, Марта и Слави Трифонов

И досега всяка година правят хумористични тържества, посветени на Гриша. А навремето били национален първенец, печелили много самодейни награди.

На 1 април 2015 г. направиха първа копка в двора на къщата на Гришата, точно срещу църквата. Дарихме я на селото преди 33 години, а сега там се строи културен център „Григор Вачков“, изцяло финансиран по европейска програма за развитие на селските райони. Проектът включва сцена на открито с подземен етаж за гримьорни и постоянна фотоизложба със снимки от филми и спектакли с участието на Гриша. 

Един ден Гриша пристигнал в София с дървен куфар, пълен с хляб.

Дрехи нямал – само една риза, един панталон и гащи. Отишъл право на входа на Висшето театралното училище (където сега е Художествената гимназия) и попитал:

Извинете, търся „Толбухин“ 54. Тук ли е?

А те го изгледали отвисоко и го пратили „ей там по-надолу“. Когато отишъл, разбрал, че там е Зоологическата градина, че са се изгаврили с него. Били студенти, сложени там, за да упътват младите, които идват от провинцията. Там го пратили този рошльо, в Зоологическата градина. Но той се върнал и казал: За тук съм. И ще ме приемат.

Още като ученик бил писал на Чудомир и той му изпратил един свой непубликуван разказ. С него се явил на изпита. И комисията много се смяла. А като стигнал до стихотворението – „Родина“ от Младен Исаев: Там, дето буки и мури извиват върхари… – започнал Гриша и проф. Дъба Митов, както го наричали студентите, първият ректор на Висшето театрално училище, голям ерудит, много фин и възпитан човек, го спрял:

Стоп! Григорчо, пушка да ти насочват друг път, няма да рецитираш никога вече!

Смях. Смели се всички. Оттогава Гриша не е рецитирал. Само веднъж научи поемата на Валери Петров „Съобщение за изобретение“ – как като си клатиш краката върху педали, задвижваш електроцентрали. Каза я веднъж, но все пак това си е сатиричен текст. Иначе стихотворение – никога повече. Пушка да ти насочват, никога! Но онова изпълнение му стана коронен номер. Години по-късно, когато след представления се събирахме в клуба на театъра, всички скандираха: Родина! Родина! И Гришата ставаше, стъпваше на стола, покланяше се и започваше:

Родина. От Младен Исаев. И всички започваха да се смеят – ха-ха-ха.

Гриша ги погледне с укор и започне отначало: Родина, от Младен Исаев. Там, дето буки и мури извиват върхари и в полетата хлебни извиват жита… Така и никога не стигна до втория куплет, защото всички се смеха, смееха, смееха. И не можеше да продължи.

Татяна Лолова и Гришата – студенти 

Приели го Гришата и Дъба Митов го извикал в кабинета си: Сега, Григорчо, по изключение те приемаме, за да видим как ще се развиваш. Ето ти тая купчина с книги. Като ги прочетеш, ще ми ги върнеш и аз ще ти там други. Ще трябва да поработиш и върху говора си. В Трънчовица говорят меко. Виж, Хиндо Касимов си остана с този диалект цял живот, Слабаков дори се заиграваше с това. Но Гриша какво произношение и каква дикция си изработи – страхотна!

И започнал Гриша да чете като луд, бил много изпълнителен, много сериозен. Живеел в голяма бедност в една стаичка близо до тунела на НДК. Запознах се с него, когато беше четвърти курс. И помня как се събираха в дома на Досьо Досев, когато си вземат стипендиите. Върху пернишка печка нарязваха „народен“ салам в алуминиева чиния, да се стопли малко, слагаха много лук и ядяха, та им пращяха ушите. Но да се върнем на нашата среща в „Ну, погоди“. Разказа ми тогава за майка си, за дядо Вачко, за сестрите си и накрая каза:

Аз теб много те обичам и ще се оженя за теб.

Бях на 15 години. Разбира се, стана ми приятно. Той се отнасяше към мен с такава топлота, с много хубава обич, с много нежност… А колко мъжествен беше! Просто те омагьосва! Прибрах се аз вкъщи и казах: Татко, Гриша каза, че ще се ожени за мене. Какво ще кажеш? А той въздъхна: Има да гладувате…

Така започнах да излизам с Гриша, който вече беше назначен в Сатиричния театър. После започнах да ходя в неговата квартира на Борис. И се случи непоправимото, да. Бяхме решили да се оженим през февруари – заедно с Бочката (Димитър Бочев) и Неда да вдигнем обща сватба във фоайето на „Сълза и смях“. Но забременях.

Сърчаджиев основа Сатиричния театър и взе любимите си артисти – Парцалев, Калоянчев, Саркис Мухибян, Енчо Багаров, Хиндо Касимов, Кольо Анастасов, Стоянка Мутафова. Времето беше друго, социалистическо. Поставяха се текстове само с остро политически пиеси. А публика имаше, разбира се, но хората идваха заради Стоянка Мутафова и Калоянчев, известни от естрадата. Тогава се организираха много естрадни концерти. Артистите ходеха по много участия. Енчо Багаров и Парцалев бяха незабравима двойка. Хората идваха заради тях. Защото как иначе ще издържиш Маяковски три часа?! Не можеш.

Дълги години Гриша беше в миманса,

не му даваха роли. Първата му по-сериозна роля беше на отец Фьодор от „Дванайсетте стола“. Черкела играеше Воробянинов, а Георги Попов – Остап Бендер. След това поставиха „Импровизация“ на Радой Ралин. Е, това беше бум! Гръм и трясък! Това беше истинска сатира – хем политическа, хем злободневна! Спираха спектакъла, пускаха го. И като се отприщиха с тази „Импровизация“! Започнаха да правят много силни спектакли, Сатиричният театър стана любим на публиката! Никога нямаше билети. А сега не знам дори какво играят.

Не помня точно, но по това време имаше проблем със закона за софийското жителство, който трябваше да влезе в сила от 1 януари. Забременях малко преди това. И един ден отидох при Гришата и му казах: Няма да чакаме до февруари. Утре трябва да се оженим. – Така ли? Ами добре, съгласи се той.

На екскурзия на Витоша

Навих си косата на ролки. За Нова година си бях ушила черна рокля без ръкави. Пък и да имам по-официална дреха за театър. Но взех чуждо палто. А Гришата се премени с балтона и панталона на Бочката и рано сутринта отидохме в съда, защото нямах навършени 18 години и трябваше съгласието на родителите ми. Татко дойде с нас, а те казват: Ама не може, трябва и майка ви да разреши. Беше останала вкъщи да готви. Обадихме й се, тя хукна, дойде запъхтяна, но в бързината си забравила паспорта. В крайна сметка ни

дадоха разрешителното и хайде към Първи райсъвет на „Леге“.

А свидетелите?! Бяхме избрали Бочката и Веско (Графа, на Досьо Досев брат му), обаче и той се оказа без паспорт, защото трябваше да заминава за Полша и документите му бяха в милицията. И висим ние, чакаме горе, слизаме долу, пак горе, пак долу… И случайно минали двете мои най-скъпи братовчедки, видели Бочката и решили да го попитат за нас, че отдавна не се бяхме виждали. Ами горе са – казал Бочката, – женят се. Пристигна накрая и Веско. Не му дали паспорта, затова води майка си за свидетел. Това бяхме сватбарите – Бочката, Графа, майка му и двете ми братовчедки.

Нямахме нито цветя, нито халки, нищо.

Докато чакахме, Гриша предложи да отскочим до ЦУМ, поне едно цвете да ми вземе. По онова време не продаваха целогодишно цветя, имаше само сезонни. Едва намерихме три окапали стръкчета бели хризантеми, те и на снимката се виждат… А в ЦУМ на един щанд се бутат за „нещо“. Ама огромна опашка, 200 човека. Питам: Какво дават? (тогава „даваха“) – Ами днес са „пуснали“ кашмирени шалове от Москва. И Гриша се провикна:

Хей, хора, женя се, дайте да купя на булката един шал!

И те се разсмяха – ха-ха-ха, и му дадоха ред. Та това ми е сватбеният подарък. С него съм на снимката.

31 декември 1958 г., с опърпани хризантеми, но ново шалче 

След подписването отидохме в „Ашингер“, много известна кръчма по онова време, на ъгъла на „Гурко“ и „Раковска“. Всички артисти, музиканти след концерт или спектакъл се спираха там. Имаше голяма витрина към „Раковска” – който минеше, ни виждаше, махаше ни и ние го канехме да пие с нас по едно питие.

Но виж следващата снимка. Дядо Вачко ни помоли да се снимаме като истински младоженци, дори искаше да облека бялата сватбена рокля на снаха ми. Тук съм няколко месеца след като съм родила Мартина.

"Сливче, пак ти благодаря безкрайно за голямото ми щастие. Гр."

х  х  х 
 

http://glasove.com/vutreshni-glasove/49922-silviq-vachkova-po-myj–napoleon-bonifacieva